МЕТАМОРФОЗИ. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД ИКОНОМИКАТА И ПРЕД НАУКАТА ЗА НЕЯ, КОИТО ТРЯБВА ДА БЪДАТ РЕШЕНИ В НАШЕ ВРЕМЕ

0
152


Заедно с интелектуализацията на производствения процес се навлиза в цикъл на една необикновена метаморфоза на труда в качеството му на творец на стойността, както и в качеството му на нейна мярка.

Известно е, че величината на стойността на една стока би останала постоянна, ако времето, необходимо за нейното производство, оставаше също постоянно. Но последното (времето, необходимо за нейното производство) варира с всяка промяна на производителната сила на труда; тя пък от своя страна се променя от различни обстоятелства: от средните умения на работниците, от развитието на науката и степента на нейното технологично приложение, от организацията на труда, от ефикасността и разпространението на средствата за производство и от чисто естествените условия.

Със степента на развитие на индустриалното производство, с усложняването на организацията на труда, с инкорпорирането в труда на все повече социално-историческо натрупано знание, създаването на богатството съдържа все по-отдалечена връзка с работното време, което непосредствено е изразходвано за неговото създаване. Това време зависи от общото равнище на науката и от прогреса на технологията и техниката. Със задълбочаването на този процес реалното богатство се манифестира по-скоро в необикновената диспропорция между непосредственото работно време и неговия продукт, точно както в несъответствието между един труд, редуциран до една чиста абстракция на „труд въобще“ и силата на миналия производствен процес, която сила той контролира. Живият работник става все по-отчужден от самия труд, защото непосредствено прилаганият труд е все повече представител на един огромен по стойност – творящ труд, преди това положен в науката, който в момента не се вижда. Работникът остава встрани от процеса на производството, вместо да бъде неговият съществен фактор, както преди.

Експлозивната последица на тази трансформация е, че при увеличаващия се дял на знанието в икономиката самата мярка на всяко богатство и като последица от това – общата мярка на всяко социално отношение, което свързва изолирани и парцелирани между тях работи, става нищожна и „мизерна“ (К. Маркс, Очерци). Кражбата на работно време от други, върху която почива голяма част от съвременното богатство, се показва като една мизерна база в сравнение с тази новоразвита, която е била създадена от самата индустрия.

Откакто трудът под формата на непосредствено полагания труд престана да бъде големият източник на богатството, работното време престава да бъде задължително негова цялостна мярка, а разменната стойност – да бъде мярката на потребителната стойност. От една страна, капиталът дава живот на всички сили на науката и природата, за да направи и всъщност прави създаването на богатството относително независимо от текущото работно време, което непосредствено е използвано за това богатство. От друга страна, той се стреми да измерва с работното време така сътворените гигантски сили и да ги вкара в границите, които са необходими за съхраняването като стойност на вече създадената преди това стойност. Тази видима нищожна база носи в себе си генерализираната дерегулация на отношенията на хората между тях, както и техните отношения с природата. Това е голям проблем, задълбочаван непрекъснато от увеличеното присъствие на науката.

Масивната структурна безработица, непълната заетост, маргинализацията, социалните изключвания в планетарен мащаб разкриват по блестящ начин неадекватността на работното време като единствена мярка на „гигантските социални сили“, днес. Зараждащата се екосоциална критика добавя към тази диагностика, че работното време все повече изглежда като една-единствена единица мярка твърде „мизерна“ за регулиране на обмяната между човека и природата или за да установява едно отношение на солидарност между поколенията с натрупване на знанията. Казано другояче, ако е вредно да се объркват преходностите със същинските критерии, не е позволено да не се забелязват несъвместимостите в разбирането на генерализиращата криза на мярката чрез работното време и в наложителността вече на едно друго измерване и регулиране.

„Ако производственият процес става сфера на прилагане на науката, тогава науката става една функция на производствения процес. При това, като продукт на интелектуалния труд науката винаги се намира под своята стойност. Защото работното време, необходимо за нейното последващо възпроизводство, няма никакво отношение към работното време (обема), необходимо за нейното оригинално производство.“ (К. Маркс, Ръкописи от 1861 до 1863 г.)

Науката вече въведе понятието за годишен нетен биологичен продукт на Земята. Петер Витусек го определя на 150 милиарда тона еквивалент органична материя, а Роберт Констанца и колектив оценяват, че „услугите“, които човечеството ползва от екосистемата за една година, възлизат условно на 35 трилиона долара, пресметнати пак за 1999 г. Получавани „безплатно“, тези услуги не влизат в калкулациите на БВП. За същата 1999 г. статистиката изчисли световния БВП на 25 трилиона долара, а вярната стойност естествено ще бъде 60 трилиона долара (25+35). Това означава, че екосистемата участва с 60% в световния продукт и че на всяка единица стоково-паричен компонент в БВП се „усвоява“ от земната екосистема „без заплащане“ 1.4 единици.

Въпросът за „осребряването на частта на екосистемата в световния продукт и резервирането й в специални фондове за поддържане, възстановяване и развитие на екосистемата става все по-настоятелен за оцеляването на живота и тропа на вратата на науката и практиката за решаване. Толкова повече, че капиталистическата система не е в състояние да интегрира екологичните измерения в икономическия комплекс. А това трябва да стане днес.

Логиката изисква стоково-паричните и природните потоци на „разходите“ за производството на световния продукт да бъдат подчинени на един и същ порядък. Ще бъде необходимо да се „интернализира“ социалната общочовешка „цена“ на екологичните разходи, за да се открие път към едно ново възстановяване на „хармонията“ на пазарната регулация. Един такъв подход предполага съвместимостта между пазарната оптимизация и възпроизводството на природната среда на основата на една обща мярка. Такава обща основа може да бъде енергията като общ деноминатор за всички блага, принадлежащи или не на сегашната пазарна сфера. Всички блага и услуги тогава ще бъдат изразени чрез количеството енергия, което те съдържат. Разбира се, ще бъде нужна продължителна съпоставка на различни мнения.

Този проблем изисква революция в мисленето и в практиката, потопявайки преди това самата икономика, както и науката за нея в екологичните и социалните императиви, които вече вземат връх в този свят.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук