Виолета Шаханова е име, което не се нуждае от представяне – 35 години на оперната сцена и концертния подиум, десетки лирични сопранови роли, изпети на премиери (част от тях първи изпълнения у нас), стотици камерни и кантатно-ораториални концерти с музика отпреди Бах до Енеску и Шостакович и най-трудни съвременни автори, записи и гастроли у нас и в чужбина, награди „Златна лира“ и „Златната антена“. Оперната критика в лицето на Р. Бикс, Б. Арнаудова, Ст. Тинтеров, Ив. Хлебаров и др. я оценява високо, като „една от водещите лирички в съвременния български оперен театър“, като „традиция, следа в нашата опера“. И сега – първа изпълнителка на моноопера у нас, при това на трудната партитура на Франсис Пуленк „Човешкият глас“ на Мартенските музикални дни и Оперния фестивал в Стара Загора.
Разговор с оперната прима за първото монооперно представление у нас
– Как открихте Франсис Пуленк и „Човешкият глас“?
– Завеща ми го незабравимата оперна прима и основателка на Русенската опера Пенка Маринова, която мечтаеше да изпълни тази опера, но не успя. Беше очарователна певица и артистка. Тя ми посвети ръкописния си препис на нотите, които бе получила от големия наш диригент Димитър Манолов, който искаше да направя за него Наташа Ростова във „Война и мир“, но му отнеха постановката в София. Тук искам да благодаря на директорката на Мартенските дни Ива Чавдарова, която продуцира постановката в този наистина най-сериозен наш музикален фестивал.
– Защо „Човешкият глас“, тази твърде трудна, модерна партитура, се играе напоследък толкова по света? В наши дни я поставят дори в Япония, Чили и Сибир…Чух, че в далечния и провинциален Тюмен в Русия тези дни откриват операта с „Човешкият глас“ и „Слугинята-господарка“ на Перголези ! И така, защо я избрахте?
– Защото е истинска музикална драма, която е страшно трудна и вълнуваща и е вече модерна класика от ХХ век, защото е претворена по великолепната монодрама на Жан Кокто от 1930 година. А операта е създадена в Рим през 1959 г., трийсет години по- късно, след като драмата става репертоарна и много известна по света. Пуленк е голям майстор на сцената. Другите му две опери – „Диалогът на кармелитките“ и „Гърдите на Тирезий“ са невероятно оригинални. Бих казала, че тази музика е много вълнуваща, в известен смисъл обсебваща! Чувствата, заложени в нея, са общочовешки, универсални и никога няма да престанат да ни вълнуват.
– Това ли е Вашата „роля на живота“? И не беше ли риск да се представи у нас, като знаем, че публиката ни предпочита Верди и Пучини и бяга от модерните автори?
– Жената в „Човешкият глас“ е една от моите големи роли, но не мога да я сложа пред другите. Обичам повечето от тях, но сега ще спомена само някои: Марженка от „Продадена невеста“, Маргарита от „Фауст“, Мими и Мюзет от „Бохеми“, Сузана от „Сватбата на Фигаро“, Фрау Флут от „Веселите уиндзорки“, Зорница от „Луд Гидия“, Адина от „Любовен еликсир“, Дона Елвира от „Дон Жуан“, Лина от „Стифелио“ на Верди…. Що се отнася до „модерността“, мисля, че нашата публика трябва да види и чуе и други автори освен Верди и Пучини.
– Сложна ли беше за Вас вокалната партия?
– Да, но не толкова в чисто певчески план, колкото като емоция, като чувство, като преживяване. Роля, която те обсебва и поглъща. Страшно е да си съвсем сам на сцената, без партньори, без хор, без почивка, без никакви паузи. Всяка от моите роли досега, дори и най-обемната – Сузана от „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт съм изградила по-лесно, отколкото Жената в операта на Пуленк и Кокто. Трябва да отбележим, че това бе не само първо сценично изпълнение на тази опера у нас, но и първото представяне изобщо на моноопера в досегашната стогодишна история на българския музикален театър, който, както е известно, започва своя път в София през юни на 1907 година с един оперен концерт.
– Нещо по-конкретно за музиката? Трудна ли е за интерпретация?
– Партията на героинята, макар и написана тонално, е доста трудна в музикално отношение. Интересното тук е, че съпроводът не помага на певеца и е доста необичаен. Предпочетох варианта с пиано не толкова заради скъпите авторски права, колкото заради камерността, интимността на редакцията с клавир, която е по-популярна. Пианистът Евгени Желязков, един първокласен музикант, с когото работя на концертния подиум, се справи отлично.
– Страхувахте ли се, когато започнахте работата си?
– Много, почти докрая. Не знаех какво ще излезе. Музиката в началото ме стресна, шокира, много е експресивна, бих казала, доста необичайна (при първо слушане дори малко изнервяща) , макар да съм пяла и по-модерни автори, и след времето на Франсис Пуленк. Тази партитура е от 1959 година, а пиесата на Кокто, по която е създадена, е от 1930. После постепенно ме погълна и заживях с нея.
– Какви актьорски задачи постави пред Вас ролята?
– Изключително трудни. Изисква представянето на богат диапазон от чувства и настроения, при това в един дълъг, без паузи, монолог. Трябваше да разкрия дълбоко емоционалния текст в живо интонираното „слово-музика“. Да овладея този труден и твърде необичаен речитативно-декламационен стил на Пуленк. Да играя не като оперна, а като драматична актриса…Тук външно действие почти няма, а има едно „подводно течение“, което трябва да се изрази, по-скоро да се внуши, което е страшно трудно… Да бъда пределно искрена, истинска, естествена… Да успея да предам тази сложна гама от болезнени чувства и променливи настроения, които Пуленк е решил с помощта на постоянните преходи от речитатива към миниаризото и декламацията.
– …както Ви възприехме. Нямаше нищо оперно в сценичното Ви поведение. Театралите бяха във възторг от играта ви…
– …да, търсих именно това. Експресията в текста и музиката тук са изключително силни и на моменти могат да те подведат и в неправилна посока.
– Интересното е, че тук работихте заедно с Вашия син, младия и вече утвърден оперен режисьор Теодор Стамболиев, с когото сте заедно не за първи път на сцената.
– Благодарна съм на постановчика, който беше моя коректив през цялото време. Беше много строг, дори суров с мен. Иначе би се получила обикновена мелодрама. С него направих главните роли в „Дон Паскуале“на Доницети, „Слугинята-господарка“ от Перголези, „Веселата вдовица“ от Лехар и „Тайният брак“ на Чимароза (интересно е, че с тези роли започнах кариерата си и сега ги повторих!), но това беше най-интересната и най-проблемната ни задача. Благодарна съм му! Това беше един щастлив момент в моята кариера. Мисля, че нашият музикален театър в България, макар да е с традиции и големи постижения, напоследък започна да изостава доста и като репертоар, и като естетика, и в чисто постановъчно отношение. Сцените у нас са общо-взето примитивни, осветлението – също, а на режисурата се гледа като на нещо второстепенно и едва ли не излишно от директорите диригенти. В Европа операта е във възход, защото режисурата е водеща и почти няма директори- диригенти, там сцените се водят от интенданти – администратори, които не дърпат чергата към себе си, както е у нас…
– Успехът на премиерата в рамките на Мартенските музикални дни беше безспорен. Силен спектакъл се получи и на 40-ия оперен фестивал в Стара Загора. Оцениха Ви високо музикантите, театралите, литераторите, меломаните, изпълнили залата по повод това събитие. Да подчертая – това бе първото монооперно представление, осъществено от наш изпълнител в досегашната стогодишна история на българския оперен театър. Да правиш моноопера е доста по-трудно, отколкото монопиеса в театъра. Кметът на Русе Ви отличи с награда. Ще представите ли „Човешкият глас“ и другаде?
– Да, имам покана за „Аполония“ и фестивала на фондация „Хоровиц“ в Киев. В преговори съм и за фестивали в Румъния. Дано този голям и обсебващ труд да се рентира поне морално.
Разговора води Костадинка Райкова
