КАКВО НЕ КАЗАХА БЪЛГАРСКИТЕ МЕДИИ ЗА ГАЗА?

0
452


За да разберем актуалните събития в Палестина, е нужно да се върнем и малко назад в историята.

В началото на ХVI в. османският султан Сюлейман Великолепни завладява Светите земи. Когато избухва Първата световна война, тези райони все още са под контрола на османците. Тъй като Империята се включва във войната на страната на централните сили Германия и Австро-Унгария, техните врагове от Антантата и особено Великобритания, се опитват да организират арабско въстание в тила на Отоманската империя, като в замяна обещават на арабите, че ще им позволят да създадат своя независима държава. С мисията за вдигане на въстание е изпратен прословутият Томас Лорънс – Лорънс Арабски. Обещанието пък за независима арабска държава дава сър Хенри МакМейхън, британският висш комисар за Египет и Судан.

Паралелно обаче тече и друг процес.

Провокиран от аферата ДДрайфус“ във Франция, в която офицер от еврейски произход е обвинен несправедливо в шпионаж, един австро-унгарски журналист – Теодор Херцел, създава ционизма или модерния еврейски национализъм. Идеите си Херцел излага в публикуваната през 1896 г. книга ДЕврейската държава. Опит за съвременно решаване на еврейския въпрос“, в която твърди, че за да са осигурени срещу посегателства, евреите трябва да създадат собствена държава. Първоначално текат преговори с британското правителство да отпусне земя в Уганда, но предложеният от англичаните размер (9800 кв. мили) не удовлетворява ционистите. Постепенно отпадат и другите обсъждани варианти, сред които и Аржентина, и действията им се насочват към колонизиране на Палестина.

На 2 ноември 1917 г. в писмо до лорд Ротшилд, лидер на британската еврейска общност, външният министър Артър Джеймс Балфур заявява, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че няма да бъдат засегнати правата на вече съществуващите там общности. В този момент евреите в Палестина са около 60 000 души, или 5% от цялото население, а изведнъж се оказва, че живеещите там 95% араби са просто Ддругите общности“!

Очевидно обещанията, дадени едновременно и на араби, и на евреи, не могат да бъдат изпълнени безконфликтно. Всъщност през цялото време, докато бушува Първата световна война, текат англо-френски консултации (до към края на 1916 г. в тях участва и Русия) за разпределяне на османските територии в Близкия изток. Така е договорено Ливан и части от Сирия да бъдат включени в зоната на френския мандат, а Палестина и Йордания – на британския.

На конференцията в Сан Ремо през 1920 г. Великобритания получава мандат върху Палестина и Трансйордания.

Постепенно увеличаващата се имиграция на евреи към Палестина започва да носи неприятности на англичаните – от една страна, конфликти на местното арабско население с пришълците и британската администрация, а от друга, евреите възприемат стратегия на терор срещу палестинските араби и британските военни и цивилни власти.

Втората световна война представлява истински хаос – докато еврейски бригади се бият рамо до рамо с британски части срещу нацистите, други евреи воюват със средствата на тероризма срещу английската администрация в Палестина. Според някои изследователи – например израелския историк Том Сегев (в книгата му ДСедмият милион“) или пък ултраортодоксалната активистка Рут Блау – идеята фикс за Палестина и влагането на много усилия за завладяването й, не е позволило да бъдат спасени много евреи в Европа, които попадат в ръцете на нацистите.

В Палестина са сформирани редица еврейски групировки и милиции, като най-известните от тях са „Селфер Толдот Хагана“, по-известна само като ДХагана“ (ДОтбрана“), която организира ДНощта на влаковете“ (взривена е жп мрежата) и ДНощта на мостовете“ (взривени са всички мостове по границите). По-късно ДХагана“ прераства в редовната израелската армия.

Друга известна организация е ДЛохамей Херут Израел“ (ДИзраелски борци за свобода“, известни още като ДЛехи“ или ДБандата на Щерн“, по името на водача й Абрахам Щерн, убит от британската полиция през 1942 г.), които се отцепват от ДИргун“. Милицията ДИргун Цвай Леуми“ (Национална военна организация) е основана от Владимир (Зеев) Жаботински, по-късно оглавена от Менахем Бегин. През 1946 г. наградата за главата му, обявена от английското правителство, е 50 000 щ. долара – баснословна за времето си сума. Емблемата на ДИргун“ е ръка, стискаща пушка, на фона на картата на Палестина и Трансйордания и с надпис ДСамо така.“ Организацията е отговорна за над 200 атентата срещу британски и арабски представители. Най-важните от тях са: убийството на британския комисар сър МакМайкъл; взривяването на британската щаб-квартира в хотел ДЦар Давид“ в Йерусалим на 22 юли 1946 г. (над 90 загинали); януари 1948 г. – Хайфа (22 убити) и в хотел ДСемирамида“ в Йерусалим (пак 22 убити); убийството на 17 септември 1948 г. на граф Фолке Бернадот – специален пратеник на Генералния секретар на ООН Тригве Ли.

Само през октомври 1947 г. са убити 127 и ранени 133 британски войници. За периода след Втората световна война до създаването на Държавата Израел (15 май 1948 г.) еврейските терористични организации извършват средно по около 20 атаки месечно (по данни на Норман Финкелщайн – по-точно позоваване – Ю.Б.).

Обезкръвена и фалирала от войната, имаща по-сериозни грижи в самата метрополия, с внимание, отвличано от процеса на деколонизация по цялата империя, Великобритания решава да се изтегли, а ООН приема план да раздели подмандатната територия и да бъдат създадени две държави – еврейска и арабска. На 29 октомври 1947 г. е приета Резолюция 181 на ОС на ООН. Тя предвижда подялба в следното съотношение: 54% от територията – за еврейска държава (въпреки че израелското население е безспорно по-малко), 45% – за арабската, и 1% за Йерусалим, който е обявен за свободен град под международен контрол. Според този план за разделяне между Газа и Западния бряг на р. Йордан съществува тесен териториален коридор, който ги свързва. След войната от 1948 г. и завладяването на нови земи от Израел, тази ивица е унищожена и оттогава Газа и Западният бряг са изолирани една от друга територии.

Трябва да се отбележи, че през 40-те години броят на евреите достига 475 000 души, т.е. те съставляват 35% от населението на Палестина, но притежават едва 7% от земята.

Въпреки плана за разделяне, кръвта продължава да се лее.

При разговор с английски офицер, който казва, че в бъдещата държава съотношението на населението араби-евреи ще е поравно, офицер от ДХагана“ отвръща, че Дняколко добре организирани кръвопролития ще ни избавят от арабите“ – позоваване – Ю.Б..

По-известни кланета, извършени от ционистки банди, са в Дауайма, в Абу Шуша (70 убити); Сахила (70-80 убити); Лод (250 убити); най-прочуто е това в Дейр Ясин, западно предградие на Йерусалим, на 5 км от крепостта. Клането се разиграва в нощта на 9 срещу 10 април 1948 г., като са убити 254 души, предимно жени, деца и стари хора.

Само през лятото на 1948 г. са извършени около 40 подобни насилия.

От декември 1947 г. – ноември 1948 г. са прогонени над 750 000 палестинци, което представлява 60 – 80% от населението към онзи момент. Хайфа е напусната от 60 000 души, процъфтяващото пристанище Яфа (днес предградие на Тел Авив) – от 50 000, Рамалла (Рамлех) и Лида (близо до Тел Авив, понастоящем селището на иврит се нарича Лод и там е разположено международното летище на Израел ДБен Гурион“) – от други 50 000. За 7 месеца ционистите разрушават 531 селища, а 11 града са опразнени от арабските им жители.

На арабски език тези събития са познати като Накба (Катастрофата), а според известния израелски историк Илан Папе може да се говори за преднамерено етническо прочистване. Основания, че случилото се е нарочна политика на израелските лидери, дават дори думите на Давид Бен Гурион, бъдещия първи израелски министър-председател, от дневника му: ДНе е възможно да извършим масово прогонване без прилагане на сила, зверско прилагане на сила.“

На 15 май 1948 г. е провъзгласено създаването на Държавата Израел. Провокирани от неравното разпределение на територии, както и от факта, че не е създадена и арабска държава, арабските му съседи нападат Израел.

Многократно е изтъквано, че арабската агресия е опит младата еврейска държава да бъде заличена от картата. Това не е вярно, тъй като арабските държави току-що са получили независимостта си и нямат боеспособни армии (Ирак е независим от Великобритания от 1930 г., Египет – от 1936 г., а Сирия и Ливан добиват суверенитет от Франция през август 1945 г; Трансйордания се отделя едва през 1946 г. от Британската империя, но единствената й реална въоръжена сила е Арабският легион). Арабските сили общо са около 35 000 – 55 000 бойци, включително най-боеспособната част – Арабският легион на Глъб паша (Джон Глъб в действителност е английски офицер) и Народното опълчение на Хадж Амин ал-Хусейн, а израелските – около 93 000 – 100 000. Да, арабските страни, нападнали Израел, са 5, но числеността на контингентите им изглежда така: Египет – 8000 – 10 000 души, Трансйордания – 4000 – 5000, Сирия – 3000 – 4000, Ирак – 2000- 4000, а ливанските бойци са едва 1000 – 2000 души.

Сред израелските бойци има 20 000 – 25 000 ветерани от ВСВ, множество ветерани от милициите с богат боен опит. Израел разполага с танкове, артилерия и авиация, а враговете му – не. За финансиране на войната само евреите от САЩ осигуряват 50 млн. долара, като по това време Израел се радва на подкрепата и на САЩ, и на СССР, който организира доставки на оръжие чрез Чехословакия.

На 11 декември 1948 г. с Резолюция 194 на ООН е провъзгласено правото на връщане или компенсации за бежанците. Приемането на Израел в ООН през 1949 г. е свързано с условие за изпълнение на Резолюция 194. В периода 1949 – 1967 г. са гласувани 19 резолюции на ОС на ООН, потвърждаващи правото на завръщане. Досега Резолюция 194 е потвърдена над 110 пъти от различните органи на световната организация.
Множество от тези бежанци търсят подслон в Газа, която, заедно със Синай, през 1948 г. е предадена от англичаните на Египет. Както правилно отбелязва Робърт Фиск, дългогодишен британски кореспондент за Близкия изток, днес 80% от жителите на Газа не са с произход от Газа, а са бежанци.

През 1949 г. с всяка арабска държава поотделно са подписани споразумения за прекратяване на огъня, като Йордания окупира Западния бряг на река Йордан.

След като Египет обяви, че национализира Суецкия канал, Великобритания, Франция и Израел го нападнаха на 29 октомври 1956 г. и Израел окупира Газа, но на 5 ноември натискът на САЩ и ООН спря израелците и огънят бе прекратен. На 7 март 1957 г. Израел предаде територията на умиротворителите на ООН. По време на т. нар. Шестдневна война, започнала с изненадваща израелска атака на 5 юни 1967 г., Израел окупира целия Синайски полуостров и Газа, завладя Източен Ерусалим и Западния бряг на река Йордан, както и сирийските Голански възвишения. Оттогава според международното публично и хуманитарното право Израел е окупационна сила и носи отговорност за тези територии. След войната Йом Кипур от 6 октомври 1973 г., с американско посредничество Египет и Израел подписаха официален мирен договор. През 1982 г. Израел върна на Египет Синай, но запази Газа.
Борбата на палестинците, започнала през 60-те години от Организацията за освобождение на Палестина, продължила дълги десетилетия, минала през Първата Интифада от декември 1987 г. доведе до споразуменията между ООП и Израел от 1993 г. от Вашингтон и Осло. Предвидено е Газа да бъде временна столица на палестинската автономия. През 1994 г. израелските войски се изтеглят от Газа, но няколкото хиляди израелски заселници остават. В статия, публикувана в ДГардиън“, професорът от Оксфорд Ави Шлаим твърди, че в Газа през 2005 г. има по-малко от 8000 еврейски заселници и 1,4 млн. местни жители, но заселниците контролират 25% от територията, 40% от плодородната земя и лъвския пай от оскъдните водни ресурси.

През лятото на 2005 г. израелският министър-председател Ариел Шарон предприе изтегляне на заселниците, но въпреки това Израел продължава да носи отговорностите на окупационна сила съгласно Женевските конвенции, тъй като контролира ефективно достъпа по суша, въздух и море; вноса и износа; частите му могат да навлизат в Ивицата, когато пожелаят. Поради жестоката блокада, наложена от Израел, английският писател Джон Бъргър нарече Газа Днай-големия затвор на света“.

Блокадата беше факт още преди ХАМАС да спечели проведените през януари 2006 г. свободни и справедливи според международните наблюдатели избори за Законодателния съвет на палестинската автономия. Израел обаче отказа да признае това демократично избрано правителство, настоявайки, че ХАМАС е терористична организация.

В 5-те избирателни района в Газа, Хамас печели 15 от 24 места (62.5%).

Така стигаме до въпроса – защо се получи тази ситуация?

Въпреки че призна Израел още през 1988 г., ООП не получи нищо в замяна. Фатах от дълго време ръководеше палестинските дела, което доведе до известно изхабяване и корумпиране. Умерената политика на Фатах на отстъпки не доведе до нищо – колонизацията на Западния бряг продължава, строят се нови израелски селища, чекпойнотовете, стената и бариерите правят пътуването на десетина километра разстояние ад и многочасова сага. Всичко това автоматично укрепи позициите на ХАМАС. Колективното наказание, на което са подложени жителите на Газа, също не можеше да има за следствие нещо различно от този изборен резултат. Лишена от камиони с продоволствие, без гориво, без електричеството, Газа, останала на студено и гладна, е изненадващо, че гласува едва 60% доверие на ХАМАС.

Както и други радикални движения, с приближаването си до властта ХАМАС започна да променя своята политическа програма в дух на умереност. От безкомпромисна отрицателна позиция в Хартата си, Движението за ислямска съпротива започна да се приближава към прагматичното приемане на идеята Ддве държави за два народа“. През март 2007 г. ХАМАС и Фатах сформираха правителство на националното единство, което беше готово да преговаря за дълготрайно примирие и спиране на огъня с Израел (за 20, 30 или даже и 50 години, но в границите на еврейската държава отпреди 5 юни 1967 г.). ХАМАС предложи решението да бъде в съответствие с резолюциите на ООН, което де факто значеше мълчаливото признаване на Израел.

ХАМАС дори приеха начело на правителството на националното единство да застане д-р Салам Фаяд, който като водач на листите на партията ДТретият път“ на парламентарните избори през януари 2006 г. спечели ок. 3%.

Използването на етикети като Дислямски фундаменталисти“, Драдикални ислямисти“ и пр. по отношение на ХАМАС често ни кара да забравим, че при общ процент на християните в Палестина 8-12%, според Владимир Чуков (ДИслямският фундаментализъм“) ок. 30% от членовете на ХАМАС са християни. Един от убитите лидери на движението, Тито Месауд, също е християнин, а наличието на палестинци-християни в челните места на съпротивата срещу Израел неведнъж е подтиквало най-висшите ръководители на ХАМАС да изразяват уважението си към източното православие. Това е така, защото, за разлика от повечето ислямисти, които се борят за създаването на халифат за цялата умма, основна цел на ХАМАС е извоюване независимостта на Палестина.

Израел обаче отказа всякакви преговори с правителство, което включва ХАМАС, и продължи старата игра „разделяй и владей“ с двете враждуващи палестински фракции. Чак падането на правителството на националното единство подбуди ХАМАС през юни 2007 г. да завземе властта в Газа. Властта в Западния бряг обаче остана в ръцете на Фатах. Завземането на власта от Хамас през юни 2007 г. съвсем забърка българските журналисти, които масово грешаха датите на изборите в Палестина и не бяха съвсем наясно кой къде какво държи.

Междувременно Израел отхвърли и саудитския мирен план от март 2002 г., които все още стоеше на масата. Коронованият саудитски принц Абдула предложи и всички 21 други страни членки на Арабската лига одобриха план, правещ отстъпки, дори по-големи от тези в международния консенсус. В замяна на пълно израелско изтегляне този план предлагаше не само пълно признаване на Израел, но и Днормални отношения с него“ и призоваваше не за Дправото на завръщане“ (потвърдено десетки и стотици пъти от международния закон) на палестинските бежанци, а просто за Дсправедливо разрешаване“ на проблема с бежанците. Коментатор на либерално-левия израелски вестник ДХаарец“ отбеляза, че саудитският план е бил Дизненадващо сходен с това, което (Ехуд) Барак твърди, че е предложил преди две години“ в Кемп Дейвид. Коментарът на Н. Финкелщайн е красноречив: ДАко Израел наистина се стремеше към пълно изтегляне в замяна на нормализиране на отношенията с арабския свят, саудитският план и неговото единодушно одобряване от Арабската лига би трябвало да бъде приет с еуфория. Всъщност след един ефимерен преход на увъртане и мълчание, той бързо бе пуснат в Ддупката на паметта“. Тази арабска мирна инициатива беше подновена през 2007 г.

Не бива да се забравя, че работата на ХАМАС беше ограничена и от факта, че петима от министрите и 29 народни представители на движението са арестувани от израелците, включително и Абдел Азиз Дуейк, председател на Законодателното събрание на Палестина. В затвора са и 27 местни лидери на организацията.

Освен това, условията на живот в ивицата са наистина ужасяващи. Професорът от Колумбийския университет в САЩ Едуард Саид описа Газа така: ДТова е най-ужасното място, на което някога съм бил. Изключително мрачно място, заради отчаянието и мизерията, в които хората живеят. Не бях подготвен за лагери, които са много по-зле от всичко, което съм видял в Южна Африка“. Джон Дугарт, специален пратеник на ООН за човешките права в Окупираните палестински територии, който е южноафриканец, изказа подобно мнение. Сара Рой, изследовател от Харвард, Днай-достойният за доверие авторитет по проблемите на Газа“ (Е. Саид), говори за Дсистематичен икономически регрес.“ В подкрепа на това становище недвусмислено говорят статистическите данни – БВП на глава от населението в Газа през 2000 г. е 1300 – 1500 долара, докато през 2003 г. това ниво е 898 щатски долара. Днес дори е още по-ниско (ок. 600 долара). Този показател за Западния бряг съответно е 1100 долара. С подобен доход Газа се намира на 4-то място отзад-напред по икономическо развитие в света.

В Газа плътността на населението на квадратен километър е 9.5 пъти по-висока от тази на Западния бряг. При 1 482 000 души на площ от 360 км.2, средната гъстота е от 4117 д./км.2. Това я превърща в най-гъсто населената зона на света! За сравнение, на Западния бряг живеят ок. 2 535 000 д. на 5800 км.2, сиреч гъстота от 433 д./км.2.

При тези условия на живот голяма популярност на ХАМАС спечели и неговата широкомащабна благотворителна, образователна и социална дейност.

Моментът за войната беше прецизно избран.
Израелската армия желаеше да възстанови доверието в себе си, разклатено от не особено успешната война с Хизбула в Ливан от 2006 г. Политиците пък желаеха да демонстрират твърдост в навечерието на предсрочните общи избори за парламент.
Тъкмо в този отрязък от време се създаде властови Двакуум“ в САЩ – президентът Джордж У. Буш вече нямаше думата в САЩ, а пък новоизбраният президент Барак Обама чакаше официалното си встъпване в длъжност на 22 януари.

За 8-те месеца до началото на тази война в Газа Израел създаде Национална дирекция за информация. Според британския вестник ДОбзървър“ дипломати, групи за натиск, блогове и пр. още в началота на войната започнаха да разпространяват получените от тази дирекция грижливо подготвени съобщения: че ХАМАС нарушава условията на споразумението за примирие; че целта на Израел се състои в защита на своето население; и че израелските въоръжени сили правят всичко възможно, за да не причиняват щети на гражданското население (то просто няма къде да иде). Израелските пи-ари постигнаха забележителни успехи в разпространявето на тези послания. Думата отново има израелецът Ави Шлаим: ДНо, все пак, в същността си, тази пропаганда е куп от лъжи.“ Според Ехуд Барак, израелският министър на отбраната, операция ДЗакалено олово“ е подготвяна поне от 6 месеца.

Кой кого провокира?

В статията си, ДКой ще спаси Израел от самия него“, преведена и публикувана у нас от Центъра за близкоизточни изследвания, Марк Ле Вин изтъква, че дори и дясно-центристки израелски разузнавателни организации признават израелските провокации като причина за конфликта. В доклад от 31 декември 2008 г. на ДИнформационния център за разузнаване и тероризъм“, озаглавен ДДоклад на разузнаването за шестте месеца примирие“, се споменава, че Дескалацията и нарушаването на мирното споразумение“ са започнали, след като Израел е убил шестима членове на Хамас на 4 ноември без никаква провокация и след това, на следващия ден, е поставил цяла Газа под обсада.

Според съвместно проучване, извършено от университета в Тел Авив и европейски университет, това отговаря на модела, според който израелското насилие е причина за прекратяването на 79 % от мирните споразумения след избухването на Втората Интифада (септември 2000 г.), в сравнение със само осемте процента за Хамас и други палестински фракции.

Освен това, израелските специални служби акушират раждането на ХАМАС, защото по този начин се създава конкурент на светския арабски национализъм в лицето на ислямистите; също така се подкопава доверието във Фатах, НФОП и ДФОП. Единственият палестински университет, създаден с непалестински средства, е Ислямският университет в Газа, който стана крепост на ХАМАС. Наличието на голям брой израелски агенти в палестинските редици дава възможност на Израел във всеки един момент може да си осигули необходима провокация. Ракетния обстрел на ДКасам“-и беше отразен в медиите като нарушение на примирието (вж. по-долу за какво примирие става въпрос), убийствата, предприемани от израелската авиация – не. Или както записва в дневника си Моше Шарет, вторият израелски премиер, след разговор с Дбащата на Израел“ Давид Бен Гурион – Дтрябва да се научим да провокираме арабите така, че те да ни провокират.“

Цифрите говорят сами по себе си: за три години след изтеглянето от Газа от ракетния обстрел са загинали 11 израелци, но за трите години от изтеглянето на Израел (2005-2008 г.) израелската армия е убила в Газа 1700 палестинци, включително 222 деца. За пример могат да послужат данни и от Втората интифада (след септ. 2000 г.) – на 16 декември 2001 г. палестинците обявиха пълно прекратяване на огъня. ДХамас“ и ДИслямски джихад“ го спазват. Шарон иска само 1 седмица примирие, но палестинците прекратяват огъня за 3 седмици (точно 21 дни). За това време обаче израелците убиват 24 палестинци. Друг случай е когато ДХамас“ прекратиха атентатите за 6 седмици между 4 август и 18 септември 2002 г. Точно в този интервал Израел уби 75 палестинци – мирни, невъоръжени граждани.

В изследването си ДВластелините на Земята“ израелските автори Идит Зертал и Акива Елдар представят дълъг списък на убийства на палестински активисти, както и други провокации, извършени от Израел, които са били причина за палестински насилствен отговор, включително и атентати. За съжаление, българските медии отразяват само отговора й, но не и самата провокация.

В конкретния случай, за който пиша – операцията ДЗакалено олово“ от декември – януари в Газа, всички медии Дзабравиха“ за сключеното по-рано примирие. На 19 юни 2008 г. с посредничеството на Египет представители на ХАМАС и Израел договориха примирие, което предвиждаше три основни точки: спиране на огъня между страните; удължаването му с още няколко месеца за Западния бряг и Израел да вдигне блокадата на граничните пунктове на Газа. Макар насилието чувствително да намаля, Израел не спази условията на споразумението за вдигане на блокадата, като продължи да налага колективни наказания като спиране на електричеството и водата; ограничи достъпа на камиони с гориво, храна, медикаменти и хуманитарни помощи.

Въпреки че 30 жители на Газа бяха убити от израелски огън, а десетки други починаха от блокадата по време на това Дпрекратяване на огъня“, ХАМАС се стараеше да спазва примирието. Според изявлението на един от лидерите на ХАМАС, въпреки нарушенията, те са си мълчали от уважение към египтяните“, които посредничеха при договарянето на примирието.

Израелските действия

Вследствие на израелските въздушни удари, 4000 сгради бяха напълно разрушени, а поне 12 000 – сериозно повредени. Това даде основние на редица анализатори да заговорят за повторение на доктрината ДДахия“ – тази тактика беше приложена през 2006 г. по името на южния квартал на Бейрут, където се намираше щабът на Хизбула. Доктрината се състои в унищожаването на цял квартал или село, при положение, че някой стреля по Израел оттам.

Медийното отразяване на конфликта показваше само Дислямския фундаментализъм“, но факти като писмото на бившия върховен сефарадски равин Мордехай Елиаху до Олмерт, в което заявяваше, че няма Дникаква духовна забрана да се избиват безразборно мирни граждани по време на евентуална офанзива срещу Газа, целяща да предотврати изстрелването на ракети“.

Представянето на процесите беше доста еднопланово, като медийното покритие, например, говорейки за подкрепата, която арабски режими оказват на Хамас, не отчиташе, че те имат проблеми с ислямистите в собствените си страни и се боят от ислямски радикализъм не по-малко от Израел. От своя страна пък Жорж Корм пише: ДПо всичко изглежда, че ислямският фундаментализъм допада на Израел – на първо място, защото ликвидира единствената сериозна претенция срещу създаванета на еврейската държава, идваща от страна на арабския светски национализъм, и на второ, защото руши още по-дълбоко Ливан и останалите арабски държави. Освен това, ако в Близкия Изток се създадат държави на религиозен принцип (сунитска, шиитска, друзка, алалуитска, християнска), нима вече някой би могъл да оспори съществуването на еврейската държава?“.

Всичко това показва нуждата от смели лидери и за арабите, и за израелците, които да имат решимостта да предложат траен и справедлив мир на народите си.

Бележки:

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук