90 години от рождението на писателя
Без съмнение, Джеръм Дейвид Селинджър е сред най-интересните и загадъчни писатели на нашето време. Ироничен, малко наивен, меланхоличен и деликатен, той е и ексцентричен, и енигматичен – твърде трудно може да бъде сбъркан с някого.
Роден е на 1 януари 1919 г. под самотния и упорит знак на Козирога в Ню Йорк, в семейство на дребен търговец от еврейски произход, но майка му е американка. Като ученик сменя куп училища в родния си град, а през 1936, след ред перипетии, завършва Военния лицей „Велю Фордж“ в Пенсилвания. През следващата година се записва в Нюйоркския университет, но само след три месеца го напуска. През 1941 г. постъпва в Колумбийския университет, но и там не изкласява. Междувременно се самообразова, при това доста упорито и целенасочено, и започва да опитва перото си с кратки разкази за печата. Успява да публикува само няколко от тях в разни списания, но без особен успех. Прекъсва литературната си дейност, за да участва във Втората световна война – бие се по фронтовете в Англия и Франция и това е житейски опит, който ще остави дълбоки следи у него. От този момент Селинджър ще започне постепенно и твърде упорито да се самоизолира от света, да си създава собствена вселена, обитавана единствено от неговите литературни герои, които по-късно ще станат световноизвестни (Холдън, Сеймур, Френи, Сибил, Зуей, Рамона, Есме). Накрая ще се оттегли напълно от обществото. След войната, през 1946 г., ще наеме квартира във вилно селище край Ню Йорк, после в Уестпорт (предградие, населявано предимно от литератори), докато накрая се махне и оттам и намери покой в Корши, Ню Хемпшир. Тук повече няма да позволи на никого да нахълта в личното му пространство – особено ако е журналист или фотограф. Така ще се случи и с английския писател и журналист Йън Хамилтън, който ще поиска да публикува в книга писмата на Селинджър до негови колеги и приятели. Все пак, след време въпросната книга ще види бял свят, но доста редактирана и перифразирана от самия Селинджър.
Легендарна фигура, популярна в цял свят, американският писател ще стане също герой на роман („Босоногият Джо“), а след това и на филм („Полето на сънищата“). Говори се, че Селинджър практикува хиндуизма Адвайта Веданта. В мемоарната си книга, публикувана през 2000 г., Маргарет Селинджър, дъщерята на писателя от втория му брак (той е баща и на актьора Мат Селинджър), разкрива някои не особено приятни черти от характера на родителя си. От този текст разбираме, че Селинджър е държал дъщеря се като затворничка у дома, без да й позволява да излиза и да се среща с роднини и приятели, и още други неласкави подробности за него.
През 2002 г. обаче група критици, почитатели на таланта на писателя, публикуваха сборника „Писма до Джеръм Селинджър“, един жест на възхищението им към него, като го обявиха за свой „духовен гуру“. Но още преди началото на самоизолацията си Селинджър познава вкуса на славата с неголемия си роман „Спасителят в ръжта“, публикуван през 1951. Холдън Кофилд, младият антигерой, обиколи света, влезе дори и в българските учебници по литература. През 60-те години, когато книгата се преведе на много езици, беше приета като истински бестселър, като голяма литературна сензация. Холдън е посрещан като истински бунтар-самотник, антиконформист. За първи път един млад човек минава през всичко непозволено – бягство от училище, посещение на барове, бягство от дома. Всъщност, историята на Холдън е история за неговото пътуване. Едно кратко пътуване, започнало от колежа и приключило в родния му дом в Ню Йорк. Но при все че е кратко във времето, то е болезнено дълго за героя. Започва от заледеното езеро в центъра на парка в огромния град и приключва сред нивите с разцъфналата ръж, където играят децата. В бягството си младежът се надява, че ще избяга от лицемерието, снобизма, фалшивия морал на възрастните, от всичко, което го заобикаля. Той е в непрестанен конфликт със самия себе си, със заобикалящата го действителност и тъкмо върху този конфликт е изградена основата на този всъщност остро социален роман. Горчивият опит ще помогне накрая на младия герой, все още момче, да проумее великата истина, че действителността не може да се промени, че трябва да се приеме такава, каквато е, както и хората, които са в нея.
Няма съмнение, че знаменитият Холдън Кофилд, този, който съвсем не иска да прилича на другите, който не иска да прави нищо друго в живота освен да „спасява децата, преди да паднат в пропастта“, е другото Аз на автора – странният, симпатичен и добър по душа самотник Джеръм Селинджър. Изповедният тон тук изпълва образа на Холдън с поетична красота и вътрешна страст.
В следващите си книги: „Девет разказа“ (1953), „Френи и Зуей“ (1961), „Вдигнете гредата, строители!“ (1963), „Сеймур“ и „Въведение“ (1965) Селинджър разказва със същия носталгичен хумор за изгубеното си детство. Когато четеш разказите му, оставаш с впечатлението, че в тях е вградена една детска душа, понесла върху крехките си плещи благородната мисия да освободи околните от грижите и злобата на деня.
Наистина, колко невинно и естествено е приятелството между „лудия“ Сеймур и малката Сибил („Чудесен ден за лов на рибка- бананка“). И колко драматична е самотата на момиченцето Рамона, измислило си момчето Джими – „нейния най-добър приятел“, с „черна коса и зелени очи“, който я следва навсякъде! („Вуйчото от Кънектикът“).
Всеки път, когато чета и препрочитам привидно грубата проза на този автор, съжалявам, че разказите му накрая свършват, че не са повече, че нашият свят е вече тъй далече от тази доброта, детска наивност и малко тъжна меланхолия, че е станал още по-жесток, бездуховен, опростачен, че живеем сред такива явления като Глория, Ивана и Азис, сред мутри, олигарси, чалга, рап и черни джипове… Но се сещам и за искрената надежда, която ми вдъхва малкият Чарлс от разказа „За Есме, с любов и погнуса“. За неговата малка гатанка: „Знаеш ли какво казва едната стена на другата?“, „Не се безпокой, ще се срещнем на ъгъла!“…
