И АКО ЕВРОПА СИ ИСКА ИМЕННО БОГ?

0
181

Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен , и др.
В самото начало на новия ХХI век Европейският съюз имаше амбицията да даде образ на идентитета си – и с това на идентитета въобще на Европа днес, и най-вече утре – като приеме свой конституционен договор или конституция. Усилията на конвенцията от представители на всичките днешни страни-членки доведоха до проект, който бе приет на правителствено ниво през 2004 година. Но ратификацията на този проект не се осъществи. По различни мотиви една трета от страните-членки или не го предложиха на ратификация, или го отхвърлиха при преки допитвания до избирателите (Франция и Холандия). Опитите на комисията на ЕС и на отделни страни-членки през последните две години да намерят някакви обиколни пътища, за да бъде все пак проектът за конституция, както се казва, прокаран, не успяха. Предстоят тази есен и през първото полугодие на идната година нови преговори, за да се излезе от задънената улица и се осигурят условия за нормалното функциониране на ЕС след 2009 г., когато изтича договорът от Ница.

Очевидно, нещо съществено липсваше на проекта за конституция, за да се случи това „препъване“ по пътя към ратификацията. Според едни, липсващото е социалната проблематика. Те смятат, че ако на проекта бъде пришита една социална харта, нещата ще си дойдат на мястото и конституцията ще бъде приета от всички. Според други, главният недостатък на проекта е липсата на ясен избор в него между федерализма и конфедерализма. Т.е. избор между това ще се върви ли към изцяло наднационална Европа, или ЕС ще си остане съюз на суверенни държави. Трети намират, че недостатъкът, който обрече конституционния проект, е прекомерният обем. Според тях в една конституция обществото иска да види кратко и ясно изразени принципи, а не сбор от всички желателни разпоредби и критерии.

Но дали причината не е другаде? Дали и участниците в конвенцията, и правителствата на страните-членки, които приеха проекта през 2004 г., не минаха така някак покрай главния недостатък на проекта, когато разискваха дали да се спомене в текста християнската основа на европейската цивилизация? И дали, заобикаляйки „дипломатично“ този, според тях, все пак второстепенен проблем, те не си затвориха пътя към цялостната идентификация на днешна и утрешна Европа?

Всяка цивилизация си има своя Бог

Откак се редуват човешки цивилизации, всяка от тях се е формирала и развивала и чрез своето виждане и желание за нужния й Бог. Защото не е Богът, приет в един или друг лик от дадена цивилизация, който я изгражда, а цивилизацията си оформя онзи образ на Бог, който й отговаря най-добре. И, оформила го, си служи, включително и с него, за да осъществява целите си, за да се реализира в пълнотата на своите амбиции, време и пространство.

Така е било при цивилизациите на шумерите и асирийците. При тази на египтяните. На древните елини. На траките. На римляните. На древните българи. На финикийците. На китайците (въпреки че конфуцианството не изгражда образ на Бог, то съумява да изпълни ролята, която има последният в другите системи на мислене). Опитът на Човека от последните 10 000-12 000 години недвусмислено говори, че няма цивилизация там, където не са успели да си въобразят и утвърдят съответен образ на Бог. Защото всъщност цивилизацията се определя не само по това какво и как хората произвеждат и потребяват, но и по това какви са техните етика, морал, чувства, за какво мечтаят, кой е идеалът, към който се стремят и с който се сравняват. И в тази обширна област на градеж и на развитие на мисли и чувства засега Човекът не е измислил нещо по-мобилно, по-ефикасно, по-всестранно употребимо от своята идея за Бог.

Богът на Константин Велики

В първата половина на IV век Римската империя владее света. Но римската цивилизация се задъхва, не на последно място, защото простото компилиране на местните идеи за богове с тези на Рим не осигурява нужната мисловна и емоционална основа за по-нататъшния възход на империята. Тогава роденият в околностите на днешния Ниш император Константин Велики има дързостта за две съдбоносни решения. Той обявява християнството за официална религия на Римската империя (324 г. н.е.) и определя нова столица на империята – Константинопол (330 г. н.е.). Според мнозина християнството от първите три века на нашата ера надали е щяло да избегне съдбата на една религия между многото, маргинализирайки се в по-кратко или по-дълго време. Но Константин Велики вижда в образа на християнския Бог черти, които обещават много на олицетворена от империята цивилизация. И като го прави официална религия, осигурява база за по-нататъшното му съществуване, каквато не е имала никоя друга религия (т.е. никой друг образ на Бог) по онова време.

Още със събора в Никея (325 г. н.е.), свикан по инициатива на самия Константин Велики, се проявява това, което ще отличава християнството през всичките последващи векове и до наше време. Имам предвид много по-гъвкавата и по-маневрена в сравнение например с Египет на фараоните или с юдейските царства, или с Асирия или Персия, връзка между църковната и светската власт. Именно отказът на християнството да се ограничи до един народ (като юдаизма, например) и готовността му да раздели във всеки момент „кесаревото“ от „божието“ (което е условие за маневри и взаимодействия помежду им) го правят толкова „добре дошло“ за световна империя, каквато е Рим.

В последвалите векове образът на християнския Бог е подложен на много „редакции“. Защото желаната от Константин Велики световна църква, отговаряща на Римската империя, се разделя на Западна (католическа) и Източна (православна). Последица от делбата на самата империя на Византийска (източна) и на Свещена римска империя (западна). Разбира се, на всяка е по-удобно да има своя „редакция“ на Бога.

По-нататък, в хода на процеса, при който се оформят национални държави с присъщите им съперничества и противоречия, западната и източната църква се разпадат на множество конкуриращи се, все „божии“ църкви. Така, в западната част на Европа католицизмът дели мегдан с протестанти, евангелисти, англикани. А вместо подчинената някога само на константинополския патриарх и свикваните от него събори източна църква, има един ансамбъл от почти две дузини самостоятелни православни църкви. И наред с тях – и в Европа, и по света – секти и всякакви модерни, самопровъзгласили се, вери и верички.

Нямало е как Богът, „видян“ от Константин Велики, да остане „един и единен“, при положение че Римската империя, чиято цивилизация той се е очаквало „да освети и да обслужи“, се разделя на множество отделни, конкуриращи се, буквално на живот и смърт, държави. И все пак, в светлината на опита от повече от хилядолетие и половина живот на европейската цивилизация, можем да кажем, че в цялост император Константин Велики не се е подвел в своето решение. Образът на християнския Бог се оказа въобразен достатъчно широко, с големи възможности за тълкувания и нагаждания. Той успя да служи на практика на всички страни и при най-различни обстоятелства в рамките на определяната най-общо като християнска цивилизация.

Благодарение и на образа на Бога, такъв какъвто е въобразен в християнството, европейската цивилизация можа да премине през изпитания като появата на исляма и арабската експанзия, кръстоносните походи, края на Византийската империя и последвалия натиск на отоманците срещу европейските земи, Инквизицията, големите географски открития и следващата ги колониална експанзия и търговия с роби, натиска на хуните и по-късно на монголите срещу Русия и Европа, поредицата религиозни войни, индустриалната революция и съпътстващите я социални и политически преврати и т.н., и т.н.

ЕС – първа „цивилизация без Бог“?

Ръководният елит на Европеския съюз не само се отказа да посочи категорично в конституционния договор християнската основа на европейската цивилизация, на която днес именно ЕС се има за лице. Но той представи това премълчаване като достойнство на днешната европейска цивилизация, защото й придавало качеството на първа човешка „цивилизация без Бог“, в смисъл без изрично позоваване в идентитета си на идеята за Бог. Последната бе категоризирана – подразбира се – като нещо, отнасящо се до личната сфера на вярвания, чувства и емоции на всеки, в която сфера обществото, държавата и ЕС няма какво да се бъркат.

Някои се опитаха да обяснят и оправдаят тази позиция с желание да бъдат избегнати излишни спорове и възможни конфликти в днешното време на глобализация и срещи на различни култури.

Както и да бъде приета – като амбиция за „цивилизация без Бог“, или като тактическо премълчаване на нещо, което би могло да предизвика противопоставяне и конфликти – позицията на ЕС по този проблем – ни повече, ни по-малко – поставя под въпрос същността на съюза.

Като не се посочва категорично християнският характер на европейската цивилизация, се премълчава една безспорна истина. В последните две хилядолетия християнството неотстъпно играе роля на един от водещите елементи в европейската цивилизация. Ако не е била идеята за Бог, така както е въобразена и изразена от последователите на християнството, просто такава европейска цивилизация, каквато е живяна и продължаваме да живеем, не би имало. Идеали, памет, идентитет, етика, морал – без които човешка цивилизация не може да има – всичко това е белязано през цялото досегашно развитие на европейската цивилизация от християнството. И дори когато се отрича самото съществуване на Бог, това се прави в рамките и на терена на идеята за Бог, въобразена далече преди християнството.

За съжаление в краткото време, което е отделено при изработване на проекта за конституционен договор на ЕС за обсъждане на въпроса за християнството и европейската цивилизация, никой не опита да отдели идеята за Бог от историята на отношенията – обективно светски, материални, конфликтни – между църквите и останалите структури на обществото в последните две хилядолетия. Нито се опита да предвиди – доколкото е във възможностите ни – мястото на идеята за Бог в по-нататъшното развитие на европейската цивилизация, което нито се покрива, нито се изчерпва с отношенията със и между вече десетките хиляди църкви и имащи се за такива.

Науката, а не която и да е религия или който и да е Бог, ни разкрива все по-пълно и по-цялостно необятността и безкрайността в нашите човешки мерки, на света, а с това – на онзи Бог, който не знаем съществува ли, или не. И може би още много дълго време няма да знаем. Но чрез идеята за Бог, а не чрез науката, Човек е успявал и успява – последователно в цивилизация след цивилизация – да си формулира онези идеали, морал, етика, които го подтикват да върви все по-напред и по-нагоре.

Второстепенният на пръв поглед въпрос, дали в един конституционен договор на ЕС да бъде упомената християнската основа на европейската цивилизация, преоткрива същностния въпрос за бъдещето на ЕС. А именно, ЕС има ли амбицията да се гради като нова европейска цивилизация, или се ограничава в рамките на свободната търговия и мирното съжителство между европейските държави? Ако ЕС не търси да се изгради като нова цивилизация, то наистина в този случай споровете „за“ или „против“ упоменаването на християнството са губене на време и поводи за излишни конфликти.

Ако обаче ЕС има наистина амбицията да бъде новата европейска цивилизация на предвидимото бъдеще, то тогава е и погрешно и безплодно усилието под различни предлози, да се опитва да се заобикаля или премълчава идеята за Бог и мястото й в тази бъдеща цивилизация. Защото в идеята за Бог, Човек е успял да въобрази и изрази в най-висока степен своя идеал, т.е. най-човешкото в себе си. И „цивилизация без Бог“ е просто друг начин да се каже – „цивилизация без Човек“. Надали си струва да се правят каквито и да било жертви, ако е за подобно бъдеще на ЕС и на Европа.

Нужна ни е следователно както оценка за досегашното място и роля на християнството в европейската цивилизация и в пътя на ЕС, така и усилие да разберем какъв точно образ на Бог ни е необходим отсега нататък, в дългия – да се надяваме – път на градеж на новата европейска цивилизация, олицетворявана засега от ЕС.

Никоя цивилизация в човешката история не се е родила така – от днес за утре. Никой Бог, в чийто образ, в хода на която и да е цивилизация, Човек е въобразявал своя идеал, не се е родил от нищо, нито е слязъл готов от някъде си. Както винаги е ставало, от нашите човешки амбиции, стръв и усилия да се доближим до идеала си ще се определи докъде ще стигнем.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук