ДА СЕ ДОКОСНЕШ ДО ВЛАСТТА – първа част

0
175

Роден в София през 1940 г. През 1943-1944 г. семейството му е изселено в Нови пазар по силата на антиеврейското законодателство. Завършва руска гимназия, а по-късно испанска филология. Работил е като преводач в Куба, старши репортер в БТА, коментатор в София прес. През 1990-1997 г. е гл. редактор на в. “Еврейски вести”. През 1989-2003 г. е кореспондент на испанската агенция ЕFE. Има публикации във всички бивши социалистически страни, в Испания, Франция, Мексико, Перу и др. През 1998 г. е награден с испанския Орден за граждански заслуги, а през 2003 г. – с годишната награда на СБЖ за чужд кореспондент.
Попитали един столетник,
как е достигнал до тази възраст.
„Никога не съм имал часовник на ръката,
нито шеф над главата“,
отвърнал мъдро старикът.

За разлика от столетника, никога не съм успял да се отърва от часовника на ръката си, но всякога съм се стремял и в повечето случаи съм успявал да нямам шефове над главата си. Те или бяха много високо, или много далеко. Но било заради работата ми на журналист и преводач, било по стечение на обстоятелствата, винаги съм бил близо до големите шефове, въпреки че никога не съм се стремял към това. И никога не съм изпитвал желание да бъда нечий шеф, дори когато ми се е налагало да го правя.

ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

Първият ми допир до големите на деня бе на 2 юли 1949 г., когато при не съвсем изяснени обстоятелства напусна този свят един от големите българи, героят от Лайпциг Георги Димитров. За краткия си престой в родината той вече бе успял да изиграе голяма роля, особено в живота на българските евреи, с които винаги беше поддържал тесни контакти.

Помня радостните манифестации на софийските евреи след образуването на Държавата Израел. България беше твърде бедна и слаба, за да ги подпомогне след антиеврейските закони и изселването в малките градчета на провинцията и мнозинството от евреите бяха концентрирани в схлупените къщурки на квартал Ючбунар (Три кладенци), като спяха в каруците си или натъпкани в малки стаички. Помня как сутрин ставаха и се обличаха пред погледите на живеещите в нашата огромна по тогавашните понятия триетажна кооперация на улица „Позитано“, как се пощеха взаимно от въшките, а мъжете тръгваха да търсят някаква, каквато и да е, работа.

Останали без домове в порутената от бомбардировките София, много от най-бедните живееха в приспособеното за общежитие училище на булевард „Димитър Петков“, натъпкани по 40 – 50 човека в една класна стая. Щат не щат, те вършеха всичко, включително и любов, в общите стаи, пред любопитните погледи на децата. Чудно ли е при това положение, че децата от общежитието в нашия клас бяха далеч пред нас в сексуалното си образование? А малцината по-състоятелни евреи бяха загубили всичко при национализацията от 1947 година.

Помня, че и един беден печатар, другар по работа на Димитров, се беше изкушил и с цената на взети заеми беше купил печатарска машина. Разбира се, и той я беше загубил, но не и заемите си, които продължаваше да дължи на банките. „Сам съм си виновен – отговаряше той на съветите на своите другари да потърси Димитров за помощ. – Знаех, че ще последва национализация. Защо ми трябваше да задлъжнявам?“ И продължаваше да живее в „жилище“ от два квадратни метра – същински гроб, докато Димитров наистина научи за съдбата му и нареди да се вземат необходимите мерки за решаване на проблемите му.

Веднага след провъзгласяването на Държавата Израел цялата тази беднотия, заедно със засегнатите от национализацията, пое нататък. Благодарение на Димитров България беше единствената страна от социалистическия лагер, която разреши на евреите да се изселят в новата им държава, при това вземайки със себе си своето имущество. Много от тях направо от пристанището Хайфа отидоха на фронта, за да защитават новата си родина. Други, поради незнанието на иврит, станаха докери и общи работници или постъпиха в кибуци. Израел никога не забрави жеста на Димитров и винаги отбелязваше неговия принос за укрепването на младата държава.

Помня, че след смъртта му майка ми плака. След два дни бяхме заедно с нея на поклонението пред тленните му останки – ако не греша, в Народното събрание. С нас беше и танти Ребека – съседка, болна от рак, която въпреки болките си изчака търпеливо опашката, за да премине и да се поклони пред трупа му.

После за първи път изпитах съмнение. Научих, че по време на изграждането на мавзолея (първият му вариант беше от дърво и беше построен за броени дни с денонощен труд на светлината на прожектори) са паднали от скелето и са загинали двама души. Съзнавах колко е важен строежът на мавзолея, но се запитах дали заради един мъртвец, колкото и важен да е той, си струва да загубят живота си двама млади и здрави хора.

(В онези години не можех и да предположа, че второто здание на мавзолея, вече от бетон и на няколко етажа под земята, така ще затрудни разрушителите на Бакърджиев и ще го превърне в посмешище за цяла България. И все пак жалко за един толкова стабилен строеж, който най-малкото би могъл да смени своето предназначение.)

ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ

Няколко години по-късно за втори път се „допрях“ до властта. Бях записан в един от кръжоците на Пионерския дворец, в днешната Семинария. Един ден ни предупредиха всички да се явим с бели ризи и с пионерски връзки. Щеше да ни посети сам тогавашният лидер Вълко Червенков, а на нас ни беше отредена ролята на участници в шпалир по стълбите на двореца, които да го аплодират с ура.

Разбира се, както бе прието в онези времена, бяхме строени часове по-рано и чинно го изчакахме. Той дойде, приветства ни с ръка и продължи програмата си. (Години по-късно, когато бях на работа в Куба, изпълнявах същата роля при посрещането на Юмжагийн Цеденбал, който върна визитата на Фидел Кастро. Всичко беше доста комично – дори поради факта, че говорителят по радиото дори не се опита да произнесе сложното за кубинците име – наричаше го просто „Ю. Цеденбал“. А когато един кубинец попита друг кого посрещат, той отвърна пренебрежително: „No se, a un mongo“ („Не зная, някакъв монголец“), което прозвуча доста иронично, защото освен „монголец“ думата означава и „кретен, човек, страдащ от монголизъм. Времената се бяха променили, но нещата бяха същите.)

Знаех добре името на Червенков – най-малкото, защото „лудата на квартала“, която живееше в една схлупена стаичка на улица „Позитано“ и „Опълченска“ (днес там е Молът на Зона Б-5), един ден, след поредния побой от страна на съжителстващия с нея пияница, се хвърли разплакана върху купчина пясък, като не спираше да хленчи: „Ще се оплача от него на самия Червенков, аз от него имам дете!“ И макар за всички зяпачи да беше напълно ясно, че детето й е от пияницата, а не от Червенков, двусмислието на думите й ги караше да се подхилкват.

Впрочем, пострадах и по-пряко заради Червенков. Веднъж отивах за книги в еврейското читалище „Емил Шекерджийски“ и по детски, за да си подостря един счупен молив, го търках в стените, покрай които минавах. Неочаквано един дребен човек, от който лъхаше миризмата на алкохол, ме хвана за врата и с думите: „А-а-а, значи ти си този, който драска върху възванията на Червенков!“, ме поведе към районния клуб на Доброволните отряди на булевард „Стамболийски“ и „Опълченска“. По онова време Червенков беше отменил купонната система и беше обявил едно след друго пет намаления на цените, тръгвайки надолу от т.нар. свободни цени, доста по-високи от купонните, и по стените бяха залепени възвания с неговия подпис. Забелязах, че някой наистина ги беше надраскал, но това в никакъв случай не бях аз.

Въпреки отрицанията ми, след разделени мнения на останалите отрядници той ме поведе към милицията. Не зная как щеше да свърши това, ако не ни беше срещнал един съсед, чичо Моис. Той така и не успя да разубеди отрядника, но побърза към дома ни и уведоми баща ми. Той точно ни приближаваше, когато чичо ми Яко, също отрядник, ни срещна и отдалече усети вонята на алкохол на престаралия се отрядник. Веднага му се накара и успя да ме отърве от него. След време разбрах, че на първата им сбирка го бе порицал, задето в пияно състояние се беше опитал да раздава правосъдие.

След време научих, че престаралият се отрядник беше баща на един от близките ми приятели, Б. Рамаданов (или Аврамов, както се беше прекръстил на еврейски баща му, за да се ожени за еврейка). Още по-късно научих за друг важен принос на Червенков към Възродителния процес години преди неговото изобретяване.
Случило се беше това на един от пленумите на БКП. Говорителят четял списъка на някаква комисия и споменал името на единствения по онова време евреин бивш министър, героя от Гражданската война в Испания Рубен Леви. Червенков с властен тон го коригирал: „Аврамов“. Говорителят продължил да чете, но след третата поправка сам се коригирал: „Ле… Аврамов“. Така Рубен Леви се превърна в Аврамов.

След години преподавателка по една от дисциплините в руска филология ми беше Ирина Червенкова, дъщеря на бившия премиер. Тя така добре владееше и преподаваше своята дисциплина, че покрай нея промених отношението си и към баща й. Един случай, когато авторитетът на децата работи в полза на родителите грешници.

ГЕОРГИ ТРАЙКОВ

Това се случи някъде около 1970 година. Бях още на работа в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ) и придружавах чилийския сенатор Ернан Рамирес Некочеа. Той явно се беше запознал със ситуацията в България и изведнъж реши, че неговата партия е земеделска. На тази основа пожела да посети, ако е възможно, тогавашния лидер на БЗНС и председател на Народното събрание Георги Трайков. По онова време истинската власт в България беше в ръцете на БКП, но поне формално Трайков заемаше най-високия пост в страната. (Длъжността председател на Държавния съвет, заемана от Тодор Живков, още не беше учредена.)

Георги Трайков имаше два кабинета – в БЗНС и в Народното събрание. Срещата беше уредена, но в Народното събрание. Георги Трайков прие госта с необходимото уважение, но разговорът неусетно се завъртя около неотдавнашната война между Индия и Китай. Председателят на парламента изведнъж се вживя в ролята си на политик и заговори за войната като стратег. По онова време отношенията между Китай и останалите страни от социалистическия лагер бяха доста напрегнати и той се чувстваше длъжен да заеме по-твърда позиция по въпроса. По едно време изкоментира неуспеха на Китай във войната с доста нецензурни изрази. „Е, и какво направиха китайците срещу Индия? Насраха се и това си е!“

Почувствах се неудобно – минути по-рано бях представил председателя на БЗНС като един от най-важните ръководители на страната и изведнъж „насраха се!“. Спрях за миг да превеждам, но Георги Трайков схвана неудобството ми и ме потупа по рамото. „Ти така му го кажи, момче: насраха се и това си е!“

Преодолях неудобството си и казах, че председателят на парламента образно е казал, че китайците са се насрали в тази война. Е какво да се прави, така си беше. Китай по онова време съвсем не беше това, което е днес.

Оттогава насетне не един път съм потупван по рамото. Аз съм средно висок и това не винаги е лесно: например за дребния Желю Желев това сигурно е представлявало усилие, но то не му попречи и той да ме потупа покровителствено по рамото. Явно, рамото ми е особено удобно за целта.

Години по-късно мой директор в БТА стана синът на Георги Трайков, Боян. Е, разликата си личеше – съвсем различно поколение.

ЛУИС КОРВАЛАН

През 1970 година на гости в България беше и ръководителят на Чилийската компартия Луис Корвалан. Неговият син следваше в София, така че визитата му имаше и частен характер, но се състоя и една среща на площад „Славейков“ между Корвалан-баща и партийния актив от столицата. Аз бях безпартиен, но предвид работата ми и знанието на испански език, в КПКВЧ решиха, че мога да ги представя на тази среща.

По онова време Чилийската компартия беше в ръководената от Алиенде коалиция. Бях загрижен от развитието на събитията в Чили, затова запитах: „Както е казал Ленин, една революция може да победи с или без армията, но никога против нея. Какви мерки взема вашето правителство в този смисъл?“

Отговорът на Корвалан беше уклончив. Оказа се, че в управляващата коалиция именно компартията отговаря за връзките с армията. Както обясни Корвалан, една от мерките било ухажването на армията, включително и организирането на вечери с генералите и техните съпруги, на които им се поднасят цветя, за да разберат, че комунистите изобщо не са страшни. „Аз не си пъхам ръката в огъня за генералите, но като имам предвид миналото и традициите на ненамеса на армията в делата на политиците, за разлика от останалите страни от континента, вярвам, че те ще останат встрани от политиката“, каза Корвалан.

Три години по-късно светът видя точно обратното на тези прогнози. Алиенде, демократ в душата си, отказа да приеме оръжието, изпратено от Куба, и да въоръжи с него работниците. А пък генерал Пиночет, оказал се по-корумпиран от очакванията, потопи страната в кръв. Хиляди хора загинаха, други, далеч по-многобройни, потърсиха убежище в останалите страни на Латинска Америка и Западна Европа.

За Чили започна една мрачна нощ, продължила десетилетия.

ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА

На партера в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ), където работих в продължение на четири години, имаше малка стаичка за шофьорите. Те там играеха в началото само табла, докато чакаха да ги изпратят някъде по служба, но по едно време аз скрих таблата и поставих на нейно място шах. За кратко време вкусът на шофьорите се промени и те заиграха мъдрата игра на 64 квадратчета. Едва към 1972 година, когато бях на работа в Куба, те отново се бяха насочили към таблата.

Причината? Просто един от тях, загубил играта, вдигнал таблото и го стоварил върху главата на победителя. Така че днешните буйни фенове на футболната игра имат своите предшественици сред предполагаемо по-кротките привърженици на шаха.

Но да се върна на темата на моя разказ. По едно време научихме, че председателят на КПКВЧ Георги Димитров-Гошкин е включил в списъка на съветниците си и Людмила, дъщерята на Тодор Живков, но така и не ни я представи и ние не знаехме кога и по какъв повод тя идваше в Комитета.

Един ден, тъкмо бях влязъл да погледам играещите (вече не помня на табла или шах), в стаичката се появи колежката ми Алис Найденова. Без много приказки тя попита на кого от шофьорите му е ред да излезе и му нареди веднага да отведе с колата си една млада дама. Шофьорът отначало поиска тя да го почака да свърши играта, но Алис с неподлежащ на спор глас му нареди веднага да излезе.

Шофьорът излезе с ропот и след двадесетина минути се върна, като не спираше да недоволства. „Глезли някакви. Подкарах я с пълна скорост, а тя недоволна – била бременна, та не може ли малко по-бавно да карам. Като си бременна, вземи си такси, казах й аз. Така, де, да беше си взела такси!“

„Глупак! Ти знаеш ли коя е тя? Това е Людмила Живкова, дъщерята на Тодор Живков!“

Шофьорът побледня и се затюхка. Ами сега? Ако вземе да се оплаче от него? Отиде му топлото местенце в Комитета. Ама кой да му каже кого вози? За чест на Людмила, тя не се оплака никому. А и дъщеря й Евгения, макар и пораздрусана от шофьора, се роди жива и здрава и днес е депутат в Народното събрание. Кой знае, може друсането да й се е отразило добре?

След години Людмила Живкова израсна бързо, дори неочаквано бързо в йерархията. Тя стана председател на Комитета за култура и на нея дължим много полезни за България инициативи – от събирането на колекцията от чужди художници, послужили за основа на бъдещия Музей на чуждестранното изкуство, до построяването на днешния неизменен детайл от пейзажа на София – Националния дворец на културата. Жертва на две поредни автомобилни катастрофи (втората, направена от подполковник от МВР, устремил се към болницата за бърза помощ „Пирогов“ след първата), както и на вегетарианството й, като последователка на източни вярвания, тя почина при неизяснени обстоятелства. Скоро четох за нея, че може би причина за ранната й смърт (на по-малко от 40 години) е жестокото й разочарование от хора, които бяха злоупотребили с близостта си до нея за лично обогатяване.

ФИДЕЛ КАСТРО

На 31 август 1971 година в 12 часа през нощта, на границата между два месеца и два дни, кацнах със самолета в Хавана на работа като преводач в Куба. Престоят ми съвпадна с подготовката на Фидел Кастро за голяма обиколка из Северна Африка, Европа и Азия. Част от нея беше една среща на българската колония с Фидел. След словото му той слезе от трибуната и се сля със слушателите си. Питаше загрижен дали в България има добри преводачи, защото за първи път щеше да пътува в страни, в които не се говореше испански или английски и нямаше да може да контактува пряко с хората. Тъй като ставаше дума за мои колеги, аз го успокоих, че преводачите в България са достатъчно добри и нямаше да срещне проблеми. Самият аз като човек, който знаеше испански, му станах основен събеседник и почувствах голямото му обаяние.

След време, когато вече беше в България, от пресата научихме за проблемите на охраната му – и за „бягството“ му с велосипед от резиденция Бояна до някакво село, където хората веднага го наобиколили и го завели да се почерпи с тях, и за голямото предизвикателство (провокирано между другото точно от един преводач) да изкачи Черни връх, което поставило на изпитание облечените с куртки и якички генерали от охраната, и за тренировката му по баскетбол с български спортисти, на която поразил всички с уменията си на баскетболист.

След много години наблюдавах по телевизията посрещането в Куба на папа Йоан-Павел II – макар и близки по възраст, Фидел изглеждаше като атлет редом с грохналия папа. Дори когато на 80-годишна възраст Фидел беше опериран и светът всеки миг очакваше кончината му, аз не можех да не се сетя за онзи лекар, който лекуваше Фидел и прогнозираше, че той може да живее до 140-годишна възраст. Знам, че биологията си е биология и 80 години са си 80 години, но си представих какъв кошмар би било оздравяването му за президента на САЩ Джордж Буш.

РАУЛ РОА

През 1972 година на посещение в Куба пристигна бившият ми шеф в КПКВЧ Георги Димитров-Гошкин. За да спести бройката, предвидена за преводач, той беше изискал да го придружавам и в тази ми роля посетихме редица лидери на кубинската революция. За мен най-незабравим остана разговорът ни с външния министър Раул Роа, дребен симпатичен старец с огромна ерудиция. Седяхме на едно малко кръгло канапенце и той току се повдигаше, за да ме потупа по рамото и да изрази по-убедително тезите си.

Няма да забравя един анекдот за Раул Роа, който ми разказа приятел кубинец. Случило се години преди революцията. Роа изнасял слово за Шекспир. Според правилата на Испанската кралска академия, зачитани в цяла Латинска Америка, чуждите имена се изписват съгласно правописа на родния им език, но могат да се произнасят както в оригинал, така и според правописа им, четени на испански. И така Роа започнал да говори за Шакеспеаре, но от публиката на няколко пъти го поправили, че на английски името се произнася Шекспир. Роа невъзмутимо продължавал със своето Шакеспеаре, но в един момент, когато обажданията зачестили, той казал: „Както разбирам, публиката владее английски“. И продължил на перфектен английски за ужас на по-голямата част от публиката, защото кубинците твърдят, че знаят английски, дори когато знаят едва стотина думи на този език, но малцина са тези, които наистина говорят на него.

А пропо, аз лично чух едно момченце, което, без сигурно да знае правилата на Испанската кралска академия, си поръча пред мен в една сладкарница парче „каке“ („лайно“) и ун „пие“ („крак“), горд, че може да прочете в списъка с асортимента названията им на английски (кейк и пай).

КАРЛОС РАФАЕЛ РОДРИГЕС

Пак по онова време попаднах в списъка на преводачите, които участваха в сесията на Смесената комисия по икономическо и научно-техническо сътрудничество. Българската част от комисията беше оглавявана от вицепремиера Мако Даков, а кубинската – от колегата му Карлос Рафаел Родригес, човек с висока култура и с важна роля в ръководството на кубинската държава.

След официалните разговори, продължили няколко дни, гостите бяха поканени на обяд в една от правителствените резиденции, разположена сред портокалова градина. Сервираха ни лангуста. Познавах този вкусен морски деликатес от една командировка в провинцията, но съвсем различен беше вкусът му в резиденцията, където месото на рака беше извадено от черупката, примесено с най-различни подправки и сервирано отново в черупката му, която служеше за своеобразна чиния.

Разведоха ни и из градината. Мако Даков, лесовъд по образование, възнегодува, че около дърветата бяха оставени кръгове трева и каза, че тя при всички положения вреди на растението. Карлос Рафаел Родригес търпеливо му обясни, че при тропическите дъждове в Куба тревата е единственият начин да се стигне до потъналото във вода дърво, но Мако Даков упорито му възразяваше, без изобщо да се съобразява с особеностите на тропическия климат. Кубинският лидер само се усмихна и предпочете да не спори.

Час преди отлитането на делегацията за България, гостите бяха поканени на спектакъл в кабаре „Тропикана“. Този път Карлос Рафаел Родригес беше сменен от Флавио Браво, човек с голяма култура и финес.

След години, вече като репортер в БТА, получих поръчка да интервюирам гостуващия у нас Карлос Рафаел Родригес. Както винаги в такива случаи, отидох до резиденцията в Бояна с градския транспорт. Беше адски студено, но знаех, че в резиденцията е добре отоплено. За беда едва при входа разбрах, че делегацията е настанена не в хотела, а в една отдалечена вила навътре в резиденцията. Нямаше как, продължих пеш и здравата измръзнах, докато стигна до нея. Сервираха ми топъл чай, който подсладих със захарин. Карлос Рафаел Родригес изрази интерес към причините за това и когато разбра, че съм болен от диабет, прояви съчувствие и ми даде ценни съвети. Не че бяха нещо ново за мен, но ми направи впечатление, че един лидер от неговия мащаб проявява интерес и съчувствие към един обикновен журналист.

СЕРХИО РАМИРЕС

При подобни обстоятелства се срещнах по време на престоя ми в БТА с никарагуанския вицепрезидент и изтъкнат писател Серхио Рамирес. Той беше настанен в един от централните хотели на София и след разговора ни реши да направи една разходка из центъра на София, придружен от дъщеря си и нейна приятелка. Удиви ме фактът, че един човек, сигурно солидно охраняван в родината си, тръгваше на разходка из София без никаква охрана или други придружители. От учтивост, а и загрижен за сигурността им, тръгнах с тях. При едно кафене бяхме засечени от един пиян клиент, който вдигаше врява колкото десетина, но нито гостът, нито останалите от групата бяха впечатлени от него. Обиколиха някои от забележителностите на София и се прибраха, без да бъдат обезпокоявани от никого. Колко спокойна беше София в онези времена!

От едно търсене в Интернет научих, че в последвалите години между сегашния (и тогавашен) лидер на Сандинисткия фронт Даниел Ортега и Серхио Рамирес възникнали търкания. Това не ме учудва – дори братът на Даниел Ортега се раздели с него. Може би не можа да приеме завоя на Даниел Ортега към социалдемокрацията.

ЕРНЕСТО КАРДЕНАЛ

Случи се така, че интервюирах именития никарагуански поет на два пъти – веднъж в София, по време на една съвместна инициатива, и втори път в Манагуа, където бях като секретар на Дружеството за дружба с Никарагуа. Но най-интересното за него научих от директора на Никарагуанската информационна агенция години по-късно, по време на едно негово гостуване в България.

Като узна, че съм евреин, той уточни, че и двамата братя Ернесто и Фернандо Карденал, католически свещеници и министри на външните работи и на културата в Сандинисткото правителство, също са от еврейски произход. Прапрадядо им бил активен участник в политическите борби между либералите от град Леон и консерваторите от град Гранада в средата на ХIХ век. По онова време Никарагуа била щастливо изключение сред останалите страни в Латинска Америка – там евреите не само имали право да пребивават, но и да участват в политическия живот наравно с останалите. Това имало, разбира се, и отрицателни страни: след загубата на партията му в поредната Гражданска война предшественикът на братята Карденал бил осъден на смърт, но с право на последно желание. И той решил да се възползва най-умно от това право: пожелал да бъде покръстен, но не от кого да е, а от самия кардинал на Никарагуа. Ръководителят на местната църква бил поласкан, не всеки ден се случвало такъв виден политик да избере християнската религия. Разбира се, той очаквал голям ефект от своята постъпка, но веднъж покръстил го, не било удобно да прати кръщелника си на смърт, затова веднага се възползвал от властта си и го помилвал. Вероятно именно от този момент покръстеният политик получил и фамилията Карденал (на испански тя означава кардинал). И така, наследниците му запазили фамилното име и се издигнали в църковната йерархия, но симпатиите им към идеите на сандинистката революция ги довели до ръководните постове в правителството на Даниел Ортега.

(Продължава)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук