ЧЕТА И ПРЕПРОЧИТАМ

0
174

Д. Сърбу (Йон Дезидериу Сърбу) е роден на 28 юни 1919 г. в Петрила, окръг Хунедоара, в семейството на миньор. Умира на 17 септември 1989 г. След като завършва лицея на град Петрошани, постъпва във Факултета по филология и философия в Клуж, преместен през 1940 г. в Сибиу (Херманщат) според Виенския договор. Там учи при Лучиан Блага, Ливиу Русу и Онисифор Гибу. Дебютира в печата още като студент, заради левите си убеждения е изпратен и на фронта по време на Втората световна война в Съветския съюз. През 1945 г. се дипломира с теза върху философията на Юнг и Лучиан Блага. В края на 40-те и началото на 50-те години работи като университетски и гимназиален преподавател, редактор в литературни и театрални списания. По време на унгарските събития от 1956 г. е осъден като Днеблагонадежден“ – последователно на една, на три и на седем години. Освободен е едва през 1963 г., но отново е преследван от режима на Георгиу Деж, а след това и на Николае Чаушеску. Работи като миньор в мина ДПетрила“, като сценичен работник в драматичния театър на Петрошани, след което и като литературен секретар (драматург) в театъра на Крайова – до пенсионирането си по болест през 1974 г. Умира през 1989 г., няколко месеца преди падането на диктатора Чаушеску.

Автор на пиеси, стихове, разкази, романи и есета, носител на награди на Съюза на писателите на Румъния, на Румънската академия, на списание ДРамури“ и др. Негови пиеси и белетристични творби са преведени на руски, френски, английски, полски, испански, унгарски, чешки, италиански и шведски.
Смирено и просветлено чета дневника на Лев Толстой. Не обръщам внимание на прекалено субективните му съждения за гении като Шекспир, Гьоте, Данте.

Толстой е бил по руски обсебен от идеята за морала, премного руснак, премного християнин, страстен, догматичен, и при това не можел да понася официалната църква. Бие е и обсебен от идеята, че Изкуството като средство (не като цел) може да просветли душата, да спаси хората и да ги направи по- добри.

Всяка вечер Толстой беседвал със своя Бог (това било нещо като негов ежедневен отчет). Ненавиждал с цялата си душа всичко, което било лишено от любов, страдание, опрощение.

В своята страна Толстой бил най-непокорният ум на епохата, водил непримирима борба с църквата, царя, армията, подлеците, простаците, невежите, управниците.

Д Единственото и истинското спасение от всички мъки: съзнанието за своята мисия, за това дали е направил онова, за което е бил на тази земя.“ (17 февруари 1897)

При нашето подивяване, когато наоколо няма нищо освен смърт, събития са само сънищата (приключения, пътувания, невъзможни срещи и т.н.), за които – доколкото мога да ги съхраня от забравата – сега се опитвам да разказвам, и които сега анализирам, превеждайки ги от един чужд, незнаен език.

Едно нещо довежда до недоумение: защо никога не сънувам, че чета или пиша. Не сънувам нищо, свързано с книги, библиотеки, писане, писма, макар това да заема голяма част от живота ми.
Сънищата ми са главно из детството, затвора, ероса и някои натрапчиви идеи: че ме преследват, арестуват, разпитват, затварят… Губя всичките си вещи, не мога да намеря пътя, не мога да бягам, преплувам широка река, крия се в някаква гара, срещам родителите си, а те се правят, че не ме виждат, сестра ми плаче на вратата…

И все пак: защо не сънувам нищо свързано с най-важното в моя живот – книгата? Понякога ми се присънва, че съм ученик и са ме изкарали на черната дъска и аз преживявам истински ужас (за кой ли път!), че не мога да реша задачата…

Макар и от десет години да съм изгубил контакта си със своята прекрасна библиотека в Клуж, аз никога не я сънувам. А може би моите книжни приключения да са просто един сън?

Като чета по-внимателно (и все по-субективно) Дневника на този гигант Лев Толстой (мисля, че като човек той е още по-велик, отколкото като писател), аз разбирам как смъртта е завладявала – всеки ден, малко по малко – неговото същество.

Животът започва с игнорирането на смъртта, продължава с борбата с нея, а на стари години идва смирението пред нея, приемането й и даже удоволствието от очакването й.

Ние не знаем нищо за смъртта, освен няколко мита, поверия, освен надеждата и упованието. Повече нищо! Дори и Христос на кръста е бил обзет от страха към нея, от съмнението, от чувството за изоставеност: ДЛама сабахтани!“

И все пак неслучайно старецът Толстой внимателно, почти с научен интерес е разгледал някои от своите сънища. Например този, когато брат му го поканил на лов. Отишъл на лов, но вместо пушка взел кларнет. Опитал се да стреля, но не могъл. Тогава брат му подал оръжието си. Стрелял и – Дбум!“ – се събудил от шума на щорите, свалени от вятъра.

Та целият този сън бил подготовка за този шум. Или се случил веднага, в един миг с шума. Или шумът бил нещо като приложение на съня. Или шумът в съня дублирал реалния шум на щорите?!

Или целият наш живот е само един глупав сън (защо с кларнет на лов?!), с помощта на който ние фатално се приближаваме към предварително подготвеното двойно убийство на тялото и душата.

Цял месец не можах да напиша и ред (четох разни историйки и всякакви глупости), а сега се залових да препрочитам ДИмето на розата“ от Умберто Еко.

И разбрах, в края на краищата, че човечеството живее под знака на Каин. Брат убива брата, а Бог равнодушно, лениво, безсилно се взира в нас, диви ни се и говори: ДОт морална гледна точка от вас няма никаква полза, на вас ви трябва един Варава, да споделите неговата съдба!“

Колко много общо откривам между средновековната религия и днешната политика, между монашеските ордени и партийните активисти и догматици! И си казвам: докато свят светува, борбата между бедните и богатите ще продължава, защото човекът е звяр и макар да може да размишлява и философства, макар да има религия, той, при всички тези Днаучни“ и Дтеологически“ аргументи, е способен да убива, да пали, да руши…

Вече две седмици боледувам, не зная точно от какво – някакъв вирус, простуда… Миналата година пак ми се случи и тогава прочетох куп книги за варварските нашествия, за Чингиз хан, Тамерлан, Атила… Сега се Дглезя“ с четива за Хитлер, Мусолини и сие. Вчера четох книга за Канарис, написана от чеха Кокошка.

Отчаяние и протест (безсилен) ме обземат в резултат на това четене, като си помисля, че всички тези Дцезари“ всъщност са били абсолютни посредствености, фанфарони и парвенюта, хора без достатъчно образование и култура. Дори и Гьобелс, и Чано (графът и зетят).

Трябва да прочета някои по-сериозни трактати за идеята за властта, не може да няма трудове на тази тема.

Сега, в края на този нещастен ХХ век, стана ясно – дори когато говорим за най-Дзавоалираните“ диктатури, – че всяка абсолютна власт в условията на полицейски надзор, осъществяван от съвременната техника, автоматично води към престъпление и робство.

Аз съм направо удивен от дяволското равнодушие на великите диктатори по отношение на човешките жертви. Мусолини казвал на своите генерали, когато се готвел да влезе във Франция: ДДостатъчни са ми само 10 000 мъртви.“ А Хитлер с гордост заявил през 1941 година, че победите му до този момент са му стрували много малко, някакви си 300 000 убити германски войници…

Всеки диктатор се превръща един ден в неосъзнат палач. Той е твърдо уверен, че ТОЙ, единствено ТОЙ, стои зад тези жертви.

През Средновековието считали дявола за маг, за философ, а в наше време той е класикът на марксизма, който ни обучава как да стигнем до тоталната диктатура, която ще ни донесе щастие и светло бъдеще…

Спомням си как ме разтърси твърдението, че: ДОнези, които започват войната, най-често я губят.“

Защо германците не обърнаха внимание на тази истина? Те започнаха и Първата, и Втората световна война, загубиха и двете.(„Който вдигне нож, от нож умира!“)

Питам се: може ли да се приложи този морален закон, осигуряващ победата на онзи, когото нападат, а не на нападателя, приложим ли е той в условията на т.нар. класова борба?

От всички места за заточение Крайова беше за мен най-жестокото и абсурдното място на този свят. Защото се оказа, че ще е до живот. Аз имам право тук на писма, колети, на срещи, на разходки, но никой не ми пише, никой не идва да ме види, дори и на разходка почти винаги ходя сам. Ето вече почти петнайсет години (до 1972 г. имаше с кого да си побъбря в кръчмата), никой от приятелите ми не е пристъпвал прага на моя дом, нямам приятели и в този град (Днай-голямото университетско градче в страната“ – известността на неговия университет сега се свежда до известността на футболния отбор тук!), имам само неколцина благоразумни познати съседи и колеги, добри, но страхливи хора. Никой не питаше за моето мнение – беше ужасно да бъдеш стар, макар и доста образован учител в един град, където, според мълчалива, полуофициална уговорка, трябваше да ходиш със загасена свещ, да живееш в пълна изолация, подобно на Робинзон на Острова на сенките и всеобщата безпаметност. Имах си и своя Петкан, моята предана съпруга, тя – като посланик на румънския език, беше призвана да ме отвлича от мисълта за самоубийство и от още по-страшното: от мъката или обезумяването…

Аз написах в този град десетина книги, подготвям още три или четири. Моите пиеси и романи – дори и вече публикуваните, – едва се търпят, както и мен, вечно са под подозрение.

Ние заедно очакваме амнистия или помилване. Ако другарите благоволят…

През своя живот видях толкова много диктатури (Антонеску, Хитлер, Сталин, Георгиу Деж, Хрушчов, Брежнев, Чаушеску), че мисля, че имам право да изложа някои свои идеи вместо завещание или молба за оставка – идеи от своята класа, етика, век, живот…

Всички диктатури, дори и най-малките, в същността си са империалистически: те не се задоволяват само с управлението, армията, вътрешните и външните работи, финансите, а искат непременно да командват и образованието, културата, децата и предците, да въведат свой ред в историята, на Небето, да влязат във всяко индивидуално съзнание, във всяка душа…

Политическата сила се дублира от политизираната армия, чиято власт може да стане неконтролируема. Нейните методи радикално променят определението и структурата на преследваната цел. Народът се превръща в подозрително малцинство, те се стремят всячески да промият неговия мозък, да го накарат да им служи и безпрекословно да им се подчинява.

Всички ценности, богатства, правови норми, подчинени на това всеобщо политическо насилие, след кратък период на мними успехи и благоденствие показват истинската си същност и цена: на фалшификати и кич. Така у нас и индустрията, и земеделието, и строителството, и фолклорът, дори и целият живот са истински кич. До учителите, писателите и свещениците!

Аз вече не вярвам в стила, за мен той означава отношение – към родината, към народа, към човечеството, към историята, към духа.

Човек, болен от рак, съзнаващ, че скоро ще умре, мисли, говори и вижда сънищата си по друг начин, за разлика от здравия, който знае, че ще живее още дълго.

Не се чувствам болен, но съзнавам, че съм злощастна клетка от един уморен, болен организъм, осъден не на смърт, а на гибел. Накъдето и да се обърна, във всичко виждам неизбежността на Небитието: в очите на децата, в тъпата физиономия на началника, дори и в небесните знамения, в листата или в дъжда..

Ако бях по-млад, ако имах повече сили, за да страдам красиво и достойно, бих потърсил една позната пътечка, за да стигна до смъртта, гордо и достойно…

Но аз съм вече стар и болен и ще свърша някъде по пътя.

Моят живот беше глупава поредица от безсмислени жертви, недоведени докрай, претърпели неуспех всеки път, на финала.

Забрава, изтриване от паметта на всички думи, идеи и заблуди, които успях да запиша, да формулирам писмено. Анатол Франс обърна внимание на този парадоксален феномен: като подчертаваме в книгата основните идеи, за да акцентираме върху най-същественото, рискуваме в един момент то да се изтрие напълно от нашата памет. В паметта ни, подобно на чакалня, се съхраняват живи или присъстват тези идеи, които още нямат Дбилет“ за писмено изразяване, които са били формулирани само устно, тоест, които още не са били преминали през паметта ни ad actam, ad scrittae, заради забравата.

Интересно, защо например във Франция и изобщо на Запад животът е лишен от политическа острота? Може би защото всичко, което е наболяло или още боли, е пренесено, записано в книгите, намира се в библиотеките, в библиографиите. Всеки проблем, за който се пише, снема от нашите плещи болката и отговорността.

По-свободната преса, като например унгарската, способства за нарастване на апатията и безразличието в обществото. Злото, за което е написано и във вестника, не предизвиква разговори под сурдинка или шепнешком. Когато нашите братя комунистите разберат очистителната роля на свободната преса, позорното ни настояще, ще започне да се забравя.

Имам един герой, който направо не ми дава покой: някакъв колега или съсед. Наричам го Дгосподин Нимбус“. Като мен и той е самотен, изоставен, нещастен.

Срещаме се с него и си говорим за някой квартал на Лондон или Лисабон (като описваме в детайли улици, градини или кръчми), после с небрежността на великите пътешественици се преместваме в Тайван или в Хонконг, Виена или Сигет. Ние спорим, караме се, припомняме си подробности, уточняваме. (Например: ДВие грешите, колега, този музей в Танжер се намира не в стария град, а е на брега на морето и се казва ДКасб- ал-Ухар“. Или: ДТова е вярно. При индианците от Мато Гросо съществува традицията мъжът на жената, която е била нападната и изнасилена от приятел на семейството, да изпраща на другия ден след случилото се на този приятел, направил от него рогоносец, подарък!“)…

Така ние бродим из Южна Америка и двамата сме влюбени в град Сао Пауло, дълги години сме живели във фавела – какъв е животът там, какви само са нравите?! От Сао Пауло бързо прелитаме до Тирол или Самарканд, спомняме си имената на улиците, обичаите на местните хора, красотата на пейзажа, общите приятели и познати.

Ние си измисляме, фантазираме, заливаме се от смях. Нито един от нас е ходил някъде!

Да, аз много съм чел и той доста. И двамата сме ходили до Орадя или Браила, с влак. Но за тези градове не говорим. Разделяме се, доста уморени, сякаш току-що сме се прибрали от дълго и трудно пътешествие.

Сега, когато литературата стана индустрия и обект за потребление, когато над нас се изля мусонен дъжд от млади таланти, когато се появиха хиляди поети, белетристи (за жалост малко драматурзи – този жанр бе убит от режисьорите!), когато концепцията за литературата като изкуство бе разширена безумно, безпределно (например Камило Хосе Села писа:“Романът вече няма определение и всяко литературно произведение с подзаглавие Дроман“ може да се приеме за такова!“) – в тези условия от миналия век определението за талант като Джизненост на слога“ и Дбогатство на въображението“ може да се счита за остаряло.

Аз мисля, че в крайна сметка у нас за таланти могат да се приемат само най-рядко срещани личности, притежаващи характер и голяма смелост, способни все още да възприемат света и да го отразяват отвън и отвътре.

Днес талантът е нещо като радар, годен да приема в границите на своето полезрение и великата болка на трагедията, и смеха на комедията, и заплахата за света и живота.

Горбачов, разбира се, ще бъде принесен в жертва. Не можеш да бъдеш едновременно Джордано Бруно и Великия инквизитор, свещеник и Мартин Лутер. След седемдесет години догматично бълнуване се появи умен и здравомислещ руснак и сложи пръст в раната. Но раните се оказаха много, твърде дълбоки и стари. Някои от тях дори нелечими.

Кутията на Пандора все пак се отвори. Сега вятърът на свободата духа не само в пресата, а навсякъде. Стандартът на живота непрекъснато пада. Бюрократите не могат да повярват на случилото се, за тях това е краят на Велика Русия и на интернационалната революция.

Препрочитам ДГУЛаг“ на Солженицин (на английски) . Сравнявайки океана от страдания, предизвикани от революцията с подухването на горбачовския ветрец, разбирам, че Съветският съюз още съществува, че съветският човек е реалност, че реформата отгоре не може да оправи изведнъж нещата отдолу. Те са твърде дълбоки и объркани.

Късна нощ, Велики четвъртък на 1989 година.

С ужас разбирам, че окончателно съм изгубил много ценности и реални неща – една органична част от моето същество.

Аз изгубих Двладенията“ на моето детство – не само пейзажа, реката, планината, не само родителите, роднините, приятелите, но също и Небето, трансцеденталиите, субстанциите и същностите, с помощта на които съществувах интелектуално.

Изгубих вяра във философията, в свещениците, в политиците, вяра в убежденията, идеалите, ценностите, целите, изгубих напълно вярата си в човека и човечеството, в историята.

За мен сега Европа – в края на века – е само дим, лъжа, измама.Аз окончателно изгубих своята гражданска, социална, етническа и религиозна гордост. Вече ми е противен моят род, а Балканите за мен са просто плювалник за великите държави.

Аз вярвам само в Езика, в Добротата, в Саможертвата.

С тяхна помощ отново и отново като дете сглобявам разглобената си играчка, наречена НАДЕЖДА.

Бележка и превод
Огнян Стамболиев

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук