Усети как върху главата му се разтапя снежинка. Прекара студената си ръка по косата си и се усмихна. Все не можеше да свикне с добродушните предупреждения на новите си приятели, че трябва да си купи шапка и да не я сваля от главата си поне в месеците с буквичката „р” в наименованието им. От познати кубинци знаеше, че в Москва например е много по-страшно – подобни нездравословни навици можеха да му докарат най-малкото менингит или синузит, но в София времето беше далеч по-поносимо. И все пак, ако не руска ушанка, трябваше да си купи поне бомбе.
Знаеше, че след двайстина минути така щеше да загрее, че изобщо нямаше и да помисли за шапки и за снежинки. Отиваше в един клуб, където отскоро преподаваше латиноамерикански танци и отсега си мислеше за една мургава хубавица, с която се беше запознал преди няколко дни и ако не друго, по гъвкавото си тяло и лекотата, с която научаваше преподаваните й движения, по нищо не отстъпваше на мулатките. Наричаше я „ми чинита”, без изобщо да се помъчи да преведе това несравнимо съчетание, с което в родината му наричаха мулатките с азиатска кръв – те съхраняваха в себе си гъвкавостта на мулатката с фините черти на китайката.
Уверен беше, че не само той харесва мургавата си партньорка – на два-три пъти след репетиция я причакваше един здравеняк с бицепси като излети от стомана, който гледаше на нея като на нещо собствено. А и Таня – така се казваше момичето – нямаше нищо против това собственическо поведение и бързаше да се качи в затоплената му кола, където я чакаха ласките му и пълно гардеробче с отбрани напитки. Хуан си даваше сметка, че не може да конкурира здравеняка, най-малкото по дебелината на портфейла му, но въпреки всичко си мислеше, че най-напред именно той ще я „подгрее” за ласките му.
Преди да влезе в клуба, старателно избърса нозете си в изтривалката при входа. Знаеше, че управителката особено държи на това. Веднъж беше влязъл с мокри обувки и тя така се намръщи, както когато едно момиче сдъвка със зъби една чаша. Всички се обезпокоиха да не си пореже било езика, било вътрешностите, само управителката посрещна действията й като нещо обичайно, но не забрави да й удържи двойния размер на чашата. Ако някой при разтребването на масите изскърцаше нетърпимо и всички го призоваваха за повече тишина, само тя внимателно оглеждашe мястото – дали не се бе изстъргал недопустимо циментът на пода.
Таня вече беше в залата, готова за първите звуци на салсата. Беше прибрала косите си на кок и съблякла по синьо трико, което още повече подчертаваше гъвкавото й тяло. Хуан поздрави всички, но побърза да я прегърне и да покаже най-напред на нея планираните за деня стъпки. Още няколко момичета се натискаха да танцуват с учителя, но без спорове отстъпиха правото му на избор на партньорка.
Хуан беше роден в една господарска къща в Мирамар, един от крайните квартали на Хавана. Някога майка му беше прислужница в къщата на собствениците, но те бяха емигрирали в Маями и никой не можа да я прогони от стаичката й в богаташката къща. Израсъл в квартал на по-заможни от него, Хуан не беше възприел поведението на подчинен, а беше затанцувал от дете и сам не се усети, когато попадна в танцовия състав на „Тропикана”. Бяха няколкостотин души и той не знаеше по чие хрумване не друг, а той беше включен в трупата за България. Веднъж попаднал в София, лесно се остави да бъде убеден да остане в клуба като преподавател на латиноамерикански танци.
Вече не живееше в хотел – за по-евтино си беше намерил една стая в „Зона Б-5” и всеки ден преминаваше с тролей разстоянието до Университета, а оттам пеш и до клуба. Приятно му беше дори в натъпкания тролей – беше дребен в сравнение с българите, но по-гъвкав от тях, сякаш още там започваше да танцува. За следващия ден му бяха уредили пόказни танци в Пловдив, но той вече познаваше този град, където любителите на латиноамериканските танци бяха дори повече, отколкото в столицата.
Потен и разгорещен, Хуан не забеляза, че здравенякът вече беше сред публиката, впил поглед в пищните форми на Таня. Вратата на клуба беше отворена и той се беше опрял на колата си и оттам хвърляше поглед на собственик към Таня и останалите момичета, сякаш още не можеше да избере най-хубавото от тях. Не че имаше голям избор: сякаш всяко момиче си имаше придружител, пред когото се мъчеше да блесне с танца си. Имаше и обратното – момчета, които не по-малко от нежния пол се стараеха да овладеят танците от Латинска Америка, сякаш се готвеха за карнавала в Рио де Жанейро.
Точно се бяха разгорещили, когато прозвуча изстрелът. Здравенякът се хвана за корема и се свлече до колата, сякаш нещо го беше порязало. Веднага се струпа тълпа от любопитни, а някъде откъм улица „Шипка” довтаса и полицейска кола, която веднага огради мястото с хартиена лента, сякаш тя можеше да неутрализира любопитството на хората. Веднага се заговори за това, че здравенякът снабдявал търсещите с дрога, че бил макар и дребен дистрибутор, но все пак доставчик на хероин и кокаин. Най-сетне пристигна и линейка, но беше вече твърде късно. Младежът, който допреди няколко минути беше образец на сила и здраве, сега можеше само да си избира място в гробището.
Хуан изпусна тялото на Таня, което някак по инерция стискаше от преди изстрела. В родината му страстите бяха не по-малко силни, но никога не беше се сблъсквал с престъпността, а сякаш и тя беше по-регулирана. Знаеше се, че в един парк или на крайбрежния булевард Малекон беше Зона на толерантност, където самоубийци и убийци можеха да дадат воля на насилието си, но в останалата част от двумилионния град цареше пълно спокойствие. Не че хората бяха по-кротки, но обикновено се ограничаваха до празнични дни, когато макар и рядко някои хора се напиваха. При това не с ром, както можеше да се предположи, а с изстудена бира „кабеса де лобо” („вълча глава”), която изпиваха в огромни количества направо от бутилките или от огромни хартиени чаши, които заместваха стъклените халби от България.
Хуан си припомни карнавалите, по време на които най-често се случваха престъпленията. Сам той с група приятели беше обикалял с остри бръсначи, увити с коприна, из тълпите танцуващи двойки, когато най-неочаквано някое хубаво момиче усещаше по бедрата си как се стича кръвта. Нищо друго не издаваше престъплението на момчетата: острите бръсначи изобщо не срязваха тънките рокли, а само нежната плът на танцуващите.
Веднъж, пак по време на карнавал, беше станал свидетел на нещо страшно: пияната тълпа на танцуващите се беше насочила към останалите, а шепа полицаи удряха с каските си по главите най-дръзките, докато се сринеха по асфалта. От времето на Батиста имаше една вродена неприязън към полицейските палки, но това не пречеше на ефикасността на каските. Няколко редици от пияните изпопадаха пред останалите и спряха техния напън, докато следващите ги отзад бавно изтрезняваха и покорно тръгнаха назад, където ги чакаха по-нерешителните.
Така беше в родината му. Но тук, в София, сякаш всичко беше много по-подредено, а през няколко дни новините по телевизията съобщаваха за поредната жертва.
Таня сякаш не смееше да се доближи до приятеля си, докато санитарите го вдигнаха на една носилка, хвърлиха върху тялото му някакъв чаршаф и го отведоха. Знаеше, че топлата кола с гардероба с подбрани напитки щеше да изчезне като приятеля й и трескаво се хвана за ръцете на Хуан. Той сякаш си даде сметка, че съдбата се е погрижила за него: отдавна беше хвърлил око на Таня, но дори и не смееше да помисли за нея, знаеше, че има кой да се погрижи за нейната сигурност. Сега нещата изведнъж се бяха обърнали – момичето още трепереше от изненада, а той беше единствената й опора. Прегърна я нежно и я утеши, доколкото можеше.
В залата никой не мислеше вече за танци. Хората не можеха да опишат убиеца: не го бяха забелязали и само можеха да предположат, че е бил в някоя преминаваща кола и е изчезнал с нея, преди въобще някой да го види. Снегът, който падаше от небето, вече беше покрил петното от кръвта на здравеняка. Полицаите още се мъчеха да намерят някой свидетел, който да им помогне да разкрият убиеца (или убийците, защото никой не можеше да опише дръзките нападатели). Хуан отиде до тоалетната, изми набързо потта по лицето си и нахлузи дебелото палто върху пухкавия пуловер. Обикновено мръзнеше след танците, но днес предпочете да навлече всички дрехи, с които разполагаше. Знаеше от Таня, че живее някъде в Студентския град и му предстоеше най-малкото да я изпрати до дома й.
Вече познаваше София достатъчно добре, за да се ориентира. Отидоха заедно до спирката при Университета, където щяха да хванат автобус №280. Не можеше да й предложи лъскаво беемве, но и тя не разчиташе на друго, освен на автобуса. Слязоха на нейната спирка и изпиха в близката пивница по един коняк – колкото да се сгреят и да обменят по някоя дума. Таня следваше английска филология. Беше от Благоевград и доста се беше поколебала какво да учи, но не й се следваше за педагог, а за Американския университет не можеше и да помисли – въпреки че беше учила в училище английски език, сама съзнаваше, че изобщо не беше подготвена за нивото на университета. Знаеше по някоя дума на испански, но той вече беше доста напред с българския, така че не се нуждаеха от преводач.
В пивницата имаше телевизор и по време на новините можаха още веднъж да преживеят събитията от техния клуб. Хората вече бяха свикнали с убийствата на наркотрафиканти и босове на банди, така че никой не заговори за поредната им саморазправа. Само един от почерпилите се студенти възкликна, като видя на екрана познатата физиономия на Таня. Всъщност тя не можеше да не изпъкне с гъвкавата си фигура, която въпреки снега беше облечена с трико.
Посетителите в пивницата не можеха да съзрат под зимните им дрехи, че двамата новодошли бяха свидетели, ако не и участници в кървавата драма, а и Хуан нямаше желание някой да го разпознае. Той побърза да изпие чашата с коняк, който в засилващия се студ му действаше не по-зле от коктейл с ром, какъвто пиеше у дома, или с добре охладена бира, която беше любимото му питие. Очевидно и Таня предпочитаще „Плиската” пред уискито, към което се опитваше да я приучи здравенякът, чийто вкочанен труп сега сигурно лежеше кротко под опитните ръце на някой специалист в моргата.
Хуан правилно прецени, че Таня е достатъчно стресирана от събитията пред клуба, заведе я до входа на блока, където живееше и като я целуна нежно по бузата, побърза да се отдалечи към автобусната спирка. Чакаше го голям студ в очакване на автобуса, но мисълта за вкоченения труп на здравеняка го стопляше. Ето такова нещо не беше очаквал да преживее в София, но всяко зло за добро: неочаквано Таня беше останала самотна в ръцете му, а това не беше за изпускане.
Дочака търпеливо автобуса и потегли към дома си, като си подсвиркваше един кубински шлагер, който неочаквано беше изникнал в паметта му. Таня имаше достатъчно време за размисъл, но в последна сметка след два дни щеше отново да дойде на танци, в това нямаше никакво съмнение. Слезе от тролея на спирката пред мола и замечтано се отправи към дома си, като предвкусваше какво ще сподели със съквартиранта си, младеж от Сандански, който непрекъснато го черпеше с печени фъстъци от дома си.
Направи си едно кафе и го прецеди през изработената от самия него платнена стойка. Както всички кубинци, беше вманиачен на тема кафе, а по липса на кубинско си купуваше костариканско, което беше от същия регион и поне по вкус приличаше на родното му кафе. Съквартирантът му с любопитство го наблюдаваше, когато направи стойката и после, когато извари платнената торбичка в остатъците от използвано кафе, но после вкуси прецеденото питие и го одобри възторжено. Жалко, че сега го нямаше у дома, за да почерпи и него със силното, сладко и горещо кафе. Да го чака нямаше никакъв смисъл – по-добре да му направи втора порция, когато се прибере.
Беше пристигнал рано, така че до фъстъците имаше достатъчно време. Изтегна се в леглото пред телевизора и зачака новините.
Не усети кога беше заспал. По едно време се събуди с мокри гащи. Както и трябваше да очаква, и в съня си беше усетил гъвкавото тяло на Таня между ръцете си. Това момиче беше завладяло мислите му. Сети се за здравеняка, проснал се върху колата. Знаеше, че най-малкото, което бяха открили полицаите в жабката на колата, бяха малки пакетчета с хероин. Явно, че отново имаше преразпределение на пазара с наркотици в София. Сега беше добре да прикрие всяка следа до Таня, макар че някои от свидетелите в клуба сигурно я бяха описали като приятелка на жертвата. Най-малкото, което можеше да направи за нея, беше да я представи за своя приятелка. Знаеше, че като чужденец и учител по танци нямаше да привлече кой знае какъв интерес сред ченгетата, но трябваше да избърза и да я вкопчи в ръцете си, преди някой да му я отнеме.
Припомни си за Куба. Там нямаше да има проблеми. Достатъчно беше да й пусне някое „пиропо”, както наричаха хвалебствените думички по адрес на момичетата. Авторитетът му като учител по танци щеше да бъде достатъчен, за да я завладее, но тук някой с по-дебел портфейл и лъскава кола можеше да й вземе ума. Като нищо! Жалко само, че той не притежаваше тези съблазни!
Помисли си за Пловдив. Бяха му обещали да го вземат с кола от дома му. Жалко, че Таня нямаше да го придружава! В Пловдив нямаше да има съперник. Щяха да се натанцуват на воля, а нищо чудно и да я вземеше в своя хотел!
Призори сънува странен сън. Танцуваше самба на някакъв площад, когато здравенякът се появи като жив и протегна ръка към партньорката му. Точно тогава впери очи в нея. Едва в този миг съзря, че това е Таня и здравенякът има някакви права над нея. Галантно се обърна към него и го покани той да я поеме. Неговото време още не беше дошло.
На сутринта стана рано, взе един душ и се облече като за път. Не че имаше богат гардероб, но все пак нахлузи всичко горещо, обу зимните си обувки и взе в една чанта маратонките, с които щеше да танцува. В края на крайщата, отиваше в големия град за втори път от пристигането си и се подготви най-малкото за солидно пийване – в Пловдив умееха да приготвят коктейли, досущ като в Куба, но се бяха изхитрили да ги приспособят към тукашния климат. Сипваха рома направо в горещото какао, нищо че в оригиналните рецепти трябваше да има лед.
Очакваха ги в младежкия дом. Той вече беше наречен с ново име, но сред младите пловдивчани битуваше старото му название. Беше приятно затоплено, а по говорителите звучеше весела латиноамериканска музика. Нямаха търпение да го дочакат и бяха започнали да танцуват. Не му оставаше друга възможност, освен да се включи от движение в танците.
Веднага направи впечатление с играта си. Една блондинка се хвана за него и не се успокои, докато не го вкара в едно съседно забутано помещение и не го облада. Не му остана никакъв шанс да се изяви. Оправи се някак и влезе отново в залата. Този път беше една брюнетка, която му се лепна за остатъка от вечерта. По едно време усети, че един младеж следи всяка негова стъпка. Припомни си за събитията пред клуба в София и побърза да се отърве от него. Вече всички гледаха към него, затова не му беше трудно да затанцува самостоятелно, като гъвкавото му тяло се превърна в център на подражание.
Блондинката се завърна в залата с доволно изражение, но повече не се нареди сред обожателките му. В замяна на това брюнетката сякаш искаше да подразни някого и демонстративно се хвана за него. След няколко мига той успя да се освободи от нея и забеляза младежа да въздъхва с облекчение. Хуан се приближи до двамата софиянци, които го бяха довели с колата до Пловдив. Заедно отидоха до центъра на града, където в хотел „България” имаха резервирани стаи. За следния ден остана демонстрацията на латиноамерикански танци, за която беше дошъл.
На сутринта хапнаха в ресторанта на хотела и отидоха до клуба в младежкия дом. Пътьом се отбиха до Стария град, където му показаха Римския амфитеатър. Хуан веднага се ориентира: тук в едно кафене сервираха горещи коктейли от ром. Не че беше голям пияч, но в града беше дори по-студено от София и един шоколад с ром нямаше да му се отрази зле.
Отидоха в младежкия дом. В една ритуална зала имаше сватба. За негова изненада булката беше снощната брюнетка, а младоженец – младежът, впил поглед в тях. Хуан си даде сметка в каква сложна игра беше замесен, но побърза да поздрави току-що обреклите се във вечна любов. Друг път трябваше да внимава повече с партньорките си.
За негов късмет в залата отсъстваше снощната блондинка. Щеше да му бъде в повече. Имаше двадесетина девойки и младежи, които с любопитство се взираха в нозете му, сякаш в тях се криеше тайната на добрата му игра. Съсредоточи се в стъпките на ча-ча-ча и през ума му мина старият анекдот за речта на Фидел Кастро, който призовавал множеството да не се увлича толкова по танца, а да се захваща за работа. Целият площад в отговор беше затанцувал ритмично, като напявал в такт последните му думи: „Баста кон ел ча-ча-ча” („Стига толкова ча-ча-ча”). Стана му весело. И той беше привърженик на този призив: „Стига толкова ча-ча-ча! Време е за салса!”
На обед хапнаха набързо и поеха по магистралата обратно към София. Не им се щеше да рискуват: от небето отново се сипеше снежец, а до София ги чакаха близо два часа път, ако не и повече.
Спомни си за шосето, което излизаше от Хавана. Широко, равно, а най-важното – без сняг. Кога ли и до Варадеро трябваше да си пробиват път през снега?
Не се отби до дома. Стигаше му сакът с маратонките. Дано само Таня да се появи в клуба!
Убийството на здравеняка все още беше главна тема на разговорите. Разбира се, както и при предишни престъпления, полицията не беше намерила и следа. Таня се появи малко по-късно от останалите. Очите й още бяха зачервени – явно снощи беше си поплакала, но повече не отвори разговор за бившия си обожател. Беше си сложила обеците, получени от него – явно те бяха за нея вместо надгробен паметник, но както и преди не се откъсваше от Хуан. Миналото беше забравено.
Отново го чакаше път до Студентския град. Трябваше да свиква с този маршрут. Пак така се отбиха до пивницата с коняка. Този път обаче реши да бъде по-смел: въпреки питащия поглед на портиера се изкачи до нейната стая, но присъствието на съквартирантката й, студентка от Стрелча, охлади мераците му. Поговориха на смешния му български и той побърза към автобуса, а оттам и към Зоната. Пак щеше да сънува мокри сънища.
Дните се нижеха неусетно. Отбиваше се в клуба, танцуваше с Таня, изпращаше я с повече или по-малко късмет до стаята й. Дори портиерът беше свикнал да го вижда и да разменя с него по някоя дума за времето. Нямаше я кубинската зима, когато можеше дори да се изкъпе в морето. Още повече, че и от уличните стени го призоваваха лозунги: „Йо ме баньо тодо ел аньо” („Аз се къпя цялата година”), като се имаше предвид именно къпане в морето, което за разлика от лятото сега напълно беше на разположение на чужденците. За другото къпане не ставаше и въпрос – ако в автобуса замиришеше на пот, явно се беше качил някой чужденец или чужденка, защото за кубинците беше повече от нормално вечер първо да влязат под душа и едва след това да излязат на разходка или да седнат в люлеещите се столове, в които прекарваха часове, докато сънят не ги накараше да се прехвърлят в леглото.
Настъпи коледната ваканция и съвсем неочаквано Таня го покани у дома, за да се запознае с родителите й. Взеха заедно автобуса до Благоевград. В него срещнаха някаква нейна позната от града и пътят премина неусетно в приказки. Хуан беше горд с българския си език, макар че още имаше какво да се желае. С удоволствие си помисли, че Таня не би посмяла да покани здравеняка при родителите си, особено като знаеше славата на македонците по отношение на мераклиите за техните момичета.
Срещата беше неочаквано длужелюбна. Оказа се, че братовчед на баща й е бил на работа в Куба и е останал с прекрасни спомени от тяхното дружелюбие и от добрите връзки с бълтарските специалисти и техните семейства. Бяха участвали в изграждането на кубински язовири и в решаването на тежкия им проблем с водата. Наистина беше странно – при толкова валежи водата изтичаше бързо в морето и само силата на язовирите успяваше да задържи влагата в услуга на хората, както и в България. Дето има една приказка на български, „вода гази, а жаден ходи”.
Още на втория ден бащата на Таня го заведе при свои приятели на чеверме. Докато наблюдаваше как агънцего се върти на шиш около огъня, не намери друго сравнение освен с кубинския специалитет – лечон асадо (печено прасенце). Там заравяха младото прасенце в жар, покрита с пръст, докато в продължение на часове месото не омекнеше и не станеше меко и вкусно както чевермето и, както тук с вино, в родината му го поливаха с коктейли от ром с лед, лимон и някое разхладително питие.
Обикаляха в Благоевград, който беше студентски град и навсякъде можеше да изпие по един коняк или да изтанцува една салса. Дружките на Таня бързо го харесаха и го гледаха със завист и нескрито желание – искаха и те най-малкото да изтанцуват едно ча-ча-ча с него. Времето в Благоевград беше по-топло от София, нямаше ги и вечните мъгли, които разваляха настроението му. Винаги си спомняше за ясното небе в Куба, за прибоя при Малекона, за двойките млади хора, хванати ръка за ръка, които просто говореха с очите си за любов. Понякога нямаха търпение да стигнат до някой от хотелите за любов – „посади” – и се отдаваха на чувствата си направо на каменния бордюр на Малекона, крайбрежния булевард, който обикаляше край целия град. Или се разхождаха из стара Хавана, където запазени къщи от колониалната епоха бяха превърнати в красиви музеи.
Най-много му беше мъчно за площада около катедралата, покрит с едри павета, край който кръчмите бяха повече от обикновените къщи. И навсякъде можеше да си поръча вкусен коктейл. Както беше написал Хемингуей, „моето мохито в Бодегита, а моето дайкири във Флоридита”.
И в Благоевград имаше стар квартал, където човек можеше да се вгледа в старите занаятчийски работилници, дори да позяпа прясно направените изделия от кована мед, кожа или глина, красиво обточени със стари колани или кожени шевици, да изпие някое вино или чашка греяна ракия, която пълнеше стомаха с живителна течност. Щеше му се и в София да имаше подобни „капанчета”, но в големия град и удоволствията бяха по-фини, по-изтънчени.
Разказаха му и една тъжна история, като настояха при среща с местни младежи да сочи себе си настоятелно и да повтаря името на своята страна – Куба. Причината беше, че веднъж в града дошли група младежи от Алжир. Времето било по-топло, те се разходили из хълма и като срещнали една влюбена двойка, решили нея да изнасилят, а над него да издевателстват. Хванали го, проникнали в един изоставен за зимата ресторант, завързали го за една маса и понечили да му срежат гениталите, но на виковете му се отзовали безцелно шляещи се из хълма младежи. Те хванали алжирците и ги набили здравата. После милиционерите арестували българските младежи, изчакали някакъв дипломат да прибере насилниците, а когато на следващия ден пуснали от ареста местните младежи, хората ги посрещнали като истински герои.
Хуан нямаше тези неприятности. Отвсякъде идваха дружелюбни местни хора, които искаха да видят живия кубинец, да го отведат у дома си и да изпият по една ракия с него – за Фидел и за революцията, а вечер двамата с Таня обикаляха из кафенетата и танцуваха латиноамерикански танци, досущ като в София. Имаше впечатлението, че е допринесъл за разпространението на салсата и на типично кубинския танц ча-ча-ча, но и той с удоволствие се хващаше за хорото и дори потропваше ръченица, досущ като местните младежи.
След няколко дни поеха обратния път. Щеше му се да прескочат и до Банско, което беше съвсем на мода, да погледат ски-пистите и влековете, но решиха все пак да не рискуват, нямаха нито екипи, нито топли дрехи за един зимен курорт.
София ги очакваше с мъглите и студа. По телевизията съобщаваха за отложени полети на летището, за многобройни катастрофи по хлъзгавите пътища, за трудните неразчистени от снега пътища, където колите май бяха повече от хората.
Нямаше как, върнаха се в клуба с танците, с блондинките и брюнетките, мечтаещи да потанцуват с него. Вечер отново спираха в пивницата по пътя, за да изпият по един коняк, а той да си спомни за коктейлите с ром у дома. Жалко му беше за синьото топло море в Куба, където се печеше край морето и в януарските дни. Хубаво му беше в България, но все по-често си мислеше за дома, за вечните палми, за топлото море. Пращаше цветни картички вкъщи, но сякаш всички те говореха за лятото, освен картичките с шейни и снежинки, които в Куба бяха нещо непознато.
На няколко пъти заговори за Васил (така разбра, че се е казвал здравенякът). Първия път Таня докосна с ръце обеците и настоя да не го споменават. След това само се намръщи и подчерта:
– Кой беше той? Не си спомням за какво говориш.
Хуан не настоя повече. Ако тя не желаеше да си спомня за него, той пък още по-малко се нуждаеше от спомена му.
Таня се справяше с учението с лекота. Вече говореше достатъчно добре английски, а от него научаваше и испански. Както се смееше Хуан, език се учи най-добре в леглото. За лятото й се искаше да изкара някаква бригада в Съединените щати, хем да поупражнява езика, хем да припечели някой долар, макар че в България повече вървеше еврото.
Хуан я покани у дома в Куба – английският й вървеше от само себе си, добре беше да изглади своя испански, макар че Куба не беше най-доброто място за научаване на този език, говореха го, като изяждаха последните срички. И все пак по-добре беше да съчетае едното пътуване с другото, а нищо не й пречеше да прескочи и до Мексико, да се наслади на пирамидите и на сухия климат във високото плато. Хуан вече беше посещавал тази страна със състав от „Тропикана”, беше му приятно да слуша техния бавен и напевен испански, да танцува под музиката на „мариячите” на площад Гарибалди, да вдъхне въздуха, който сякаш ухаеше на люто, да се радва на тамошните готвачки, които приготвяха вкусните и люти ястия направо в тенджери на тротоара, без да прекаляват с понятието хигиена. Веднъж бяха се спрели при някакъв луд, вероятно от поемането на непреварена вода, който беше полугол и веселеше тълпата с остроумията си.
На Хуан му се искаше вече да се прибере у дома. Мъчно му беше за синьото небе, за вълните, които се удряха зиме и лете в скалите около Малекона, за разноцветните здания по крайбрежния булевард, за семейството му, за братята и сестрите му. Но подписаният договор беше за две години. Имаше усещането, че вече е изпълнил задачата си: сред неговите ученици имаше десетки млади хора, които бяха усвоили с желание и стръв латиноамериканските танци до степен, че можеха да се явят на национални и международни фестивали. Впрочем, веднъж го поканиха да участва в журито на един подобен фестивал, но му се стори, че никоя танцьорка не може да се сравнява с неговата Таня.
Имаше и друго: чувствата му към Таня, които бяха започнали почти като игра, се бяха задълбочили и на него вече не му беше все едно каква съдба я очаква. Самата тя беше споменала, че й се иска да замине на бригада в Съединените щати – хем да усвои до тънкости английския език, хем да припечели няколко хиляди долара, както се бяха похвалили бивши участници в тях. Хуан отново й предложи на връщане от Щатите да мине през Мексико, където да разгледа пирамидите и този мегаполис с богати и супербедни квартали, а след това да се отбие и в Куба, с нейните несравними плажове, музеи и красиви хора.
Веднъж след любовната игра й предложи полу нашега, полу насериозно да се оженят в някое закътано селце край София или край Благоевград. Тя влезе в тон с предложението му и започнаха да умуват къде да предприемат решаващата стъпка. Зимата беше вече към края и двамата започнаха да обикалят манастирите край столицата. Недалеч от Банкя намериха желания манастир: тук рядко идваха хора, но това беше още един повод да им хареса. И двамата не бяха религиозни, затова им бе все едно дали манастирът е православен или католически. Още повече че – както се щегуваха в родината му – в Куба „който няма във вените си кръв от племето конго, положително има от племето карабали”. А това означаваше, че биха могли да се обвържат и по законите на някое африканско племе.
Таня посрещна думите му с усмивка. И през България бяха преминали какви ли не народи и армии и всеки бе оставил тук семето си. Държава на кръстопът – кой можеше да се закълне, че е потомък на прабългари или славяни, че във вените му не тече ромейска или каракачанска кръв. А нищо чудно и да бяха наследили чертите на някой кръстоносец – дори имената на някои села – като „Герман” или „Кондофрей” например – говореха за това. Неотдавна дори се заговори, че в България цели села са заселвани от бежанци от Русия – старовремци или белогвардейци, които след принудителното бягство най-сетне се бяха спрели сред добронамерени хора.
Хуан наистина трудно можеше да си представи по-толерантни хора от местното население, които бяха готови да приемат с готовност дори японци или китайци, при това в толкова типично български селца като обвеяната със слава Шипка. Наистина, първите им усилия бяха да опознаят кухнята им, традициите им и да им разкажат за себе си, за хората, които бяха построили собственото им село, за това, че мнозина от тях бяха забегнали тук в търсене на повече свобода, щедра земя или красиви девойки. На едно място дори един селянин се хвалеше, че някакъв негов прадядо бил хайдутин, който откраднал мома направо от неделното хоро, завел я в планината и така положили основите на многолюдна челяд, която после се пръснала из близката равнина.
За Великденската ваканция отново отскочиха до Благоевград. Вече го възприемаха като местен човек, развеждаха го из най-красивите места, а в неделния ден едни младежи ги закараха с кола до Рилския манастир. За Хуан изненадата беше пълна: след поредица от завои огромното здание изведнъж се появи пред тях с бойници като на средновековен замък, внушително и красиво. Едва се откъсна от него, за да се приберат у дома в Благоевград.
У дома! Колко странно звучаха за него подобни думи. Никога не би му хрумнало да нарече с тях квартирата в „Зона Б-5”, която просто го смазваше със струпаните като детски кубчета сгради. В Хавана имаха не по-малки здания, но те непременно бяха разнообразени от малки къщички с колонади, които да скрият хората от поройните дъждове, с басейни на най-горния етаж или над магазините.
Прибраха се в София. Таня я очакваха тежки изпити и времето за танци и за разходки стана дефицитно. Нейната съквартирантка се беше затворила с учебниците, време беше и тя да последва примера й.
Хуан разбираше всичко, но му беше трудно да понесе затвоорническия режим: от къщата до клуба и обратно в квартирата. Напоследък се беше увлякъл по шах, но в Хавана и шах-клубовете бяха на всяка крачка, а тук трябваше да променя ежедневния си маршрут, за да погледа шахматистите в Градската градина. Някой го беше представил пред редовните шахматисти като „човек от страната на Капабланка” и това вече го задължаваше да подобри и играта си.
Продължаваше да води заниманията и в клуба, но я нямаше предишната тръпка, нямаше я Таня, която „танцуваше” в общежитието над учебниците. Разбира се, през ден-два той отскачаше до блока й, кога с пресни ягоди или череши, кога просто така, да си побъбрят, но времето я притискаше, макар че винаги му се радваше.
Започна и самата сесия. Хуан се вълнуваше не по-малко от нея. Беше си взел едно тефтерче с фигури на шах и докато я чакаше, разиграваше някои партии, но най-много се радваше, когато я виждаше да излиза от кабинета на някой професор със студентската книжка и с доволно изражение.
Междувременно сесията свърши също тъй неусетно, както и започна. Сега предстоеше пътуването й през океана. Вече нямаше мъгли и отложени полети, но ректорът беше наредил предпочелите бригадите да презапишат годината, ако им предстояха изпити. И този път плановете трябваше да изчакат – нямаше да успеят с Куба и Мексико. Но нищо не им пречеше да прескочат до манастира над Банкя. И все пак от уважение към семейството й първо прескочиха до Благоевград и се разписаха в съвета. Сам кметът беше проявил желание да присъства на сватбата с кубинеца – въпреки Американския университет, сватбите с чужденци бяха събитие в града.
За гости от негова страна и дума не можеше да става. Ограничиха се с по една картичка от планините край града – в Хавана снежните върхове на Пирин и Рила не можеха да не направят впечатление. Получиха и поздравителна телеграма – събитието беше отразено дори на страниците на младежкия вестник в Куба – „Хувентуд ребелде”. Него го окачествяваха като „танцьора от „Тропикана” – така се носеше славата му.
Решиха като начало да живеят при него. Съквартирантът му от Сандански прояви разбиране. И без това му предстоеше да се дипломира. Намери си квартира в едно от студентските общежития и се пренесе там. Тя пък от своя страна напусна общежитието и се пренесе при него. Бяха щастливи и доволни.
Трудно му беше да се разделя с Таня точно след „медения месец”. Но нямаше как – трябваше да изпълнят уговорката си. Подготвиха документите й, като предвидливо скриха за неотдавнашната сватба с кубинец – чиновниците от посолството на САЩ биха подскочили до небето само при споменаването на страната на „Брадатия”, както наричаха Фидел Кастро. Стигаше им дори само фактът, че „ел Команданте”е надживял вече десетина президенти на САЩ без никакво оспорване на авторитета му сред населението на Острова. А и без това годинките му бяха над осемдесет. Колко ли още президенти щеше да надживее?
Изпрати Таня и на връщане се отби в клуба. Няколко момичета веднага се лепнаха за него – знаеха, че жена му е заминала за няколко месеца и бяха готови самоотвержено да го утешат, но той не изпита никакво желание да се възползва от тях. Потанцува с някои, но без желание и с мисълта за Таня. Дали вече беше някъде над океана? И струваше ли си за шепа долари да прекъсва нежната им връзка?
Хуан всеки ден поглеждаше в пощата. Знаеше, че при новата техника най-вероятно първото й обаждане щеше да пристигне по Интернет, но за всеки случай надзърташе и в дървената кутия при входа. И не остана излъган: още първите дни получи картичка от Франкфурт, където беше първата им спирка. Беше от летището: виждаха се един излитащ и един кацащ самолет. Това беше първото и най-силното й впечатление. Оказа се, че в сравнение с немското летище нашето, в София, изглеждаше като селско: самолетите във Франкфурт бяха толкова много, сякаш се надпреварваха да кацнат или излетят. Горките хорица, как ли живееха при такъв трафик?
По едно случайно съвпадение компютърът му прати първото послание от Съединените щати. Таня още не се беше ориентирала в живота във фермата. Тъкмо се беше настанила и изкъпала. Времето в малкото градче беше лятно и горещо. Вероятно щяха да прибират ягоди – какво по-хубаво от това? Бяха едри и не толкова ароматни и вкусни като българските, но поне бяха нещо познато. Заедно с нея щяха да работят местни момичета, а това означаваше и практика на езика. Вече имаше първите езикови контакти от пристигането на летището и от пътя с автобуса. Бяха ги разпределили по градчета и ферми – всеки с предпочитанията и късмета си. Радваше се на наличието на интерклуб, от който можеше да се свърже с него, без да търси компютър в дома, в който беше настанена.
Хуан се зарадва на възможността да се свърже с нея въпреки часовата разлика. Каза й колко я обича и с какво нетърпение очаква нейното завръщане. Щеше му се да се свърже с нея и по скайпа, но не намери името й и съжали, че не може да я види.
Не спря да търси утешение в шаха. Така продължи до фаталната вечер, когато в асансьора се срещна с едно подобрено копие на Таня.
Виждаше я за първи път. Дали идваше на гости при свои познати или часовият й график беше много различен от неговия – не знаеше и не можеше дори да го предположи, но толкова го порази сходството й с неговата съпруга, че не усети как изведнъж асансьорът остана тъмен и спря. И преди му се беше случвало да засяда в асансьора, но никога с такава неочаквана приятна компания.
В първия момент се опита да я успокои, но разбра, че тя също като него гледаше на ситуацията философски. В тъмното тя прояви интерес към родината му – беше забелязала стройната му гъвкава фигура и това, колко по-различен беше от другите млади хора в блока.
Хуан за пореден път си помисли, че жените само изглеждат крехки и безпомощни, а всъщност са далеч по-дръзки и инициативни от мъжете.
Приятно му беше от неочакваната компания и след няколко минути вече й разказваше за Куба, за плажовете й, за топлата вода в тях и посред зима, за дружелюбните й жители…
Не усетиха как електричеството светна отново и всичко се върна към нормалния живот. Хуан изпита леко съжаление, когато асансьорът тръгна и спря на натиснатия от нея етаж. Но поне вече се познаваха.
Успя да вземе нейния телефонен номер и след няколко минути вече го изпробваше. Валя – така се казваше момичето – също като Таня беше студентка от филологическия факултет и изучаваше италиански език. По една щастлива случайност имаше занятия на две минути от клуба, където Хуан се занимаваше с младежите, изучаващи латиноамерикански танци и се уговориха още следния ден да го навести по време на танци.
Този ден Хуан се чувстваше раздвоен – Таня или Валя? От една страна, беше верността към съпругата му, но за един кубинец това нямаше особено значение. От друга беше новозародилата се обич към момичето от асансьора. Таня все пак беше нещо сигурно, познаваше и нея, и семейството й, но новата му позната беше тук, а Таня – някъде далеч, в сърцето на Съединените щати.
Освен това някак в полусянка пред него се изправяше онзи здравеняк от луксозната кола. Него отдавна го нямаше, но призракът му оставаше да витае някъде в пространството.
Изчака идването на Валя след лекции в клуба. Постоянните танцьорки веднага я оцениха по достойнство. Хвърляха й ревниви погледи, но не можеха да не признаят добрия му вкус. Макар и само дилетантски, Валя направи първите си опити в самбата. Беше също толкова гъвкава и податлива на движенията на водещия я, както и Таня. При това му беше съседка – щяха заедно да се приберат, да вземат асансьора. По време на краткото им пътуване тя издаде и тайната на запознанството им – дълго време била на гости на баба си във Велико Търново и затова липсвала от София, където живеела с родителите си на десетия етаж.
Бяха сами в асансьора. Хуан не се сдържа и за първи път я целуна. Тя не се възпротиви. Устните й бяха меки и сочни, като на други негови познати, но по-топли, сякаш бяха натопени в сироп от вишни.
Хуан се прибра при компютъра си. Отдавна имаше инсталиран на него шах, който единствен можеше да възстанови спокойствието му. Часът не беше подходящ за връзка с Щатите, пък и какво можеше да съобщи на младата си съпруга?
Няколко часа по-късно тя сама го потърси. Изненадващо и за самия него, имаше да му съобщи голяма новина. В Щатите се била запознала с един местен младеж и имала намерение да остане там поне докато уредят документите й за развод. Съобщаваше, че продължава да го обича, но той сигурно щял да я разбере.
Хуан не само я разбра, но и въздъхна с облекчение. Дилемата Таня – Валя се решаваше от само себе си. Оставаше само да се свърже с Валя по телефона и да се разберат за срещата на следващия ден.
На другия ден нещата се подредиха отлично. Валя се отби в клуба и го взе след танците. Нямаше го пътуването до Дървеница, пиенето на коняк в малката кръчмичка, но и с Валя нямаше никакви езикови проблеми: той вече говореше съвсем сносно български и разговорът не представляваше никакъв проблем. Оставаше да реши кой град е по-хубав: Велико Търново или Благоевград?
За един чужденец Велико Търново предлагаше не по-малко интересни предимства. И този град беше университетски, а паметниците от предишни епохи бяха направо забележителни. Още повече за един кубинец, защото Куба беше открита от Колумб много по-късно, отколкото Велико Търново беше вече столица. И във Велико Търново в университета се изучаваше езикът на Сервантес, и тук отношението към Куба беше повече от приятелско. Заедно с Валя отидоха до Арбанаси, а оттам и до други селища с древна история. Валя беше прекрасен разказвач и добре познаваше историята на града.
Защо продължаваше да се мотае из София? Градът беше натъпкан с коли, сутрин и вечер задръстванията бяха ужасни. Хавана беше много по-добре планирана, макар че и там корупцията беше оставила своите отпечатъци. По някои булеварди още можеха под асфалта да се съзрят трамвайни линии. Синът на диктатора Батиста закупил на безценица няколко губещи автобусни линии и ден по-късно трамваите били обявени за шумен и вреден транспорт и спрени от движение. А в момента, когато бил одобрен градоустройственият план на града, някъде в началото на ХХ век, с обширен площад около паметника на Хосе Марти, веднага се намерили начини за изкупуването на скъпите терени около него. И пак беше останало достатъчно за построяването на бъдещите министерства.
Най-големият проблем на Хавана беше свързан с пристанището. То било изградено за крайбрежни кораби, които вземали за броени часове разстоянието до Съединените щати. Затова и тунелът под входа на залива бил направен на минимална дълбочина. Но блокадата на няколкото поредни правителства във Вашингтон принудила правителствата в Куба да потърсят връзки с редица европейски и азиатски страни, чиито кораби газели много по-дълбоко и неведнъж трябвало да се отбиват до съседния град Матансас, за да разтоварят част от товара си, преди да влязат в залива на Хавана.
Дори и централното шосе, което свързвало столицата с източните провинции, било по-тясно от всякакви международни норми. Това ако не било корупция, здраве му кажи! Пак добре, че на няколко места, главно в посока на запад, към Пинар дел Рио, шосето било максимално широко и можело да бъде използвано в случай на война като летище. Не че Хуан желаеше да започне война. За един танцьор като него това изобщо не беше изход от каквото и да е.
Документите за развода пристигнаха неочаквано бързо. Явно в САЩ нямаха проблеми с бюрокрацията. Хуан ги придвижи със скоростта, типична за България. И все пак успя да уговори с Валя и с нейните родители подробностите по една бъдеща сватба. Намери и стария си съквартирант и го уговори да му бъде кум. Е, дори за един кубинец две сватби за една година не бяха малко.
Реши да отскочи заедно с Валя до Велико Търново. Градът беше адски красив, но много тесен за широката му душа. Валя, която се чувстваше в града като у дома си, му разказа един трагикомичен случай от градския фолклор.
В града често отсядаха туристически групи. Веднъж шофьорът на една от групите се опитал да паркира на тесния градски площад. За всеки случай се обърнал за помощ към някакъв жител на града. Човекът много съзнателно започнал да го ръководи. Шофьорът от своя страна старателно въртял волана под неговото ръководство, докато изведнъж чул адски шум от счупени витрини. Жителят на града само доволно възкликнал: „Ето това беше!” и започнал да се смее.
Шофьорът вече започнал да изчислява щетите, които трябвало да заплати, когато случаен зрител му обяснил, че бил попаднал точно на местния луд, който обичал да си разнообразява живота по този начин.
Хуан разгледа двата старинни хълма, които съхраняваха спомени от вековете. В Куба също имаше малки градчета, като Тринидад например, където по дворовете още се виждаха халките, за които връзвали с вериги местните роби и в които пиратите се разполагали като у дома си. Те не само владеели всичко, но и като дядо Либен от ”Българи от старо време” имали навика на стари години да се заселват там.
Хуан точно беше се зачел в повестта като стъпка към усъвършенстване на познанията му по български език. Валя му беше препоръчала следващата му книга да е „Бай Ганю”, като му беше намекнала, че много от комичните ситуации в нея бяха валидни и днес. Хуан се сети за убийството на здравеняка, покровител на Таня, което по някакъв начин напомняше за смъртта на автора на „Бай Ганю”, Алеко Константинов, за когото Валя, която имаше като втора специалност „Български език и литература”, познаваше темата добре. Само от неудобство Хуан не разказа на своята годеница за мрачния спомен, тясно свързан с живота на предишната му съпруга.
На връщане в София в автобуса някакъв пътник се захвана открито да ухажва Валя, но тя с много чувство за хумор отблъскваше атаките му. В същото време не криеше, че подобни истории е имала и преди. Хуан неволно сравни случката с опита му от Куба. Там всеки се чувстваше задължен да ухажва красивите момичета, но не и когато бяха придружавани от кавалер.
Не за първи път Хуан сравняваше предишната си съпруга с новата си приятелка и годеница. Валя беше много по-сериозна, но също тъй хубава.
Хуан си спомни твърденията на един познат от клуба, че може би само венецуелките конкурират българските момичета по красота. Сигурно имаше нещо вярно в тези твърдения. Достатъчно беше да се взре в посетителките на съседния мол, за да се убеди, че наистина огромната смесица от народи, преминали през България в течение на векове, е станала причина за тази красота. Тук имаше събрани черти на славяни, българи, турци, кумани, кръстоносци от цяла Европа, печенези и кой ли още не, посял семето си върху щедрата българска почва.
Валя имаше и вроден усет към облеклото. Майка й беше модна кроячка и очевидно й беше дарила усета си към красивото, заедно с добрия вкус на бащата, който беше архитект. Тази уважавана в миналото професия беше малко подценявана напоследък, макар че именно новото строителство подчертаваше красотата на зданията.
Хуан не се стараеше да промени нещо в отношението на Валя към красивото у хората. Без съмнение и тя оценяваше неговата лична красота, която имаше някакви следи от населяващите Куба народности.
С внимателни думи Хуан описа на близките си в Куба решението на Таня да остане в Съединените щати. Както и очакваше, те проявиха разбиране. Хиляди кубинци бяха направили своя личен избор и бяха емигрирали в Маями, но още преди години нещата се бяха променили и животът в Куба, чието население ни най-малко не беше намаляло, даже обратното, се беше променил до степен, че малцина вече желаеха да я напуснат. На острова имаше работа за всеки, а и моралът на хората беше по-висок. Това беше оценявано най-вече от възрастните хора, които дори като емигрираха, предпочитаха да го правят в Испания или някоя латиноамериканска страна, но не и в САЩ, където ги плашеше ширещата се наркомания и раздаваното с лекота оръжие. Пък и климатът в Куба, надарена от природата с вечно лято и отсъствие на някакви отровни животни, ги привличаше.
И този път Хуан предпочете скромна сватба в околностите на София. Най-неочаквано за него намери пълна подкрепа у родителите на Валя. Избраха един ресторант в подножието на Витоша. Разбира се, гостите бяха основно от нейна страна: би било най-малкото наивно да очакват гости от далечна Куба.
Валя вече отдавна говореше испански. Близостта с италианския, който тя изучаваше в университета, заедно с курсовете в Института „Сервантес”, допринесоха за това. Помислиха и за бъдещата й месторабота – в някой хотел в Хавана или в околностите й, където съчетанието на трите езика (включвайки и българския) можеше само да й помогне.
Подписаха се в близкия съвет. Точно привършваше срокът на задължителното му пребиваване в България. Със спечелените от договора пари Хуан закупи билети за двамата до Хавана. Останалото беше въпрос на късмет. Знаеше, че повечето бракове на кубинци с българки завършваха с развод, но вината беше предимно на мъжете, а той вече познаваше независимия характер на българските жени.
Пътуването трябваше да стане през Мадрид, където езикът не беше пречка и за двамата. На летището в София, обновено и красиво, дойдоха да ги изпратят много роднини и приятелки на Валя. Разстоянието до далечния остров вече за никого не изглеждаше непреодолимо.