ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА РЕТОРИКАТА ПРЕЗ ХХ ВЕК

0
221


Живеем във време, когато езикът се счита за фактор, царуващ във и над всичко. Постмодернистката стихия, с безграничната фаворизация и доминация на лингвистичните теми и инструментариуми, вече като че ли няма никакви достойни противници. Постмодернизмът е луднал по темите, арсеналите и репертоарите на властта, а езикът, чрез своите потайности, потенциали или инструменти, се оказва и най-влиятелен за експлоатиране, укротяване или за взривяване на субектите на властта, в качеството им на управляващи и управлявани. Езикът на убеждението и убежденията на езика днес сякаш нямат равностойни конкуренти не само в политиката, но и във всички други сфери на обществения живот. Манипулацията или освобождението на съзнанието са нищо без езика. Медиите дължат привилегированата си позиция на базата на властта си да експлоатират или да злоупотребяват с лингвистичните арсенали и репертоари за модифициране или контрол над мисленето и битието. Да си представяме информационното общество без ролята и значението на естествените или изкуствените езици е повече от парадокс или абсурд. Да говориш и пишеш, да изказваш мислите или идеите си по съответен начин, базиран на правилната и изящната употреба на езика, вече става неотменна повинност или фатална необходимост за хората във властта и на хората, които желаят и се стремят да променят нейната модалност. Без тази негова употреба, те са загубени окончателно. Не случайно Б. Ръсел определя “убеждението като вездесъща форма на власт”, имаща и особен статут сред всичките четири форми на власт над индивидите.

Езикът, като реч и писано слово, се счита за единственото, което заслужава нашето специално внимание, грижа, усърдие, преклонение, възхищение или тревогата, опасенията и страховете ни. В него сякаш се укриват всички тайни за битието на обществото и човешката природа. Чрез езиковите игри можем да дешифрираме цялата история и битието. Чрез тях можем да направляваме душевността и поведението на човека. Със и чрез него изригват или пък се потушават всички противоречия и конфликти в историята на обществото и във всекидневието на човека. Защото той е специалното оръжие, което може да префасонира по свой начин случилото се в реалността, да представи последната в коренно друга светлина и същност, нямащи нищо общо с истинската й природа. Новите прочити, редакции и пренаписването на историята са възможни единствено чрез посредничеството и зло/употребите на дадени езици.

Всичко това подсказва огромната роля и значение на езика, на реториката, като наука и технология за неговото използване, не само в нашето преломно историческо време и в глобалното ни пространство. Реториката има своите корени далеч назад в историята, преди повече от 25 века. А езикът, със своите тайни и могъщества, е привличал винаги вниманието на хората на знанието и науката, политиката или властта. Днес повече от когато и да е било, се нуждаем от реторически знания и умения, от дарбите и таланта да боравим и подчиняваме езика на себе си, на своите интереси, цели, планове и сценарии за едно бъдно време.

Един великолепен подарък, който ни запознава с метаморфозите на реториката през ХХ век, е и едноименният капитален труд на проф. д.ф.н. Донка Александрова. Тя е пионер на реториката в България, един от основателите на катедра “Реторика” в Софийския университет, член на ръководствата на авторитетни международни, а и български научни организации, които се занимават с изследването на езика и реториката, носител на почетни награди и отличия у нас и в чужбина за приноса си в изследването на езика, на социокултурните му измерения и значения.

Предложената ни от проф. Д. Александрова солидна монография е пръв опит и за относително систематизирано запознаване на нашия читател с концепциите на световните авторитети на реториката през ХХ век. След един “увод или за “живата вода” на старата реторика”, с който авторката ни въвежда в биографията на реториката, въз основа на което ни предлага и своята дефиниция за природата и спецификата, функционалността и значението на реториката, читателят се оказва в повествованието, посветено на главните изследователски цели, задачи.

Книгата е композирана в две части, всяка от които е посветена на фундаментални проблеми, теми, дилеми или анализи на реториката. Първата глава засяга и ни предлага комплексен анализ на теорията на аргументацията, а втората се отнася до изследване на тропологията.

В главата “Реторика и аргументация” се разкриват същността и спецификата на аргументацията като процес, процедура и продукт. Аргументацията като процес се оказва своебразно убежище, в което се разполага и битува цяло върволица от синонимни понятия и категории. Интимното запознанство с тях или с разноликите им употреби ни дава възможност да проникнем в “светая светих” на реториката и храма й. Аргументацията като процедура чевръсто, явно или подмолно, сервира апетитно меню от доста обемни, по своя смисъл и значение, понятия и категории. Що се отнася до аргументацията като продукт, то тази визия вече предполага историческата обвързаност на аргументите с логиката.

Теорията на аргументацията или “Нова реторика” пък осветлява значимите проблемно-тематични кръгове за формално-логическото доказателство, типологията на аргументативните схеми, влиянието на различните видове аудитории върху аргументацията, техниките за постигане на съгласие от всяка аудитория, отзивите за Брюкселската школа от нейни критици и последователи. Тук, по-специално в мерника на изследователския анализ вече попада “теорията и практиката на убеждаващата комуникация” на Хаим Перелман.

В този смислово-аналитичен фокус се поставят и интерпретират характерните особености, а и постижения в теорията на Стивън Тулмин за реторическата аргументация. Посредством критика към релативизма, основана върху аксеологическия характер на практическия аргумент, се предлага един аргументативен модел, който притежава достойнства, но има и някои недостатъци, с което предизвиква също немалко критики.

Особено внимание е отделено на Амстердамската школа, чиито създатели – Франс Н. ван Еемерен и Роб Гроотендорст, – вдъхновени от критическия рационализъм на К. Попър, се поставят сложната задача да създадат и валидизират Кодекс за водене на критическа дискусия. Те се опитват да построят прагма-диалектичен модел на аргументация през призмата на теорията на речевите актове, разработена от Дж. Остин и Дж. Сърл. Този модел всъщност представя езика като действие в комуникационна ситуация, което позволява да се дефинират и 4 вида аргументации. В изследователския фокус и ангажимент попадат също и “жанровете на текста”. Прагма-диалектическият подход към аргументацията обаче не се оказва някаква панацея за анализа, оценката или препоръка за всички възможни модалности на спора. Той също има своите ограничителни рамки или възможности на експлоатация.

В Ереванския университет през 70-те години на ХХ век под ръководството на Г. А. Брутян се създава известната Ереванска школа, която също е обект на задълбочен и комплексен анализ.

Във втората основна глава “Реторика, образование и власт” в изследователския фокус попадат проблемно-тематичните кръгове за стилистично-семиотичния подход в съвременната реторика. Тропологията, като теория за фигурите и тропите, които повишават убеждаващия ефект на речта, е сърцевина на проведения тук анализ. Под лупата на изследователската интервенция и инвенция тук попадат автори като Уейн Буут, Нортръп Фрай, Уолтър Фишър, Кенет Бърк, Жерар Женет, А. Ричардс, Мишел Фуко и др. Тропологичният подход е представен чрез реторическата критика на прозата от страна на Уейн Буут, реторичния анализ на нелитературната проза на Нортръп Фрай, наративната реторика на Уолтър Фишър и реторическото обучение на Жерар Женет, който всъщност пръв започва дискусията за реториката и влиянието й върху “вътрешното пространство на езика”. Във фокуса на анализа попадат изтъкнати имена, като Ричард Рорти, Брайън Викърс, Ото Баумхауер, Ролан Барт, Пол Де Ман, Цветан Тодоров, Пол Рикьор, Куентин Скинър, също както и редица други изследователи-лингвисти. Специално внимание се отделя на изследването на реториката на Кенет Бърк, през призмата на предмета на реториката и злоупотребите на езика като символично действие, на логоцентризма и етноцентризма, както на специфичните тайни в пентаграма на К. Бърк.

“Теорията на човешкото разбирателство” на Айвър Амстронг Ричардс също е специален предмет на задълбочен и комплексен анализ. Според нея, реториката изследва неразбирането и недоразумението, както лекарствата и начините, по които те могат да бъдат преодолени.

В обсега на изследователския анализ и интерпретацията попадат експерименталната реторика, а също и темата за свободата на словото и политическата реторика в идеите на Лойд Битцер, и по-специално за реториката в качеството й на специфична ситуационна теория.

В тематично-аналитичния “парцел”, отреден на семиологично-стилистичния подход към реториката, се разглеждат също така и идеите, а и тезите и на Й. Мистрик, Х. Уейчелиз, Е. А. Ножин и др.

Специално внимание е отделено и на фигурата на една от най-емблематичните фигури на ХХ век – Мишел Фуко, на неговите идеи за “легитимния” и “изключения” дискурс, за археологията на знанието и властта или за реторическата критика на обществото и т.н.

ХХ век е отличителен и с новите вълни или визии на феминизма. Това е вече солидно основание проф. Д. Александрова да ни представи някои щрихи към феминистката реторика, които очертават профила на инструментариумите и теоретическото осмисляне или анализа на тези твърде актуални, но и същевременно значими проблеми и теми. Това, което ни предлага авторът, не претендира за пълнота и детайлност, за цялостна, дълбочинна репрезентация и интерпретация на феминистката теория в контекста на визираната, а и използвана в този труд, тематика.

С едно заключение, в което в компресиран, лаконичен стил се завърта калейдоскопът на представените и тълкуваните в цялостното повествование проблеми и теми, с една твърде представителна, богата библиография по темата, както и с интригуваща справка за живота и творчеството на учени с интерес към реториката, авторът ни прави съпричастни към една деликатна материя, която отразява по своему пулса и ориентирите на рационалността през драматичния ХХ век. Патосът на този капитален труд е производен, а и насърчен не само от острите ни нужди да опознаем още по-добре изумителните наследства на духовността и културата, сътворени през ХХ век чрез реториката. Той също е изводим и стимулиран от контурите и императивите на вече започналия с шеметно темпо ХХІ век – векът на информацията и комуникацията, когато и където езиците ще властват още по-могъщо.

Няма никакво съмнение, че представеният от проф. д.ф.н Донка Александрова труд е най-доброто в досегашната история и биография на българската реторика. Той е връх в теорията и в практическата й реализация, а също и неопровержим принос на неговия автор.

Блестящият език, увлекателният стил на изложение и тълкувание превръщат този капитален труд не само като потребен за профилирани специалисти и “хора на науката”, но и за всички, които се интересуват от невероятните мистерии на езика, от употребите или злоупотребите с него, от сложната и драматична еволюция на теориите за природата, спецификата и функционалните граници на използването на тази, толкова социална и персонална референция на човека – езикът.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук