ЖИВОТ СЛЕД ЖИВОТА

0
255


Жителят на Сърбия Любомир Цебич прекарва тежък инфаркт и два дни се намира между живота и смъртта. Той «умира» 17 пъти, но лекарите го връщат от “оня свят”. Толкова “възкръсвания” медицинската статистика досега не познава. ”Тръгвах към Господ, но те (докторите) ме връщаха назад всеки път, когато се изправях пред портите на апостол Петър” – казва Цебич, когато напълно идва на себе си.

Пенсионерът от Новосибирск Алексей Ефремов, получил обширни изгаряния, се налага да бъде опериран няколко пъти, за да му бъде присадена кожа. По време на една от операциите сърцето му спира. Лекарите успяват да изведат мъжа от състояние на клинична смърт едва след 35 минути – уникален случай, тъй като при нормални условия клиничната смърт при човека е не повече от 5-6 минути. След това идват необратими изменения на главния мозък. При Алексей Ефремов такива изменения обаче не настъпват! Той бил в състояние да мисли точно и ясно.

Клиничната смърт е терминално – гранично състояние, при което видимите признаци на жизнена дейност (сърдечна дейност, дишане) отсъстват, угасват функциите на централната нервна система, но се съхраняват обменните процеси в тъканите. Клиничната смърт продължава няколко минути и настъпва биологическата, при която възстановяването на жизнените функции е невъзможно.

Лекарите признават, че и до ден-днешен клиничната смърт си остава загадка за тях. Сред специалистите няма единно мнение по въпроса, какво в действителност става през това време с човека. Особено яростни спорове възникват около въпроса с т. нар. следсмъртен опит, който се придобива в момента на клиничната смърт, и за който свидетелстват след това някои от преживелите я хора. За този феномен се заговори през 1976 г. след излизането на книгата на д-р Раймонд Моуди “Живот след живота”. Моуди събира разказите на 150 души, които или сами са преживели смърт, или са били в подобно състояние, или разказват за преживяванията на други лица по време на “умиране”. Някои от “починалите”, а след това “възкръснали” разказват за ярка светлина, за срещи с отишли си от живота роднини и приятели. При други в паметта им остават спомени за отделни епизоди от Висшия съд. Трети излизат от физическото си тяло, но остават във физическия свят около тялото си, или пък пътешестват по познати места, или попадат в друга реалност. Книгата на Моуди вдига голям шум и внася бъркотия в умовете както на обикновените хора, така и на учените. Излиза, че “задгробният живот” съществува и смъртта е само преход в друга сфера на живота, може би по-светла и по-добра, отколкото тази, която предлага биологичният живот? Още повече че Моуди не е бил единствен в своите търсения, подобни изследвания са провеждали: Е. Кюблер-Росс, К. Дюкас, А. Форд и други. И всички те дошли до извода – смърт няма.

Един от първите, които се опитват да обяснят феномена “следсмъртен опит”, е съветският реаниматолог, акад. В. А. Неговский от Руската академия на медицинските науки. “За съжаление – пише той в статията си “Клиничната смърт през очите на реаниматолога”, – в чужбина (и в частност САЩ) в трудовете на редица автори се проявява тенденция да се тълкуват тези явления като доказателство за съществуването на “отвъден свят”. Тези автори се аргументират предимно чрез разказите на пациенти за техните преживявания в предсмъртно състояние – (near-death). В качеството на доказателство в полза на съществуването на задгробен живот някои идеалистично настроени учени изтъкват голямото сходство в разказите на оцелелите. Този довод обаче е крайно несъстоятелен: патологичната “продукция” на умиращия или оживяващия мозък е еднотипна и не може да е различна при хората от различни страни и народи. Та нали става дума за човешки мозък.

Равнището на еволюционна зрелост на този орган навсякъде е еднакво. Структурата на човешкия мозък е една и съща. Това означава, че закономерностите на “смъртта” и “оживяването” са също така еднотипни. Освен това академик Неговский казва, че в реанимационната си практика не му се е случвало да чуе нито един от “пространните разкази на “оживелите” пациенти за преживяванията им по време на граничното състояние”. При това халюцинациите могат да бъдат налице и без да има състояние “клинична смърт”. При клиничната смърт, обяснява Неговский, “никакви елементи от възприемането на външния свят не съществуват. Кората на мозъка в този момент “мълчи”. На електрокардиограмата е изписана непрекъсната права линия. Би могло да се предположи, че в процеса на оживяване след клиничната смърт, когато възстановяващият се мозък преминава в обратен ред основните етапи, които е преживял по време на “умирането”, в един определен момент могат да се появят впечатления от периода на агонията. Трябва да се каже, че Неговский твърде убедително успява да обясни феномена “тунел с ослепителна светлина в неговия край”. Според него в този случай става дума за особен вид зрение, което възниква вследствие на недостиг на кислород – хипоксия в тилната част на кората на главния мозък.

Друг руски лекар-реаниматолог Николай Губин предполага, че “тунелът” е следствие на токсична психоза. С него се солидаризира и американският лекар Е. Роудин. Учените намират отговор и на въпроса защо пред очите на някои от “умиращите” като на филмова лента “преминават” картини от целия им минал живот. Очевидно е, считат те, че процесът на умиране започва с по-новите структури на мозъка, а завършва с по-старите. Възстановяването на мозъчните функции при “оживяването” започва в обратен ред – отначало се активизират “древните” участъци от кората на главния мозък, а след това – новите. Поради това в процеса на завръщане към живота в паметта на човека първо изплават най-твърдо запечаталите се “картини” от дотогавашното му битие.

Правят се опити да бъдат обяснени и други странни явления и състояния при клиничната смърт. Например – “излизането” от собственото тяло. Преди две години швейцарски учени заявяват, че са успели да обяснят как става това. Според лекарите източник на тези усещания е една от гънките в дясната част на кората на главния мозък. Тя събира информацията, постъпваща от различни части на мозъка и формира представата за това къде в пространството се намира тялото на човека. Ако сигналите на някои от нервните окончания се отклоняват от верния път, мозъкът “рисува” невярна картина и в резултат “човек вижда себе си отстрани”.

Някои явления от “следсмъртния опит” на човека обаче и досега си остават неразгадани. Например, никой не е в състояние да даде що-годе задоволителен отговор на въпроса по какъв начин слепите по рождение хора детайлно описват какво са “видели” в операционната по време на своята “кончина”. А техните видения са факт, потвърден от д-р Кенет Ринг от САЩ по време на анкета с около 200 незрящи жени и мъже, преживели “възкръсването”.

Впрочем далеч не всички учени обясняват “живота след смъртта” с физиологическите процеси, протичащи в мозъка в момента на смъртта. Психологът Пайел Уотсън например твърди, че когато умираме, ние си “спомняме” своето раждане. Според него, за пръв път се запознаваме със смъртта в момента на страшното пътешествие, което всеки от нас извършва, преодолявайки пътя на раждането си. Съществува и теория за това, че подобни видения са свързани не с физическото тяло на човека, а с измененията в неговата енергийна “обвивка” – на равнище молекули и атоми. Когато човек умира, унищожава се и тази негова енергийна структура. Именно тя излъчва тези корпускули от светлина, които човешкото съзнание възприема като странни картини.

Изследванията на необикновените състояния в момента на клиничната смърт продължават. Днес много от учените са склонни да мислят, че след физическата кончина на човека неговото съзнание се запазва. Един от водещите специалисти на Саутхямптънската болница Сам Парни казва: “Не буди съмнение фактът, че при някои хора в същото време, когато мозъкът вече е престанал да функционира, продължава да е налице ясен мисловен процес и способност за размишляване и запаметяване.” Мнението на д-р Парни и неговите колеги е, че съзнанието продължава да мисли и разсъждава “даже ако сърцето на пациента е спряло, той вече не диша и мозъкът е престанал да работи”. Не се съмнява в продължаването под някаква форма на живота след смъртта и специалистът по физиология на човешкия мозък от Руската академия на науките академик Наталия Бехтерева.

Теорията на привържениците на “живот след смъртта“ не може да бъде нито потвърдена, нито опровергана, защото “от оня свят никой не се е завръщал”. Все пак клиничната смърт още не е окончателна смърт. При това не всички от “надникналите” в света на отвъдното си припомнят за случилото се с тях.

На мен например ми се отдаде възможност да разговарям с двама души, които лекарите бяха “върнали” в света на живите. Никой от тях не бе видял нито тунели, нито умрели роднини, нито “същество, обгърнато в сияние”. Тоест не бяха видели въобще нищо. Те не бяха напускали тялото си и не бяха чували гласовете на лекарите. Обаче и двамата, без да се уговарят предварително, заявиха, че след клиничната смърт са “станали други хора” – променили са своето отношение към околните и към света като цяло! Още по-съществено е, че те престанали да се боят от смъртта, макар че приемат живота като безценен дар. “Знаете ли – споделя един от тях, – сега аз усещам нещата от живота по-ярко, по-остро и се старая максимално да използвам всяка отредена ми минута. Живея с всеки миг и му се радвам! Но страх от смъртта при мен няма, когато дойде, ще я приема като нещо необходимо и нормално.”

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук