НАЙДЕН ШЕЙТАНОВ: ПЪТЯТ НА БЪЛГАРСКОТО КУЛТУРНО МИСИОНЕРСТВО

0
218


Д-р Найден Христов Шейтанов (18.ХІ.1890 – 20.ІІ.1970) е един от най-оригиналните и нестандартни български културфилософи и народопсихолози. Съзнателно забравени или държани в сянката на идеологически неудобните теоретични конструкции, неговите творчески провокации са допринесли значително за обогатяване на родната хуманитаристика и отразяват своеобразното пречупване на европейските открития през призмата на един убеден радетел на българщината. Парадоксалното е, че и днес все още се намират хора, които предпочитат да пришиват етикетчета към името му и да го заклеймяват като “фашист”* , държейки непременно той да си остане в рамките на “дясното пространство”, а не да принадлежи на цяла България.

И така ще бъде, докато не осъзнаем, че културното ни наследство е универсално значимо, а отделни изречения в нечие творчество не биват да бъдат абсолютизирани, като се забравя или нарочно не биват изтъквани неговите, типични за един истински интелектуалец, тоест, личност с етичен ангажимент (Клемансо), възгледи за нравствената неприемливост на войната като средство за разрешаване на севтовните проблеим (“Заупокой над милиони”) или за общочовешкия характер на културата и културната приемственост със задължителните ú плурализъм, хуманизъм, уважение към човешкото достойнство.

Като възпитаник на Лайпцигския и Пражкия университет Шейтанов внедрява с убеденост в необходимостта от приобщаване на нацията към научния прогрес най-новите европейски постижения в областта на психологията и последователно прокарва идеите на фройдизма, чийто ревностен следовник и пропагандатор е. Той прави това не с наивно просветителски плам, а чрез интригуващи и новаторски постановки за българския светоглед, методология и национален характер, изведени от сексуалността на българина и нейното отражение във фолклора. Той е и първият, открил сексологията като изследователска ниша у нас. Както е и първият задълбочен изследовател на (древно)българските светоглед и митология и безспорно – един от най-интересните анализатори и тълкуватели на българската народопсихология в аспекта на героико-апологетичната интерпретация, съчетана с критическото вглеждане в “кривиците” на народния характер и манталитет, обусловени от “философията на отрицанието”.

Само за броени години преподавателят по немски език в престижната Първа мъжка гимназия в столицата става известен на културната аудитория в национален мащаб като един от най-активните и талантливи есеисти, мислители и учени в периода между двете световни войни. Неговите публикации – студии и статии, са печатани в най-престижни за времето си списания като “Философски преглед”, “Златорог”, “Просвета” (1) и др. По сведения на съвременници като Кирил Кръстев например, Шейтанов изпъква като исконно български по дух творец:
“Между есеистите, народопсихолози и културисторици, сътрудници на “Златорог” и “Философски преглед”, една от най-интересните личности и автори беше д-р Найден Шейтанов, овчарче от Троян… Тънък, изпънат като лък с пенсне, беше заквасен с български “тилилейски дух” и паганизъм, с мая и от “Заратустровска душевна танцувалност”, живо, проникновено и дълбоко свързан с тракийската и народно-българската митология и гносеология, легенди, неизтълкувани податки и остатъци, обичаи, народни песни, със загадките на малцинствения цигански етнос у нас, със зигзагите, гънките и експанзията на старобългарската политическа история и съдба, стремеше се да разкрие българската народопсихология, нейните пружини и феноменология. Найден Шейтанов беше отличен писател, рядък “българогласен” стилист, всмукал от изворите, лексиката, образността, движението и ритмиката на народната реч с неочаквана и оригинална афоризмичност.”(2)

Ако трябва с едно изречение да се резюмира делото на Н. Шейтанов, ще трябва да се изтъкне, че той търси в глъбините на историята и в съвременните реалии примери за славното минало на българския народ и достатъчно надеждни перспективи за бъдещия му напредък. Има нещо едновременно титанично и иконоборческо в неговия самотен опит – предизвикателство към закостенялото мислене на съвременниците си, да съгради Великобългарски светоглед, паралелно създавайки или по-точно, възсъздавайки от отломките на древни предания, фолклорни умотворения и песни българската космология и митология. Едновременно като есеист и теоретик той се опитва да изгради системата на българския светоглед и с апостолска преданост се врича на проблемите на българската митология и магика, за да търси измеренията на “родното” като светоусещане и философия, народностни корени и народностно самосъзнание. Началото е поставено с цикъла статии “Българска магика” в сп. “Златорог” през 1923 г., където той смело нахвърля основите на българския епос, вселеноглед и митология.

За да се стигне през 1940 г. до неговия капитален труд със същото изразително заглавие, замислен като “евангелие на българското родолюбие” и на “българския активизъм” и монографично реализирано като забележително научно изследване. То представя своя автор в качеството му на ерудит и създател на нови теории, откривател на неизвестни факти от нашата история, философия, митология, бит и народопсихология, способен да издига смели хипотези и дава новаторски интерпретации и тълкувания на пребогатия емпиричен материал из народния живот и историческата ни съдба, с които изобилства произведението му.

Самият Шейтанов е замислил грандиозното си произведение – обобщение на усилията му на есеист, културфилософ и културисторик в три части. Дори е дал име на втория и третия том – “Балканска Голгота” и “Средец на Балкана”. Но капиталният труд остава незавършен или поне неиздаден, поради историческите превратности след 9. ІХ. 1944 г. Както свидетелства собствената му статия “Българският светоглед”(1942), книгата трябва да представи нашия народен светоглед като “съставен от духа на времето и народните завети… има традиционните три части: вяра, митология и политика. Първата част обхваща дълбоките проблеми на балканската тайноведа, веротворни ждрела, народна православна вяра, месианство. Втората, митична част, е както у Раковски, чудотворната среда на мирогледа. Тя ще дава жива вода, жив огън за творчество, криле за подвизи. Ще се очертаят, осъвременят, възобожат великите личби на народната ни магика. Провъзгласява се лозунг за цялостно възраждане – на памтивечна старина, класична тракийска древност, на средновековието ни и на предосвобождението. Третата част на светогледа съдържа дейните историкотворни начала на българизма, или казано митически, великобългаризма.“(3)

Накратко, става дума за една подчертано нестандартна, многопластова и провокираща книга, която получава почти незабавно след излизането си от печат два солидни отзива в престижни издания, илюстриращи високия интерес към написаното от Шейтанов, по това време вече утвърден есеист и автор на задълбочени научни студии, представящ се вече и с фундаментално съчинение. Те дават адекватна представа за положителната оценка на обществеността и на специалистите към труда. Авторът е споменат в амбициозната обзорна статия на Ивана Балтова във ”Философията в България през ХХ век” – един от малкото ретроспективни трудове с претенция за цялостен поглед върху философската книжнина от този период. Изтъква се самобитното му присъствие в родната наука и култура вече не в битийността му на есеист, а като виден философ и сексолог. “Великобългарски светоглед” е представена като “оригинална по замисъл и изпълнение книга” (4), която според авторката е написана от Шейтанов като завет към “българина от всяко време” и е предопределена да го накара да повярва, че е роден за “месианска роля не само в Европа, но и за цялото човечество”(5).

Георги Томалевски – една авторитетна и енциклопедична за времето си личност също дава много висока оценка на книгата на д-р Найден Шейтанов “Великобългарски светоглед”. Съчинението на видния българогласен мислител е определено заслужено като “ценен принос в нашата литература и история” и като “един от най-значителните опити да се представи нашата действителност в нова, не банална, а духовно културна физиономия”(6). Отчетени са колосалната Шейтанова професионална култура, стройността и философската мащабност на теоретичните му построения, обогатяващия читателя поглед към историята и лансираните новаторски научни постановки, изпреварили своето време. За да прозвучи с пълна категоричност изводът: “Великобългарският светоглед” на Н. Шейтанов е стойностен труд, а не обикновена “пропагандна книга”. Нейният характер определя и резонанса сред читателите: запознаването с нея изпълва българската душа с “вяра и достойнство”(7). И това май е най-добрият комплимент, който може да получи един автор, прегърнал българската тема.

Възприемането и оценката на труда през следващите десетилетия обаче е сериозно затруднено от атмосферата на нетърпимост към всичко, различно от марксисткия “прочит”. Догматиците трудно достигат до същността на пионерските му усилия, направили го един от най-ярките и нравствено ангажирани с благородната му кауза представители на културоптимизма в българската философия на историята. Д-р Шейтанов не само е сред най-убедените привърженици на идеята за уникалността на българската историческа съдба и за месианската роля на българския народ в съзиждане културното бъдеще на Европа и света, но и твърдо вярва, че е настанал точният исторически момент, когато въпросът за модела на бъдещето ни развитие и пътищата за постигането му трябва да се постави и реши с най-голяма сериозност и национална отговорност.

За Шейтанов българският светоглед е компас и той, само той “извежда през историческите бури към спасителния бряг. Сега и завинаги.” (8) Писано му е да окрилява генерация след генерация към висините на народния възход и добруване, правейки ни равни с всички други велики световни идеологии, както е било вече в славните времена на цар Симеон, поп Богомил, Раковски и Ботев, сочи авторът в споменатата студия “Български светоглед”. В нея той подчертава изрично за онези отрицатели, възприемащи творчеството му като връщане към протобългарската архаика, че българският светоглед необходимо ще се допълва и обновява според духа на епохата, усъвършенствайки се непрекъснато. Главното при тази могъща светогледна система, израстваща от богатото наследство на стихийната народна мъдрост, е да бъде надлежно теоретически конструирана. За да може, станала плът и кръв на “всички сънародници сега и от всички идни епохи”, да се превърне в основна движеща сила на колективните народни усилия. Тогава тя “непременно ще ознаменува всенароден активизъм (курсивът мой – Е. Л.), ще донесе всеобщо благоденствие и ще доведе до исторична зрелост, като се осъществи и народната ни мисия в историята.” (9)

Ратувайки за едновременното израстване на народното съзнание и за народностното обособяване на българската държава и култура като пълноправен партньор на всички други страни по широкия свят, Шейтанов всъщност пледира за постигане на ново самочувствие на българина, което ще го направи способен за цялостна обнова – на себе си като национално отговорна личност и на отечеството. В езика на мислителя и публициста, посветил перото си на идеите за пребъдването на България, този процес означава настъпване на ново Възраждане. То е целта на будителските му усилия. За него той пише цели две десетилетия, докато политическата промяна след 1944 г. не прави идеологически неудобни и нежелани постановките му. Вярва най-искрено, че закъснялото ни Възраждане е с корени още в Средновековието и ако плодовете му се проявяват едва през ХІХ век, обричайки ни на вековен застой, то сега наближава времето на нов национален Ренесанс, свързан органично с формиране на балканобългарския светоглед, легитимиращ родното и натоварен с функцията на негов гарант.

Цялостният ни национален напредък се представя като базиран върху историческата приемственост и плодотворен обмен с всички народи, преминали през Балканите и оставили следите не само на своя меч, но и на духа си. Повод за оптимизъм му дава преди всичко българската способност за културно-творчески синтез и претопяването като процес на творческа асимилация на положителните влияния. При Шейтанов вярата в българското културно мисионерство е толкова силна, че той превръща идеята за избраност на народа ни в основен аргумент срещу обезбългаряването като безкритично усвояване на чуждото или примирение със следвоенната реалност. Изход от създадената негативна ситуация след войните и покрусата, белязала народния дух, той търси в повдигане на народностния дух посредством поставяне на крупни исторически задачи, изразявайки метафорично приближаващото се национално Преображение, като разчитане контурите и изпълване със съдържание на онова, което нарича блуждаещ “призрак на загадъчна съдба”. Тя е обусловена от крушението на стария патриархален начин на живот и мощното нахлуване на Чуждото във всички области на живота. Културното влияние като благотворно въздействие може да се превърне някак неусетно в пейоративен фактор, заплашващ да потопи и измести Родното: “Европа е тръгнала към Изток. Над нас висне клетвата да станем западнокултурни.”(10)

Бунтът на чуждия възпитаник и отворен към западните постижения мислител не е породен от доморасло отрицателство, самомнение или провинциален комплекс за величие и самоизтъкване на родното. В отрицателното му отношение към безкритичното възприемане на чуждата опитност се отразява неверие не към значимостта на тази културна опитност, а скепсис към интелектуалното пълнолетие на реципиентите. Понеже неоправданият възторг към чуждите успехи може да действа като блокаж за собствената креативна способност. Една нация и култура са могъщи тогава, когато общуват свободно, но не робски с чуждите културни образци. И точно това иска да внуши Найден Шейтанов, надсмивайки се например над онзи твърде разпространен подражателски стил в научното творчество, когато говори за духовната несамостоятелност на лъжеинтелигенцията, кокетираща със зазубрянето на чужди примери, неспособна да ги приложи творчески.

Той упреква българските учени и учебни заведения, че обръщат малко внимание на собствените духовни завоевания, а скланят робски глава пред чуждите достижения. Сам германист, призовава за повече родолюбие и национално съзнание в науката. Въпросът е да се отдели ценното от посредственото и да не се кади тамян пред образци отвън, каращи ни да забравяме славното си минало и българския принос: “Досега почти не се знаят широко признати родни становища… За собствена наука се смята смисленият превод от Европа… Принадлежност към някой западняк е достатъчна лепта пред олтара на времето – днешната работа се ограничава с цитати и разбор. Слаба е още родната гравитация.“ (11)

Близо 80 години след написване на тези изобличителни слова все още в научната практика цитатничеството и(ли) чуждопоклонничеството се възприемат като синоним на ученост, ерудираност, професионализъм. Или ако употребим Шейтановата стилистика, все още се смята за престижно в творчеството ни да “любодее петелът на Чуждото” (12), а да сме глухи за шепота и зова на Нашето.

Пълен с изследователски и родолюбив плам, Шейтанов няма да се умори да говори убедено за предстоящия всестранен български подем. В статията си “Предосвободително или цялостно Възраждане?” пише за символно връщане към възрожденските ни идеали. Предупреждавайки мъдро, че не става дума за “връщане колелото на историята” (13). Напред, а не назад в историята трябва да търсим и открием възвишени цели, обединяващи ни като народ и обещаващи вписването ни в световния културен универсум не като епигони, а като оригинални творци. Той свързва предстоящия Ренесанс с идеите за национално възпитание, всенародно единение, политически демократизъм и стопанско преустройство, немислими без българския светоглед, който в единство с “вечните идеали”, които нашият народ тачи, ще реализира това дело, достойно за титани.

Идеята за ново българско възраждане вдъхновява и други видни български интелектуалци, които през последвалите години също поставят Новото възраждане като актуална историческа задача пред българския народ. Достатъчно е да споменем името на проф. Петър Мутафчиев, който в статията “Дух и завети на Възраждането” е близък до патоса на Шейтанов. Той смята, че 40-те години за България са велико време, поставящо пред нацията големи задачи: “И ако позивите към Възраждането имат за нас някакъв смисъл, това не е, защото в него ще намерим готово разрешение на конкретните проблеми, поставени пред нас. Тия проблеми са нови, както и действителността, която ги носи. Трайното – това трябва да бъдат за нас заветите на оная епоха (Възраждането – Е. Л.), нейният дух. Тоя дух на идеализъм трябва да възпитаме у себе си и тия завети трябва да помним днес, когато сме изправени пред прага на едно неизвестно бъдеще.” (14)

Според десния мислител и виден юрист Любомир Владикин, нашето Възраждане трябва да бъде пример за поколенията при новите социо-културни условия, когато цялата ни обща култура трябва да се национализира, а българското – да се издигне до степен на общочовешка ценност, твърди той в статията “Национализмът като културно-политически фактор”. Според него денационализирането е самоубийствено за народите. Недобре усвоеното чуждо може да бъде пагубно за народния организъм, подобно на силна отрова. Единственото превантивно средство е “национализмът във всичките му прояви. Това значи връщане към заветите на Възраждането. Това значи ново възраждане. Средствата сега ще бъдат по-други, защото времената са се изменили, но насоката и нравствените ценности остават същите.” (15)

Във всяко едно от цитираните изказвания идеята за Ново възраждане е свързана с представата за адекватно национално възпитание в духа на традиционните народни добродетели. По този въпрос се изказва граждански ангажирано и Емануил п. Димитров, който в статията си „Възпитание в духа на националната култура”, напълно според разбиранията на своето време го третира като общонародна културна мисия и път за постигане на националните идеали (16).

Но Найден Шейтанов си остава първовдъхновителят на идеята на очакваното Ново възраждане като благородно предизвикателство за българския дух, за когото родното, символизирано от локалните мащаби на Селото вече е тясно и той поглежда към Града с подозрение, но и с надежда: “От тия модерни вавилони ще потеглим ние с моторни срем-кочии по суша, вода и въздух, за да обсеем света, както в древността, с постиженията на тилилейския си дух.”(17) От стаеното в душите ни като Неродено-велико ще се създаде “балкано-българска идеология, която да следва заветите на миналото ни и да отговаря на изискванията на съвременността…Дървото на живота ни ще се дигне във висините само ако корените му проникнат дълбоко в недрата на славянобългарското и на старотракийското.” (18)

Синтезът между трите начала – славянското, прабългарското и старотракийското произвеждат според културфилософа Шейтанов изключителната сплав на българската душевност и характер, в който има достатъчно много предпоставки за прогрес и уникална роля в бъдещата световна култура. Той подхожда исторически и към проблема за формиране на националния характер. (19) Синтезът за него ражда нова качественост. Историзмът е не само научен подход, но и начин на мислене и световъзприемане. В случая с д-р Шейтанов той му помага да осмисли националното битие в естествената му динамика, посочвайки пътищата на изкристализирването му. За да може да заяви: “Ние, българите, сме… народ окончателно установен телесно или расово (20), с открити възможности за по-нататъшно висше развитие.” (21)

Фокусирайки по-нататък вниманието си върху единството на телесност и вътрешно равновесие, обявява, че “хармонията на телесност и душевност творят висша историчност.”(22) Двуначалието като жадувано, но рядко постижимо единство или “съюз на тяло и дух” е исторически конституиран шанс на българина. По-нататък е изложен оптимистичният възглед за духовната конституция на българина, като се набляга на нейната устойчивост и сила, спомогнала за устояване на многобройните исторически изпитания:

“Установена е и нашата душевност. Балканобългарският народ почти винаги се е отличавал с вътрешно равновесие и със стремеж към равновесие в историчния си живот. Тоя стремеж се схваща от народа ни понякога като движение в кръг, което се увенчава с възраждане – постулати в народната ни философия на историята. Напр., цели седемстотин години ние нямаме своя държава и при все това запазваме националното си битие. Дали това щеше да бъде възможно без равновесие на дух? Разбира се, че не. Ако нямаше вътрешно равновесие, народът ни отдавна щеше да падне в пропастта на исторична забрава. Равновесие на дух, сърце, на подсъзнание дори, царува в жизнената практика на народа ни през вековете – особено на село…”(23)

От позицията на философия на историята ученият и публицистът търси смисъла и съдържанието на културно-историческото ни битие през вековете. Само по себе си това е рядкост в отечествената ни философска практика. Шейтанов сочи правилно като неизменно условие и предпоставка за оцеляването и пребъдването ни именно духовното равновесие на българина, неразколебано дори от трагизма, типичен цели векове за народностната ни участ. В това е и един от приносите му към изучаване на националния ни характер. Негова заслуга е, че изтъква равновесието на духа и като своеобразна национално-историческа добродетел.

Развитието ни като народ, нация и държава твърде често е тъждествено с драматичната социалнополитическа динамика. Анализирайки конкретните му проявления, и особено в годините на чуждо робство, той добавя още един важен акцент – отражението на стремежа на балкано-българския народ към равновесие в политическата история (24). Интересен е контекстът, в който разполага “скелета на народното ни творчество”, заявявайки, че това е пак прословутата ни, открита от него основополагаща народопсихологическа характеристика – душевната балансираност, определена от него и като основа на феномена, наречен с ренесансова гордост “ балкано-български титанизъм.

Особено голямо значение отдава и на изначалната българска виталност (25). Тя ще се превърне – в контекста на постановките му за сексократичния характер на българската национална философия, в специална изследователска ниша, която ще го направи с уникалността много популярен през епохата и ще се впише успешно в един от водещите научни дискурси на своето време – фройдизма като фактор за цялостното либерализиране на социо-културния живот през миналия век и за еманципацията на личността от гнета на табутата (26).

Д-р Н. Шейтанов специално се спира върху древните завоевания на българския хуманизъм и просвета, характеризиращи народа ни като носител на култура за цяла Европа. В това отношение твърде актуални са тезите му за богомилството като крупен наш принос към Протовъзраждането. Характеризирайки богомилското учение като световен феномен, културфилософът го третира като велик пътеводец към нов и по-човечен свят, идващ от миналото и отвеждащ към бъдещето. Отговорно ще запише: “…политическите им схващания се свеждат до демократизъм, социоетизъм и дионистично-християнски хуманизъм – на национална и световна почва… Богомилството е висша форма на балкано-български титанизъм, на месиянство.”(27) Съответно, богомилството като Проторенесанс поставя началото на могъщите мирогледни промени, свързани с “великите, хилядолетни завети на титаничния ни антропоморифизъм, на светоборния ни хуманизъм, на цялостната ни човечност (курсивът мой – Е. Л.).(28) Познавателното любопитство, наравно с творческите стремежи и способности са определящи за народния ни характер и разкриват класически черти от народопсихологичния ни портрет.

Световноисторическият преврат в познанието, характерен за Новото време, също е белязан от българската жажда за просвета. Ние не само сме дали азбука на славяните, но по същество нашите просветители през Средновековието създават цели 6 азбуки, твърди Шейтанов, опирайки се на факта за наличието на различни писмена по историческите ни паметници от отделните епохи. Те са изковани върху основата на египетската, критската, готската, праславянската (става дума за споменатата от Черноризец Храбър знакова система “черти и резки”, Кирило-Методиевата азбука (носеща белезите, според автора, и на египетско-копската, и на предноазиатското – сирийско или арамейско писмо!) или глаголицата и кирилицата, използвана от православните славяни. Тук метаисторическото начало е знак за общочовешкия стремеж към знание и творческа надареност на народа ни, но и белег за културдемократизъм и за културно въздействие навън, към другите народи. Следователно българинът не само е търпял и търпи чужди културни влияния, но самият той е инициирал такива: “Имаме дори сказание, вече споменато, с метаисторичен смисъл: От Египет хвръкнали двадесет и няколко гълъба – т.е. букви – и кацнали в Солун, а сетне минали към вътрешността на Балканския полуостров. Връзки с Египет през туй време поддържа и цар Симеон – “новия Птоломей”. Шеста азбука създава Климент Охридски – кирилицата, минала от нас в Ромъния, Сърбия и Русия. Ние сме създатели на шест азбуки! Това е безпримерно в света. Такива чутовни букотворци са балканобългарите по редица причини. Първата и най-главната е, че само у нас “език”, чийто писмен израз е азбуката, и “народ” означават едно и също нещо. Ние творим азбуки, за да възбожим и увековечим великото начало на народността…”(29)

И както на много други места в творчеството му, от една теза израстват множество други. Например, тръгвайки от авторството върху славянските азбуки, той стига до новаторски изводи, звучащи направо изненадващо, като се има предвид, че историята на науката в началото на миналия век се намира в пелени, а за България, по-специално, тя си остава неразработена научна област. Например, когато става въпрос за философската култура на българина и за националното ни философско наследство.

Върху основата на писмеността само може да се гради системата на научното знание и да се развиват отделните науки – е една от многото плодотворни догадки на мислителя и народопсихолога Шейтанов. И по въпроса за техния произход и развитие Шейтанов има собствено мнение, защитаващо българската им генеалогия: “Народът ни има свои положения за гносеология, философия на познанието, както и за логика – напр. двойното ни отрицание, което не се превръща на утвърждение.”(30)

Скицирайки системата на българския мироглед, Найден Шейтанов показва, че естетиката и етиката за него не са второстепенни области на познавателно и аксиологическо отношение към действителността, а са начин за ценностно осмисляне на реалния свят от позициите на жизнено важното за човека и пребъдването на българския род. Като главна особеност на етическото мислене на българина Н. Шейтанов сочи неговата универсалност и демонстрираната чрез него способност да бъдат възприемани всички хора като ценностни сами по себе си. “Боже, Боже, изневерниче! – се казва в една наша народна песен – защо всички заедно да не се смеем и всички наедно да плачем?… Би могло да се твърди, че в тая песен е вложена цялата дълбока балканобългарска човечност, че в нея е изразена великата душа на славянството (курсивът мой – Е. Л.), че тия думи са светоборното начало на титанистичния ни хуманизъм. Каква свещена грижа не за един, не за двама, а за всички хора по земята!“(31)

За разлика от мнозина български теоретици в периода 1920-1940 г., извеждащи българската идентичност от тюркското (туранското) праначало, една от кардиналните идеи в творчеството на Найден Шейтанов е свързана с възгледа му за напредничавата културсъзидателна същност на славянството (32) и неговата роля в бъдещето на световната цивилизация и духовна култура. Това също е показателно за идеологическото несъвпадение на великобългаризма и фашизма у мислителя.

Кирил Кръстев, съвременник и поклонник на таланта на самобитния ни мислител, който през 1927 г. пръв пише за Шейтановата способност да съзира ценностното в хилядогодишната ни културна история, отделя съществено място в публикациите си на проблема за славянското ни праначало и значението на славянската културна дан в диалектиката на своечуждото (Александър Йорданов), близък до пътя на разсъжденията на “най-българския ни есеист”. Мечтаейки, също като Шейтанов, за една “нова синтетична и човечна култура”, в статията си “Възможностите за една българска култура” (1927) говори възторжено за славянския принос в новата световна култура и за бъдещото ни народностно израстване и национално възмогване: “И най-ценното у нас е, че широката мистика и полет на славянската душа е ръка за ръка с един трезв и здрав критицизъм – залози за хармоничната пълнота на онзи човешки тип, който бихме могли да създадем” (33).

Базирайки се на изобилен фактологически материал – исторически, филологически и културно-социологически, д-р Шейтанов дава иновативна характеристика на славянската култура в самобитността щ (34). В нея, според мислителя, цивилизационният пласт с научно-техническите постижения е сравнително слабо изразен (с щастливото изключение на знахарство, звездобройство и др. езически умения) за сметка на културата на езика и богатото фолклорно творчество. И макар подложена в продължение на векове на неблагоприятни чужди влияния – “Чуждото било заклета съдба на славянството”(35), целящи претопяването u, тя се възражда в голямата славянска литература на ХІХ век, давайки надежда, че “…възроденото славянско племе поема вече могъщата си роля между индоевропейските си събратя и в света изобщо.”(36)

За да се достигне до онзи решителен исторически момент, когато славянските народи след Първата световна война обръщат гръб на “мъртвото” си минало и ”…се връщат към олтара на своето и стават дух и плът на заветите му.”(37) Идеята е лансирана още в края на ХІХ в. от индийския мислител Вивекананда (независимо от панславистките теории!), а по-късно е възприета не само от лявоориентираната интелигенция под влияние на Октомврийската революция, но и на духовни мисионери като Николай Рьорих и Петър Дънов, вярващи, че именно славянството е призвано да хуманизира изграждащата се култура, основана на всечовечност.

У нас още един немски възпитаник, обявен за “фашист” и “реакционер” – Янко Янев (поне преди да бъде прелъстен от фашистката мисловна парадигма), също ще пише за историческата роля на славянството в съвременния свят и в статията си “Пробуждане” ще противопостави утопично на формализираната и спекулативно-рационална култура на Европа славянското човеколюбие и славянския антирационализъм, поставящ в центъра на всички свои познавателни усилия човека, борещ се с догмите и предустановените истини. Той отрежда специална световноисторическа мисия на Русия, а и на целия славянски свят, които ще обновят остарялата Европа и в творчески съюз с нея ще способства за изграждането на нова, по-хуманна цивилизация и култура:

“Славянският бог е жив и действителен, славянската мисъл е била винаги човешка мисъл. Колкото и много идеи да са били заимствани от запад, всякога руският дух ги е преобразявал и претопявал в пламъка на своето мистично съзерцание, правил е от тях животворни същности, превръщал ги е в движение. Не е чудно, че най-далечните абстракции на Европа можаха да се осъществят само в Русия. Това е стихията на всеславянското осъществяване на идеите, това е неговото историческо призвание. Да служи за освобождението на човека е бил всякога неговият дълг и неговата участ. Затова само на славянството е отсъдено да прави исполински опити и да разрешава въпросите на вековете. Славянството е всемирна воля. Не е пророчество, ако се каже, че от там ще дойде спасението на света. Европа е вече безжизнена, тя живее последните си есенни дни. Само славянството днес е първично и вдъхновено. Новият свят е предимно славянски и новият човек ще бъде преди всичко човекът на Изтока. Тогава може би ще настъпи развръзката на “великия спор”: Европа и славянството ще се примирят и ще служат за изграждане на ново царство, което ще бъде царството на свободата.” (38)

Найден Шейтанов е автор на вдъхновени редове за мисията на славянството като носител на човечност в раждащия се свят, свързвайки с неговото възраждане и славното българско “утре”: “Защото бъдещето, както изглежда, иде с грамаден рог на изобилие за славянството, което таи в необятните си недра материали за нов свят и нова култура на земята…”(39)

Теоретикът Шейтанов, както проличава от цитираните постановки, не е чужд на идеализиране на славянството с неговата “близост до живота” и “чувство за мистичното и святото”, така различни от хладния и бездушен прагматизъм и меркантилизъм, проповядвани като добродетели на модерния свят. Славянската първичност и (богу)вдъхновеност са неделими от “детското и невинно начало”, и именно те ще спомогнат, според една от популярните утопии от първата половина на ХХ век, за свързването на света на проспериращата Европа със “стария вълшебен Юг и Изток” (40). От щедрите си недра славянството, според Шейтанов, ще извади материал за нов свят и нова култура, като от “досегашната исторична мъглявост на Евразия изгряват нови слънца и бухват вихри на ново творчество световно (курсивът мой – Е. Л.)” (41). Като (родово) славянско именно, българското за него е носител на широка световност и всечовечност (42).

В тази плоскост на разсъжденията особено силно проличава връзката национален характер-светоглед. Понеже “националният характер е не само действие на етнокултурна, социалнопсихична физиономия на съвкупния национален човек, който съществува чрез сложната система на душевността, на цялата човешка общност, на цялата нация. Националният характер е и особеността на колективния субект да отстоява и прокарва собствено отношение към света…” (43)

Именно като съзнателен субект на своята история и сътворец на световната история, българинът доказва величието на националния си характер чрез толерантността си към Другостта, достигаща до стремеж към универсален хуманизъм или всечовечност, ще напише д-р Шейтанов. А най-любопитното е, че толерантността и всечовечността обективно съжителстват със силно до болезненост родолюбие, което Богдан Богданов свързва с балканското разбиране за родина (44) и го описва като типично за малките народи. При тях сложните исторически обстоятелства са изострили пределно патриотичното чувство и това води до феномена на преживяна с рядка интензивност (45) привързаност към отечеството. Затова още по-ценно е, че точно българският народ е носител на представата за балкански и универсален хуманизъм. И точно Найден Шейтанов, набеден за националист-шовинист, достига до идеята за световност и всечовечност като понятия, допълващи и хуманизиращи традиционното разбиране за “космополита” като гражданин на света – една теза, която тепърва предстои да бъда развивана с оглед на новите европейски и световни реалии (46).

Всечовечността е непостигнат до днес, въпреки усилията на религии и философски системи, идеал за претворяване на човечеството чрез човещина (47). Унификацията на Европа не пречи на духа на всечовечност, ще отбележи българският теоретик мъдро, доста преди адептите и противниците на глобализма да се вкопчат в “мъртва схватка”. За Шейтанов утрешната “Световна България” е синоним на международност и човешко братство (48), без това да отрича националната идея и да деградира Родното до “битови дребосъци и вехтории” (49). Подобни твърдения дават основание на Н. Шейтанов да говори за месианския характер на българския хуманизъм и да го интерпретира като феномен с общочовешко значение.

Разсъждавайки върху характера на българския хуманизъм в историческите му параметри от вчера и днес, Найден Шейтанов достига до ценни прозрения за националния характер. И точно те правят да изтъкне истинското му значение на философ, но и тънък народопсихолог, обвързващ тясно положителното в психологическия облик, поведение и манталитет на българина с историческата му съдба. Особено внимание, според него, заслужава човеколюбието на българина (като балканобългарин според Шейтановия категориен апарат). То е месианско и е насочено навън към света. Било е такова и в най-кръвожадни епохи, и в съвременната на автора епоха, когато едва-едва започва да се изживява схващането за колониализма като благодеяние за по-слаборазвитите нации. И това е още една отличителна и забележителна черта на нашия национален характер, която заслужава да бъде афиширана най-широко. Още повече че тя се е отразявала в толерантното отношение към другите народи, етноси, нации и само броени години след написване на цитирания труд ще даде своя щедър и хуманен плод с акта на защита на българските евреи като въплъщение на същността на българското (като типично и действително национално присъщо) отношение към Другите.

Българската търпимост е пословична: “Колко народности е посрещал, приемал, изпращал той (българинът – Е. Л.)! Чужденецът, като че е все гост добре дошъл за него. От тоя необятен дух на всечовечност (курсивът мой – Е. Л.) изглеждат вдъхновени народните ни поговорки: “Навсякъде по света край реките растат върби, на мъжете мустаци, на жените гърди.” “Всички се греем на едно божо слънце!” Целия свят обикаляме – заявява един богомилски вожд от ХVІ в. – и пазим словото на живота! Това е девиз на българското месианство.” (50)

Неведнъж логическото ударение ще пада върху неагресивното ни отношение към другите страни, нации, култури. Подобно гледище обяснява и защо българинът не е изпълнен със завоевателни амбиции. Цени и брани самоотвержено своето, не ламти за чуждото. Затова има право да заяви чрез защитника си-теоретик Шейтанов: “И тъй нашето право върху земите на балканската ни Родина се крепи на основания от географско-стопански, народностен, културен, политически и междудържавен характер…В тоя си географски обем нашата Родина не уврежда интересите на никой народ на Балкана. Защото ние не щем ни крачка чуждо, ала не даваме ни педя от нашето.” (51)

Дори да е прекалено доброжелателна и стигаща до идеализация на българския характер и българската история, народопсихологичната страст на Н. Шейтанов да се вижда и отбелязва доброто е твърде симпатична и високо благородна. Особено при отчитане огромната доза критицизъм, с която обикновено се следи под лупа всичко “нашенско” от свои и чужди критикари и достигащото често до черногледство и нихилизъм по отношение на самите нас към слабостите ни. Едно е да си кажеш кривиците, както пледира Апостолът, а съвсем друго – да не виждаш изобщо (съзнателно или несъзнателно) хубавото и да не оценяваш по достойнство будещото уважение и възхищение.

Самият Шейтанов ще каже, че ние, българите не сме лишени от чувство за обективна самопреценка. Напротив, имаме вроден усет (52) в това отношение. Затова не се надценяваме, но си знаем какво искаме, колко струваме ние и колко струват другите. Понеже в едрото му сито “само наистина голямото, великото остава, само то се венчава с безсмъртие, с вечна възслава. Затуй в чутовната памет на нашия народ останало само най-важното, и то повече самото дело – подвига, а не личността.“(53)

Анонимността не плаши народното съзнание. Тя дори е проверка за силния и честния. В подобен аспект интерпретира народопсихологическите моменти в системата на великобългарския светоглед писателят, за да разкрие не единичното, а общозначимото, правилото, а не изключението. Този подход му помага да скицира в едър план и самия светоглед, който се оказва, по собствените му думи, народоцентричен. И става нелепо категоричното и едностранчиво вкарване на Шейтановото понятие “великобългарски” в национал-шовинистката схема. Напротив. От логиката на неговите философски разсъждения в оригиналната му светогледна система проличава, че родолюбието не е непременно с шовинистки привкус (54) и че патриотизъм не бива автоматично да се свързва с национализма.

За да съхранят националната си самобитност, малките народи трябва да се противопоставят на големите чрез свой собствен мироглед, ако искат да бъдат достатъчно силни и да не се поддадат на чуждите асимилаторски стремежи. Н. Шейтанов се обявява решително срещу скептиците, иронично възприемащи възможността за създаване на наш национален светоглед или вселеноглед като утопия. С амбицията да промени статуквото, той разсъждава и прилага примери от настоящето на нашите съседи – гърци, турци и сърби, които не се свенят да бъдат патриоти в свръхмяра, както бих определила патриотичния градус на панелинизма или пантюркизма или на мечтаещите за Велика Сърбия или Велика Румъния: “Покойният Ст. Михайловски каза веднъж: Застанете на моста в Цариград. Гледайте кой носи на гърба си най-голям товар и го спрете. Сетне го запитайте кой е и какво мисли. Носачът ще ви отговори гордо, че е грък и че мисли за “Мегали идея”, т.е. за Велика Гърция. Истината се знае: гърците отдавна имат свой народен мироглед – панелинизма, който е плът и кръв не само на образовани, но и на най-обикновени хора от народа… Панелинизмът е великогърцизъм. Той се вдъхновява от идеята за Велика Гърция, която да наследи и стара Елада, и средновековна Византия. Панелинизмът е гръцко евангелие и митизирана политика – външна и вътрешна. Гъркът може да бъде либерал – Англия е традиционна покровителка на Елада, той става и демократ – Франция помага на Гърция; гъркът е и националсоциалист – хитлеристка Германия цени високо стара Елада, но елинът от всички среди е преди всичко великогрък. Почти така стои въпросът и с румъните. Тук римският император Траян е идеалът на митизираната народна политика за “Румъния мари”, т.е. за Велика Румъния. И народо-държавният великорумънски светоглед чертае граници далеч на юг, запад, североизток. Идеологично осъзнатият румънин може да бъде и франкофил, и англофил, и германофил, ала светогледното му верую е да бъде истински наследник на старата Румънска империя и повереник на Западна Европа, тук на Югоизтока. От подобен митико-политичен характер е и идеологията на днешния албанец, особено образования. Той смята за свои давни национални герои Ахила, Александра Македонски, както и цезарите… И тук се чертаят границите към юг и изток. Западните ни съседи, сърбите, имат така също свой митизиран народо-държавен светоглед, усвоен от образовани и необразовани… Сърбинът идеализира, т.е. митизира себе си като личност и като народ. “Който е сърбин, е все юнак”, т.е. герой. “Което е сръбско, е все хубаво. Тъй мисли и гордо го казва всеки сърбин, бил той либерал, демократ, социалист и пр. Идеологията на нова Турция е пантуранизъм, основан на тюркската старина и на исторично право от средните векове.“ (55)

Нарочно привеждам този дълъг цитат, разкриващ автентичните, а не преиначените мисли на автора. В него Шейтанов разкрива същността на шовинистичното поведение и шовинистичната политика на болшинството балкански правителства от първата половина на ХХ век. Щом нашите съседи са успели да доловят повелята на времето и са превърнали в народно-държавна педагогика възпитанието по родолюбие и национализъм, макар и стигащо понякога, според справедливите му думи до мегаломания, тогава и българският народ не бива да изостава, ако не иска да се превърне в жертва на чужди завоевателни амбиции.

Идеята за великобългарски светоглед в изследвания контекст е не самоцел, а въоръжаване на народа, за да не бъде беззащитен пред чуждите мегаамбиции. Българският национализъм е само справедлива ответна реакция или противоотрова на великоотечествения шовинизъм на балканските ни съседи и противодействие на неприкритите аспирации на т.нар. Велики сили към Балканите. За него е особено тревожно, че българският народ не се намира в адекватна позиция по отношение на съвременната историческа ситуация и сякаш не милее достатъчно за собствената си идентичност. Но Шейтанов говори за това повече със съжаление, отколкото с цел да събужда имперски страсти. Напротив. Отново нарочно набляга на отсъствието на завоевателни и асимилаторски стремежи у българския народ: “Навсякъде ние сме в отстъпление, а съседите ни в настъпление. От всички страни са откъсвани части от снагата на народа ни. Ние, българите, най-много сме губили на Балканския полуостров. Българи са се погърчвали, порумънчвали, потурчвали… Обратното не е ставало. Ние почти нямаме претопителна, денационализаторска сила. Казаното е вярно особено за времето на турското робство… Робска е мисловността на ония наши среди, които и вчера, и днес са слепи поклонници само на чужди светогледи…” (56)

Н. Шейтанов припомня с болка, че не са малко епохите, когато българинът не само под давлението на меча, а и по престижни съображения се отказва от своето в името на чуждото. Та нали и Паисий се обръща с укор към подобни българоотстъпници. Ако има панацея за национално самоосъзнаване, това е балканобългарският светоглед като рекапитулация на всичко ценно, създадено от народа ни. Генезисът на необходимия ни през модерната епоха нов, мобилизиращ народните сили вселеноглед, Шейтанов открива още в славната ни стара история. “Златният век “ на Симеон отново се мисли като щастливо време на народностно просветление и гордо самосъзнание. Отново в този контекст е дадена окрупнена схема на развитието на българската идея през вековете. Подчертава се, че с изключение на затихващата u (но не и изгасваща!) функция през турското робство, ние винаги сме имали собствена народностна идеология. Спирайки се на най-ярките моменти от историческото ни развитие, културфилософът извежда върховете на националното самосъзнание като моменти на една българска национална идеология, като под “идеология” се разбира философска обобщеност и общозначимост на системата от възгледи:

“Симеон се провъзгласява в едно от писмата си до тогавашния византийски патриарх за Мойсей на богоизбрания си народ. Тук проблясва идея за българско месианство… България е вожд на православните и славянски народи. Наш светоглед има и богомилството, което се явява през същия Х век… От богомилството се поражда сетне Реформацията и други велики движения. Трябва да се подчертае, че както дейността на Симеона, тъй и на богомилството далеч надхвърлят границите на България. Нашият светоглед има общобалкански, славянски, дори материчен характер. В тоя си вид той би могъл да съперничи с идеологиите на сетнешните велики сили… Явява се друг светоглед на Паисия, за “род”, т.е за народ, и за “език“ – за мисловна култура, както и за възраждане на средновековното ни минало. Следва по-сетне “Детеводството”, т. е. народната светогледна педагогия на Неофита Бозвели, допълнена от Берона с началото за ново образование или за ново училище. Това е нашето народно движение за създаване на нов българин тогава, възрожденеца – задача, която се постига… Яснота в нашия светоглед преди Освобождението внася и Ботйов с тоя си вдъхновен стих: “Отечество мило любя и неговия завет пазя”… Най-цялостен и най-осъзнат светогледно по онова време е Раковски. Той – подобно на Симеона и Богомила, установява всички начала в народния ни светоглед…” (57)

За Шейтанов като философ на историята в случая е особено важно да изведе връзката “мироглед – национално самосъзнание”. И да подчертае липсата на онова, което определя като държавно-народностна педагогика или възпитание на народа в духа на националните идеали*. Той я дефинира като първостепенна национална задача и говори за националното възпитание на младежта, а и на целия народ като исторична сила, водеща към Новото възраждане: “националното възпитание трябва да бъде за нас – млади, възрастни и стари – основа за всяко друго възпитание”. (58)

Съответно националната идентичност като културна и историческа самобитност се представя за Н. Шейтанов като предпоставка и необходимо условие за съхраняване на народа ни. Тя определя неговата “физиономичност”, но и възможността за собствен безценен принос в световната съкровищница на духовни достижения. Единствено изграденият върху схващането за националната идентичност светоглед може, според Шейтанов, да бъде адекватен пътеводител на народа в движението за ново и цялостно Възраждане. Стихийното ни усещане за съдба и историческа изключителност трябва да бъде подплатено научно:

“Вместо светоглед ние имаме само народен инстинкт, а в някои среди и народно съзнание. Едва в последно време се правят опити за наша идеология. И наистина вече е крайно необходимо да стигнем в тоя оглед поне (курсивът мой – Е. Л.) нашите съседи. Необходимо е, исторична повеля е вече за нас, да създадем и внедрим в народа наш български светоглед. Защото днешната всеземна война не е само борба за владичество над света, но така също борба за българско народно обединение, за равновесие, за господство на Балкана. А оръжието ни тук е преди всичко народният светоглед.

Какво требва да съдържа един чисто наш светоглед? Българската идеология трябва да обхване духа на времето и народните ни завети… Приемственост е първият закон на всяко историческо творчество. И сега трябва, значи, да се съчетае, да се спои духът на времето с народните ни завети.” (59)

Поставяйки на обсъждане духа на съвременността, д-р Шейтанов прави това с оглед разкриване същността на българската светоборна и светотворна дейност, изкристализирваща в нов великобългарски и всенароден светоглед. Характерни за теоретика, според собствените му понятия, са:

– неонационализъм, целящ международната и вътрешно-държавна “преуредба на народите, големи и малки” (60);

– социоетизъм (61) или основно и по-хуманно обществено, тоест по-справедливо цялостно преустройство от социал-икономическо естество или

– неохуманизъм, тоест “движение за нов човек, преродени народи, висша човечност” (62).

Самото свързване на темата за национализма с хуманизма говори недвусмислено за етическото, а не квазиценностно мислене на Найден Шейтанов. Страдайки като учен, човек и гражданин с едно наистина възрожденско-просветителско родолюбие от нерадостното положение на българщината в съвременната му България, той не се задоволява да въздиша по минала слава или да окайва “защо народните ни завети… или титаничните ни постижения не издържат ударите на историческата ни съдба”, а зове със заразяващо родолюбие за позитивна промяна в народното битие.

Извеждайки безрадостното статукво като резултат от причини външни и вътрешни, тоест международни и дължащи се на народностна незрялост и недоразвитост, определя като основен исторически дълг незабавното им осъществяване. Свързвайки “великобългарските скрижали” с актуални постижения в сферите на политика, стопанство и култура, поставени под общия знаменател на напредъка, набляга на потребността бъдещото ни възходящо развитие да се провежда плавно и планово.

Като водещ принцип в този национален градеж поставя и предпоставя българския неохуманизъм, определен като народоцентризъм. Но самият акцент върху съчетаването на всички възможни образци на човешко качествено развитие, в което се включват западни и източни модели, при това като напълно равноправни, говори, че никъде не се противопоставя изкуствено Родното на Чуждото. Тоест става дума за космополитност в хуманизма в най-добрия и автентичен смисъл на думата или за нов тип човекоцентризъм, тоест хуманизъм “без граници” и без противопоставяне на групи хора по етнически, политически, културни или верски принципи.

Новият българин като нов човек съчетава качествата на всички ценни човешки типове от историческата еволюция на Homo Sapiens. Подбрани са наистина върховите проявления на светската човечност, проличаваща в “стремеж да се създаде нов българин – по примера на светогледните образци: джентлемен, гражданин, сънародник, товарищ – разбира се, в кръга на балканските ни възможности. Този нов българин аз бих нарекъл великобългарин (курсивът мой – Е. Л.)…” (63)

Тук на мен ми се иска да добавя, че подобна трактовка в духа на човекотворчеството, изведена исторически не само в тесните рамки на националното схващане за идеална човечност, но във всемирен план е поредното доказателство за дълбоко националните, но и наднационалните измерения на значението на балканобългарския светоглед. Той не възпитава в дух на самолюбуване и самозатваряне в родното, а иска съзнателното сравняване с Другостта, без самоподценяване и себеунижение. Народните ни идеали са достатъчно хуманни, за да могат да служат и на общобалкански цели, внушава Шейтанов. Като среда на “историчния живот на Балканите”, нашият народ трябва да се превърне в пример за мирно и неантагонистично провеждане и устояване на своите национални идеали.

Повеля на времето и(ли) историческо чудо, необходимост на развитието и(ли) еволюционен скок, българският светоглед е световно послание на Родината ни и титанична слава на Балкана, внушава Н. Шейтанов. И илюстрира историческия механизъм на създаването му: “…не според дневни, временни потреби и интереси, а под знака на българска вечност трябва да се създаде чисто наш светоглед. Променливото в него ще бъде духът на времето, а трайното, вечното, безсмъртното – народните завети. Такъв светоглед съответства донякъде на идеологията, която имат нашите съседи. Но защо светогледът ни да не окриля нашите поколения към висините и размаха на великите световни идеологии, както при Симеона, Богомила, Раковски, Ботйова?” (64)

Верността към националната идея не е непременно израз на шовинизъм, нито автоматично води към етническа нетърпимост. Българският народ е доказвал това исторически нееднократно. Тя може да се превърне в благороден стимул за културно творчество, пронизано от дух на хуманизъм и уважение към целокупното човечество или ако говорим в актуален пран – към европейската идея. Защото национализъм и космополитизъм, глобализъм и родолюбие не са антиномии, ако в тях се вложи достатъчно хуманно съдържание и съответно националната идея не се свежда до шовинистични увлечения, а глобализмът се тълкува – и реализира – като хуманизъм за всички.

Библиография и бележки към текста

1. Като сътрудник на тези списания, Н. Шейтанов е в една изключително “добра компания”, истински “букет” от видни интелектуалци – вече утвърдени или многообещаващи учени, общественици, критици и публицисти, сред които са имената на проф. Д. Михалчев, проф. С. Казанджиев, проф. П. Мутафчиев, проф. Ст. Консулов, Вл. Василев, Л. Владикин, Ал. Бурмов, Ив. Орманджиев, М. Арнаудов, Я. Янев, Б. Йоцов, А. Илиев, Г. Константинов, К. Петканов, П. Динеков, Г. Пирьов и мн. др., чиито разнообразни и наистина плуралистични материали разкриват многообразието и богатството на духовния живот у нас между двете световни войни. Сред тях има видни представители (или симпатизанти) и на лявото, и на дясното политическо и идеологическо пространство, затова е разбираемо, че след 9. ІХ. 1944 г., както показва един интересен анализ на сп. “Просвета”, съдбата на отделните сътрудници е направо полярна: “…някои продължават заниманията си в областта на науката, други се изявяват на културното и общественото поприще, а трети са обвинени в прогерманска дейност и са призовани пред Народния съд, което слага край на научната и обществената им дейност.” (Виж сб. “Петър Мутафчиев – познат и непознат”, С., 1997, с. 111).
2. Виж К. Кръстев. Спомени из културния живот между двете световни войни, С., 1988, с. 177.
3. Н. Шейтанов. Български светоглед. – в Н. Шейтанов. Балкано-българският титанизъм (съставител Ерика Лазарова). С. “Захарий Стоянов”, 2006, с. 387.
4. Ив. Балтова. Философията на България през ХХ век. “Училищен преглед”, 1940, № 5-6, с. 579.
5. Пак там.
6. Г. Томалевски. Д-р Найден Шейтанов – Великобългарски светоглед, 1940, № 8, с. 1023.
7. Пак там.
8. Н. Шейтанов. Български светоглед. – в Н. Шейтанов. Балкано-българският титанизъм, с. 388.
9. Пак там.
10. Н. Шейтанов. Преображение на България. – в Н. Шейтанов. Балкано-българският титанизъм, с. 402.
11. Пак там, с. 403.
12. Пак там.
13. Н. Шейтанов. Предосвободително или цялостно Възраждане? – в Н. Шейтанов. Балкано-българският титанизъм, с. 389.
14. П. Мутафчиев. Дух и завети на възраждането. “Отец Паисий”, 1940, № 7, с. 200.
15. Л. Владикин. Национализмът като културно-политически фактор. „Просвета”, 1936, № 3, с. 303.
16. Ем. п. Димитров. Възпитание в духа на националната култура. “Отец Паисий”, 1936, № 1-2, с. 7.
17. Н. Шейтанов. Преображение на България. – в Н. Шейтанов. Балкано-българският титанизъм, с. 405.
18. Д-р Н. Шейтанов. Великобългарски светоглед. С., 1939, с. 24
19. Пак там, с. 25.
20. Проблемът за расата е вторичен у Шейтанов и е включен под влияние на разгорялата се в края на 30-те години у нас научна дискусия за расите под влияние на фашистката идеология, без да стига до крайности. Редица фройдисти като проф. Иван Кинкел например, също обръщат специално внимание на въпроса. За разлика от Стефан Консулов и Любомир Владикин обаче, Шейтанов не спекулира показно и за политически цели с ”чистота на нацията” и не абсолютизира значението на биологическия фактор в историята. Въпреки че поставянето на проблема за т.нар. расова биология на българския народ може да бъде и един от индикаторите за разпознаване на “българското” или архетипното.
21. Д-р Н. Шейтанов. Великобългарски светоглед. С., 1939, с. 24
22. Пак там, с. 25.
23. Пак там, с. 24.
24. Пак там.
25. Дионисиевското начало е за Н. Шейтанов жизненият принцип, даряващ телесно и духовно здраве, устойчивост и виталност, за да бъдат превъзмогнати неблагоприятните обстоятелства от народа и отделната личност и да се радват на живота в цялата му красота и пълнота.
26. Виж подробно по въпроса Е. Лазарова. Ученият срещу политика д-р Найден Шейтанов. С., “Захарий Стоянов”, 2005, с. 344-414.
27. Д-р Н. Шейтанов. Великобългарски светоглед, с. 130.
28. пак там, с. 188; “Жреци на словото” и “вечни езикотворци” ще ни нарече Шейтанов и ще изпее същински химн на писмеността и буквотворчеството в едноименната си статия. За него: “…нашият Балкан от памтивека до ден днешен…е дал живот и безсмъртие на дълга низ жреци: буквотворци, граматици, правописци, етимолози… Писмото на полуострова ни е сякаш кабалистично начертание на светиня, правописът – виша културна добродетел, етимологията – начало и край на познанието, живата реч – откровение на народност, службата на словото – върховна литургия” (Н. Шейтанов. Жреци на словото. “Златорог”, 1929, № 5, с. 237-238). Той неизменно третира писмеността и книгата като израз на духовността на един народ. В този контекст той разглежда и мащабния труд на Ст. Младенов “Увод в общото езикознание”, изтъквайки неговите достойнства на “академичен устрем към българската световност“. Нарича го още “привлекателно и пътеломно съчинение”, забиващо “копия на обосновани балкански възражения …в бронята на европейска авторитетност и самомнение”, за да възвести ”евангелието на космополитизма, като изповядва религията на кръвно-българското” (Виж Н. Шейтанов. “Увод в общото езикознание” от проф. Ст. Младенов. “Златорог”, 1929, кн. 4, с. 21). Всъщност Н. Шейтанов е един от първите у нас, които разбират ценността на труда на Младенов, направил го един от нашите най-големи езиковеди със световна известност. Пак той по-късно ще напише ласкава и правдива критика и за фундаменталната “История на българския език”, свързвайки направеното от автора с българската народна “езикова стихия”. Този съдържателен паралел му позволява да заключи: “С капиталния труд на Младенова се завършва периодът на лутанията, защото се слагат вече широките и здрави основи на науката за езика ни. Печалба има и славистиката от тоя труд, който окончателно установява връзките на езика на Кирила и Методия – на старобългарския – с днешния, новобългарски. Обогатява се и общото езикознание, тъй като вече изцяло се открива езиковата стихия на оня балкански народ, който е дал съдържание на хилядолетна история, обогатил е човешката култура с ценни влогове и винаги се е отличавал със загаден култ на словото.” (Н. Шейтанов. “История на българския език” от проф. Ст. Младенов. “Златорог”, 1932, № 2, с. 144). Във високата оценка, съдържаща се в двата отзива личи и онова, което Найден Шейтанов смята като “плюс” за един учен – например скъсването с провинциалните методи (Виж Н. Шейтанов. “История на българския език” от проф. Ст. Младенов. “Златорог”, 1932, № 2, с. 142) или “лиричния похват на автора: той не се бои, че удивителни, въпросителни и многоточия ще намалят научната стойност на труда му. дори, воден от тънък усет, той е разставил по морния път на разсъжденията сума оазиси от свеж, чиста български хумор. Това е новаторство в научния стил” (Н. Шейтанов. “Увод в общото езикознание” от проф. Ст. Младенов. “Златорог”, 1929, кн. 4, с. 21). Същото новаторство е дълбоко и органично присъщо на самия Н. Шейтанов и съставлява и негов принос за обогатяване научния стил и научното мислене на българската хуманитаристика през епохата.
29. Н. Шейтанов. Великобългарски светоглед, с. 230.
30. Пак там, с. 226.
31. Пак там, с. 199.
32. Д-р Шейтанов залага на славянските корени и следователно е съвсем далеч от фашистките идеологемни конструкции, наблягащи на прабългарското начало като “чисто арийско”.
33. С особен възторг говори Кръстев за усилията на младия Шейтанов да открие славните следи на българската креативност в Симеоновия „Златен век”: “Ако дадем ухо на словата на един млад историк, който с ясновидски поглед се рови в тъмнините на миналото – Д-р Н. Шейтанов, – в нашия историчен и праисторичен живот бродят сенки на висока култура, която напр. във времето на Цар Симеона прави от “златния век на българската култура” нещо повече от онова, което ни казват учебниците по история – един истински Птоломеев век.” (Виж К. Кръстев. “Възможностите за една българска култура”(в.“Стрелец”, № 7 от 18.V.1927 г.). – в “Литературен кръг ”Стрелец”, с 88.
34. Н. Шейтанов. Съдбата на славянството. “Златорог”, 1930, № 2, с. 103. Българската писменост и култура са в основата на славянските книжовни успехи и са пример за организационно- творческите възможности на българския народ е тема, която минава като червена нишка в доста от произведенията на Н. Шейтанов, за да изтъкне както славянския ни културен корен, така и собствената креативност на славяните. За него е близка идеята за единен славянски свят. Той говори в културен и политически контекст нееднократно за потребността от създаване на Балканска федерация, отреждайки на България лидерското място, но не понеже е воден от агресивни претенции към Другостта или лидерски амбиции, а защото може да каже като Юлия Кръстева: “Моята мечта е Европа (респ. Балканите – бел. моя Е. Л.) като федерация от уважавани чуждости (курсивът мой – Е. Л.)”. По въпроса виж и статията на Н. Шейтанов “Световна България” (с. 175).
35. Н. Шейтанов. Съдбата на славянството. “Златорог”, с. 107.
36. Пак там, с. 105.
37. Пак там, с. 107.
38. Я. Янев. Пробуждане. “Златорог”, 1931, № 6, с. 283; Защитата на славянството и световната му мисия е една от водещите линии в българската и славянската хуманитаристика, както личи от статията на проф. Ив. Д. Шишманов “Германският и славянският мир”, много компетентно анализираща негативното и ненаучно отношение към славянството и славистиката в немската научна общественост и за предразсъдъците на ниво “масово съзнание”, където битуват схващания за ”праомраза на руската душа към Запада”, за славянската расова непълноценност и за опасността от “монголизирането на Европа чрез славяните”:“Не, славянският мир изисква светът да се отнася към него по-сериозно, и то не само в областта на литературата и на изкуството, но и в оная на философията, на религията и на науката! Той изисква светът да опознае, да оцени и да използва неговите достойнства за висока почит, често пъти епохални придобивки в тези области. Той изисква да бъде третиран като величина пълноценна, равноценна на другите мирове… Един Хердер, един Гьоте, един Яков Бьоме, един Хумболдт са разглеждали разните славянски народни души като истински хуманисти, водени от чиста радост пред душевните и нравствени сили и качества на славянските племена, без да си поставят във всеки миг въпроса каква практическа полза може да се извлече от занимаването с нашите езици, нрави и обичаи. По онова време не е имало нито договор в Брест-Литовск, нито договор в Рапало. Затова пък е имало висока нравствена сериозност и, особено, едно безкористно и хуманно схващане на германо-славянските отношения.”(Ив. Д. Шишманов. Германският и славянският мир. “Златорог”, 1929, № 2-3, с. 91).
39. Н. Шейтанов. Съдбата на славянството. “Златорог”, с. 107.
40. К. Кръстев. “Възможностите за една българска култура”. – в “Литературен кръг ”Стрелец”, с 89.
41. Н. Шейтанов. Съдбата на славянството. “Златорог”, с. 95.
42. Пак там, с. 107.
43. Пак там, с. 94.
44. Б. Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. С., 1991, с. 138.
45. Пак там.
46. Виж E. Lazarova. Cosmopolitianism, Ethics, Democracy or the Crisis in Europe and how to find the Way out? In “Actas del IV Congresso Cultura Europeana”, Pamplona, 1998, p. 441-445.
47. Н. Шейтанов. Към всечовечност. “Златорог”, 1930, № 8-9, с. 321.
48. Н. Шейтанов. Световна България. “Златорог”, 1926, № 4, с. 168.
49. Пак там, с. 176.
50. Н. Шейтанов. Великобългарски светоглед, с. 102.
51. Пак там, с. 120-121.
52. Пак там, с. 83.
53. Пак там.
54. От понятието “шовинизъм”, производно от името на френския войник Шовен, станало символ на агресивни и необосновани претенции към чужди територии.
55. Н. Шейтанов. Български светоглед. – в Н. Шейтанов. Балкано-българският титанизъм, с. 380.
56. Пак там, с.381.
57. Пак там, с. 382-383.
58. Н. Шейтанов. Н. Памукчиев. Великобългарската младеж. С., 1941, с. 197.
59. Н. Шейтанов. Български светоглед. – в Н. Шейтанов. Балкано-българският титанизъм, с. 384.
60. Пак там, с. 385.
61. Пак там.
62. Пак там.
63. Пак там, с. 388.
64. Пак там.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук