НОВАТА ИТАЛИАНСКА ЛЕВИЦА СЛЕД ШОКА ОТ ГЕНУА И ПРОВАЛА НА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА

0
156


Състоялата се преди няколко години мегадемонстрация в Генуа срещу срещата на държавните ръководители на най-мощните индустриални държави, обединени в клуба на Г-8, събуди Италия. Само месеци преди това реформираната левица в страната бе пометена от политическата сцена, а избраният с голямо мнозинство Силвио Берлускони, си въобрази, че може да управлява страната, както той пожелае. Но само два месеца след това събитията от Генуа провалиха плановете му. Движението на алтерглобалистите успя отново да мобилизира гражданите, изпробваха се нови форми на борба, а офанзивата на трудещите се продължава и до днес. Парадоксално е, но изборната победа на десницата инициира нова обществена мобилизация, както и надеждата за конституиране на нова левица и дори за трансформация на цялата република.

С победата на Силвио Берлускони и неговата партия „Форца Италия“ на парламентарните избори през май 2001 г. за всеки политически наблюдател бе ясно: италианската левица преживя пълен разпад. Тя беше загубила политическата си тежест и доверието на гражданите. Възходът на социалдемокрацията беше достигнал своите граници и реформисткият завой, който през последните години направи прославената някога Комунистическа партия на Италия (КПИ), завърши с исторически провал. Партньорите в лявоцентристката коалиция се изпокараха, а победителят ги наблюдаваше с подигравка и злорадство.

Но след това дойде юли 2001 г. и срещата на върха на Г-8 в Генуа, срещу която с щитове и мечове от картон се опълчиха противниците на глобализацията. Политическите и обществените сили за пръв път от дълго време отново се обединиха за обща акция. В това отношение Генуа обедини автономните от крайната левица (т. нар. tute bianche в техните бели одежди) с католиците, работещи в социалните служби. Двете групировки заедно бяха толкова многобройни и активни, че привлякоха към себе си ново голямо, пъстро множество от привърженици.

В социално отношение „Мнозинството“ („Multitude“) за първи път се появи в Генуа с пълния спектър от всички онези, които работят в проблемни трудови отношения и представляват социалния продукт на постфордистката революция. Те излязоха на улицата, без да съзнават своята сила, но добре разбиращи, че нищо не дължат на дясноцентристката коалиция и още по-малко на падналото лявоцентристко правителство. А то загуби изборите, защото пречупи съпротивата на трудещите се срещу неолиберализма и по съвсем неразумен начин допринесе за възникване на новия пролетариат. Демонстрантите бяха напълно наясно и с новата дилема, че точно в интелектуалната, нематериална работа отчетливо, както никъде другаде, се проявяват белезите на еманципацията.

За всички участници случилото се в Генуа беше един огромен шок. За първи път в историята на Италия полицията скъса с всякакви задръжки и действаше по методите на „война с ниска степен на интензивност“, която много напомня на борбата на евреите срещу палестинците. Карло Джулиани, млад демонстрант, беше смъртоносно прострелян в лицето от куршум, изстрелян от полицай, който не беше по-възрастен от него. Само 24 часа по-късно, посред нощ, стотина демонстранти бяха разбудени от сън и пребити от насъскани полицаи.

Социалдемократите, които блестяха с отсъствието си от подготовката на демонстрациите, не знаеха дори как да реагират на случилите се ужасяващи събития. Парламентарната опозиция се държа позорно страхливо, когато трябваше да протестира срещу безогледното погазване на демократични принципи, за което отговорността накрая пое Берлускони и неговото правителство.

Събитията формираха нов политически сценарий: партийната членска маса, интелектуалците, учителите, жените – всички се разбунтуваха срещу слабото ръководство на досегашната левица и срещу неспособността на нейните лидери. Новото движение получи името „movimento dei girotondi“ (т.е. „движение на хора, хванати за ръце в кръг – хоро“ – бел. пр.). При това протестът бе насочен не толкова срещу социалдемокрацията, колкото срещу инертността и безидейността на нейните ръководители. Това отношение намери публичен израз в демонстрации на леви привърженици, в които взеха участие и видни интелектуалци.

Паралелно с интелектуалната критика към социалдемокрацията протестните движения от улицата продължават да се развиват и Италия стана свидетел на вълна от протести из цялата страна. След атентата на 11 септември 2001 г. десницата се опита да организира на 10 ноември митинг под наслов „Солидарност с американското знаме“, т.е. солидарност с решението на САЩ да започнат глобална война срещу тероризма. Срещу това намерение излязоха стотици хиляди на улицата и демонстрираха своето желание за мир.

Имигрантите също протестираха в Рим и в други градове на Италия срещу проектозакона на Боси-Фини , който трябваше да обвърже правата на пришълците – и особено получаването на разрешително за работа – със задължително представяне на съгласие на работодател за назначаване на работа. С това за пореден път се даде израз на двойния морал на капиталистическото общество, което в Европа е водещо в две отношения: в използването на черно на работна сила и в насилствените приоми на изпълнителната власт. Съпротивата беше толкова силна, че на имигрантите за първи път им се отдаде да организират „стачка на цветнокожите“ в развитите индустрии на Северна Италия. Друг протестен фронт се формира срещу провежданата от правителството на Берлускони образователна реформа: седмици наред стотици хиляди ученици и учители бяха на улицата.

Наред с разнообразната улична съпротива Генуа представляваше ново начало и за развитието на профсъюзните движения. След победата на Берлускони профсъюзите също бяха объркани. Действително, някои от тях, като например синдикатът на металиците FIOM от CGIL и много учителски профсъюзи се включиха в инициативите на антиглобалистите. Но общото им ръководство беше поне толкова объркано, колкото и левите демократи от DS (Democratici di Sinistra), още повече че профсъюзните лидери бяха лишени от обичайните привилегии, които ползваха като отплата за подкрепата на лявоцентристкото правителство. След това, обаче, тяхното бездействие беше стреснато от две събития.

Първото беше опитът на социалдемокрацията (след провала й) при възстановяване на левицата да премести идеологическия й център още по-надясно. Но по този въпрос на конгреса на левите демократи през ноември 2001 г. в Песаро се стигна до ожесточена конфронтация с CGIL. Когато участието им във властта бъде застрашено, ръководството на бившите комунисти започваше да се държи като безскрупулна политическа клика. Това, обаче, CGIL не бе готов да приеме: той знаеше, че младите работници се чувстват много по-близо до демонстрантите от Генуа, отколкото до стария ляв корпоративизъм. Следователно синдикатът бе длъжен да се противопостави на отклоняването на лявоцентристката коалиция към неолиберализма. Втората причина, която отрезви профсъюзното ръководство, беше арогантността на правителството на Берлускони, което искаше да отмени член 18 от закона за трудовите отношения, който не допуска уволнение без основателна причина.

Под натиска на тези две провокации ръководството на профсъюзите се присъедини към „генуезците“ и към хорото на демонстрантите и по този начин даде на тяхното движение нови импулси срещу войната, училищната реформа и против дискриминацията на пришълците. Ето защо дългият марш, който започна от Генуа една година по късно, доведе… в Рим 3 милиона души.

Оттогава гигантското движение приема все по-конкретни форми. То се насочва не само срещу управляващите, но протестира също – и преди всичко – против старата лява опозиция, като настоява за организиране на нова левица, която заслужено да носи това име. Все пак движението и сега обхваща около 20% от италианските избиратели и разработва различни сценарии за бъдещото си поведение. Първият изхожда от предположението, че лявоцентристката коалиция ще продължи да следва досегашната неолиберална линия на Тони Блеър и ще бъде силно подкрепяна от медиите. Това сигурно ще даде тласък на профсъюзните борби. Възможен е обаче и втори сценарий: сегашното профсъюзно ръководство, въпреки всичките си вътрешни разногласия, да намери приемлива основа за споразумение с радикалните католически групировки за формиране на ляво социалдемократическо движение, което в близко бъдеще да се наложи и на едни избори.

Този вариант ще измести от политическата сцена посткомунистите, които от седемдесетте години на миналия век подтискат социалните движения, отнеха думата на профсъюзите, бюрократизираха парламентарното представителство и по този начин улесниха Берлускони и реакционния обрат в италианската политика. Накратко: този сценарий се счита за приемлив, защото посткомунистите предадоха комунистическата си традиция. Отказът на CGIL да подпише сключения на 5 юли 2002 г. „Пакт за Италия“, който бе ратифициран с одобрението на католическия профсъюз CISL и на умерения UIL и който представлява първа стъпка към премахване на защитата от уволнение, е доказателство за лявата позиция на конфедерацията CGIL. И въпреки това, според мен, положителните очаквания трябва да са много предпазливи! Не защото се съмнявам в почтеността и последователността на ръководството на CGIL. Основание за загриженост ми дава по-скоро неговият културен дефицит, който може да се разглежда като хиперболизиран култ към работниците: фиксирането върху илюзорната представа, че работническата класа все още може да бъде единствен носител на ценностната система на Грамси.

За подобни схващания и дума вече не може да става. Повечето от новите движения ще градят левицата на нова основа, която да обхваща както редовно работещите, така и хората в проблемни трудови отношения, индустриалните работници, интелектуалците, мъжете, жените, белите и цветнокожите имигранти, т.е. това да бъде новата антикапиталистическа класа на „Множеството“ („Multitude“). Това представлява вече третият сценарий, който предлагат антиглобалистите, които са най-силният компонент на „Множеството“. В този проект става дума за новоструктуриране на левицата, изхождайки от концепцията за нова социална държава, за гарантиран доход за всички членове на обществото, за световно гражданство и за свободна миграция…

Тази нова програма е намерила отражение в съзнанието на много граждани и активисти на новата левица. Това е програмата за „абсолютната демокрация“, както я нарече Спиноза и както си я представяше Маркс: една република, която се основава на възможно най-пълното взаимодействие на гражданите в стремежа им към всеобщо благоденствие. Свобода за всички е възможна само на тази цена. Алтернативата би била отсъствие на все повече хора от изборните урни.

По такъв начин пред представителите на новите движения и профсъюзната левица на Италия стои една отворена, фундаментална дискусия. Но и пред двете страни се поставя най-напред задачата да се изолира сегашното социалдемократическо ръководство, да се преодолее непробиваемостта на бюрокрацията, която парализира социалните движения и да се обединят обществените сили около една нова програма, която да се противопостави на глобализирания пазар. На всяка цена трябва да се активизират 20-те процента граждани, които днес декларират пасивно своя протест чрез неучастие в изборите, за да осъзнаят своя дълг и да се явят пред урните. Само така те ще се превърнат в мощната пружина на общественото преустройство. В тази връзка трябва да припомним колко важен е и въпросът за партиципативното (съучастно) управление на обществото от всички граждани.

… Социалдемокрацията се е изчерпала. Навсякъде се подчертава необходимостта движението на новата левица да се изгради извън сферата на социалдемокрацията, като включи в себе си всички креативни слоеве на обществото. Доминираща политическа роля трябва да се даде на интелектуалните индивиди, участващи в производството… Необходимо е да се развият и нови форми на борба, например стачки в сферата на нематериалната работа, съпротивителни акции в Интернет и т.н.

В заключение. Никъде другаде в Европа след провала на лявата социалдемокрация не са отбелязани толкова успешни протестни акции, както в Италия. Бяхме свидетели как духовете тук изведнъж се разбуниха. Тази констатация създава у нас убеждението, че мрежата на „Множеството“ („Multitude“) не се нуждае от социалдемокрация, за да се бори за промяната на света. Теоретично и в непосредствената конфронтация на улицата „Движението на движенията“ търси и намира своите нови форми на изява. „Лабораторията Италия“ отново заработи.

Бележки:

Този термин заменя понятия като „народ“, „пролетариат“, „работническа класа“ и се въвежда от Антонио Негри и Майкъл Хард за означаване на множество от активни, креативни, произвеждащи блага за обществено ползване хора, които могат да бъдат различни по образование, доходи и социално положение.
2 Имат се предвид работни отношения без социални осигуровки и профсъюзно представителство, като работници на почасово заплащане, наемно наети, работещи на хонорар, фиктивно самостоятелни, заетите в „Новата икономика“ и др.

3 В хода на проникването на класическия индустриален производствен процес от информатиката, компютрите, комуникационните мрежи, производството на знание се създават не само стоки и услуги, но и социални взаимоотношения, начини на мислене, чувства и емоции. Всички тези форми на интелектуална, чувствено-емоционална, научнотехническа дейност се означават от Антонио Негри и Майкъл Хардт като „нематериална“.
4 Става дума за режисьора Нани Моретти и неговата импровизирана реч на митинг на лявоцентристка коалиция в началото на февруари 2002 г. на площада Piazza Navona в Рим, която разтърси голяма част от „лявото общество“.
5 Умберто Боси е председател на Lega Nord, която е известна с отцепническата си и ксенофобска позиция. Джианфранко Фини е лидер на Aleanza Nazionale – предишното фашистко движение Movimento Soziale Italiano – MSI, което от средата на деветдесетте години се превърна в дяснолиберална партия.
6 CGLI – Confederatione Generale Italiana del Lavoro – най-големият преди това комунистически профсъюз.

Информация и подбор Иван Аладжов

Превод Любен Аладжов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук