За недъзите в правосъдието е писано много и много ще се пише. Това е една непрекъснато кървяща рана, която няма как да остане незабелязана. Като юрист с повече от половинвековна практика съм наблюдавал редица тежки прояви на беззаконие. Но каквото беззаконие има днес в правосъдната система, не е имало никога. Подчинило се на принципите на пазарната икономика, правосъдието се превърна в стока, продавана на онзи, който предложи повече. Користта се превърна в негов траен елемент. Срещу плащане в брой правото на интереса измества интереса на правото.
Но освен общата корист през последните две десетилетия в правосъдието откриваме присъствието и на сериозна политическата корист. Правото в случая е подчинено не пряко на паричния, а на политическия интерес. Съществена разлика между двата вида интереси все пак няма, доколкото политическият интерес най-често се преобразува в паричен интерес. За много хора политиката е пари.
Политическа корист може да се открие във всички области и етажи на правосъдието. Груба политическа корист се е намесвала в работата дори на Конституционния съд. Неведнъж този съд на еднакви по своята същност въпроси е давал, следвайки политическите пристрастия на мнозинството от своите членове, съвършени противоположни отговори. Политическа корист стоеше в основата и на образуваните от Татарчев наказателни производства срещу членове на бившето държавно ръководство заради икономическа помощ, която те предоставили на някои африкански държави. Това, според Татарчев, било присвояване.
В по-близко време моето внимание бе задържано от два случая на проявена в правосъдието недостойна политическа корист. Ще си позволя да ви запозная с тях.
Първият случай. През юни 2005 г. предстояха парламентарни избори. За участие в тези избори подава необходимите документи и БКП “Георги Димитров” (сега Партия на българските комунисти). От ЦИК уведомяват партията, че документите са нередовни, при което й дават тридневен срок за отстраняване на допуснатите недостатъци. В определения срок БКП “Г.Димитров” подава нови, редовни вече документи. Участието й в изборите трябва да се смята за сигурно, но неочаквано от ЦИК й съобщават, че е пропуснала дадения й за отстраняване на посочените недостатъци срок. На това именно основание ЦИК постановява решение, с което “отказва да регистрира за участие в изборите за народни представители на 25 юни 2005 г. политическа партия Българска комунистическа партия “Георги Димитров.”
Твърдението на ЦИК, че БКП “Г. Димитров” била пропуснала съответния срок, бе откровена неистина. От справката, която аз самият направих, можах да удостоверя, че вторият път БКП “Г. Димитров” е подала документите дори един ден преди да изтече тридневният срок. Проявено е очевидно скандално пристрастие. В една оскърбително груба форма е изпълнена политическата поръчка да не се допуснат комунисти в парламента.
Срещу решението на ЦИК БКП “Г. Димитров” подава жалба до Върховния административен съд. Но там политически мотивираното беззаконие е не само защитено, а и повдигнато на степен.
На 19 май 2005 г. състав на ВАС, председателстван от Боян Магдалинчев, който е и докладчик по съответно образуваното дело, постановява решение, с което отхвърля жалбата на БКП “Г. Димитров”. Дотук все още нищо особено, доколкото не за първи път съдебни органи постановяват несъстоятелни решения. Но ако прочетете самото решение, ще останете изумени от написаното в него.
В мотивите на решението ще намерите най-напред следния пасаж: “При това положение обосновано и в съответствие с изискванията на чл. 50, ал. 8 ЗИНП Централната избирателна комисия е приела, че в дадения от нея срок не са изпълнени указанията й за отстраняване нередностите по регистрацията, поради което е отказала регистрацията на Партия за демокрация и справедливост за участие в изборите за народни представители на 25.06.2005 г.”
След мотивите идва и диспозитивът на решението, в който е написано следното:
“Отхвърля като неоснователна жалбата на Васил Петров Коларов и Минчо Петров Минчев, и двамата от София, като представляващи Българска комунистическа партия “Георги Димитров” срещу решение № 105/15.05.2005 г. на ЦИК, с което е отказано регистрацията на партията за участие в изборите за народни представители на 25.06.2005 г.”
Изправени сме пред уникалния случай, когато в мотивите се обсъжда поведението на една партия (Партия за демокрация и справедливост), а в диспозитива се решава съдбата на друга партия (БКП “Г.Димитров”). Това е изключително постижение на правосъдната ни система, респ. на Върховния административен съд. За г-н Магдалинчев фактите очевидно нямат никакво значение. Каквито и да са те, той във всички случаи ще напише това, което се иска от него – да не допусне БКП “Г. Димитров” да участва в изборите.
За безобразното поведение на ВАС и в частност на напълно дисквалифицирания Магдалинчев ръководството на БКП “Г.Димитров” сезира и главния прокурор, и Висшия съдебен съвет, но реакцията бе, каквато се и очакваше – мълчание. И тук, и там гарвани, а гарван, както се знае, гарвану око не вади.
Вторият случай. През 2005 г. България бе изправена пред опасността да бъдат изградени на нейна територия американски военни бази. Настанени у нас, тези бази автоматически биха я превърнали в обект на възможен военен ответен удар. Малката ни страна би могла да бъде направо унищожена. Един Чернобил смъртно ни порази, а какво би било, ако върху нас паднат само няколко термоядрени бомби.
Съзнавайки възникналата опасност, Българският национален съвет за мир (БНСМ) организира Национална конференция с международно участие на тема “Не на чуждите военни бази в България! Да на мира!” За участие в конференцията бяха поканени изтъкнати представители на движението за мир от САЩ, Германия, Гърция и редица други страни. Между пристигналите за конференцията бе и видният американски общественик Разми Кларк – бивш министър на правосъдието и главен прокурор на САЩ.
Конференцията изискваше добра организация и преди всичко добро оповестяване. С разлепването на афиши, съобщаващи за конференцията, се заеха двамата активисти на БНСМ Владимир Тричков и Стефан Андонов – чудесни млади хора, студенти, единият по философия, другият по история. На 10 срещу 11 ноември 2005 г. те разлепвали афиши на различни места в столицата, включително и пред Синагогата (на големите саксии пред Синагогата). Разлепването на афишите привлякло вниманието на намиращия се недалеч от тях полицейски патрул.
Като разбрали какъв род афиши разлепвали младите хора, полицаите веднага се обадили на началника на Трето районно управление на МВР, за да попитат какво да правят с тези толкова подозрителни лица. “Доведете ги тук”, разпоредил началникът.
Така започва една поредица от беззакония, която и в този случай е започнала от администрацията, и преминава след това в системата на съдебната власт.
Първото беззаконие: Задържането на когото и да е, макар и само за 24 часа, може да стане единствено при наличието на някои от основанията, посочени в чл.70 от Закона за МВР. Но в случая не е съществувало нито едно от тези основания. Младежите са се легитимирали пред полицаите, а извършваното от тях (разлепването на афиши) не съставлява престъпление. Не са налице и другите посочени в чл. 70 основания за задържане.
Второто беззаконие: Задържането може да продължи най-много до 24 часа, а с разрешение на прокурора – до 72 часа (три денонощия). Тричков и Андонов са били задържани цели 5 (пет) денонощия). В тази фаза от поредицата беззакония участва вече и представител на прокуратурата, който именно е разпоредил задържането да продължи повече от законно допустимите 72 часа.
Третото беззаконие: Срещу младежите е образувано наказателно производство. Вместо да потърси отговорност от полицаите, извършили посочените по-горе беззакония, и от прокурора, разпоредил задържането да продължи повече от 72 часа, родното ни правосъдие насочва репресията си срещу двете жертви на тези беззакония. Тричков и Андонов, които са не само незаконно задържани, но и бити от полицаите, са обвинени от прокуратурата, че са… били полицаите. (Две момчета бият шестима души полицаи!?! Как ви се струва това?) Обвинените са предадени на съд.
Четвърто беззаконие: Съдебното производство срещу Тричков и Андонов продължава вече почти три години и края му все още не се вижда. Нарушено е категорично предявеното в чл. 9 от Международния пакт за гражданските и политическите права изискване наказателните процеси да приключват в разумни срокове. Делото срещу Андонов и Тричков отдавна се намира отвъд всякакви разумни срокове. Младежите са вече три години наказвани със самия факт, че са подсъдими в един колкото незаконен, толкова и непочтен процес. Те са и психически, и материално натоварени.
Това, казано с думи прости, на нищо не прилича. Бандити с възможно най-тежки престъпни прояви се разхождат необезпокоявано из страната, а двама млади български граждани с изключително високо чувство за отговорност пред своята страна три години носят бремето на изцяло политически мотивиран наказателен процес.
Питам, щяха ли младите хора да бъдат задържани и съдени, ако те разлепваха не афиши срещу настаняването на американските военни бази у нас, а афиши например, призоваващи да окажем сърдечен прием на братския нам американски президент? Не очаквам отговора, защото знам какъв може да бъде той.
Процесът все някой ден ще завърши. Във всички случаи ще отнесем въпроса до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, където, надявам се, ще лъсне политическа корист в този недостоен наказателен процес.
Бих искал финалът на тази статия да прозвучи бодро, но не виждам как това би могло да стане. Обзет съм от песимизъм. В едно общество, в което всичко е обявено за продан, без колебание ще бъдат продадени – при прякото участие и на съдебната власт – всички наши граждански права. Защото в това общество не само нашите права, но и самите ние сме вече стока. Но докога ще търпим да сме стока?!
2008 г.
