Иван Аладжов е роден през 1969 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг, има следдипломна квалификация във Виена и Хановер, специализация в областта на търговското право. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Издава в Германия две книги в областта на корпо-ративното право. Автор на поредица от статии в немските списания „Икономика и право в Източна Европа“, „Източноевропейско право“ и „Годишник на източното право“.
„Според мен, сегашният дебат около европейското бъдеще… не поставя под въпрос само Евроконституцията, а въобще бъдещето на капитализма.“
Джеръми Рифкин – американски автор,по повод на референдумите във Франция и Холандия през 2005 г.
В края на март 2007 г. с много излишна помпозност елитите на Европа отпразнуваха половин век от сключването на Римските договори, с които тогава при съвсем други исторически условия и необходимост се постави началото на Европейския съюз. А в него през 1957 г. се обединиха част от съперничещите си до неотдавна европейски колониални империи.
Централна тема по време на тези високопарни официалности бе пропагандирането и вменяването на народните тълпи на идеята на германската канцлерка Меркел най-късно до средата на 2009 г. ЕС да има нова, действаща нормативна основа, максимално близка до тази, предложена в проекта за Европейска конституция.
Това става въпреки факта, че през 2005 г. във Франция и Холандия се проведоха референдуми за Евроконституцията, при които тя бе отхвърлена c над 55% от гласовете. На това, че тези два информирани народа съзнателно блокираха този „елитарен проект на класовата борба от горе“, както охарактеризира договора за обща конституция проф. Елмар Алтфатер от Свободния университет в Берлин, „трябва да са благодарни всички европейци“.
Отрицателен народен вот се очакваше да има още и в Полша, Дания, както и във Великобритания и най-вероятно и в Чехия. Може да направим генерално обобщение, че навсякъде европейската левица бе против този мъртвороден проектозакон. Освен в Испания (и то при изключително ниска избирателна активност – под 30%) и миниатюрното държавно образувание – Люксембург, с общо население колкото един средно голям град, само още в Португалия нямаше проблеми с прякото допитване до народа.
В повечето държави от Стария континент, а особено в новите страни-членки, критиките към Европа и един бъдещ Договор бяха подложени на тотално медийно и обществено табу. Впечатление прави фактът, че в малкото страни, където открито се тематизира Европейската конституция, особено във Франция и Холандия, отрицанието на гражданите към този елитарен проект бе много силно. Затова нека разгледаме кои са причините за негативното отношение и кои са обоснованите критики на информираната част от европейците към този закон, касаещ всички ни. Както и защо този залежал нормативен продукт на евробюрократите не бива да придобива по-голяма тежест, освен тази на изразходваната досега за напечатването му целулоза.
Такъв анализ е наложителен, имайки предвид, че на 23 юни 2007 г. в маратон от преговори при затворени врати европейските лидери постигнаха споразумение въз основа на неподлагано на никаква обществена дискусия предложение на Съвета на Европа, съществено да се изменят действащите европейски договори до края на 2007 г., опирайки се именно на част от нормите на отхвърлената от гражданите Евроконституция. Идеята е „новият“ Договор да не бъде подлаган на референдуми, от които властимащите в Европа явно вече панически се страхуват.
След дългогодишни подготовки, и тогава на тъмно, в края на октомври 2004 г. бе приет текстът на Договора за европейска конституция (ДЕК) от държавните ръководители на страните членки на ЕС. В правен смисъл ДЕК представлява изцяло нов вид документ – хибрид между конституция и международен договор. Предвидено бе той да влезе в сила в рамките на 2 години след процедури по неговото приемане в отделните страни-членки на Европейския съюз.
Държавите, които приемат ДЕК, едновременно с това се отказват и от значителна част от своя суверенитет. Народът, като основен суверен на всяка страна, трябва да има право на решаващ глас при приемане на основен закон. В конституционното право това е възможно само по два начина: или чрез референдум, който е и най-демократичният израз на народната воля, или чрез конституционно-парламентарни избори, чрез които да се гласува и приемането на съответния основен закон. Затова във всяка страна, в която за утвърждаването на Евроконституцията не се приложи един от тези два метода, срещу нейното действие като основен закон може да се подаде жалба в най-висшите съдебни инстанции. За да не се оспорва действието на ДЕК впоследствие, в 10 страни от ЕС се предвиждаха референдуми. Това трябваше да бъдат: Португалия, Испания, Франция, Англия, Бенелюкс, Холандия, Дания, Чехия и Полша. В две от страните, в които се води широка обществена дискусия за или против Евроконституцията, ДЕК бе категорично отхвърлен от народа.
В останалите 17 страни от ЕС ДЕК нямаше да се приеме по нито един от двата споменати начина. В тези държави договорът трябваше да се приеме с обикновено гласуване в националните парламенти. Това обаче е процедура за ратификация на международни договори, но в никакъв случай не и на общ основен закон, което означава, че неговото действие там можеше да бъде обжалвано пред най-висшите съдебни инстанции, а ДЕК в тези страни не може да има действието на конституция.
По съдържание ДЕК се отличава от повечето конституции по огромния брой – близо 450 (!) члена с многобройни алинеи, и обем от близо 500 страници. Освен че този проект за основен закон посвещава над 2/3 от разпоредбите си само на икономическите взаимоотношения, което е абсолютно нетипично и неприемливо за една конституция, която трябва да е разбираема и прозрачна за всички граждани и да е отворена към бъдещето, в текста бяха заложени и редица конкретни разпоредби, абсолютно нехарактерни за основен закон.
Например чл. 3 изрично предписва ЕС да се гради върху принципите на „конкуренцията, свободната търговия и пазарната икономика“. Също и чл. III – 177, 178 и 185 налагат като принцип „отвореното пазарно стопанство на свободната търговия“. В замяна на това никъде не става дума за „социалното пазарно стопанство“ !?
Имайки предвид явно преследваните от инициаторите принципи на неолиберален пазарен диктат, който трябваше да се издигне с този закон в ранг на непоклатима конституционна норма, е уместно да си зададем въпроса, какво би станало с тези обществени сфери, където поостарялата вече 200-годишна „невидима ръка на пазара“ доказано не може да реши проблеми като заетостта и опазването на околната среда, които пазарът сам генерира, създавайки единствено неограничени условия за реализиране на максимална печалба. Трябва ли за това да приемем като неизбежна даденост климатичния колапс на планетата? И то само за да се циментира завинаги „отворената пазарна икономика“. И да се съгласим, че държавните институции не бива да се грижат за спасяването на климата и на човечеството, а да чакаме това да направят доброволно преследващите единствено максимална печалба концерни?
Всичко това представлява директно налагане завинаги на неолибералния модел за икономическо устройство на страните-членки в ЕС, независимо от демократично избраната в тях управляваща политическа сила. А оттук следва, че всяка евентуална бъдеща възможност за промяна на този икономически модел ще бъде обявявана вследствие на основния закон за противоконституционна и ще бъде преследвана с всичките познати средства за оказване на държавно насилие срещу инициаторите на евентуални промени. С това
явно се целеше нормативното циментиране на „либералния империализъм“
Както го охарактеризира бившият генерален секретар на НАТО г-н Солана. А всичко това не напомня ли постулатите на конституциите и практиките на бившите страни от източния блок, но в случая под друг знаменател?
ДЕК постулира целите на ЕС за постигане на „пълна трудова заетост, социална справедливост, развитие и преодоляване на бедността“. Но всичко това не може да се тълкува като нещо повече от благозвучна декларативна добронамереност, а дори и като демагогия. Тъй като никъде не се посочват конкретните механизми за реализиране на тази нереализуема задача в стопанство, изградено върху принципите на неолибералната пазарна икономика. А тя, както е известно, е изцяло и единствено подчинена на стремежа към максимална печалба за частноправните икономически субекти, които възприемат човешкия фактор в производството все повече като пречка в максимизирането на печалбите. Чл. 210(2а) дори изрично изключва възможността за всякаква хармонизация на националните законодателства на страните членки по отношение на социалната политика на ЕС. Това предоставя нормативен картбланш за социален дъмпинг, т.е. за приравняване на стандартите в Европа, но на основата на значително по-ниските източноевропейски социални нива.
Действителността в ЕС днес потвърждава тези съмнения. През последните години в повечето държави-членки на съюза постоянно расте безработицата, която вече е над 10%. Расте и делът на заетите, живеещи в относителна бедност (с приходи под 50% от средните). Засегнатите достигнаха шокиращата цифра от около 100 млн. още преди разширението на изток. По данни на Евростат от 1998 г. те са 28% от цялото население на ЕС, а днес, след разширението на Изток и след 7-годишен икономически застой на съюза, тяхната численост се е покачила значително. В отделните страни делът на бедните варира от около 50% за Португалия, Гърция и Испания, 35% в Ирландия, Италия и Англия, до 20% в Белгия, Холандия, Франция, Германия и Австрия и над 10% дори в Люксембург, Швеция и Дания, които са трите страни с най-висок жизнен стандарт в Евросъюза. Друга стратегическа политическа цел на ДЕК бе
превръщането на ЕС от икономическа в агресивна военна организация
В чл. 11(4), 15(1), 46(1, 2, 6) и 213 е формулирана „Общата политика за сигурност и отбрана“, утвърждаваща ЕС като военен съюз. Тя изисква от страните членки усилено въоръжаване и „структурно военно сътрудничество“, а чл. 40(1, 3, 5) и 210(1) създават и регламентират Европейска служба за изследователска дейност, въоръжения и военен потенциал. В тях се разглеждат и случаите на военни международни операции, които ще се провеждат от ЕС. Но успоредно с това ДЕК не съдържа никакви разпоредби за ограничение на въоръженията и за заклеймяване на войните като нелегални средства в международната политика. В това отношение общата отбранителна политика копира американската стратегия за превантивни войни по целия свят.
Процедурите по вземане на решения, произтичащи от тези цели, не могат да бъдат охарактеризирани като демократични. Чл. 39(2, 3), 40(4) и др. не предвиждат те да се приемат от единствения наистина демократично избран орган – Европарламента (ЕП), а от Съвета на Европа и Съвета на министрите. Техните решения обаче не подлежат на обжалване дори пред Европейския съд.
Като основен дефицит на този закон западните специалисти изтъкват недостатъчната демократичност при законотворчеството и при вземане на решения в ЕС и свързаната с това липса на прозрачност на тези процеси за гражданите на съюза. Единствената наистина демократично легитимирана институция – Европейският парламент, въпреки увеличението на парламентаристите до 732, остава и според ДЕК институция на ниво формален център на властта със силно ограничени правомощия. В неговата компетентност е оставено само одобрението, и то само на част от проектозаконите и директивите на Комисията, без да разполага с пълноправни законодателни възможности. Единствената активна функция, отредена на ЕП, е приемането на финансовия бюджет на ЕС. Законодателният монопол и занапред остава резервиран за Комисията и за Съвета, които обаче не са директно легитимирани от гражданите. Имайки предвид силно ограничените правомощия на този единствен демократично избран орган на ЕС, няма нищо учудващо, че в повечето страни-членки на избори за Европарламент избирателната активност рядко надхвърля 25%. Гражданите на Европа са разбрали, че от този „парламент“ явно прекалено малко зависи и осъзнато отказват да вземат участие в това псевдо-демократично упражнение. В Европейския съюз
силно е ограничено и законодателното влияние на националните парламенти
Около 2/3 от всички закони се приемат на равнище ЕС. А това значително съкращава демократичността, тъй като мястото за приемането им много рядко е единственият наистина демократично избран орган – Европарламента, който продължава да е със силно осакатени законодателни правомощия. А на местните парламенти е предоставена само функцията на камара за регистриране на постановленията на евроинституциите и за привеждане на взетите решения в изпълнение при задължителен приоритет на европейското право. Предоставената им възможност да изискват от Комисията преразглеждане на направените от нея предложения за закони е крайно недостатъчна, защото окончателното решение си остава изцяло монопол на Комисията и не подлежи на обжалване. Тези съкратени правомощия на националните парламенти силно ограничават ролята им в законодателния процес и ги декласират до нивото на изпълнители-консултанти с маргинално значение.
Такива са възможностите, предвидени в чл. 47(4) от ДЕК и за т.нар. гражданска законодателна инициатива. Решаващата дума и в този случай е привилегия на Еврокомисията, което сериозно ограничава директната (партиципативна) демокрация на гражданското общество в Европа. В допълнение на казаното може също да се отбележи, че в първата част от ДЕК недостатъчно са регламентирани и основните права на гражданите, които по мнение на специалисти не отговарят дори на стандартите от Социалната харта на Съвета на Европа още от 1961 г. И не само това, в бъдеще не се предвижда тази част, касаеща основните права на гражданите, въобще да влезе в сила.
Общото впечатление, което оставя ДЕК, който ще е в основата на новия Договор за Европа, е, че той цели утвърждаване главно на неолибералния икономически модел за устройство на европейското общество, пренебрегва демократически принципи и цели полагането на основите на качествено нови силови и военни структури и на крупен европейски военнопромишлен комплекс. Последствията от тази политика ще бъдат поява на неизбежно съперничество между ЕС и САЩ, нарастване влиянието на оръжейното лоби в политическия живот на Европа, ограничаване на гражданските права и свободи и орязване на социални придобивки и на жизнения стандарт на обществото.
Всички споменати фундаментални промени в структурата на Европейския съюз и за демокрацията въобще ще бъдат следствие на един съкратен договор, базиращ се изцяло на ДЕК, който трябва да влезе в сила без допитване до народите до юни 2009 г. в нова опаковка, но с преобладаващо старо съдържание – само преименуван, съкратен и с малки козметични промени по същество.
В новия Договор за Европа ще отпадне регулирането на институцията „външен министър“ на общността, както и изричното споменаване на европейската валута, европейското знаме, химна и празника на Европа. Но и без тяхното упоменаване в Договора външен министър ще има. И занапред ще се плаща с евро, синьото знаме с 12-те звезди ще продължи да се вее, а на празника на Европа ще се изпълнява химнът на Европа. Отлагането на близо двойното увеличение на броя на гласовете в полза на големите страни-членки в Съвета на Европа (който и за в бъдеще остава основният законодателен орган) е само за 5 години. Това бе постигнато вследствие на ожесточената съпротива на Полша, рискувала дори да бъде изхвърлена от Съюза заради своята позиция. А че в новия Договор ЕС няма изрично да е дефиниран като „общ пазар, основан на принципите на свободната търговия и конкуренция“, няма да промени нищо в икономическата политика на Общността – по-нататъшно отваряне на пазарите, разпродажба и на последните общински и държавни сектори и услуги, както и продължаващ демонтаж на социалните стандарти. Т.е. на Запад нищо ново!
Имайки предвид всичко това, няма нищо чудно, че широка част от информираното европейско гражданство остава и сега против неолибералния проект на „нов“ Договор за Европа, на който ще продължат да липсват социална чувствителност, прозрачност и демократичност. И занапред хората ще се противопоставят на преследваното от ЕС тотално комерсиализиране на всички обществени сфери и безалтернативното меркантилизиране на живота на хората, както мощно го демонстрираха неотдавна в Хайлигендам на срещата на Г-8.
