Самуел Франсес
ДА СЕ ДОКОСНЕШ ДО ВЛАСТТА – втора част
ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ
През лятото на 1990 година в качеството ми на представител на Испанската информационна агенция ЕФЕ взех интервю от лидера на СДС по онова време Желю Желев. Беше скоро след изборите за Велико Народно събрание и на митинг пред НДК Желю Желев, недоволен от победата на БСП, се беше изцепил и беше заявил, че изборите са били фалшифицирани. Помня, че представител на Испанската социалистическа партия, който ръководеше делегацията на Европейския съюз и беше свидетел на законността на изборите в страната, беше заявил, че изборите може и да са били манипулирани – нещо законно и напълно нормално, но фалшифицирани – в никакъв случай.
На интервюто, което взех в централата на СДС, между другите въпроси попитах Желю Желев, цитирайки му думи на Ленин за резултатите от Февруарската революция в Русия, дали би желал България да фалира, но СДС да спечели. За негова чест трябва да призная, че отговорът му беше отрицателен. И тогава, разбира се, бях потупван по рамото, но вече бях свикнал с това.
Помня, че веднъж попитах един от лидерите на БСП, Чавдар Кюранов, по същия повод – защо не отстъпят пред опозицията, която толкова желаеше да победи, и не им признаят служебна победа. Би могло, каза ми той, но в СДС властва страшен реваншизъм и една победа, истинска или „служебна“, би могла да прерасне в кървава баня.
Знаех, че е така. На една среща през май 1990 г. при президента Петър Младенов, вместо да подпишат декларация за ненасилие, десните партии изведнъж отказаха да сторят това. Еди Шварц, тогавашният председател на Организацията на евреите в България „Шалом“, се разкъсваше от колебания какво да стори. „Ти си дошъл, за да подпишеш, така че не виждам защо се колебаеш – казах му аз. – Освен това ти знаеш много добре, че от насилие, независимо откъде идва то, първи страдат винаги именно евреите.“
Еди постъпи точно така – подписа и призова и останалите да последват примера му.
„Еврейски подход!“ – чух гласа на лидера на Зелената партия Александър Каракачанов, мисля, че беше пред десния политик Юлий Павлов.
„Мога ли да Ви цитирам?“ – запитах аз невинно.
„Нямате право да подслушвате частен разговор!“ – възнегодуваха в един глас Каракачанов и Павлов. Странно място за частен разговор между двама политици – в Президентството, отговорих аз, макар че нямах никакво намерение да ги цитирам. По една случайност половин година по-рано присъствах на едно събрание на ръководството на Движението „Екогласност“ във Факултета по физика в края на 1989 г., когато Каракачанов „смело“ заяви за намерението си да напусне БКП и Движението и да оглави една нова Зелена партия. Сега пък изведнъж заговори за „еврейски подход“. Години по-късно, когато същият Каракачанов обяви присъединяването си към лявата Коалиция, за да спаси от изчезване вече обезличената Зелена партия, ми се искаше да го попитам дали това не е същият „еврейски подход“, който той критикуваше през 1990 г. Но по това време, след три инсулта, аз сам бях предпочел да „изляза от играта“, като напусна всякаква активна работа – в ЕФЕ или където и да било другаде.
Но да се върнем към изборите от лятото на 1990 г. Посланикът на САЩ Сол Полански раздуваше на Запад тезата, че изборите ще бъдат спечелени от дясната опозиция и дори прогнозираше, че това ще стане с над 65 процента. Дори моят шеф Хуан Елорриага, впечатлен от голямата разлика между внушителния митинг на СДС на Орлов мост и скромния митинг на БСП на площада пред мавзолея на Георги Димитров, беше склонен да приеме прогнозата на десницата. Помъчих се да му обясня, че София не е България и поне тези избори ще бъдат спечелени от БСП, пък в бъдеще ще видим.
И испанският посланик Хоакин Перес Гомес се бе увлякъл по течението и повтаряше същото становище. За разлика от него помощникът му Мигел Анхел Весино ми повярва и дори сключи облози с колеги. След изчисляването и оповестяването на крайните резултати дори ми се похвали, че с тези облози си е осигурил обеди и вечери до края на престоя си тук. И макар да симпатизирах не на него, а на посланика, бях доволен от успеха на прогнозите си.
По същото време Евгени Михайлов разду въпроса около думите на президента Петър Младенов „Танковете да дойдат!“ по време на митинга на 14 декември 1989 г. и палатков лагер на жълтите павета около Президентството настояваше за неговата оставка. Като най-вероятен негов приемник се очертаваше социалдемократът Петър Дертлиев, но дали под влияние на годините, прекарани в лагера, той беше доста озлобен. Помня го как насъскваше против БСП тълпата от седесари на стъпалата на Народната банка по време на един митинг на социалистите пред Партийния дом. Затова не се учудих, че те се побояха да го подкрепят, и за нов президент на България беше избран (с гласовете и на социалистите) именно Желю Желев. Смятам, че България би спечелила, ако беше избран Дертлиев, но вина за това носеше и самият озлобен по онова време лидер на социалдемократите.
Беше време на крайна конфронтация. Година по-късно, когато Великото народно събрание беше свършило работата си и изработило новата Конституция на България, 39 от най-десните депутати „полегнаха“ на поляната пред парламента и обявиха бутафорна гладна стачка. И макар че никой не вярваше в техния „глад“ и че мнозина колеги журналисти бяха засичали „гладуващите“ да нарушават диетата си из околните кафенета и сладкарнички, конфронтацията напредваше. На 26 август 1990 г. след шумни заплахи със самозапалване от страна на един лумпен беше подпален Партийният дом, а през октомври десницата най-сетне спечели новите парламентарни избори „с малко, но завинаги!“, както оповести един от нейните лидери.
Всъщност това се оказа пирова победа. Сам Желю Желев на прословутата пресконференция в резиденция Бояна през есента на 1992 г. разкритикува политиката на СДС. Тяхното правителство обаче, ръководено от Филип Димитров, вече беше успяло да извърши редица зулуми, сред които раздробяването и фактическото ликвидиране на селското стопанство, реституцията на частната собственост и т.н.
СТОЯН ГАНЕВ
В началото на 1991 година телефонът звънна. Вдигнах и ми стана много приятно да чуя гласа на моя колежка, с която бях работил заедно в БТА в продължение на 11 години. „Мен пък не ми е приятно. Как можа да го обвиниш!“
Ставаше дума за една кратка моя информация за Стоян Ганев. Бях усетил, че има нещо гнило с неговия случай, защото Мандатната комисия в парламента, която трябваше през октомври 1990 година да обяви резултатите от изборите за Великото народно събрание от юни 1990 година, неизвестно защо вече трети месец мълчеше. Щом научих, че Стоян Ганев на първия тур е събрал едва 40 на сто от гласовете срещу малко повече от 50 на сто за съперника му от БСП Николаков и излишно е настоял за втори тур, нарушавайки правото на Николаков да влезе в Парламента още след първия тур, веднага отидох в Народното събрание.
По онова време все още достъпът на журналистите до пленарна зала беше напълно свободен и това много ме улесни. Веднага заговорих по темата с един от членовете на Комисията от БСП. След като събрах нужната информация, отидох при отец Панкратий, един от ръководителите на Комисията от СДС, и получих макар и уклончиво потвърждение на информацията. След това срещнах в кулоарите бъдещия външен министър Соломон Паси, който макар и с уговорки потвърди казаното от първоизточника (от дискретност няма да спомена името му). После запитах и друг от депутатите и накрая отидох в София-прес, където работех по онова време, и написах кратка информация, предназначена за провинциалните вестници.
Да, но винаги има едно „но“. Една от колежките ми, чийто съпруг работеше във вестник „Дума“, отишла там и казала, че съм написал информация за агенция ЕФЕ. В „Дума“ знаеха за случая, но не искаха обвинението да излезе от тях. И ето че главният редактор Стефан Продев, с когото бяхме не само приятели, но и съперници зад шахматната дъска още от БТА и списание „София“, наредил да ме намерят и да ми поискат информацията.
Аз по принцип не пия, но точно този ден бях на един прием и вдигнах няколко чашки за наздравица по случай настъпилата Нова година. После отидох на друг прием, където домакините ме насилиха с две чашки водка. Бях вече „на градус“, когато в залата влезе Стефан Продев.
„Здравей! Научих, че си писал за ЕФЕ по случая „Стоян Ганев“. Отдавна исках да го пусна и аз, но предпочитах източникът да бъде друг.“
Обясних, че е станала грешка, защото съм писал за провинциалните издания, които надали ще се осмелят да я пуснат и че не я нося у себе си. Въпреки това на Продев не можех да откажа. По памет я издиктувах на неговите дежурни. Сам се чудя на себе си как след толкова алкохол не съм допуснал никаква грешка. Дори споменах, че за чест на Стоян Ганев той не е знаел за грешката си и е започнал кампания за втория тур, която с помощта на ромската махала на Пазарджик беше спечелил. Николаков, де факто изоставен от партията, чийто кандидат беше, така и не успя да се оправи от несправедливостта и остана втори.
Мога само да кажа, че Стоян Ганев и без това щеше да влезе в Народното събрание, защото беше вписан на избираемо място в пропорционалната листа. Въпреки това по този начин отне едно място на БСП и влезе в Народното събрание с мажоритарната листа.
На следващата сутрин информацията, кратка и ясна, излезе в „Дума“. Още същата вечер Стоян Ганев възнегодува по Канал 1 на Българската национална телевизия, че „някакъв си журналист Самуел Франсес“ го бил обвинил във фалшификация на изборните резултати (чест прави на събеседника му Петко Бочаров, бивш мой колега от БТА, че потвърди съществуването ми с думите „Има такъв журналист, аз го познавам“.) Сезирана от Стоян Ганев, Прокуратурата назначи веднага проверка на случая, в която аз от свидетел постепенно бях превърнат в обвиняем.
Пресата и радиото веднага реагираха: бях обсипан с въпроси, интервюта и т.н. Безпокояха ме няколко неща – дали слухът за процеса няма да достигне до ЕФЕ, която да се разграничи от мен, дали на предстоящото събрание за избор на главен редактор на „Еврейски вести“ няма да бъда обвинен в политическо обвързване, а и как ще реагира семейството ми на цялата шумотевица.
За щастие, съпругата ми ме подкрепи. Председателят на „Шалом“ Еди Шварц заяви, че този въпрос въобще не ги касае. Шефът ми от ЕФЕ беше на същото мнение. На всичко отгоре намерих и най-добрия възможен адвокат – Даниела Доковска, една от юридическите защитнички на бившия президент Тодор Живков, която умело пое защитата ми.
Беда беше, че вместо обикновен следовател, като обвинител се беше захванал, макар и в нарушение на правата си, прокурорът Нестор Несторов. Трябва да призная, че той положи всички усилия да ме натопи. Забелязах, че в библиотеката си държи шах и му предложих, вместо да хаби толкова хартия, да използваме времето си за шах, но той упорито държеше на своето. След девет месеца напразни усилия все пак не издържа на натиска на Доковска и прехвърли делото на друг прокурор, който на четири страници обстойно доказа, че не съм направил никакво нарушение на закона и въпросът не е за дело.
Години по-късно Несторов, повишен в ранг главен прокурор на София, се замеси в поредица от нелегални пътувания за Гърция с цел най-малко контрабанда, но сетне въпросът неусетно стихна, както се беше и появил.
Точно преди националния празник на Испания в два вестника – „Дума“ и „24 часа“, се появи кратко съобщение, че делото се отменя поради липсата на вина. Това бяха двата най-четени вестника и на приема по случай празника, където огромна част от гостите бяха мои колеги и приятели, започнах да получавам поздравления от всички страни. Точно завършвах своя „тур на овации“, когато до себе си съзрях Стоян Ганев. Той, разбира се, също беше прочел за своя провал. Изгледа ме ядосано и напусна залата, без дори да вкуси от виното. Е какво пък, вината си беше чисто негова.
През деветте месеца като обвиняем неведнъж бях обиждан, заплашван, а веднъж, когато в парламента се обсъждаше точно този случай, един младеж на вече несъществуващата спирка при паметника на Левски се блъсна в рамото ми и направо опита да ме бие, като спомена името ми и случая със Стоян Ганев. Спаси ме едно миниатюрно джобно ножче, подарено ми от синовете, което аз размахах заканително (в тъмното той не можеше да съзре колко малко е „оръжието“ ми) и неочакваният жест на един водач на тролейбус, който ми отвори вратата и ме пусна да вляза, а един камък, който бях взел при преминаването край паметника, ми помогна да довърша защитата си.
След време Стоян Ганев стана министър на външните работи и в това му качество беше избран (просто беше дошъл редът на България) за председател на Общото събрание на ООН. По-късно той се скара със собствената си коалиция СДС и остана в САЩ, където отначало си изкарваше хляба с продажбата на български сувенири, а по-късно стана преподавател в университет и дори временно пое канцеларията на Симеон Сакскобургготски. След като мина през движението на корееца Муун и успя да се изпокара и със Симеон, стана никой. Което много ме опечали, защото едно е твой опонент в съда да е министър и председател на Общото събрание на ООН, а съвсем друго е да е амбулантен търговец с пешкири и чорапи.
ТОДОР ЖИВКОВ
От същия този период е и контактът ми с бившия комунистически лидер и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Бях го виждал по различни поводи, включително в Партийния дом (заедно с Валтер Улбрихт на честването на 25-годишнината от 9 септември 1944 г., когато придружавах бразилския депутат Жозе Кайгос Тейшера) и в резиденция „Бояна“, но особено силен спомен имах от едно гостуване на делегация депутати от Еквадор.
Замествах отсъстващия репортер, отговарящ за Президентството, затова бях допуснат заедно с гостите в залата при Тодор Живков. Седнах тихо на един стол отстрани и започнах да записвам по-важното от разговора.
Горките гости съвсем се бяха сковали. А Тодор Живков, известен със селяшкия си хумор и добро настроение, направо ги смая, когато им заговори за отношенията между България и Съветския съюз. „Знаете, че колония е страната източник на суровини, които метрополията консумира, като в замяна продава в нея индустриалните си стоки. Е добре, Съветският съюз е неизчерпаем източник на суровини и горива за България и необятен пазар за индустриалните ни стоки, включително и най-негодните. В такъв случай Съветският съюз е една огромна колония на България, а ние сме нейната метрополия. Ха-ха-ха!“ И той се засмя заразително, а горките депутати не знаеха да се смеят ли, или да запазят гробно мълчание.
Преди 10 ноември 1989 г. Михаил Горбачов много настояваше за преустройство на политиката и икономиката на социалистическия лагер. Бях натоварен в София-прес да правя бюлетин, озаглавен „Преустройство“, в който пишех повече за желани неща, отколкото за реални факти. Дори бях единственият, чиито статии се появяваха във всички социалистически страни и най-вече в съветските републики и неведнъж получавах поздравления от кореспондента ни в Москва Радко Влайков. След години нещата се промениха и той стана услужлив говорител, дори бъдещ зет на един от най-реакционните политици в СДС и отказваше да ми дава думата на пресконференции, тъй като се боеше от моите въпроси. Стигна се дотам, че при едно посещение на Хавиер Солана се възползвах от микрофоните пред всички журналисти в резиденция Бояна и сам си взех думата. Тогава Радко Влайков нямаше друг изход, освен да ме попита: „Вие всъщност от коя медия сте?“, макар че отлично ме познаваше. След като казах, че съм представител на Испанската информационна агенция ЕФЕ, великодушно ми разреши да задам въпроса си на испанеца Солана.
Но това стана години по-късно. Помня една пресконференция в Народното събрание през 1989 година, на която присъстваше лично Милко Балев, помощник на Тодор Живков. Той за пореден път се опита да ни убеди, че в България и в ГДР не е необходимо преустройство, защото такова вече е направено. Разбира се, никой не му повярва, но в онези времена пишехме само разрешеното.
През януари 1989 година България беше посетена от френския президент Франсоа Митеран. Едно от условията му за визитата беше да се срещне с български дисиденти. За разлика от ГДР, Полша, Унгария или Чехословакия, в България нямаше ярко изявени дисиденти, но все пак издириха дванадесет души с подчертани индивидуални позиции и мнения. Трима от тях бяха мои колеги или познати евреи: журналистите Яко Молхов и Барух Шамлиев и киносценаристът Анжел Вагенщайн, така че получавахме информация от първа ръка.
През пролетта на 1989 година прочетохме решението да се организира в България „Екофорум за мир“. В замяна на това България се задължаваше да предостави на предполагаемата опозиция право на митинги, събрания и демонстрации. „Някой очевидно много иска да промени строя в България“, споделих с колеги.
През септември Екофорумът се състоя в Националния дворец на културата (НДК). Като старши репортер в София-прес присъствах на всички по-важни сбирки, както и на всички събрания на опозицията в отреденото за целта кино „Петър Берон“. Помня специално събранието на Клуба за защита на гласността и преустройството, ръководено от Стефан Продев. Помня, че след особено ожесточеното слово на Петко Симеонов водещият Продев даде думата на представител на БСП и подчерта след словото му, че и социалистите могат и са начело на борбата за обновяване и за преустройство в страната.
На няколко пъти било в НДК, било в киното пазех място за една колежка, но на него безцеремонно се настаняваше Румяна Узунова, говорител в „Свободна Европа“. На една пресконференция в дома на Марко Ганчев, на която присъстваха само представители на чужди медии (единствените представители на български медии бяхме моя милост и станалата в последно време доста популярна репортерка от вестник „Поглед“ Ангелина Петрова). Зад мен седяха бъдещата вицепрезидентка Блага Димитрова и поетът Едвин Сугарев. Помня, че зададох няколко по-дръзки въпроси и на излизане бях поздравен за тях от Румяна Узунова. „Госпожа Узунова, и на вас, и на мен ни се ще да пишем като ВВС, но засега никой от нас не може да си го позволи!“
„Защо, аз съм доволна от написаното от мен“, каза Румяна.
„Надали“, беше моето мнение.
След няколко месеца, когато новосъздаденият от социалдемократите вестник „Свободен народ“ направи анкета какво очакваме от промените, споменах тази случка и подчертах, че за мен промените от 10 ноември означават именно свобода да пиша това, което мисля.
Взех участие и в демонстрацията на еколозите против проектите „Рила“ и „Места“. Помня, че натовареният със задачата да прочете възванието на еколозите по-късно се присъедини към Сектата на Муун и дори се ожени за непозната италианка съгласно принципите на сектата, но по онова време единственото важно за мен беше, че той четеше лошо и без необходимата интонация.
Както и да е, отидохме до Народното събрание и демонстрацията връчи възванието на представители на депутатите. След години, на някаква годишнина от 10 ноември, видях по телевизията себе си начело на демонстрацията да размахвам вечното си куфарче. А аз бях на демонстрацията не като участник, а само като журналист.
Дни преди промените стана прословутият бой над представители на „Екогласност“ пред кафене „Кристал“ в центъра на София. Веднага отидох там – на няколко преки от София-прес, но заварих само лидера на организацията Петър Берон, седнал на една маса с журналист от ВВС, на когото представители на милицията бяха попречили да заснеме натоварването на ръководителите на организацията на микробуса. Петър Берон само възклицаваше със заканителен тон: „Гадове“ и „Негодяи“ и пророкуваше къде ли са били отведени и затворени Александър Каракачанов, Петър Слабаков и други ръководители на организацията, станала особено популярна покрай Екофорума. По-късно разбрахме, че микробусът просто ги е отвел до Южния парк, на двеста метра от кино „Петър Берон“, което беше предназначено за тях, и са ги пусналяи на свобода без повече спорове.
На самия 10 ноември 1989 година към 11,15 часа отидох в София-прес и чух от прекия ми началник Христо Радев, мой редовен партньор на шах, че шефът на редакцията Алфред Криспин е научил за решението на Политбюро на ЦК на БКП да извърши нещо като вътрешен преврат и да свали Тодор Живков от ръководния пост в партията. На мен се възлагаше да отида в БТА и да дочакам официално потвърждение на новината – без него и ние не можехме да я излъчим в чужбина. Проникнах в БТА с помощта на бившата ми началничка, вечно недоволната Нели Петрова. Тя слезе на пропуска да ме вземе (аз от години вече бях „чуждо тяло“ за БТА), но я умилостивих, като й казах за свалянето на Живков.
Надя Соколенко, дежурна във Вътрешна информация, посрещна думите ми с предупреждението: „Тихо, че тук и стените имат уши!“
След час-два започнаха да се обаждат чужди кореспонденти – те бяха научили новината, но им беше трудно да повярват в нея. Надя оттласкваше като опълченец на Шипка слуховете, но към 14 часа зам.-директорът на БТА Ненчо Хранов се обади и нареди да приготвим увеличен портрет на Петър Младенов, министър на външните работи и един от авторите на промените заедно с вицепремиера Андрей Луканов и министъра на отбраната Добри Джуров. Вече имах за себе си потвърждение не само на свалянето на Тодор Живков, но и името на човека, натоварен да го смени.
Почувствах се като героя от приказката за бръснаря, който научил, че цар Траян имал магарешки уши. Знаех новината, а не можех да я споделя с никого. Издебнах момент, в който останах сам и се обадих по телефона на моята приятелка от Пренса Латина Сусана Угарте. Завоалирано и на испански език й съобщих новината и името на заместника на Живков. Помолих я, ако съобщи на своята агенция, да сложи надпис „ембарго“ и да изчака потвърждение. Помолих я и да се обади в Атина на общия ни познат и бъдещ мой шеф от ЕФЕ Хуан Елорриага и да му съобщи новината.
След час тя ми се обади, за да ми каже, че от агенцията не са я послушали и са пуснали новината като свършен факт. Явно обаче, че никой не й е повярвал – толкова стабилна изглеждаше властта на Живков. Каза ми, че е пуснала и телекс на Елорриага, но не го е намерила лично. Предположих, че дори да е получил информацията, той надали й е повярвал.
Бързо отидох към телекса на София-прес (който за щастие никой в БТА не следеше), намерих информацията, откъснах я и я пуснах в клозета. Така никой и не подозря за моята роля в разпространението на новината. Само дето след няколко дни колегата от ВВС обвини Сусана, че сигурно има стабилни връзки в милицията – очевидно и до тях беше достигнала нейната информация, но и те не са й повярвали.
Дни след промяната курсът спрямо Тодор Живков рязко беше сменен – вместо първоначалната благодарност и запазване на поста председател на Държавния съвет той беше арестуван и обвинен в „кокошкарски“ провинения: на тези артисти раздал апартаменти, взел (и предал на ЦК) хонорари от публикуваните от негово име томове с речи и изказвания и т.н. Накрая беше оставен под домашен арест във вилата на Евгения, неговата осиновена внучка (и дъщеря на Людмила Живкова), където беше охраняван от днешния псевдополитик Бойко Борисов.
Веднага се свързах с Евгения и поисках от името на шефа ми от ЕФЕ интервю с Тодор Живков. Отначало получих отказ, но с приближаването на процеса срещу него получих потвърждение за интервюто. Отидохме при Живков трима: Хуан, аз и синът ми Мони Франсес в качеството му на фотограф. Подозирах, че осветлението е слабо и поисках от Мони да снима с по-малка скорост, но той, макар и млад фотограф по онова време, вярваше в себе си и изщрака един филм с по-голяма скорост. Хуан зададе своите въпроси, които аз записах на касетофон, после и аз запитах нещото, което живо ме интересуваше: участвал ли е Тодор Живков в прословутата манифестация на софийските евреи против депортирането им в лагерите на смъртта в Полша?
Както разбрах от Тодор Живков, един от ръководителите на Съпротивата – Методи Шатаров наредил на Вълка Горанова (след войната съпруга на Пеко Таков, един от лидерите на БКП и на държавата) да намери Живков и той да организира и оглави манифестацията. В онези времена на нелегалност това било много трудно и тя така и не успяла да се свърже с него. Нещо повече, каза ми Живков, той се криел при съмишленици на улица „Отец Паисий“ в еврейския квартал и след започналата хайка на полицията против участници в манифестацията скочил през прозореца и избягал, за да не бъде заловен. Останалото е плод на въображението на неговите бъдещи помощници, които настояха образът му да е централен в бъдещия филм „Ешелоните“ и дори поискаха от ръководството на Организацията на евреите в България да го предложи за Нобелова награда заради спасяването на българските евреи. За щастие, Организацията не направи тази грешка.
Жалко само за двама души: сценариста на филма Хаим Оливер, принуден седем пъти да поправя сценария с измислената роля на Тодор Живков и умрял накрая от инфаркт, и Давид Бенвенисти, редактор на Годишника на Организацията на евреите, който беше принуден да огласи непотвърдената версия за ролята на Тодор Живков и реагира през 1988 година с отказ от главната роля в международния симпозиум за спасяването на българските евреи. Вече след 10 ноември, упрекван за разпространяваната версия, Давид предпочете да се самоубие и да се отърве от безчестието.
Интервюто с Тодор Живков освен в съкратената версия на Хуан по ЕФЕ излезе и в отделна книжка на София-прес, илюстрирана с една от малкото успешни снимки на Мони, както и в „Еврейски вести“ и „Труд“- в частта, касаеща участието му (или по-точно неучастието му) в прословутата многохилядна манифестация на софийските евреи, спряна с конна полиция и с ареста на около 400 участници в последвалата хайка. По-късно, след задържане в училище „Фотинов“ на бул. „Христо Ботев“, 180 от тях бяха изпратени в концлагер в Сомовит, на брега на река Дунав, но не и в лагерите на смъртта в Полша.
На няколко пъти след това съм бил на пресконференции при Тодор Живков. На една от тях стана смешен инцидент. Заваля дъжд и намокри журналистите, очакващи разрешение да влязат във вилата на Евгения Живкова. Както обикновено, аз бях използвал градския транспорт, затова бях „въоръжен“ с чадър, докато колегата ми и добър приятел от Египетската агенция МЕНА и други арабски медии Мохамед Бакари беше дошъл по костюм с такси. Веднага го извиках да се скрие под моя чадър – най-малкото, за да спаси костюма. Един зевзек, фотограф от вестник „Поглед“, ако не се лъжа, беше заснел тайно този момент и на другия ден снимката се появи във вестника с надписа „Арабски журналист под еврейски чадър“. Това, което за автора беше само сполучлива шега, се превърна по-късно в драма за Мохамед – по собственото му признание, някой завистлив колега арабин го злепоставил пред шефовете в Кувейт и той трябвало да пътува дотам, за да дава обяснения.
Преди друга от пресконференциите запитах Тодор Живков за неотдавна излязлата книга на неговия личен съветник и мой сънародник Нико Яхиел. Авторът беше излял всичката си натрупана злост от годините при Тодор Живков и не се учудих, когато обектът на тези писания каза: „А попитахте ли Нико Яхиел кой и колко му е заплатил за тези писания?“ Знаех, че никой не е дал на автора нито стотинка, но беше излишно да споря с Тодор Живков.
Знам също, че Евгения Живкова издържа на всички упреци към нея за даването на подслон на дядо й, а след години, вече като депутатка от БСП, се зае да възкреси паметта за майка си, Людмила Живкова, и за извършеното от нея в името на България, на културата на страната и на нейните деца, уви все по-малко на брой.
СТАНКО ТОДОРОВ
Ако има някой политик, когото истински да съм уважавал, то това беше Станко Тодоров. Излязъл от низините на народа, той цял живот запази своята скромност, трудолюбие и готовност да служи на доброто. Познавах по-добре сина му Калин, с когото работихме заедно бюро до бюро, и майка му Соня Бакиш, журналистка, която винаги ми е служила за пример. Калин, юрист по образование, се беше отвратил от низините на живота по време на своя юридически стаж и се беше прехвърлил към журналистиката, решен да достигне до върховете и в нея. Понякога сядахме и зад шахматната дъска, като обикновено печелех аз.
Няма да забравя една вечер, когато вършехме точно това. Главният директор на БТА Лозан Стрелков обичаше вечер да обикаля агенцията и да обменя мнения със служителите си. Той ненавиждаше Соня Бакиш и, макар да бе приел на работа Калин, правеше всичко възможно да го унизи по всякакъв начин. Да, но онази вечер бях играл невнимателно и Калин беше спечелил преимущество. Бай Лозан усети това и започна да го поучава. Учтив, както винаги, Калин поиска да му отстъпи мястото си, но директорът отказа. „Недей, Калине, това би означавало другарят Стрелков да поеме отговорността при евентуална загуба, а така нищо не рискува“ – казах аз. Често съм си патил заради непредпазливия си език, но този път сякаш всичко на дъската водеше към моя загуба.
Така изглеждаше, но този път се амбицирах сериозно. Направих няколко удачни смени и играта изведнъж се обърна в моя полза. Лозан Стрелков усети това, обърна се ядосано и излезе от стаята. Без него играта сякаш загуби смисъл.
Колеги разправяха, че в необявената си война срещу Соня Бакиш директорът на БТА й беше подхвърлил тържествуващ на един прием: „Соня, научих, че си решила да се пенсионираш.“ „Вярно е, Лозане, и теб съветвам да постъпиш по същия начин“, не му останала длъжна Соня Бакиш.
Така беше, но Лозан Стрелков не можеше да си представи живота без агенцията. Дори беше се пренесъл да живее в Творческия дом на БТА на Витоша, а при семейството си отиваше само на гости. Една вечер – бях в Творческия дом и играех шах – бай Лозан пристигна видимо развълнуван. Същия ден Стоян Михайлов и Йордан Йотов, ако не се лъжа, посетили агенцията, похвалили го за работата му и му съобщили, че го назначават директор на Народния театър. Външно доволен, бай Лозан, макар и драматург, счете назначението за своеобразно понижение и лишаване от скъпото му дете – агенцията. Похвали се пред нас, че е почерпил колегите с уиски по случай високата оценка, после по съвет на управителката се качи в стаята си. Сутринта шофьорът му не можа да го дочака и отиде да го потърси, но напразно. След толкова вълнения Лозан Стрелков беше заспал завинаги.
Но да се върна на Станко Тодоров. Беше единственият политик от неговия ранг – министър, премиер, а сетне и председател на Народното събрание, – който вървеше пеш и без всякаква охрана по улиците на София. Хората бяха свикнали да го срещат, та това вече не правеше впечатление никому. Бях при него през 1977 година като преводач на кубинския вицепремиер Флавио Браво и тогава за пръв път усетих допира с властта.
Флавио Браво, който освен вицепремиер и председател на кубинската част на Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество беше и генерал, току-що пристигаше от Етиопия, където бяха се сменили няколко екипа революционери по принципа „Революцията изяжда своите чада“. А Станко Тодоров се готвеше да отиде в СССР като представител на България за 60-годишнината от революцията и веднага след това да замине в Африка. Посещение в Етиопия не се предвиждаше. „Подкрепете правителството на Менгисту Хайле Мариам, те са под вътрешен и под външен натиск, но ние вече ги подкрепяме и ще оцелеят“, подчерта Флавио Браво.
Два дни по-късно Станко Тодоров замина за СССР, а после и за Африка. Не зная с кого беше разговарял в Москва, но този път програмата на визитата му включваше и Етиопия, въвлечена във война от съседна Сомалия, а СССР прекрати военната си подкрепа за Сомалия и предпочете дружбата с Адис Абеба.
Бях в Народното събрание, когато за пръв път двама депутати гласуваха против Закона за ново административно деление на България. Това никога не беше се случвало – до степен, че дори в текста, който четеше председателят на Народното събрание, беше отпечатано: „Кой е за? Въздържали се – няма. Против – няма. Приема се с пълно мнозинство.“ Не, не е шега, чел съм го с очите си. Гласуваше се с вдигане на ръка и наистина всички бяха „за“.
Да, но този път не една, а две ръце гласуваха против. Треньорката на националния отбор по художествена гимнастика Нешка Робева и художникът Светлин Русев бяха обещали на своите избиратели да протестират против нелогичното решение, което оставяше например град като Русе в Разградска област или огромен център като Стара Загора в Хасковска област. Дори се беше разпространил вицът, че Разград решил по подобие на Русе да си построи опера. След дни изпратили телеграма в Русе: „Изпратете ни и публиката си.“
И така, двама депутати гласуваха против. Несвикнал с подобно нещо, Станко Тодоров дори не забеляза колебливата ръка на Светлин Русев, която ту се вдигаше, ту се сваляше. Седях непосредствено зад него и току се обадих: „Тук има глас против!“ Някой от колегите ми изшътка и аз си дадох сметка, че надвишавам правата си на журналист. Но нещата вече вървяха към промяна – и бившият партизански командир Славчо Трънски взе думата и се изказа против по въпроса за малката селскостопанска техника, толкова важна за планинските райони, чийто депутат беше той.
След време попитах Светлин Русев за онова гласуване, когато неговата вдигната ръка остана незабелязана. „Да, но веднага след това писах лично на председателя на парламента и в протоколите беше внесена съответната поправка“, отговори ми художникът.
На 14 декември 1989 година, повече от месец след политическите промени, отново видях Станко в затруднено положение. Площадът около паметника на Цар Освободител беше пълен с шумна тълпа, която настояваше за отмяна на Член 1 на конституцията, провъзгласяващ ръководната роля на БКП. Предложение в този смисъл беше направено и в самото Народно събрание, но председателят настояваше да се спази едномесечният срок за влизането му в сила. „Нима трябва да започнем прехода към демокрация с нарушение на основния закон?“, запита той. Но тълпата нямаше търпение.
През пролетта на 1990 година гост на София-прес беше Самуел Толедано, председател на Еврейската общност в Испания, а мен назначиха по разбираеми причини за негов преводач-придружител. Програмата му включваше посещение при председателя на парламента Станко Тодоров, сам той женен за еврейка. Тук може би е мястото да подчертая ролята на съпругите еврейки – обикновено те бяха локомотивите, които изтегляха по нанагорнището своите съпрузи. Ще спомена само, че в България имаше няколко примера в това отношение: за жени еврейки бяха женени поетът (и министър на културата) Павел Матев, художникът Никола Мирчев, писателят Йордан Радичков, всички те изтъкнати личности. На Станко Тодоров се бе паднала трудната съдба жена му да бъде и една от малкото на брой видни дисидентки – беше член на Комитета за защита на град Русе. Когато, следвайки сталинския пример, от него бяха поискали да се разграничи от нея, той беше отвърнал: „Късно ми е да се развеждам. Ако желаете, наказвайте ме по друг начин“. Наказанието беше по-скоро символично: от премиер той беше понижен на председател на Народното събрание.
Та говорех за посещението на Самуел Толедано и моя милост при Станко Тодоров. На следващия ден се разхождахме с госта из центъра на София и точно в градинката пред ЦДНА срещнахме Станко Тодоров и Соня Бакиш. Разходката ни неусетно прерасна в приятен разговор.
За последен път срещнах Станко Тодоров на една вечеря в подкрепа на Куба, мисля, че на Щъркелово гнездо. Личеше си, че е боледувал тежко. Беше много отслабнал, но в добро настроение, придружаван, както винаги, от Соня Бакиш. Седяхме на една маса и си спомняхме за изминалите години. Скоро след това Станко Тодоров почина. Също тъй скромно, както беше живял!
ДИМИТЪР ПОПОВ
Димитър Попов, един от премиерите на България след промените, е останал в спомените на хората с фразата си: „За Бога, братя, не купувайте!“ като реакция на скока на цените. Но как да не купуваш, като нещо трябва все пак да се яде?
След премиерството си Димитър Попов се завърна към професията си на юрист и се установи на бул. „Витоша“. По това време по-малкият ми син Жак Франсес работеше като стажант във в. „Дума“ и почти всеки ден там излизаха, понякога подписани, негови дописки по финансови и други въпроси.
Дали поради благозвучността на името му, някакъв старик започна да подписва материалите си във в. „Нощен труд“ с неговото име. Появи се серия от статии за масонството, в които се цитираха измислени факти, но с реални и добре познати имена. Едно от тях беше това на Димитър Попов.
И друг път бях патил с този вестник, затова веднага се вдигнахме със сина ми и отидохме в редакцията. „За мен важното е вестникът ни да се купува“, цинично заяви главният му редактор, но аз здраво го накиснах.
Два дни, след като ни увериха, че става дума за инцидентна статия, която повече няма да се повтори, вестникът пусна нова статия на същата тема, която включваше нови и стари имена. Ядосан ужасно, отидох направо при главния редактор Тошо Тошев. „И на мен ми се е случвало подобно нещо“, опита се той да оправдае вестника. „Може би – отвърнах, – но твоето име е често срещано, докато Жак Франсес е само един в цяла България и грешката хвърля петно върху името му, а и върху моето.“ Изглежда, съм бил много ядосан, щом Тошо Тошев обеща вестникът да пусне опровержение.
На следния ден вестникът наистина пусна опровержение – нещо рядко в практиката му. До степен, че в търсене на рядко заглавие колегите от „Дума“ изтъкнаха като събитие факта, че „Нощен труд“, изобилстващ с грешки, за пръв път се е извинил.
Въоръжен с опровержението, отидох при Димитър Попов. Той беше забелязал статията, като я беше свързал погрешно с моето име, та ме посрещна мрачен като облак пред буря. Мисля, че успях да го убедя, че сме злепоставени. При другите засегнати от статията така и не отидох.
АНДРЕЙ ЛУКАНОВ
С Андрей Луканов имах пряк контакт при посещението на Флавио Браво в България, за което стана дума по-горе. Луканов ръководеше българската част от смесената КИНТС и останах поразен от това с каква лекота двамата по пътя на взаимните отстъпки решиха куп проблеми, над които експертите бяха загубили в спорове напразно цяла седмица. Като основен преводач на сесията влязох при него заедно с кубинците, но той остана заблуден от името ми и попита не е ли редно българската страна да има и свой преводач. Уверих го, че това съм именно аз и разговорът започна. Всъщност Луканов не се нуждаеше от преводач, той знаеше отлично испански, както и останалите основни езици, но предпочиташе да спазва протокола.
Куба по онова време изпитваше остра нужда от компания за производство на разхладителни напитки – разполагаше със собствени цитруси, но единствената напитка, наподобяваща кока-кола, беше един сок, направен по вкуса на Че Гевара. Поради икономическата блокада, наложена от САЩ, Куба не можеше да разчита на големите американски фирми. „Използвайте „Швепс“ – посъветва ги Луканов. – Те са евреи, затова политиката не ги интересува, а и ние вече имаме стабилни връзки с тях и ще ви помогнем“. Когато отначало чух думата „евреи“, аз изтръпнах, но после разбрах, че в случая това е висш комплимент.
На официалната вечеря кубинският говорител използва някаква много рядко срещана дума, но аз я знаех и тъкмо предвкусвах удоволствието, че ще я преведа, когато Луканов услужливо ми подсказа, съзнавайки, че думата е рядка и може да ме затрудни. Изпитах истинско огорчение, но и благодарност за подадената ми ръка.
След 10 ноември, когато Луканов образува първото си правителство, моят шеф Хуан Фернандес Елорриага поиска интервю с него. Направихме го в Народното събрание. Не превеждах – Луканов се справяше отлично с всички зададени му въпроси и без превод.
След случая със Стоян Ганев Луканов беше искрено загрижен за моята съдба. „Пази се, момче, те са в устрема си и като нищо могат да те вкарат в затвора без всякаква вина.“ По ирония на съдбата не аз, а той попадна за половин година в затвора, а по-късно бе прострелян пред дома си при недостатъчно изяснени обстоятелства.
Уверен съм, че България загуби един от най-големите си умове.
ЖАН ВИДЕНОВ
Междуособните борби между групите на Лилов и на Луканов родиха „решението“ Жан Виденов. Не че е прост – веднъж взех интервю за в. „Еврейски вести“ от Виденов в Народното събрание след едно негово посещение в Израел. Въпреки че думите му излизаха някак трудно, при свалянето на текста от касетофона нямаше и една излишна дума. Но за да не изглежда като „момче на Лилов“, той се обгради със стари комсомолски кадри, които може и да са били добри за старата си работа, но не успяваха да преодолеят хитрите вълци от Международния валутен фонд например, които направиха всичко възможно за неговия провал. Бях и на онази прословута негова пресконференция в Министерския съвет, когато той направо настрои против себе си журналистите, като каза, че ще отговори само на десет техни въпроса и дори квалифицира един от тях като някакво техническо питане.
Освен от наши и чужди опоненти, мисля, че той беше провален и от свои „другари“, които с подмазването си повече му пречеха. Но най-много му попречиха двамата сменящи се президенти – Желю Желев и Петър Стоянов, които упорито отказваха да дадат нов мандат на БСП. Жалко, защото той беше човек, който единствен от действащите ни политици не можеше да бъде обвинен в корупция.
ПЕТЪР СТОЯНОВ
Сегашният отказ на Европейската народна партия да одобри завоя на СДС към британските консерватори само още веднъж показва, че Петър Стоянов е (може би!) един добър бракоразводен адвокат, но толкова. Той надскочи себе си с помощта на Иван Костов, с когото по-късно не успяха да си поделят властта, но попадна в капана, поставен от Богомил Бонев и не успя да излезе от него. Впрочем, синът на един легионер си остава такъв, особено като отказва да се разграничи от тази си роля.
Помня как веднъж Петър Стоянов, придружен от двама свои телохранители, ме спря на улица „Славянска“ да ме пита за Агенция „Балкан“ и за Соломон Паси. Разбрах, че е объркал всички възможни понятия и го упътих към „София-прес“, като дори му казах къде точно ще намери в момента Мони Паси.
Друг път, в навечерието на президентските избори, той попадна в Синагогата и мен ме обвиниха, че не съм го интервюирал, а съм предпочел интервю с проф. Маразов, кандидат на левицата. Не смятам, че съм сбъркал – с цялото си поведение за мен Петър Стоянов си остава легионер и няма място в Синагогата.
Имаше случай, в навечерието на изборите си за втори мандат (провалени най-вече от самия него), Петър Стоянов се заинтересува кой би могъл междувременно да запази приемствеността в министерствата. „Заместник-министрите, които и без това вършат основната работа в министерствата“, успокоих го аз, подкрепен неочаквано и за самия мен от Панайот Денев („Драги ми Панчо“), мой бивш колега от БТА, от когото избягах след пенсионирането на Алфред Криспин. Но не съжалявам за политическия провал на Петър Стоянов – крайно време беше.
ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ
Помня провала на проф. Иван Маразов на президентските избори, спечелени от Петър Стоянов. Тогава Георги Първанов ядно си подаде оставката, но Жан Виденов го успокои и отхвърли оставката му. По онова време не можех и да си представя, че само няколко години по-късно сам Първанов ще успее да надхитри Петър Стоянов.
През 1999 година бях командирован в Белград. По онова време бомбите там падаха от името на НАТО, а Испания е член на пакта и поради това трудно щях да вляза там като кореспондент на ЕФЕ. Съвсем друго беше да вляза като кореспондент на „Дума“ – по онова време Първанов и БСП оглавяваха антивоенните митинги на българската левица против НАТО. Написах осем статии и фоторепортажи за „Дума“, които имаха голям успех.
Година по-късно БСП промени политиката си и сам Първанов в телевизионните си прояви подкрепяше встъпването на страната в пакта. Използвах един предизборен прием на БСП и казах на Първанов: „Разбирам, че позицията на БСП е може би правилна предвид сигурността на България, но тази подкрепа трябва да бъде разграничена от една подкрепа на бомбардировките и войната, иначе партията рискува да загуби голяма част от електората си, до вчера обвързан с антивоенните демонстрации.“
Мисля, че Първанов си взе поука от думите ми или поне така ми изглеждаше в следващите му телевизионни изяви. Спечелването на изборите против Стоянов и на изборите за втори мандат пет години по-късно само още веднъж показват, че въпреки големия брой гласуващи, водени от популистки обещания и призиви, мнозинството в България остава ляво ориентирано и здраво стъпило на земята. Растящата подкрепа за Първанов е един положителен факт и няма да се учудя, ако той някой ден вземе в ръцете си реалното управление на страната – сигурен съм, че е роден за това.
