УОЛДЪН БЕЛО – ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ, СОЦИАЛЕН АКТИВИСТ И ТРИБУН НА НАРОДИТЕ

0
174

„На всяка страна трябва да й бъде предоставена възможността да се развива и реализира политика по начин, който отговаря на нейните ценности и на нейния ритъм.“
Проф. Уолдън Бело

Филипинският професор по социология и политика – Walden Bello, е роден през 1945 г. в Манила, столицата на азиатската островна държава, която след американо-испанската война от 1898 г., заедно с Куба преминава в американско колониално владение, а през Втората световна война е окупирана от Япония.

Проф. Уолдън Бело заедно с американският учен-лингвист Ноам Чомски, канадската репортерка Наоми Клайн, британския професор Александър Калиникос, индийската авторка Арундхатри Рой и френските публицисти Игнасио Рамоне и Сюзън Джордж от кръга на ежемесечника „Le Monde Diplomatique“ е една от най-забележителните фигури на международното движение на алтерглобалистите. Професор Бело не е само един от интелектуалните водачи на това сравнително ново социално движение – той се солидаризира с бедните и ощетените по целия свят и със силата на словото се превръща в трибун на цялото човечество в борбата за един по-справедлив свят за всички хора на планетата и за установяване на хуманен световен икономически ред.

Професор Уолдън Бело е съорганизатор на ежегодните социални форуми и един от авторите на „Манифеста от Порто Алегре“ – програмният документ на алтермондиалистите. Той е ръководител и на една от най-влиятелните неправителствени организации – „Focus on the global south“ (Фокус върху глобалния Юг), със седалище в Банкок, Тайланд. Основна задача на тази организация е глобалната съпротива срещу агресивния неоимпериализъм на САЩ и разобличаване на пагубната за Третия свят и за екологията на Земята икономическа политика на транснационалните концерни и обслужващите ги финансово-търговски институции – Международния валутен фонд (МВФ), Световната Банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). За тази своя ангажираност през 2003 г. Бело е удостоен с Алтернативната Нобелова награда (Right Livelihood Award).

По време на мащабните протести в началото на юни 2007 г. срещу срещата на държавните ръководители от клуба Г-8 в германския курорт Хайлигендам професор Бело публично се обяви за съпротива срещу новия глобален ред, който се символизира от тези самозвани господари на света.

Но кой е ключовият момент в живота на професора за неговия висок хуманизъм и лявата политическа ориентация, след като по стечение на обстоятелствата години наред той живее и дори преподава в самите Съединени щати?

В началото на 50-те години на миналия век младият Уолдън е даден от родителите си в йезуитско училище във Филипините. Екстремно консервативното, религиозно възпитание в това авторитарно учебно заведение поражда у подрастващия младеж бунт срещу етаблираните порядки и католическите догми в обществото. Но истинско политическо израстване младият Бело преживява по време на своето следване в САЩ, което съвпада с най-кървавите години на американската война срещу Виетнам. Той не може да остане безразличен към това престъпление срещу народа на една малка страна и взема активно участие в антивоенното движение и неговите протести.

В началото на 70-те години Бело заминава за Чили, за да проследи от близо опита на социалистическото правителство на Салвадор Алиенде да еманципира страната си и да я откъсне от орбитата на САЩ. Там той става свидетел на кървавия преврат на генерал Аугусто Пиночет, организиран от ЦРУ и на жестокото смазване на смелия социален експеримент в тази далечна латиноамериканска страна. Преживял контрареволюцията в Чили, по-късно той промовира на тема, сравняваща преврата на хунтата с възхода на фашизма в Италия и Германия.

Докато Бело е още в Чили, в неговата родина се случва третото политическо събитие, което оказва силно влияние върху живота и политическата му ориентация. Това е превратът на ген. Маркос и неговото дългогодишно диктаторско управление на Филипините, подкрепяно от Съединените щати. През целия този дълъг период той не може да се завърне в родината си, знаейки как там се разправят с инакомислещите. Но верен на своя непокорен дух, Уолдън организира политически опозиционните групи на филипинците в САЩ. Междувременно Бело става професор по социология и започва да преподава в Калифорнийския университет.

Професорът е автор на десетки критични статии и книги, за написването на всяка една от които анализира огромно количество документи, набавени невинаги по съвсем ортодоксален начин. Така например, за да се сдобие с отказани му от Световната банка (СБ) автентични материали, необходими за книгата „Development Debacle“ (Провалът на развитието), той прониква с помощта на сподвижници нелегално в архивите на СБ и набавя 3000 важни документа. Резултатите от анализа на тези материали е неочакван и за самия него – той получава неоспорими доказателства за това, че не само правителството на САЩ подкрепя кървави диктатори като Маркос и Пиночет, но и мултилатерални организации като СБ и МВФ активно спонсорират подобни престъпни режими. Тези шокиращи резултати карат Бело да измести центъра на своите проучвания върху ролята на международните организации и на транснационалните корпорации за ултимативното налагане на неолибералния модел за развитие на всички страни от т. нар. Трети свят. Разследванията го довеждат до следния извод: „Когато се занимавах с моделите на Световната банка за развитие, както и с елитарните парадигми за упражняване на власт, постепенно стигнах до прозрението, че те не могат да бъдат променени само на местно ниво. Националните движения за съпротива, които сами по себе си са много важни, е необходимо да се обединят както с регионалните, така и с глобалните съпротивителни движения.“

През последните години понятието „глобализация“ се превърна в модерна тема навсякъде по света. Безброй статии и книги бяха изписани по темите за глобализиращата се икономика и финансови пазари. Но сред хилядите подобни разработки провокативно се откроява със своето заглавие и съдържание книгата на професор Уолдън Бело „De-Globalisation“ (Деглобализация – Съпротива срещу новия световен ред), публикувана в Германия от издателство „Социалистическа алтернатива“. В този сборник от политикоикономически есета Бело противопоставя на унифициращата всичко капиталистическа глобализация процеса на деглобализация. Той е убеден, че „На всяка страна трябва да бъде предоставена възможност да се развива и да прави политика по начин, отговарящ на нейните ценности и на нейния ритъм.“

Съответно неговият извод е, че индустриалните гиганти нямат право да налагат на света изгодната само за тях комерсиална глобализация, а трябва да позволят и алтернативни модели за развитие на онези страни, които считат, че това ще е от тяхна полза. На базата на множество примери професорът доказва, че капиталистическата глобализация не функционира в полза на народите, че тази система е фундаментално деструктивна и облагодетелства много тесен кръг от свръхбогати. Затова и своята книга „Деглобализация“ професорът разкрива начините за противодействие на безцеремонната намеса на развитите индустриални страни в политическата и икономическата съдба на останалия свят. В тази връзка той предлага страните от Третия свят да ограничат своя експорт и да преориентират производството си към нуждите на вътрешните си пазари. А на неолибералната догма за „отворените общества“ (разбирай „отворените икономики“) е необходимо да се противопостави алтернативата на многообразни регионални общности с децентрализирани икономики. Съответно, международните финансови и търговски организации като МВФ, СБ и СТО трябва да бъдат лишени от възможността да упражняват натиск и да натрапват унищожителните си структуронапасващи програми на по-слабите държави.

Професор Бело доказва в своите разработки, че основната заплаха за изостаналите страни е моделът на либерализирана търговия, който Световната търговска организация налага на целия свят. Неговите апологети пропагандират за изостаналите страни развитие, насочено изцяло към износ, чрез което с ограничен асортимент еднотипни, нискотехнологични стоки (селскостопански продукти, суровини, произведения на леката промишленост и др.) те ще завоюват място на преситените и претенциозни западни пазари и да спечелят необходимия им финансов ресурс за осъществяване на своята мечта – догонващо икономическо развитие.

Съзнателно се премълчава, че подобен отворен пазар между неравностойни партньори винаги е в изгода на икономически доминиращия съперник. От друга страна, той води до убийствена конкуренция между многобройните бедни участници в него и до падане на цените на и без това евтините им стоки. Така че „капанът на либерализираната търговия“, който Световната търговска организация умишлено залага е от полза предимно на развитите индустриални страни. Главните бенефициенти от свръхпредлагането на евтини суровини и на трудоемки масови продукти са техните пазари. По такъв коварен начин допълнително се блокира развитието на Третия свят – страните от него се вкарват в омагьосан кръг: колкото повече произвеждат и изнасят, толкова по-малка да е ползата за тях. А за поддържането на подобна безсмислена икономика, от която обществата им като цяло не могат да забогатеят, развиващите се страни ще са принудени постоянно да заемат нови кредити и да задлъжняват все по-безнадеждно към транснационалните финансови институции, дори и в случаите, когато те, проявявайки остатъчна форма на човечност, опрощават част от дълговете на страните от Третия свят.

От друга страна, богатите страни трескаво търсят възможности за печелившо инвестиране на огромните свободни капитали, с които разполагат, за приватизиране на чужди икономики, суровини и ресурси в свой интерес. От огромно значение за тях е свободата да репатрират извлечените в чужбина печалби. По този начин те изсмукват от развиващите се страни необходимите им за собственото им развитие капитали, което всъщност представлява глобална експлоатация на цели държави от транснационалните корпорации. Затова според професор Бело „Стремежът на Световната търговска организация да наложи на развиващите се страни провеждането на дебат по приемане на т. нар. нови теми – либерализиране на чуждестранните инвестиции и ограничаване на държавния контрол над тях, либерализирането на конкуренцията, на процеса на възлагане на обществени поръчки и предоставяне на икономически преференции за чуждестранните инвеститори, представлява острието на нейното копие, насочено към установяване на максимално свободен трансфер на стоки и капитали. Борбата срещу този нов икономически ред трябва да стане главна задача на световното гражданско общество!“

До сега международните финансови институции препоръчваха на изнасящите суровини държави да диверсифицират своята икономика, а на бедните, гъсто населени страни да използват излишъка от работна ръка като предимство спрямо индустриалните нации и да развиват трудоемки производства за експорт. Това ще представлявало за тях спасението от непредсказуемостта на цените на суровините. Препоръчва им се също така да привличат с чувствителни данъчни привилегии и държавни субсидии водещи световни инвеститори.

Конференцията за търговия и развитие към ООН (UNCTAD) на основата на опита си от последните 30 години категорично опровергава в своя доклад за 2002 г. тези препоръки. Ако подобна политика се практикува само в една отделна страна, това наистина би могло да доведе до успех. Но ако всички развиващи се страни поемат пътя на експортно ориентираното производство и започнат взаимно да се конкурират, това ще предизвика свръхпредлагане, разорителна конкуренция и постоянен спад на цените на произвежданите от тях продукти и суровини.
„Илюзията на тази подвеждаща препоръка се обяснява с пренасянето на резултата от единичния случай, при липса на конкуренция, върху сумарния ефект от голям брой конкуренти. Ако действително е вярно, че една развиваща се страна може да спечели от увеличението на своя износ, без да пренасити пазара и да срине цените, това няма да е вярно за всички развиващи се страни, взети заедно или дори само за единични, но големи производители от тях, като Китай и Индия. Силно увеличеният износ на техни продукти ще влоши условията за търговия до степен, при която печалбата от увеличения обем на експорта ще бъде заличена от спада на цените. В крайна сметка ще се получи това, което се нарича обедняващ икономически растеж“.

„Обедняващият икономически растеж” може да се дължи и на други причини. Опитът на много страни, които са минали по този път показва, че с увеличение на производството нараства и делът на необходими, скъпи, високотехнологични детайли, които се вграждат в продукта, но които местното стопанство не е в състояние да произведе – съответно те трябва да се внесат. Това е един нов капан. След като цялата икономика на развиващата се страна е ориентирана към експорт, а за него се внасят скъпи компоненти и материали, които там само се сглобяват. Но в същото време поради свръхпредлагане цените на произвежданите крайни продукти спадат (виж напр. производството на телевизори, компютри, DVD, телефони и т.н.). Тогава печалбата за страната от добавената стойност при сглобяването на такъв продукт е минимална. Капанът „производство за износ“ щраква и вместо догонващ растеж, ставаме свидетели на мизерни заплати стигащи едва за насъщния, на разбит вътрешен пазар, на ограбени ресурси и на замърсена околна среда.

Интересното в случая е, че негативите от описаните пазарни явления, бушуващи в джунглата на капиталистическата глобализация, в крайна сметка рикошират обратно и към богатите страни. Радостта от ниските цени на стоките в супермаркетите им ще изчезне, когато един ден те се събудят деиндустриализирани, с безброй закрити работни места, удължено работното време и силно понижени заплати. Комерсиалната глобализация като система показва явна тенденция към саморазрушение: свръхпроизводство, слабо търсене, циклично повтаряща се дефлация – всичко това представлява една смъртоносна спирала. Казаното навремето от Маркс за манчестерския тип капитализъм, сега безмилостно се повтаря навсякъде. Нарастващата армия от безработни по целия свят води до постоянно намаляване цената на труда и до обедняване както в страните от развития Север, така и в изоставащия Юг. Резултатът от подобна глобална икономика на ниското заплащане води не само до безогледна експлоатация и до обедняване, но и до дефлация в световен мащаб, след като намалява платежоспособното търсене, което трябва да консумира нарастващото свръхпроизводство.

Към тези дегенеративни процеси се прибавят и неподдаващите се на прогноза паразитиращи валутни спекулации. Чуждестранните инвеститори вече ясно осъзнават, че най-задлъжнялата страна на света не е нито Бразилия, нито Индонезия, нито Мексико или Аржентина, а неоимперията САЩ с дългове в размер на общо около 40 000 милиарда долара. Те са единствената държава, която си позволява лукса да задлъжнява към други страни със своята постоянно обезценяваща се валута, да заплаща засмуканите от целия свят богатства с напечатаните зелени късчета хартия, които имат все по-малко покритие. Но щастливите години за долара отминаха и вече реално съществува опасността при негов пълен срив в пропастта да бъдат завлечени всички страни по света, включително и тези от бедния Юг, ако дотогава те не изградят своя независима валутна система, каквато професор Уолдън Бело горещо препоръчва за Азия.

Повече от очевидно е, че капиталистическата глобализация не функционира. Тя е деструктивна и обслужва само една все по-изтъняваща прослойка от световното население. Това го потвърждава и носителят на Нобелова награда по икономика и бивш директор на Световната банка – Джоузеф Щиглиц в своята книга „Сенките на глобализацията“: „Глобализацията в настоящия й вид съвсем не е история на успеха.“

Но проф. Бело е по-радикален в критиката си и отива по-далеч. Той търси и причините за това катастрофално състояние и ги открива в структурите на международното разделение на труда и глобалните финансови институции – МВФ, СБ и СТО, които лишават бедните страни и тяхното мизерстващо население от шанс за реално развитие. Тези структури трябва да бъдат преобразувани. За това се изисква безусловно опрощаване на дълговете на страните от Третия свят и въвеждане на нови международни данъци, които да бъдат използвани в тяхна полза (като напр. т. нар. „Данък Тобин“). Но и това няма да е достатъчно, ако не се промени целият световен икономически ред.

Затова процесът на „деглобализация“ според Уолдън Бело означава подчинение на пазара на интересите на общността, интегриране на икономиката в обществото, а не на обществото в икономиката, осигуряване на предимство на ценностната система: самоопределение, справедливост, равенство и солидарност, която трябва да доминира над повелите на пазара за ефективност и максимална печалба.

Хуманната визия на професор Уолдън Бело е за един друг свят със справедлив икономически ред, чието постигане той съзира в организираната съпротива срещу властта и насилието на капитала.

Във връзка с изложеното дотук предлагаме на българския читател в превод заключителната част от книгата „Деглобализация“, както и няколко статии на професора, публикувани в международното интернет-издание за политически анализи „Z-Net Magazin“.

Превод: Иван Аладжов и Любен Аладжов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук