ИЗБОРИТЕ ЗА ЕВРОПЕЙСКИ ПАРЛАМЕНТ – ТРЕВОЖНИ ТЕНДЕНЦИИ

0
180


Изборите за европейски парламент несъмнено са една от най-внушителните прояви на пряката демокрация в света, тъй като при тях пряко се избира орган с над 700 народни представители. Едновременно с това тези избори (шести поред) са и едно от събитията, които предизвикват твърде слаб интерес от страна на участващите в тях над 300 милиона избиратели от 27 европейски държави с половинмилиардно население. Нещо повече, гражданският интерес точно към изборите за европейския парламент, въпреки че е единственият пряко избиран общоевропейски орган, непрекъснато намалява. В проведените между 4 и 7 юни 2009 г. избори това участие с малко надхвърли 40 на сто от избирателите в Европейския съюз. Това очевидно противоречие – демократичен орган, предизвикващ намаляващ интерес, което се потвърди в тазгодишното гласуване, трябва да ни накара да се замислим сериозно не толкова и не само за резултатите (победата на десницата над левицата), колкото за общите тенденции в демократичното развитие на европейския континент. На тези размисли e посветен изложеният тук текст.

Преди да се спра на изборните резултати, искам да кажа няколко думи за същинското значение на тези избори. В случая с европейския парламент съм длъжна да направя уговорката, че названието на този орган е малко подвеждащо, тъй като по своите функции европарламентът се отличава от класическите национални парламенти, чието значение и ние вече добре разбираме благодарение на вече 20-годишния си свободен парламентарен опит. Разликата се състои в това, че европейският парламент не изработва закони, макар че има правото да утвърждава повечето от законите, предложени от Европейската комисия; той не избира и правителство – едва месец преди евроизборите беше гласувано предложението кандидатурата за нов ръководител на Еврокомисията да бъде консултирано с европейския парламент, преди той да бъде предложен за гласуване. Какво в такъв случай е значението на европарламента? То е преди всичко в това, че е единственият орган в Европейския съюз, където може да се чуе свободно изразеното мнение на представители на различни големи групи европейски граждани от всички страни, членуващи в ЕС. С други думи, европарламентът е най-легитимният и най-свободният изразител на вижданията на гражданите на ЕС.

Дали обаче европарламентът изразява мнението на европейското гражданство като цяло? В отговора на този въпрос се крие и обяснението за повечето упреци, отправяни към гражданите на страните от ЕС, че определяли своите симпатии не толкова от общоевропейските, а от националните си проблеми. Вярно е, че в предизборния период гражданите почти не говорят за прерогативите и значението на европейския парламент и за общоевропейската дейност на бъдещите си представители там, а за националната политика и политици, че и гласуването е мотивирано по същия начин – от вътрешнопартийните борби. Смятам обаче, че основната причина за това разминаване между целта на изборите и начина, по който се гласува, не се корени в необразоваността на европейските граждани, а в начина, по който се разпределят мандатите в европарламента. Те предварително са разделени на квоти за всяка страна и се разпределят между националните партии. Това означава, че гражданите не са подканени да гласуват за общоевропейски алтернативи и проблеми, а за това коя от националните им партии ще бъде по-добре представена в европарламента, сиреч евроизборите се превръщат в проверка за влиянието на различните партии в собствената им страна. Ако създателите на европейските институции наистина са искали да има спор по европейските политики, трябвало е да дадат възможност на гласоподавателите да избират между общи различни визии за развитието на Европейския съюз, както ги виждат големите европейски партии, представени в европарламента – консерватори, социалисти, либерали, зелени, националисти, левичари и т.н. Така че и в този случай критиките на политиците показват по-скоро, че те се опитват да прехвърлят собствените си грешки върху „непросветеното“ гражданство.

Всъщност, всичко, написано за ниската избирателна активност в последните избори за европарламент трябва да се възприема доста условно. Едва ли може да се изисква еднаква избирателна активност при определяне на пряко засягащи гражданите институции, какъвто е случаят с националните избори, и при гласуване за орган с много неясно въздействие върху всекидневието. Затова и избирателната активност при последните евроизбори зависеше повече от тяхното съчетаване с други гласувания, а и от още нещо -дали в тях участват по-скоро дисциплинираните западноевропейци, привикнали с упражняването на своите права и задължения при парламентарна демокрация или нихилистично настроените източноевропейци, които все още помнят принудителното гласуване без правото на избор от годините на държавния социализъм. Дори и с тази уговорка няма как да не отчетем, че българското участие на 38% от гласоподавателите е малко по-ниско от общото за Европа, но е едно от най-високите сред новоприсъединилите се към ЕС страни. И това се случи въпреки множеството предсказания, че разделянето на двата избора в България – европейския и националния, ще доведе до апатия. Оказа се, че не всичко трябва да се свежда до административен подход и че когато е формулирана някаква кауза, хората могат да бъдат мотивирани да гласуват дори и за нещо толкова далечно като европейски парламент.

Разбира се, най-важни при всеки избор са резултатите. В този случай те донесоха и най-големите изненади. Става дума на първо място за победата на Европейската народна партия над Партията на европейските социалисти, въпреки голямата доза условност на определянето й като победа, защото тя беше съпроводена със значително нарастване на позициите на т.нар. несистемни партии вляво и вдясно. Независимо от условността няма как да не се признае, че тя показва утвърждаваща се традиция европейците да предпочитат десните и консервативни партии дори и в условията на икономическа криза. Вторият извод обаче е свързан с несъмнения възход на партиите извън класическата ляво-дясна координатна система, с други думи, нарасналото присъствие на т.нар. несистемни партии.

Изборите в началото на юни 2009 г. бяха проведени в условията на дълбока криза, започнала като финансова отвъд океана и превърнала се във всеобхватна икономическа и в ЕС. За началото на тази криза всички в един глас обвиниха алчността на финансистите и неудържимия стремеж към печалба на всяка цена. Може би най-ясно обясняват ставащото днес думите на Дейвид Ландес за разликата между капиталистите от миналото и днешните: „Струва ми се, че истинската разлика между тогава и сега, ако има такава изобщо, по-скоро се отнася до чувството за социална отговорност. Мнозина от сегашните мениджъри прекарват голяма част от времето си в размисли как да похарчат парите за себе си. Докато Карнеги и Рокфелер са отделяли много време за създаване и управление на благотворителни фондации, чрез които да инвестират богатството си в добри дела.“ Желанието да се ползват колкото се може повече блага тук и сега без значение какви са последиците, си остава запазена марка на днешното ни консуматорско общество.

Заради кризата повечето наблюдатели очакваха, че избирателите ще накажат десните партии (особено управляващите), заложили в програмите си за развитие върху икономическия егоизъм. Но вместо това десните партии от семейството на Европейската народна партия успяха да изпратят в европейския парламент значително повече свои представители от заложилите на социалните послания и държавните мерки за запазване на работните места социалисти от Партията на европейските социалисти. Затова най-важният въпрос при анализа на изборните резултати, особено от лява гледна точка, е да се открият причините за неочакваното явление – засилване на позициите на десните партии в условията на икономическа криза.

На мен поне ми се струва, че неуспехът на европейските социалисти се дължи не толкова на техните предизборни стратегии, колкото на изцяло променените условия, в които съществува европейската парламентарна демокрация. Обикновено досега при криза на преден план е излизала държавната намеса за защита на работните места и на доходите на най-безпомощните и пострадалите от кризата, мерки, които са запазена марка на левицата. През последните две десетилетия обаче левицата се оказа изправена пред структурна криза на западноевропейската социална държава (и ликвидиране на източната социалистическа), предизвикана преди всичко от глобализацията. Единственият отговор, който левицата намери, бяха новите програми на най-успешните политици – „Третият път“ на Тони Блеър, който в продължение на цяло десетилетие осигури успеха на лейбъристите във Великобритания, и „Новият център“ на Герхард Шрьодер, който на свой ред успя да върне германските социалдемократи в управлението на Германия. Общата посока и на двата проекта беше към политическия център, сиреч надясно. И в двата нови проекта на левицата икономическата ефективност беше поставена над социалната справедливост, благодарение на което се стигна до неминуемо сближаване между левица и десница в Европа.

Процесът на скупчване на левицата и десницата в политическия център лесно може да се забележи и у нас. При последното си (засега) управление БСП реализира много десни икономически мерки, които бяха предложени първо от десницата. Резултатите изглеждаха много обещаващи и неведнъж се чуваха изказвания на иначе откровено леви политици (като икономическия министър Петър Димитров), че не е толкова важно дали е лява или дясна една мярка, а дали тя увеличава икономическия растеж. Политическият резултат от тази успешна икономическа политика обаче е изчезналата разлика между класическото ляво и класическото дясно.

Как това се отрази на резултатите от изборите за европейски парламент в условията на криза? На пръв поглед сякаш беше повторена класическата схема за разочарование на гласоподавателите от управляващите ги в момента, особено когато става дума за продължило повече от година управление. Така могат да се обяснят слабите резултати на социалистите и социалдемократите в страни като Германия (където са съуправляващи), в Унгария (където отдавна са в криза на управлението), в България (където са главната от три управляващи сили), в Испания. Големият проблем обаче е защо този естествен наказателен вот не се отрази и на десницата – например във Франция на Никола Саркози или в Италия на Силвио Берлускони, пък дори и в Германия, където партията на канцлерката Ангела Меркел излезе на първо място. Струва ми се, че това се дължи не толкова на успеха на тяхното управление в преодоляване на последиците от кризата, а на обществените нагласа за това кой и как може да се справи с кризата.

До 80-те години в подобни кризисни ситуации обществото традиционно се обръщаше към държавата, която да възстанови равновесието – такъв е опитът от преодоляване на кризата с най-дълбоки социални последици – Голямата депресия от края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ в. Тогава на мястото на „твърдия“ индивидуализъм на Републиканската партия идва екип на Демократическата, оглавен от реформатора Франклин Д. Рузвелт, обърнал се към социални програми, помощи за безработни и обществения солидаризъм. Според мен, именно на тази модерна традиция беше сложен край в края на 80-те и началото на 90-те години, когато окончателно се срина алтернативната за втората половина на ХХ в. обществено-политическа система – държавният социализъм от съветски тип. Икономическият крах на тази социално насочена, макар и силова, система навсякъде в Европа се възприе като „окончателна и безвъзвратна“ постмодернистка победа на десните модели, независимо дали са консервативни или неолиберални. И през всички години на нашия вече двадесетгодишен преход в съзнанието на европейците беше утвърждавана идеята, че икономиката може да бъде само пазарна и че единственият стимул за икономическо развитие може да бъде само консуматорската нагласа. Тази икономическа доминанта даде резултат и днес повечето европейски граждани са готови до повярват само на десни икономисти, които непрестанно повтарят, че единственото спасение е намаляването на обществените разходи и затягането на коланите на населението, за да се възроди бизнесът. С други думи, съзнанието за победа на десния проект за развитието на обществото и съобразяването на левите с този проект чрез заимстване на негови икономически мерки лиши европейските умерени леви от шанса да се заявят като алтернатива в трудните кризисни условия.

Кой печели от самолишаването на левите от позицията на алтернатива? Като изключим десницата, която и при възход, и при криза се представя като най-доброто решение, другите печеливши са новите политически сили. Онези, които в сближаването между традиционното ляво и дясно виждат разширяващо се свободно политическо пространство, а оттам и възможността да формулират нови пътища както вдясно от традиционната десница, така и вляво от умерената левица. Така през последните години навсякъде в европейското политическо пространство пробиха десни и леви популистки партии. Макар че досега в европейския парламент ксенофобските десни партии никога не са получавали силни позиции и не го направиха и сега, те имат своето запазено място, а и получават немалка подкрепа от своите колеги в новоприсъединилите се страни – представителите на нашата „Атака“ действително намаляха с един, но се представят достатъчно стабилно. Те съжителстват с тези от румънската Романия Маре („Велика Румъния“), чийто лидер Корнелиу Вадим Тудор вече е евродепутат или от антиромската унгарска „Йобик“. Въпреки че не са опасност за мнозинствата в европейския парламент, присъствието на ксенофобските формации би трябвало не толкова да се осъжда на думи, а водещите политици да помислят малко повече за причините за тяхната популярност в европейските страни.

Не по-малко интересно е засилващото се присъствие в европейския парламент на несистемни леви организации. Между тях на първо място заслужава да се поставят зелените, които в Западна Европа вече са изминали дългия си път от леви бунтари до рационална защита на околната среда. Най-голямата изненада при тях е успехът им във Франция, където те почти се изравниха със социалистите. Но причината в този случай е по-скоро в слабото представяне на силно разделените социалисти. В тази нова „зелена вълна“ България прави изключение. Не толкова, защото не успя да изпрати представители на зелените сред евродепутатите си, колкото защото партията на „Зелените“ се оказа с ясно изразени десни характеристики. Дали тази българска „специфика“ е плод на неразбиране на проблема, или на „специфичната“ екологична политика на левите не е много ясно, но при всички случаи тя заслужава да заеме достойно място в графата „особености на българския преход“.

Трайно в европарламента се утвърждава и групата на левите, които не приемат одесняването на социалистите и предпочетоха категорично да се обявят против капитализма като обществено-икономическа система. Политици с такава нагласа се намират не само сред комунистите (в Източна Европа под това наименование продължава да действа единствено Комунистическата партия на Чехия и Моравия), а и сред други ляво мислещи европейци, които отказват да вярват, че капитализмът няма алтернатива (по Франсис Фукуяма). Засега усилията на тези партии са съсредоточени върху отрицанието, върху посочването на несправедливостите, които носи капиталистическата икономическа система. Те обаче не могат да очертаят истинска алтернатива на капитализма, най-вече защото след рухването на държавния социализъм от съветски тип марксистката алтернатива загуби своята привлекателност. Независимо от това важно ограничение, липсата на нов обществен проект засега не пречи на партиите на протеста да събират нарастващия европейски протестен вот (той е ляв и десен, но в Западна Европа е по-скоро ляв, докато в Източна – по-скоро десен). Дори напротив – липсата на перспектива за участие във властта им дава възможност да бъдат още по-последователни и категорични в критиките си.

Какво в крайна сметка показаха евроиборите от юни 2009 г.? Преди всичко, че обединена Европа продължава да съществува, че нейното управление ще бъде плод на договореност между класическите европейски виждания – консервативно-десни, социалистически и либерални, но и че те ще бъдат принудени да действат в условията на нарастваща критичност отляво и отдясно. А дали тенденцията за намаляващо влияние на умерената левица ще се запази, зависи преди всичко от способностите на нейните лидери да очертаят не псевдолява, а наистина лява алтернатива на консуматорството и неограничения пазарен егоизъм.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук