ПАК ЗАПОЧНА!

0
178

АТАНАС НАКОВСКИ е роден през 1925 г. Между 1947 – 1948 г. работи във в. „Студентска трибуна“. През 1949 г. завършва Стопанския факултет и постъпва в Радио „София“, където работи до 1958 г. От 1958 до 1975 г. е редактор в издателство „Български писател“. От 1975 г. главен редактор в сп. „Септември“.
Автор е на книгите „Невъзможни срещи“ (1969), „Без сенки“ (1970), „Светът вечер, светът сутрин“ (1973), „Върхът на айсберга“ (1986), „Другата галактика“ (1999), „Спирала“ (2002), „Аз Гъдьо, бивш Цезар, бивш Нерон (2005), „Лунатици“ (2006), „Интервю със себе си“ (2008) и др.
Носител е на наградата за фантастика „Гравитон“ (2001).

Пак започна – ядосан си помисли таксиметровият шофьор Трифон. Трифон, но не Зарезан, а Здравков.

Мъж на средна възраст, с лице, готово още следващия миг да се усмихне, но кой знае защо не се усмихваше. Другите не знаеха защо, той обаче знаеше. И със сини очи, в които сякаш се оглеждаше нещо необятно. Видът му винаги излъчваше внушението, че много по-продължително е живял на открито, сред полята и под небето, отколкото в тясната автомобилна кабина, дето седеше днес зад волана.

Какво виждаше Трифон сега? Улици с хора и с коли. Хората вървяха, приказваха, ръкомахаха, някои се тъкмяха да пресекат улицата, но в последния момент се оглеждаха и спираха, очаквайки платното да се освободи от колите. А те, колите, някои между тях и от жълтите, управляваха ги негови колеги, продължаваха да се движат – напред, назад, завиваха, спираха, тръгваха. На вид като че ли нищо не се променяше. Дали щеше да продължи да е така, повтарящо се безброй пъти пред погледа му?

Дразнеше го не това, което виждаше в момента, а спомените. И макар спомените да го нервираха, всеки път сякаш искаше да прозре в недалечното си минало смисъл, различен от ставалото с него. Какъв по-различен смисъл можеше да има то? Всичко беше съвсем обикновено. Растенията, в чието отглеждане бе участвал с опита и знанията си на агроном, живееха до мига, в който ги откъснеха, за да бъдат превърнати в храна на хората, дето ги посаждаха. А като храна, те продължаваха живота им, та следващата година да посадят нови и историята да се повтори. Както се бе повтаряла от незапомнени времена…

Сега какво можеше да наблюдава? Хората, дето го наемаха да ги вози. И наблюдавайки ги, опитваше се да вникне в тяхната психология, сякаш чрез нея щеше да се добере до някакво ново значение на заобикалящата го действителност. Но дали беше истина това, към което се стремеше – нерядко се питаше той – или като диреше този непознат му страничен смисъл в сегашното негово съществуване, искаше по някакъв не толкова болезнен начин да преживее промяната, настъпила в живота му.

Подобни мисли и преживявания невинаги го спохождаха, но налегнеха ли го веднъж, нямаше леко отърване от тях. Добре, че за щастие не пречеха на работата му. Управляваше колата внимателно, дори майсторски. Отдалеч оглеждаше улицата, по която пътуваше, нищо не избягваше от зоркия му поглед.

По-точно – почти нищо. Защото, както сега, ето – миг неосъзнато разсейване – и хоп, колата мина през една от многобройните дупки по софийските улици. Раздрусването беше неприятно, като всичко неочаквано, но за щастие таксито продължи да се движи нормално. Слава Богу, за разлика от други подобни случки тоя път нищо не се бе повредило. Слава на Бога, повтори той. А сега – пак напред, и все напред, но по-внимателно.

Какво още можеше да го чака освен нова дупка в уличния асфалт? Видя я отдалеч. Не дупката, а млада хубава жена, която с вдигната ръка го подканваше да спре, за да го ангажира. И той спря, спусна стъклото на вратата и каза, не без извинение в гласа:

– Съжалявам, но не мога да ви взема! Бързам, повикан съм на адрес и там ме чакат!

Тя го изгледа презрително. Явно не бе свикнала да й отказват каквото и да е.
Трифон също не можеше да свикне с отсъствието на много неща, от които го беше лишил живота, но нямаше какво да прави, примиряваше се. Или си въобразяваше, че се е примирил.

Преживяванията му обаче не свършваха дотук. Понякога колата минаваше покрай места, дето някога е имало градинки. Твърде много се строеше и новите строежи безмилостно унищожаваха старите красоти. Именно – старите, защото за това, дето бе останало от тях, повече от трудно беше да се каже, че е красиво. Грубо утъпкани зелени площи, някъде в тях още безпомощно простираха клони кой знае как оцелели дървета, другаде стърчаха само осиротелите им, гниещи вече дънери.

Господи, навсякъде е почти еднакво, и все пак, защо не мога равнодушно да отминавам тези пустеещи сегашни вече грозоти? И да не въздъхвам, задавен от тъга? Защо? – не спираше да се пита той, и никой по-добре от него не знаеше колко са излишни подобни въпроси. Но той знаеше още нещо. Едно беше въпросите да са излишни, а съвсем друго – чувствата, които пораждаха и без умора поддържаха живи подобни въпроси.

И така, потънал в настроение, останало живо в душата му, въпреки изминалите пусти и безплодни години, за малко да отмине адреса. Добре, че бъдещият клиент бе излязъл и го чакаше на площадката пред дома си.

Той спря колата и отвори вратата. Мъж на неговата възраст поздрави, влезе и седна до него.

– За къде? – зададе вечния въпрос Трифон.

– Към центъра!

– Центърът сега е много голям! Може ли малко по-точно!

– Може, разбира се – усмихна се връстникът му, и с усмивката си сякаш подсказа, че пътуването им няма да мине в мълчание, както нерядко се случваше с други клиенти.

Ето, това искаше Трифон – да се вози днес с приказливец, в разговори времето минаваше не само по-леко, но мислите и спомените, дето тормозеха душата му, оставаха назад и не можеха да го догонят така лесно, както ставаше щом беше сам.

– Да кажем – площад „Славейков“! – уточни клиентът. – А как ще стигнете дотам, вече си е ваша грижа, ваша работа! Винаги съм смятал, че зад волана на автомобила е капитанът на кораба, той определя курса, той определя скоростта!

– Вие да не сте моряк? – запита Трифон, вече управлявайки колата и затова не погледна към човека, за да види и върху лицето му прозвучалата в приятния му глас усмивка.

– Не – отвърна мъжът. – Но, за да разговаряме по-лесно, може ли да ми кажете името си?

– Да. Трифон Здравков.

– Моето пък е Пенчо Пенчев. И така – запознахме се. Аз съм бъдещ пенсионер, но засега все още чиновник. Нещо у вас обаче ме кара да ви запитам винаги ли сте бил шофьор на такси?

– Бях агроном – отговори Трифон, без да позволи в гласа му да прозвучи тъга, но тя продължаваше да владее сърцето му и да поражда картини и чувства, от които предпочиташе да е по-далеч. – Само дето за агрономите днес няма вече работа! Както го няма и някогашното земеделско стопанство!

– Да – също с тъга, но и с предизвикателство, потвърди Пенчев. – С висше образование и шофьор на такси!

– Не съм само аз! – беше готов да въздъхне Трифон, но успя да се сдържи. – Толкова висшисти карат таксита! Някои от колегите ми са дори с две висши образования!

– И друг път съм го казвал – в сегашното време човек трудно може да се размине с абсурдите! Онзи ден срещнах в един вестник заглавието: „Мъката да си богат!“ Господи Боже мой, помислих си тогава, мисля го и в тоя миг, защо на повече хора не дадеш такава мъка? Защо, о, Господи?

– Такава мъка не може да стигне за всички, които я желаят! – засмя се Трифон.

– Не може! – прозвуча съгласието на пътника Пенчев. – А много ми се иска да може. Ако не напълно, то поне отчасти. И затова понякога се съмнявам в теорията на Дарвин, че сме произлезли от маймуните.

– Какво общо има това с „мъката да си богат“? – неволно прихна Трифон.

– Има, и още как! – със самочувствието на откривател заяви Пенчев. – Маймуните космати ли са? Космати са. А ние? Защо не сме космати? Къде е нашата козина?

– По-леко ли щеше да ни бъде, ако бяхме космати?

– Ами да! Никакво харчене на пари за дрехи! И лете, и зиме все космати. Колко нещо щеше да се спести!

– И по дърветата ли щяхме да живеем? – вече не сдържайки смеха си запита Трифон. – Пък и защо не! Също огромно спестяване на средства! Нямаше да ги има тези ужасни строежи, дето унищожават всичко зелено по земята, дето ги издигат!

– А щеше ли да има нужда от агрономи, от автомобили и шофьори? – предпазливо запита Пенчев.

– Козината ни най-малко нямаше да пречи! Вместо дрехи – козина! Вместо апартаменти – клоните на дърветата! Всичко останало, както си е сега! Космат човек не може ли да кара автомобил и да вози друг, също космат като него?

– Как да не може?

– Значи сега плащаме за грешката на природата – каза Трифон, – задето не ни е оставила козината! Да си имахме козината, пък нека на някои да им е мъчно, че са богати!

– А дали няма да прочетем някой ден и такова заглавие – „Мъката да си космат“? – запита Пенчев.

Това звучеше вече малко по-различно. Трифон беше сигурен, че Пенчев поклаща глава. Но когато отново чу гласа му, в него имаше повече ирония от преди.

– Знам един, дето и когато трябва, и когато не трябва го показват всички телевизии – винаги официален, с вечната папионка на врата. Сигурно и с нея спи. Ето, той е в състояние да напише „Мъката да си космат“!

– Ами и папионката може да бъде от козина! – каза Трифон.

– Може – съгласи се Пенчев. – Но не папионката е важна, а нещо съвсем различно. Сега още съм на служба, скоро ще ме пенсионират. Знаеш ли какво е положението на пенсионерите?
– Каквото е и нашето, след като въпреки висшите си образования няма друга работа за нас и караме таксита!

– Да – съгласи се Пенчев. – Карате таксита, а заедно с тях и тъгата по загубените мечти! Или не е така?

– Така е! И все пак…

Искаше да каже нещо, което и друг път го бе спохождало, но повече като чувство, а не – мисъл и заключение. То обаче все се беше измъквало. Сега вече нямаше къде да се дене. Въпросът беше един и прост като всяка истина. Стига с това минало! Да живеят с днешния ден и да се забавляват, както се забавляваше днес от мига, в който при него се качи Пенчев. Но не успя да изрече истината, която го бе откъснала от миналото. Попречи му тъкмо този, дето го доближи до най-същественото, с което непрекъснато, ден подир ден се преследваха. Попречи му като каза:

– Жалко, че космати или некосмати, съвсем скоро трябва да се разделим. Ето, виждам вече мястото, дето трябва да сляза. Добре, че има място да паркираш.

Жалко, помисли си и Трифон. Никога досега не бях возил такъв човек. И защо трябваше да е толкова късо разстоянието? Защо?

Докато всичко това минаваше през главата му, той паркира на мястото, което му посочи Пенчев.

– А сега – въпросително рече Пенчев, – колко?

– Четири и четиридесет – със свръхнеудоволствие произнесе Трифон думите, дето в неговата работа изместваха всичко, което другите хора си казваха на прощаване.

– Пет! – каза Пенчев и му подаде червеникавата банкнота от пет лева.

– Не! – възпротиви се Трифон и отблъсна с ръка банкнотата. – Колкото съм казал, точно толкова!

– Това пък защо? – удиви се Пенчев. – Ти не си седнал тук да си правиш кефа, а да си изкарваш прехраната!

– И въпреки това – не! С разговора, който водихме, ти ми даде повече от всичко! А то е: светът и животът може да са всякакви, ти обаче търси интересното! Винаги търси интересното! Ето, това отникъде не се купува, и на никого не се заплаща! Или не си съгласен с мен?

– Съгласен съм! – промълви Пенчев, прибра банкнотата и бръкна в джоба си за точната сума! – Ако трябва да го купиш или заплатиш, то вече няма да е интересно! Човек сам трябва да си го създава!

– Сам и с помощта на приятелите, каквито станахме с теб! – рече Трифон. – Бъди космат, ако ти се наложи, живей по клоните, но да ти е интересно! Винаги и във всичко!

– Винаги и във всичко! – повтори след него Пенчев и му подаде ръка за сбогуване.
Трифон я пое и за малко да каже: „Хайде да те повозя още малко, толкова искам да ни стане още по-интересно!“

Пенчев сякаш отгатна мисълта му.

– Сигурен съм, че няма да е единственото ни интересно пътуване!

А интересните пътувания щяха ли да ми върнат отишлото си от моя живот, помисли си той, подкарвайки таксито.

Беше му приятно. Да можеше отново да се повози с весел приказливец като Пенчев. Пък ако ще преди това да мине през незапълнена дупка в паважа. Дори да го спре полицай не затова, че е нарушил правилника, а за да си начеше служебната краста. Добре му беше, добре, а можеше да стане и по-добре.

Но – само дотук. Защото пак започна! Нямаше дупка в асфалта, нито го чакаше полицай. На близкия ъгъл стоеше с вдигната ръка стар познат. Той много обичаше приказките, но слушайки го човек, просто умираше от скука! А нямаше как да бъде отминат, защото скучният приказливец щеше да слезе на платното и да се изправи пред пътя на колата.

Пак започна! – с въздишка повтори Трифон. Единственото, което му оставаше на тоя свят, беше да се примири. И той се беше примирил.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук