КАТАСТРОФИ НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

0
139


Народната мъдрост казва, че в политиката и по време на война късметът не след дълго изневерява. Само за много кратък период от време на правителството на Буш му бе писано да се радва на успех в Афганистан и в Ирак. Но историята, лукава и непредсказуема както винаги, му поднесе няколко тежки удара, от които най-широка популярност добиха банкрутът на мегакорпорациите „Енрон” (електроснабдяване) и „Уърлдком” (телекомуникации), както и предизвикания от финансовата политика на Международния валутен фонд (МВФ) колапс на Аржентина, която до нейния тотален стопански срив през 2002 г. бе давана като пример за успешна неолиберална политика. Тези две типични за системата катастрофи тласнаха глобалните финансови институции като МВФ и Световната банка (СБ) в небивала криза на легитимността, която се очертаваше още преди 11 септември и от която те и до днес не могат да излязат.

Скандалният срив на енергийния гигант „Енрон” (при който само за няколко седмици буквално се изпари един мегаконцерн с борсова стойност над 100 милиарда долара – бел. прев.) ни напомня по доста красноречив начин, че риториката за свободния пазар не представлява нищо друго освен гигантска измама от страна на транснационалните корпорации. Неолиберализмът използва езика на дееспособните и обича да се изразява в категориите на етиката, която винаги обещава най-доброто за максимален брой хора. Но тук всъщност става въпрос само за облагодетелстване на корпоративната власт. Концернът „Енрон” обичаше да възхвалява свободния пазар и по този начин да обосновава успехите си. Но факт е, че „Енрон” не се превърна в едно от най-големите капиталови дружества, спазвайки пазарната дисциплина, а чрез стратегическо залагане на огромни финансови средства. Изхарчвайки стотици милиони долари, „Енрон” успя за по-малко от десетилетие буквално да закупи водещата си позиция и по този начин да създаде „черна дупка“ на либерализирания енергиен пазар, където неговите борсови жонгльори безпрепятствено могат да разиграват финансовите си измами, както писа неотдавна един бизнесмен в „New York Times“.

За да са сигурни, че правителствените служби ще си затворят очите и ще оставят „пазарите“ на свободен ход, от „Енрон” бяха много щедри към тези, които бяха склонни да му служат. Някои „спечелиха“ от него повече пари дори и от Джордж У. Буш, който получи 623 000 долара за своите изборни кампании от своя приятел – Кенет Лей, главен мениджър на „Енрон”. Дълбоко оплетени в корпоративната мрежа на „Енрон” бяха и някой от най-доверените хора на Буш като: бившия вицепрезидент Дик Чейни, главния прокурор на САЩ Джон Ешкрофт, главния секретар по търговията Роберт Зелиг, съветника на Буш по икономическите въпроси Лари Линдси, и много други. Скандалът около „Енрон” разтресе из основи старателно поддържания след 11 септември имидж на Буш като президент на всички американци. По този начин се възвърна реалният облик на президента на САЩ като главен мениджър на големите корпорации на Америка.

Скандалът около „Енрон” ни върна към горчивата социална политика от 90-те години. И както каза самият Буш в своето встъпително президентско слово: „Изглежда, ние живеем заедно на един континент, но не и в една страна.“ Това бе напомняне за идеологическия контекст на предизборната кампания през 2000 г., когато републиканският му колега Джон Маккейн за малко не стана кандидат на републиканците, след като критикува масивното финансиране на предизборната борба от корпорациите, което превръща американската демокрация в плутокрация и подкопава нейната легитимност.

Винаги сме казвали, че глобализирането, провеждано от корпорациите, се съпровожда от масивна корупция, която разрушава и демокрацията. Концернът „Шел” в Нигерия е добър пример за това. Десетки мултинационални корпорации и Световната банка бяха замесени в политиката и икономиката на Сухарто в Индонезия. Имаме и примера със скандала „Енрон“, който смъкна булото на „Новата икономика“, както се изрази Уолстрийт. „Новата икономика“, която възнагради корупционното поведение на „Енрон“ и остави останалия свят да плаща сметката за това. Резултатът бе спад в икономиката, какъвто не сме имали може би от 30-те години насам. Затова винаги сме обръщали внимание на представителите от Световната банка, които ни изнасяха лекции по добра работа на правителството, да разправят тези приказки на Вашингтон, за да си оправи първо той собствения дом.

Корпоративната корупция е основен елемент от политическата система на Съединените щати. Фактът, че тя е легализирана и че се практикува за финансиране на предизборните кампании от „предизборни акционни комитети“, не я прави по-малко неморална от приятелските кръгове при капитализма от азиатски тип (Crony или Amigo Capitalism). Всъщност американският модел е много по-опасен, тъй като взетите в САЩ със солидна финансова подкрепа важни решения могат да имат не само национални, но и международни последствия. Корумпираните политици от Третия свят трябва да бъдат бесени или обезглавявани, но нека бъдем честни, сумите, които им се дават на ръка и влиянието, което тези политици упражняват, е нищожно в сравнение с корумпирането, практикувано от Вашингтон и неговите възможности за влияние.

И ако „Енрон“ показва абсурдността на дерегулиране в съчетание с корупция, случаят с Аржентина илюстрира друг един аспект на корпоративния глобализационен проект – либерализирането на международната търговия и потока на капитали, налагани от МВФ, СБ и Световната търговска организация (СТО). Само за няколко години тази политика доведе страната до колапс – около 140 млрд. долара дългове към различни финансови институции, хаос в индустрията и по над 2000 души на ден, изпадащи под границата на бедността – страната действително бе докарана до окаяно положение.

Аржентина премахна търговските си ограничения по-бързо от която и да е друга латиноамериканска държава. Тя тотално либерализира движението на капитала. И в знак на трогателен жест към неолибералната догма аржентинското правителство се отказа от всякакъв смислен контрол върху влиянието на глобалната икономика на вътрешния пазар като привърза аржентинското песо към долара. Чрез доларизирането, обещаваха някои технократи, ще отпаднат и последните бариери между националното стопанство и глобалния пазар и Аржентина ще влезе в рая на трайното благоденствие.

Всички тези мерки бяха взети по настояване или най-малко със съгласието на американското министерство на финансите или на неговия заместник – Международния валутен фонд. Факт е, че непосредствено след азиатската финансова криза, главният проблем за която повечето наблюдатели видяха в либерализирането на банковата дейност, Лари Съмърс, държавен секретар във финансовото министерство на САЩ, похвали разпродажбата на финансовия сектор на Аржентина като модел за подражание от развиващите се страни: „Днес общо 50% от целия банков сектор и 70% от всички частни банки са в чуждестранни ръце. През 1994 г. те бяха само 30%. Резултатът е един дълбоко проникнат и ефективен пазар за чуждестранните инвеститори, които сега имат по-големи основания да влагат средства в Аржентина.“

Аржентинските технократи изглеждаха решени да надминат своите чилийски колеги в преклонението си към пазара – и което е най-интересно – тъкмо, когато чилийците започнаха да се съмняват в ефективността на безпрепятствения трансфер на капитали.

В средата на деветдесетте години, когато стойността на долара се повиши, това засегна и привързаното към него песо. Аржентинските стоки станаха по-скъпи и съответно по-неконкурентоспособни както на вътрешния, така и на външния пазар. Повишението на вносните мита с цел оскъпяване на импортните стоки, бе квалифицирано като недопустимо действие спрямо свободния пазар. Аржентина бе принудена да заема нови кредити, главно от МВФ, за да финансира все по-влошаващия се търговски дефицит и изпадна в постоянно нарастваща задлъжнялост. Но колкото повече кредити бяха искани, толкова повече нарастваха лихвите по тях, тъй като кредиторите проявяваха нарастваща загриженост от развитието на неконтролирания свободен пазар, който в началото им донесе толкова много предимства.

В противоположност на доктрината на Съмърс, доминирането на чуждестранния капитал в банковата система не помогна на Аржентина. Точно обратното, чуждестранният контрол на банките улесни изтичането на огромни финансови средства в чужбина, от които страната болезнено изпитваше нужда. Банките ставаха все по-рестриктивни и ограничаваха дори заемите, отпускани на правителството и на местния бизнес. Но без кредити много от малките, средни и дори големи предприятия трябваше да затворят врати и да уволнят хиляди работници.

Аржентина се видя принудена чинно да застане пред своя наставник, МВФ, и да преговаря за нов милиарден кредит за погасяване на външния дълг от 140 милиарда долара. Но МВФ отказа да отпусне нов кредит и поиска ограничения в публичните разходи и въвеждане на рестриктивна финансова политика. Както отбеляза и Джоузеф Щиглиц, това бе същата грешка, която МВФ вече направи в Азия след разразилата се там финансова криза: вместо да се стимулира икономиката, с цел овладяване на инфлацията бе въведена рестриктивна финансова политика, която засили още повече стагнацията. Както изглежда, МВФ институционално и умишлено не е в състояние да вади поуки от грешките си и затова провалът му в Аржентина е още едно оправдано основание да се настоява за неговото закриване.

Ненапразно Реджинъл Дейл, доктринерният анализатор на свободния пазар в „Интернешънъл хералд трибюн“ бе разтревожен, че аржентинската катастрофа може да има отражение и извън нейните граници. Той се опасява главно от ерозия на легитимността на проекта за комерсиалната глобализация и на възраждането на популизма, който би могъл да провали осъществяването на замислената от правителството на Буш американска зона за свободна търговия…

Превод: Иван Аладжов и Любен Аладжов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук