Сайтът www.dedefensa.org (на френски език) е създаден през 1999 г. от хора, които определят себе си като анализатори и независими журналисти. Появява се като своеобразно електронно продължение и допълнение на две печатни издания, подготвяни от същия екип с лидерството на Филип Грасе – също анализатор, независим журналист, хроникьор и писател, директор на изданията и ръководител на издателското дружество (Euredit SPRL).
Първото – La Lettre d’Analyse dedefensa, излиза на френски език на 9 септември 1985 г. като седмично, а след това като двумесечно издание. Фокусира вниманието си върху стратегически, политически и промишлени въпроси, Европа и Съединените щати, трансатлантическите отношения, стратегическите индустрии (въздухоплаване, електроника, въоръжаване), по-късно – и върху въпроси на културата и комуникациите, свързани с новите политико-технологични явления (кога технологията се превръща в пряк политически, дори философски въпрос).
През януари 1994 г. екипът създава друга версия на Lettre d’Analyse, Context, пак двумесечно издание, този път на английски език. Context се спира по-специално на развитието на стратегическата индустрия (самолетостроенето, електрониката и свързаните с тях технологии), особено на военното й приложение, като се отделя подчертано място на износа и на политическите аспекти.
Създателите на dedefensa.org се определят още като „антимодернисти“ (Вж. „Причината за нашето съществуване“) и защитават своя „философия на начина на употреба на информацията“ в условията на Интернет (Вж. „А пропо“). Разбирането си за отговорността на независимия журналист и анализатор пред задаващите се световни кризи представят в„Нашият дълг пред Апокалипсиса“.
В миналия си брой (книжка 5-6) „Ново време“ препечата от dedefensa.org статията на американския генерал Пол Инглинг „Провал на генералитета“. В този брой ви предлагаме последвалите коментари по статията.
***
Статията на генерал-полковник Пол Инглинг заслужава внимание с няколко неща. Тя е публикувана в майското издание на списание „Армд форсиз джърнъл“ („Списание на въоръжените сили“ – бел. прев.), което по традиция е близо до военните среди, и след 27 април беше коментирана от Томас Е. Рикс във вестник „Вашингтон пост“. Тази статия беше публикувана, за да вдигне шум и успя да го направи. Нейното заглавие само по себе си вече е една странност: „Провал на генералитета“, което би могло да се схване като „Провал в ръководството“.
Статията на Рикс (любопитното е, че тя е с друго заглавие – „Общ провал“, характерно със своята настоятелност) коментира реакциите, проявили се завоалирано преди публикацията…
„Американските генерали повториха в Ирак грешките от Виетнам“, обвинява подполковник Пол Инглинг, иракски ветеран, заместник командващ на 3-и брониран кавалерийски полк. „Интелектуалните и морални провали… са свидетелство за криза сред американските генерали.“
„Коментарите на Инглинг са особено впечатляващи, защото изпълнението на задачите по гарантирането на сигурността от неговата част в северозападния иракски град Тал Афар беше цитирано от президента Буш през март 2006 година и посочено като модел за новия план за сигурност, започнат в Багдад. Освен това той е много уважаван подполковник, защото е учил в елитната военна Академия за висши военни науки и е автор на едно от най-авторитетните военни списания – „Милитари ревю“ („Военен преглед“ – бел. прев.)
(…)
„Много майори и подполковници неофициално са изразявали възмущение и разочарование от действията на генерал Томи Р. Франкс, на генерал-лейтенант Рикардо С. Санчес, на генерал-лейтенант Реймънд Т. Одиерно и на други висши командири, обвинявайки ги, че със закъснение са схващали реалностите на войната и са проявявали прекален оптимизъм в преценките си. Някои млади офицери са заявявали неофициално, че повече генерали е трябвало да понесат отговорност за отношението си към скандала за злоупотребите в затвора Абу Гариб, който избухна през 2003 година. Те също отбелязват, че в претенциозните твърдения за „взетите поуки“ няма критика за генералите и че нито един генерал в Ирак не е бил сменен за лошо изпълнение на задачите на бойното поле за разлика от други, водени от САЩ войни.“
Рикс изтъква, очевидно под влияние на автора, ударението, което последният поставя върху „провала на генералите“, сиреч върху офицерите, които ръководят въоръжените сили на равнище концепции, стратегия и политика. Става дума за „систематична“ атака: „Инглинг… не критикува определени офицери по име. Вместо това в статията често става дума за „генералите на Америка“. Инглинг казва, че е направил това нарочно, с цел да насочи вниманието не върху провала на няколко души, а върху системни проблеми.“
По-надолу цитираме някои извадки от статията на Инглинг, които ни се струват симптоматични за тона на статията. Като цяло Инглинг не поднася истински новости. Провалът на САЩ, провалът на системата, военният провал, иракската катастрофа са за нас крещящи очевидности.
Като сравнява разгрома на САЩ във Виетнам с подобен неизбежен разгром в Ирак, Инглинг пише: „Тези поражения не се дължат на индивидуални провали, а на криза в цялата институция – главния офицерски корпус на Америка. Американските генерали не успяха да подготвят нашите въоръжени сили за война и съветват гражданските власти да прилагат сила, за да постигат целите на политиката. Аргументацията, която следва, съдържа три елемента. Първо, генералите са отговорни пред обществото да осигуряват на политиците верни преценки за стратегическите вероятности. Второ, американските генерали във Виетнам и в Ирак не успяха да изпълнят тези свои отговорности. Трето, преодоляването на кризата сред американския генералитет изисква намесата на Конгреса.“
Въоръжените сили, констатира Инглинг, не бяха подготвени да се бият във Виетнам… „Американският разгром във Виетнам е най-големият провал в историята на американското оръжие. Американският ръководен офицерски корпус отказа да подготви армията да води неконвенционална война въпреки многото индикации, че такава подготовка беше наложителна. И след като не успяха да извършат тази подготовка, американските генерали хвърлиха нашите сили в битка без ясен план за победа.
След Виетнам въоръжените сили отказаха да извлекат поуките от това поражение, продължава Инглинг… „Участвайки в заблуждаването на американския народ по време на войната, след нея военните предпочетоха да заблудят самите себе си. В „Да се научим да ядем супа с нож“ Джон Негл изказва мнението, че вместо да извлекат поуки от поражението си, след Виетнам военните съсредоточиха енергията си да разсъждават върху това какъв вид войни въоръжените сили са способни да печелят – високо технологични конвенционални войни. Съществен принос в тази стратегия на отрицанието беше публикацията на „За стратегията: Критичен анализ на виетнамската война“от полковник Хари Съмърс. Съмърс, който е член на ръководството на Военния колеж на САЩ, твърди, че военните са сгрешили, като не са се съсредоточили достатъчно върху начина на конвенционално водене на война, урок, който те имаха възможност да научат. Въпреки че в последно време понесоха поражение от бунтовниците, военните рязко съкратиха обучението и средствата, предназначени за борба с бунтовниците.“
Струва ни се важно да обърнем внимание на две неща в тази статия: това, която тя ни казва (и потвърждава) за състоянието на духа сред въоръжените сили на САЩ и за американския начин на мислене в амбицията му да влияе и да ръководи света.
Кой командва?
Желанието на Инглинг да подложи на съмнение способностите на един армейски ранг във въоръжените сили, съдържа всъщност учудваща атака срещу йерархията, която е очевидна за всички, включително и за самата йерархия. Инглинг ни казва, че от момента на получаването на една звезда, което означава, че който я получава е облечен с власт от гражданската йерархия на системата (всички назначения по-нагоре стават право само на военните), военните се превръщат в „слуги на гражданската власт“. По-точно обаче е да се каже, че се превръщат в „слуги“ на системата и на нейните изисквания.
Инглинг е на активна военна служба и възнамерява да остане на нея. Той се е съветвал с колеги и всички са съгласни със съдържанието на статията. Рикс: „Инглинг казва, че е решил да напише статията, след като е присъствал на много церемонии за награждаване с ордени за храброст на войници. „Трудно ми беше да ги погледна в очите, казва той в интервю. Нашите генерали не заслужават войниците си.“
Той казва, че е информирал висшестоящите си командири, но не е искал разрешение за публикуване. Възнамерява да остане в армията, като изтъква, че е назначен за командир на батальон във Форт Худ, Тексас. Статията е била прочетена от 30 равни по ранг с него офицери и от ниво подполковник надолу е получила почти всеобщо одобрение, казва Инглинг.“
Инглинг като че ли казва на генералите, на Пентагона, на Белия дом, на Конгреса: „Тази статия не е от мен. Тя е от корпуса на офицерите от бойното поле. Тези, които водят частите в бой. Посмейте тогава да я осъдите!“ Струва ни се, че никой няма да осъди Инглинг, въпреки неговите толкова критични констатации, граничещи с неподчинение на по-висшите чинове. Могъществото на системата, която Инглинг обяснява, въобще не означава, че тази система знае как да предизвика уважение в себе си и да накара да й се подчиняват. Нейните слабости са равни на могъществото й, а нейната уязвимост води до предпазливост, която всъщност се превръща в парализираща слабост.
Изглежда, че тази статия показва най-вече изключителния безпорядък, който цари днес сред въоръжените сили на САЩ, както впрочем и в останалата част на системата. Колосалните провали, които от пет години бележат външната политика на САЩ, отказът да се извлече от тях елементарна поука, отказът да бъде променена тази политика, отказът на военните ръководители да поемат наистина отговорностите си пред гражданската власт (отказ от подчинение, оставка и т.н.), всичко това обяснява и илюстрира тази бъркотия. Инглинг може да говори, защото вече буквално никой не командва. Единствената информация, която в действителност е важна, е публичната „картина“ на обстановката, сиреч всички машинации на комуникацията, за да се постигне виртуална картина на обстановката. Така в своята криза системата без съмнение отказва да види действителността, но в същото време не е в състояние да поеме и най-малката отговорност за тези, които протестират срещу изопачаването на действителността.
Кой си взима поуки?
Второто нещо, на което Инглинг ни учи е по-скоро едно потвърждение: необикновената незаинтересованост на американизма за останалата част от света и за действителността в нея, сиреч за действителността в света. С други думи, незаинтересованост на генералите към уроците на действителността…
Това, което ни казва Инглинг, е, че от момента на създаването си Пентагонът систематично е отказвал да си взима поуки от действителността. (В тази светлина е разбираема чувствителността на генералите към негласното предписание на системата за сметка на военната обстановка, на съдбата на войниците и на съдбата на войната.) Системата е подготвила войните, които иска, а не войните, които враждебността на света й е наложила. Изобщо не се мисли тази тенденция да бъде възпряна, нито дори да бъде оспорена. Напротив, както може да се разбере от случая с изтребителите на ВВС на САЩ „Еф-22“.
„Еф-22“ „не е направен“ за вида война, която се води в Ирак. Там той е почти безполезен и в голяма степен дори може бъде сериозно похабен.”
„Това не е присъда за „Еф-22“. Това е присъда за войната в Ирак. ВВС на САЩ, Пентагонът и военно-промишленият комплекс осъждат вида война, която се води в Ирак. Никакъв призив не е възможен. Ние сме навлезли в сърцевината и в същността на проблема.”
„Непоносимият и неприемлив характер на иракските (както и на афганистанските и на други) „бунтовници“, това, което ги прави непримирими врагове, се състои в техния отказ да приемат правилата на истинската война, на единствено приемливата война. Става дума за войната, която Пентагонът планира и чиято концепция е изградена около „Еф-22“. Една война, определението за която е дадено в услуга на разработените средства за воденето й, а не в услуга на стратегическите и историческите цели. Класическият подход на американизма, чийто основен израз са военно-промишленият комплекс и технологията, е подмяната на целта със средствата, на “Как?” със “Защо?”
„На лице е виртуален подход на бюрокрацията от военно-промишления комплекс. Става дума за желание да се създаде друг свят вместо истинския, но в никакъв случай като му се даде смисъл, а този свят да бъде създаден благодарение на могъществото на средствата, подсилено с могъществото на комуникацията, която му прави реклама. С други думи, средствата (технологии и комуникация) дават смисъл на този изкуствен свят.“
В сравнение с казаното атаката на Инглинг изглежда слабовата и носеща много по-малко надежда. Единствената слабост на неговата статия се състои в решението, което той предлага, в лекарството, което предписва.(„Властта и отговорността да бъдат посочени тези генерали принадлежат на американския Конгрес. Ако Конгресът не пристъпи към действие, чака ни поражение.“) Патетичният и безнадежден аспект на неговия призив към Конгреса отговаря на изключителната слабост на същия този Конгрес, който при това бе избран с внушителния и ясен мандат да сложи край на войната, да работи за това. Конгресът също е част от системата, която Инглинг напада. Впрочем Инглинг също.
Превод Методи Кръстев
