Сайтът www.dedefensa.org (на френски език) е създаден през 1999 г. от хора, които определят себе си като анализатори и независими журналисти. Появява се като своеобразно електронно продължение и допълнение на две печатни издания, подготвяни от същия екип с лидерството на Филип Грасе – също анализатор, независим журналист, хроникьор и писател, директор на изданията и ръководител на издателското дружество (Euredit SPRL).
Първото – La Lettre d’Analyse dedefensa, излиза на френски език на 9 септември 1985 г. като седмично, а след това като двумесечно издание. Фокусира вниманието си върху стратегически, политически и промишлени въпроси, Европа и Съединените щати, трансатлантическите отношения, стратегическите индустрии (въздухоплаване, електроника, въоръжаване), по-късно – и върху въпроси на културата и комуникациите, свързани с новите политико-технологични явления (кога технологията се превръща в пряк политически, дори философски въпрос).
През януари 1994 г. екипът създава друга версия на Lettre d’Analyse, Context, пак двумесечно издание, този път на английски език. Context се спира по-специално на развитието на стратегическата индустрия (самолетостроенето, електрониката и свързаните с тях технологии), особено на военното й приложение, като се отделя подчертано място на износа и на политическите аспекти.
Създателите на dedefensa.org се определят още като „антимодернисти“ и защитават своя „философия на начина на употреба на информацията“ в условията на Интернет (Вж. „А пропо“). Разбирането си за отговорността на независимия журналист и анализатор пред задаващите се световни кризи представят в„Нашият дълг пред Апокалипсиса“.
Славно е да бъдеш антимодернист
Читателите ни познават. Известни са им нашите мании, страсти и интуитивните ни упорства. Сред тези мании и интуитивни упорства е и един нов труд, за който вече сме писали – „Антимодерните – от Жозеф дьо Местр до Ролан Барт“ от Антоан Компаньон. Не твърдим, че е шедьовър – това е друга тема, твърдим, че идва навреме, в много тежък час, какъвто историята на нашата цивилизация досега не е познавала. Това определя и значението на труда на Компаньон. Той предлага определение и класификация на един начин на мислене, чиято мисия днес е да взривява истеричния възход на модернизма, достигащ до зоната на колективното самоубийство, без да изпада в склерозиралите крайности на противниците на всяко организирано духовно движение.
Книгата на Компаньон е важна, защото дава елементите на една основна дефиниция на антимодерните. Усещаме, че тя сякаш придава смисъл, мисия, насока на усилието ни. Няма съмнение, че в de defensaнай-после успяхме да открием себе си: ние сме антимодернисти.
Оригиналността на термина „антимодернист“ не е в това да си непримирим противник на новото, на Прогреса, а да си против смъртоносния упадък, който той предполага. Така например за Пеги Компаньон казва – като го смята за един от най-значителните антимодернисти наред с Дьо Местр, Шатобриан, Бодлер, – че е „вероятно единственият автентичен антимодернист за времето си, антимодернист до екстремизъм, […] единственият, който има право да казва „ние, модернистите“ и да заклеймява новото.“
Разбираемо е: Пеги ( както и останалите от неговата класа) се застъпва за всичко велико и нужно в модерността и в Прогреса и следователно преследва и заклеймява всички извращения, присвоили си етикета на „модернизма“ и с претенцията да бъдат модернисти.
Преимуществото на нашата епоха е, че никак не е трудно да видим извращението на модерното, то е почти във всичко, което се нарича „модернизъм“ – „пост“ или не. В наше време вече няма хора като Бергсон, когото Пеги поддържа, а после заклеймява след появата на „Творческата еволюция“ през 1907 г., и отново поддържа, чак до смъртта си на бойното поле през септември 1914 г. (в действителност, Бергсон си остава истински антимодернист). Няма хора като Маритен, близък до Бергсон и Пеги до момента, в който им става противник, като се сковава в безкомпромисен неокатолицизъм или неотомизъм, който отхвърля всеки полет на интуицията и свежда интелекта единствено до Разума на догматиците на Църквата. Антимодернисти или не, всички тези хора са имали качества на „учители“. Човек е можел да се осланя на тях, за да представи другите в тази цивилизационна битка.
Днес вече няма големи „интелектуалци“. Представянето на всички тия драскачи и писачи от вестниците и от благовидните телевизионни предавания като равностойни на един Пеги, на един Бергсон или на Маритен предизвиква тъжен смях и мрачна ирония. В това отношение началото на ХХI век, така приветствано от Буш, Блеър и компания, сравнено с началото на ХХ век, е като мъртва пустиня, където духът е доброволен роб, прикован от най-принизения конформизъм.
Днес антимодернистичният дух, единствената спирачка на извратено завършената лудост на модернизма, е в положение на дисидент. Знаете къде е той – в полулегалните издания (онези без съмнителната слава на огромните тиражи), в мрежите на Интернет…Антимодернистичният самиздат наистина си е там, но е само остен и вдъхновител, а не обединително бойно знаме.
Ето защо отдадохме такова голямо значение на референдума от 29 май*, който смятаме за основно антимодерно движение. Движение на хора, които могат да кажат за себе си „ние, модерните“ и при това да заклеймяват модерното, един нов Пеги, пренарисуван от хода на Историята. В известен смисъл здравият разум на народите измества тези учители, които вече ги няма, но които са имали правото да изразяват с философски, литературни или поетични термини здравия политически разум на народите и да се обявяват срещу лудостта на идеолозите и другите узурпатори.
На 20 юни 1985 г. в редакционната статия наde defensa написахме следното: „Чуйте съветския режисьор Андрей Тарковски („Андрей Рубльов“). Преди една година той реши да остане на Запад. В Съветския съюз бе лишен от „творческата си свобода“.Чуйте го какво казва днес: „На Запад всеки има права; но в известен вътрешен, духовен смисъл, в Съветския съюз без съмнение има повече свобода. Колкото по-дълго живея на Запад, толкова по-ясно виждам, че тук човек е загубил вътрешната си свобода“.
Тарковски, който по-късно почина, бе по своему антимодерен, а битката на de defensa бе вече проправена от тези пророчески думи. Извинявайте, но до тях курсът на борсата, речите на Барозу и добряшките маниери на Тони Блеър, човекът с неограничен брой разрушителни оръжия, са така лековати, а лъскавият ХХI век бледнее дори пред угасващите светлини на отиващия си ХХ век.
de defensa, Том 20, брой 20 от 10 юли 2005 г.
––
*Референдумът от 29 май 2005 г., когато мнозинството от френските граждани отхвърли проектодоговора за Европейска конституция (Бел. ред.)
