Най-старата лява политическа формация в бившата колониална империя Португалия, подобно на останалите западноевропейски държави по това време, е учредената в традициите на революционния марксизъм социалисти. Португалската социалистическа партия – ПСП (Partido Socialista Portugues – РSP) е сформирана през 1875 г. от левите интелектуалци Азеду Гнечу, Антеру де Куентал и Жозе Фонтана още по време на монархическото управление на страната. С това ПСП се нарежда сред най-старите социалистически формации в Европа. Въпреки това през следващите размирни десетилетия португалските социалисти остават със слабо обществено-политическо влияние в тази полуфеодална, аграрна страна, която в индустриално отношение е най-изостаналата държава на Стария континент.
Португалската левица по време на монархизма
В края на ХІХ и началото на ХХ век значително по-силно обществено влияние има учредената през 1876 г. ляволиберална и антимонархистка Републиканска партия на Португалия – РПП (Partido Republicano Portugues – PRP) начело с писателят Теофилу Брага.
Въпреки рестриктивното изборно законодателство, което по време на парламентарната монархия в Португалия до 1910 г. предоставя право на вот само на най-заможната горна прослойка на обществото, Републиканците успяват през 1888 г. да вкарат в парламента Брага – своя първи депутат, и постепенно разширяват парламентарното си присъствие.
Вследствие тежкото икономическо положение на Португалия, което я принуждава да се откаже от по-нататъшните си колониални амбиции в полза на Великобритания, както и поради нарастващото народно недоволство срещу монархията и псевдопарламентарното управление на страната, в началото на 90-те години на ХІХ в. се стига до антимонархистки брожения. Финансовата и стопанската криза, в която е изпаднала бившата колониална суперсила, владееща все още обширни територии в Африка и Азия, води до раздор и остро противопоставяне между двете промонархистки формации – Регенерационистите и Прогресивната партия, които от десетилетия управляват страната, сменяйки се една друга начело на изпълнителната власт.
На предсрочните парламентарни избори през 1890 г., след поредица народни вълнения с десетки убити и ранени, Републиканците, въпреки нормативните ограничения, успяват да вкарат неколцина свои депутати. Но нито една партия не разполага с достатъчно представители, за да състави самостоятелно правителство. В тази сложна вътрешнополитическа ситуация кралят назначава поредица от бързо сменящи се надпартийни правителства, но те не са в състояние да се справят с тежката икономическа и финансова ситуация, породена от слабата индустриализация на страната, високите разходи на репрезентативната кралска институция, както и поддържането на несъразмерно големи за възможностите на Португалия армия и боен флот, дислоцирани и воюващи в многобройните колонии на страната по целия свят.
Така на 7 май 1891 г. Португалия е принудена да обяви държавен фалит, което окончателно дискредитира политическата система и монарха в очите на народа, и ограничава суверенитета на страната спрямо Великите сили – основните финансови донори на кралството. Едновременно с банкрута на управляващата върхушка в северния град Порту, където е и най-развитата част на страната, избухва широкомащабно републиканско въстание, което е прегазено кърваво от промонархистки армейски части. За да гарантира в тази ситуация запазването на колониите си в Африка, на Португалия се налага да предостави военни концесии на Обединеното кралство в Ангола и Мозамбик (т.нар. Таен договор от Уиндзор от 1899 г.). А за да предотврати окончателния срив на държавата през 1901 г., кралят Карлуш І е принуден да отстъпи право на вето върху бюджета на страната на основните кредитори – Англия, Франция и Германия.
Вследствие на този унизителен за Португалия акт на управляващите кръгове, които само така успяват да удължат пребиваването си във властта, се засилват народното недоволство и въоръжените сблъсъци с правителството зачестяват. Хаосът в Португалия расте, населението живее в мизерия и глад, а влиянието на републиканците постоянно се засилва, както и на по-радикалните социалисти и анархосиндикалисти. За да гарантира оцеляването си, все по-авторитарно управляващата върхушка е принудена да затегне цензурата, да ограничи още повече изборното законодателство в ущърб на прогресивните сили, обявявайки изборните победи на Републиканците за невалидни и разширява допълнително правомощията на краля за сметка на парламента. Последният назначен през 1906 г. от монарха министър-председател, Жуау Франку, управлява изцяло като диктатор с декрети, без въобще да се съобразява с парламента. По негово и на краля нареждане е арестувано и депортирано в колониите ръководството на Републиканците, както и противопоставящото се на монархията ляво крило на Прогресивната партия.
Кризата в управлението на Португалия достига своя апогей на 1 февруари 1908 г., когато в центъра на Лисабон е застрелян кралят Карлуш І и престолонаследникът му принц Луиш Филип. На трона е издигнат 18-годишният Мануел ІІ, който въпреки политиката на помирение, включваща отмяна на цензурата, амнистия на арестуваните републикански политици и на участвалите в бунтовете, както и уволнението на премиера Жуау Франку, не успява да спаси португалската монархия.
На проведения през 1909 г. конгрес на Републиканците, спечелили преди това с голямо мнозинство местните избори в столицата, надделява радикалното ляво крило и партията се обявява за въоръжена революция срещу монархическата държава. Убийството на видния републикански водач Мигел Бумбарда на 3 октомври 1910 г. се превръща в капката, която прелива чашата на народното търпение, въпреки че атентата не е политически мотивиран. В Лисабон и в другите по-големи градове избухват въоръжени въстания. Само дни по-късно във втория по големина град, Порту, Републиката е провъзгласена и е сформирано временно правителство начело с видния републиканец Теофилу Брага. Последният крал на Португалия абдикира и емигрира във Великобритания, което превръща страната в третата републикански управлявана държава на Стария континент след Швейцария и Франция.
Левицата по време на Първата република
Новопровъзгласената през 1910 г. Първа португалска република просъществува само 16 години, характеризиращи се с перманентна политическа нестабилност до 1926 г., когато е пометена от военен преврат. Тя е управлявана от 9 президенти и общо 45 правителства с изключително кратък период на разпад. Характерно за правителствата на Републиканците е тяхната силна антиклерикална насоченост. Веднага след идването им на власт те затварят йезуитските манастири, арестуват част от висшето духовенство, премахват религиозното образование в училищата, както и провеждането на църковни церемонии по време на държавни актове. Забраняват се също благородническите титли, както и носенето на религиозни одежди в публичното пространство. Църквата се поставя под контрола на държавата и Португалия преустановява дипломатическите отношения с Ватикана. Същевременно се легализират стачната борба и разводите, което се възприема от консерваторите като истински скандал в тази доминирана доскоро от църквата католическа страна. Разкриват се и редица нови училища и университети, което намалява неграмотността в страната. Премахва се цензурата и се дава право на гласуване на всички граждани, с което отпада действащият имотен ценз. На първите свободни избори през 1911 г. за конституционен парламент Републиканците печелят с голяма преднина, а след това приемат и новата републиканска конституция на страната. В края на същата година младата република е конфронтирана с първия опит за промонархистки преврат, който обаче е разгромен. С учредяване на републиката в едноименната партия се очертават непреодолими различия между дясното крило, центристите и левите. В началото на 1912 г. това води до разцепване на Републиканците на три нови конкуриращи се формации. Дясното крило сформира Еволюционистката партия, центристите създават Унионистката партия, а лявото крило, което съставлява и по-голямата част от РПП, начело с Алфонсу да Коща, учредява Демократическата партия – ДП (Partido Demoсratico – DP), която впоследствие успява да състави 25 от общо 45-те правителства на Първата република. През октомври същата година монархистите, начело с полковник Де Пиава, извършват втори неуспешен опит за преврат.
През 1913 г. Демократическата партия печели изборите и Алфонсу да Коща е избран за премиер. В Лисабон монархистите извършват редица бомбени атентати срещу новото правителство. Страната е разтърсена и от стачна вълна, начело на която са анархистите и социалистите. Тези събития принуждават правителството на Демократите да забрани част от новосформираните профсъюзи.
Дясноконсервативни кръгове в армията използват тези размирици и извършват през януари 1915 г. военен преврат начело с ген. Жуаким Примента. Но още през май с.г. близки до Демократите офицери правят контрапреврат и свалят военната хунта. На проведените веднага след това президентски и парламентарни избори кандидатите на Демократическата партия печелят с убедително мнозинство. За президент е избран Бернардину Машаду, а за премиер отново Алфонсу да Коща.
В началото на 1916 г. Португалия влиза на страната на Англия и Франция в Първата световна война, конфискувайки немски търговски кораби, намиращи се в нейни териториални води. По време на войната трите партии, наследнички на Републиканците, се обединяват в управляващата коалиция на „Правителството на светото единство“. Страната изпраща 100 000 войници на Западния фронт. Но те са принудени да участват в безуспешни бойни действия, които засилват недоволството в редиците на армията срещу обединеното републиканско правителство.
През декември 1917 г. част от военните, обвиняващи коалиционния кабинет в провал, извършват поредния преврат начело с полк. Сидониу Паиш. Те суспендират републиканската конституция, разпускат парламента, свалят демократично избраните премиер и президент, а управлението на страната се поема от военна хунта. Тя провъзгласява т.нар. Нова република, която е клоняща към авторитаризъм съсловна държава. Властта в нея е съсредоточена в президентската институция. За президент е провъзгласен полк. С. Паиш след провеждане на пряко допитване до народа през април 1918 г., но при липса на друг кандидат. Дотогава, според републиканската конституция, президентите в Португалия не се избират пряко от народа, а от парламента, който до преврата е и центърът на властта. Проведените през май с.г. избори печели създадената от самия полковник Националрепубликанска партия, при условие, че трите силни партии, наследнички на Републиканците, не участват във вота. На второ място се класират Монархистите, които в Северна Португалия начело с полк. Паива учредяват промонархистка военна хунта. Един от първите актове на режима на Сидониу Паиш е да неутрализира антиклерикалната политика на дотогавашните републикански правителства начело с Демократическата партия и да възстанови дипломатическите връзки с Ватикана. Но тази политика на помирение с църквата предизвиква силно недоволство сред народа и в редица градове избухват стачки и бунтове, начело на които са предимно анархистите. Вследствие на тези брожения само година след завземане на властта срещу полк. Паиш е извършен преврат – през декември 1918 г. той е застрелян на централната гара в Лисабон от профсъюзни активисти и бивши фронтоваци, след убийството му „Нова република“ бързо се разпада.
След атентата парламентът избира за нов, компромисен президент адм. Жуау Кащру, който е умерен привърженик на монархизма. По-радикалните монархисти използват ситуацията и начело с водача на северната военна хунта полк. Паива правят опит за реанимация на монархията. Но профсъюзите категорично се противопоставят на реставрацията, обявяват генерална стачка и инициират прорепубликанско въстание, което помита монархистите. Вследствие на тези брожения и на неуспеха на политиката за помирение на двата антагонистични лагера президентът Кащру подава оставка. За негов наследник е избран водачът на Еволюционистката партия и бивш премиер на коалиционното Правителство на светото единство – Антониу де Алмейда. Той остава единственият президент на Първата португалска република, успял да изкара пълен мандат, въпреки че по време на неговото президентство (до 1923 г.) страната продължава да е разтърсвана от стачки, социални вълнения и армейски бунтове. Недоволството на широки слоеве от населението и на военните се подклажда освен от лошите условия на живот, нестабилните и бързо сменящи се правителства (общо 17 само през президентството на Алмейда), също и от незадоволителните за националистите резултати от Първата световна война. Въпреки че Португалия взема участие на страната на победителите, тя не успява да увеличи колониалните си владения, както се е очаквало, за сметка на иззетите от немците територии в Африка. Тежки обвинения в тази насока са отправени от националистите срещу Демократическата партия (ДП), чийто ръководител Алфонсу Коща представлява Португалия по време на преговорите за мир във Версай. Въпреки това ДП успява да състави по-голямата част от множеството бързо сменящи се следвоенни правителства (17 от общо 27 до 1926 г.) и след еволюциониста Алмейда Демократите излъчват двама президенти до края на Първата република с Мануел Гомиш и Бернандину Машаду. Но и през това време размириците в страната не секват.
След антимонархистките бунтове през есента на 1919 г. се учредява нов, клонящ към анархизма профсъюз – Confederacao Geral do Trabalho – CGT (Генерална конфедерация на труда), който за кратко време привлича много привърженици и си извоюва силно влияние в обществото.
През март 1921 г. някои кръгове от набиращите все по-голямо влияние профсъюзни и работнически движения, подкрепяни от силния анархистки синдикат CGT и от лявото крило в Социалистическата партия учредяват като секция на Комунистическия (ІІІ) интернационал Португалската комунистическа партия – ПКП (Partido Comunista Portugues – PCP). През 1923 г. тази нова лява формация провежда в Лисабон своя първи партиен конгрес. За генерален секретар е избран профсъюзният активист Бенту Антониу Гонсалвеш.
След падане на демократическото правителство на премиера Алфреду Родригеш от ДП през ноември 1924 г. Първата португалска република навлиза във фаза на остра криза и перманентни размирици. През април 1925 г. части от армията начело с ген. Де Кордеш се надигат срещу новото правителство на Виторину Гуймариш от Демократическата партия, но и този път републиканските сили успяват да отблъснат пучистите. Успехът не спира раздробяване на прорепубликанските сили и в крайна сметка слага началото на залеза на републиката.
В края на 1925 г. от Демократическата партия се отцепва лявото й крило начело с нейния бивш премиер Жозе душ Сантуш и учредява новата Републиканска партия на демократическата левица. Но не само в лявото, а и в дясното политическо пространство процесът на фрагментиране и радикализиране се засилва. Президентът Гомеш от Демократите, отчитайки ограничените правомощия на тази длъжност и своето безсилие да спре процесите на постепенен разпад на държавата, подава оставка през декември с. г. На негово място е избран отново Бернандину Машаду от ДП, но и той не е в състояние да възпре падането на републиката.
Португалската левица след военния преврат от 1926 г.
На 28 май 1926 г. (пет месеца след встъпването на Машаду на президентския пост) военните извършват поредния пуч, този път начело с ген. Гомеш да Коща, който бързо завладява страната с изключение на столицата и северното пристанище Порту. Но републиката вече не е в състояние да неутрализира поредния преврат. Само седмица по-късно генералът влиза в Лисабон, а последното републиканско правителство се въздържа да раздаде оръжие на жителите на столицата, за да предотврати щурмуването на Лисабон и свързаните с него кръвопролития и разрушения. На 17 юни 1926 г. ген. Гомеш сваля демократично избраното правителство и се самопровъзгласява за президент и премиер. Хунтата суспендира републиканската конституция, разпуска парламента, премахва изборите, забранява всички партии и профсъюзи, преследва и арестува техните активисти, въвежда тежка цензура и забранява стачките. Първата португалска република е ликвидирана и е установена военна диктатура. Същевременно пучистите възстановяват обществените позиции и имотите на католическата църква. След като хунтата потушава няколко неуспешни прорепубликански въстания през 1927 г., военните постепенно предават властта на цивилно правителство, което по време на управлението на католическия професор по икономика Антониу де Оливейра Салазар превръща Португалия за близо половин век в авторитарна, фашизоидно-съсловна държава, наречена от самия Салазар „Estado Novo“ (Нова държава).
През април 1928 г. Салазар е назначен от военната хунта, начело с нейния нов водач ген. Ошкар Кармоня, първоначално като финансов министър с разширени правомощия. Той трябва да санира издънения бюджет на страната, натрупала при управлението на военните дефицит от над 600 милиона ескудос. Професорът се справя с възложената му задача, увеличавайки значително данъците в ущърб на бедните маси от населението, и ограничавайки драстично държавните разходи, най-вече в социалната и образователната сфера. Той успява да консолидира бюджета, с което се превръща в любимец на военните, като така нараства и влиянието му върху кабинета на хунтата.
Левицата по време на диктатурата на Салазар
През 1930 г. Салазар публично оповестява представите си за фашизоидната „Нова държава“, а през 1931 г. създава обединяващия всички обществени движения и професионални съсловия „Национален съюз“ (Uniao Nacional). Професорът е и сред движещите фигури при потушаване на поредното републиканско-социалистическо въстание, подкрепяно и от леви части на армията. През 1932 г. официално е назначен от хунтата за министър-председател, след което постепенно трансформира военното управление във фашистка държава по подобие на Италия по времето на Мусолини. Неговото правителство приема нова конституция, укрепва еднопартийното управление на „Националния съюз“, създава прословутата политическа тайна полиция PVDE и мрежа от концентрационни лагери, разположени в колониалните островни владения на Португалия. Там са интернирани, изтезавани и дори убивани левите политически противници на авторитарния режим. Печална слава има концлагерът „Тарафал“ на островния архипелаг Зелени ноc. В него през 30-те години са интернирани и впоследствие зверски убити ръководителят на анархо-синдикалисткия профсъюз СGТ – Мариу Кастелану през 1940 г., а две години по-късно и генералният секретар на Португалската комунистическа партия – Бенту Гонсалвеш. До средата на 50-те години в този лагер са заточени и португалски интербригадисти, участвали в Испанската гражданска война на страната на републиканците, разбунтувалите се през септември 1936 г. срещу диктатора Салазар леви португалски военни от Революционната организация на въоръжените сили (Organizacao Revolucionario da Armada), както и другите противници на режима. Политзатворниците са изтезавани по най-жесток начин в този лагер, чието ръководство в края на 30-те години е преминало специално обучение в концлагера „Дахау“. Целта е броят на политзатворниците да бъде децимиран по естествен път – недохранване, нечовешки условия на живот, изтезания и лишаване от медицинска помощ. Най-честата причина за високата смъртност сред интернираните е маларията, срещу която не се предприемат никакви мерки.
По време на Испанската гражданска война (1936-1939 г.) Салазар активно подкрепя пучистите начело с ген. Франсиско Франко, разрешавайки им да навлязат в Испания през Португалия. Освен това диктаторът изпраща и 20 000 войници, които заедно със стохилядния италиански и немски контингент воюват на страната на Франко срещу Испанската република. След победата на франкистите през 1939 г. двете фашистки държави сключват т.нар. Иберийски пакт за сътрудничество.
През Втората световна война Португалия, страхувайки се от загуба на колониите си, запазва формален неутралитет, въпреки че симпатиите на режима са изцяло към фашистката коалиция. Страната снабдява до 1944 г. Оста с важни за военната й индустрия суровини като волфрам и др. Но след германско-италианските поражения на Източния фронт и в Северна Африка Португалия се дистанцира от губещите войната и преустановява дипломатическите и търговските отношения с хитлеристка Германия. През 1944 г. Салазар дори предоставя военни бази на Великобритания и САЩ на стратегически важните Азорски острови в Атлантическия океан.
След края на Втората световна война Португалия и Испания поради формалния си неутралитет са оставени от САЩ да съществуват като последните фашистки режими в Европа. След войната диктаторът Салазар предпазливо допуска козметично либерализиране на политическата система, амнистирайки част от политзатворниците и реформирайки през 1946 г. добилата печална известност политическа полиция PVDE, преименувайки я в PIDE, концентрационните лагери също формално се трансформират в затвори. Същевременно режимът разхлабва цензурата и допуска известни форми на политическа проява на опозицията. Разрешава сформирането на Движението на обединените демократи (Movimento de Unidade Democratica – MUD), което обаче не притежава политическо пространство за реална изява. Формално режимът на Салазар допуска и издигане на кандидата от опозицията на „президентските избори“, без той да има шанс за участие в псевдоизборите, камо ли да спечели. Най-често върховният съд на Португалия в последния момент забранява на кандидата на опозицията да участва във вота. Същевременно правото на вот е силно ограничено и е разрешено само на заможните около 15-20% от обществото, и то само до 1958 г. След това режимът на Салазар отнема правото дори на тази привилегирована прослойка да гласува директно за президент. До края на „Новата държава“ през 1974 г. президентът се избира от специално свиквана за това избирателна комисия от няколкостотин строго селектирани от режима членове. Но и тези ограничения не се възприемат като достатъчни от управляващата клика, за да гарантират властта й. През 1965 г. тайната полиция PIDE отвлича и убива кандидата на Обединената опозиция за президент Умберту Делгадуш.
А минималните „демократични промени“ в полуфашистка Португалия през втората половина на 40-те години са достатъчни за САЩ и за западните демокрации да приемат страната в новосформиращия се военен блок НАТО още през 1949 г. Мотивите им са стратегически важното разположение на тази най-западна европейска държава и на множеството й колонии по света в задаващото се глобално противопоставяне между Изтока и Запада.
През 50-те години на миналия век в Африка и Азия набират сила националноосвободителните движения в отвъдморските владения на европейските държави. Тази тенденция не подминава и колониите на Португалия. И докато след 1954 г., след постигането на независимост на Индия, тя успява сравнително бързо (до 1961 г.) да си върне петте пристанища, окупирани от малката метрополия Португалия, в Африка Салазар стартира през 1960 г. широкомащабни военни операции в Ангола, Мозамбик и Гвинея-Бисау. Целта на тези кръвопролитни военни действия е тоталното унищожаване на антиколониалните народоосвободителни движения, които се подкрепят в тяхната борба за независимост активно от Съветския съюз, Китай и Куба. В малката Португалска Гвинея и на островите Зелени нос колониалните окупационни части воюват сравнително неуспешно срещу добре организираното ляво партизанско движение PAIGC, което освен, че е подкрепяно от социалистическите страни, има за съюзник и съседна Гвинея, която още през 1958 г. получава независимостта си от Франция. Значително по-тежко, въпреки подкрепата на социалистическите страни, е положението на борците за независимост в Ангола и Мозамбик. Те са разединени на прозападните (FNLA и UNITA в Ангола и RENАMO в Мозамбик) и промарксистките (МРLA в Ангола и FRELIMO в Мозамбик), и дори често воюват един срещу друг. Освен това в тези две африкански колонии на страната на Португалия воюва расисткият режим на Южна Африка, окупирал съседна Намибия, както и последната британска колония в Африка – Родезия (днешно Зимбабве). Затова военните действия на португалската армия там са значително по-успешни.
Колониалните войни, водени от Португалия на територия от над 2 милиона квадратни километра, в които нейната армия избива близо 1 милион африканци, прилагайки тактиката на „изгорената земя“, използвайки подобно на американците във Виетнам масово напалм и отровни химикали като „Agent Orange“ и др., принуждават сравнително малката колониална метрополия да проведе широкомащабна мобилизация и да отвори военните академии за всички португалци. (впоследствие се оказва фатално за режима.) Военната повинност е увеличена на 4 години, 80% от армията е дислоцирана в Африка, а 50% от държавния бюджет се харчи за кървите войни. Фашизоидният режим на Салазар и след 1968 г. на неговия наследник Марчелу Каетану, чието управление не се различава съществено от това на предшественика му, се опитват на всяка цена да задържат африканските владения на Португалия. Още повече че Ангола по това време е най-големият износител на петрол в Африка и с това внася големи приходи в бюджета на метрополията. Де факто с тези средства Португалия финансира колониалните войни.
Но огромните разходи от тези войни не остават без последствие и за самата Португалия. Икономиката на страната буксува, полуфашистката „Нова държава“ не отделя почти никакви средства за инфраструктура, за образование, за здравеопазване, социалните разходи са сведени до абсолютния санитарен минимум. Негативните резултати от тази асоциална политика са налице – Португалия по това време е най-бедната и изостанала страна в Европа. 30% от населението са неграмотни, което е и най-високият такъв показател на Стария континент. В цялата страна съществуват само два университета (в Лисабон и Порту), а безплатното образование е едва до ІV клас. Обширни части от страната са лишени от всякакъв вид инфраструктура – в региона Алентежу, на юг от столицата, не минава нито железница, нито има асфалтирани пътища. По-голямата част от населението вегетира в иначе непозната за Европа мизерия, която през 1973 г. дори се засилва вследствие глобалната икономическа рецесия, породена от петролната криза. В португалската провинция царят полуфеодални взаимоотношения между шепата едри земевладелци, които владеят почти цялата обработваема земя и безимотното болшинство от селяните. Малкото индустрия и банките също са концентрирани в ръцете на няколко близки до управляващите кръгове семейства. В страната все повече расте социалното недоволство и постепенно се сформира съпротива срещу режима, дори и въоръжена. Сред младото офицерство, което вследствие на колониалните войни произлиза от обикновените среди на народа и е традиционно ляво настроено, се сформира съпротивителното Движение на военните (Моvimento das Forcas Armadas – MFA), което категорично се противопоставя на кървавите войни в Африка, симпатизира на освободителните движения там и се бори за сваляне на фашисткия режим и за смяна на политическата и икономическата система в метрополията.
През 1964 г. в Женева като пряк наследник на забранената през 1926 г. Португалска социалистическа партия се учредява нелегалната организация Португалска социалистическа акция (Accao Socialista Portuguesa – ASP), начело с бившия комунист Мариу Соариш, която през 1972 г. става член на Социалистическия интернационал. Година по-късно, през 1973 г., Соариш учредява в западногерманския курорт Бад Мюнстерайфел новата Социалистическа партия – СП (Partido Socialista – РS) на Португалия. Това начинание е подкрепено активно от Социнтерна и от германските социалдемократи начело с канцлера от ГСДП Вили Брандт.
През втората половина на 60-те години също забранената от режима, но продължила да съществува в нелегалност Португалска комунистическа партия (ПКП), ръководена след 1961 г. от легендарния, избягал от концлагер, Алвару Кунял, сформира въоръжено крило – т.нар. Въоръжена революционна акция (Ассао Revolucionaria Armada – ARA). След 1970 г. бойците от ARA извършват редица нападения срещу военни бази и дори срещу главния команден пункт на НАТО в Португалия – Оейриш.
Паралелно с тези нелегални структури за въоръжена съпротива ултралевите сформират през 1971 г. т.нар. Революционни бригади (Вrigadas Revolucionarias – BR), които извършват въоръжени атаки срещу армейски поделения. Най-широка известност добиват нападенията през ноември 1971 г. срещу военната база на НАТО в Пинял де Армейру, както и взривяването на главнокомандването на колониалната армия в столицата Бисау на Португалска Гвинея през февруари 1974 г.
Съпротивата срещу режима на „Estado Novo“ и неговия нов водач Каетану, издигнат през 1968 г. на върха на държавата, след като Салазар получава удар, кулминира през пролетта на 1974 г. във въоръжен антифашистки преврат, начело на който е армейското движение Моvimento das Forcas Armadas` (MFA), ръководено от левия ген. Васку Гонсалвеш и полк. Отелу де Карвалю.
Португалската левица след Революцията на карамфилите
На 25 април 1974 г. военните от революционното движение MFA излизат от казармите в цялата страна и се отправят към Лисабон. Само 18 часа по-късно най-старата европейска диктатура е сменена по мирен път. Разбунтувалите се леви военни не прилагат насилие, а респектират и прогонват авторитарния режим с многобройност и организираност. Населението в цяла Португалия е на страната на революционерите и ликува, гражданите подаряват червени карамфили на въстаналите войници, които ги освобождават от кървавия режим. А те затъкват цветята в дулата на пушките си в знак, че няма да стрелят срещу народа. Оттук и името – Революция на карамфилите (Revolucao dos Cravos). Дадени са само 4 жертви при щурма на зданието на тайната политическа полиция на режима – PIDE/DGS, чиито агенти откриват огън срещу демонстрантите.
Веднага след сваляне на фашисткия режим се завръщат прокудените зад граница политически лидери на новосформираната Социалистическа партия (СП) – Мариу Соариш и на Португалската комунистическа партия (ПКП) – Алвару Кунял. Техните партии се легализират и се включват активно в изграждане на младата португалска демокрация, в началото дори като политически съюзници. През май с.г. е учредена като дясна формация Социалдемократическата партия – СДП (Partido Social Demoсrata – PSD) от Франсишку Пинту Балсамеу и Са Карнейру. По време на диктатурата на Салазар/Каетану те са активни в Националното движение на режима, но се застъпват за постепенно отваряне и реформиране на диктатурата. Характерно за португалските социалдемократи, които въпреки че припознават като основополагаща Годесбергската програма от 1959 г. на германските социалдемократи и проповядват социалдемократическите ценности като „Свобода, равенство и солидарност“, в реалната политика са една изцяло дясноконсервативна формация. СДП не членува нито в Социалистическия интернационал, нито на европейско ниво в Партията на европейските социалисти. Португалските социалдемократи заедно със социалистите са една от двете най-масови партии в страната и участва в рамките на Европейския парламент във фракцията на консервативната Европейска народна партия (ЕНП). Друга политическа формация в Португалия, която също се нарича социалдемократическа, но е типична дяснoпопулистка партия, е основаният от Диегу Фрейтъш ду Амарал през юли 1974 г. Социалдемократически център – СДЦ (Centro Democratico Social – CDS), който е четвъртата политическа сила в страната.
Първата фаза на португалската революция (1974-1976 г.) е със силно социална насоченост и се характеризира с остро противопоставяне между ултралевите революционери и консервативните кръгове. От една страна, това са десните военни около бившите главнокомандващи колониалните войски в Африка ген. Коща Гомеш, ген. Антониу де Спинола и полк. Мелу Антуниеш, както и консервативните социалдемократи от СДП и СДЦ. Техните водачи, заемали висши постове в йерархията на фашисткия режим, след революцията се подкрепят от САЩ и Западна Европа, понеже са за капиталистически модел на развитие. От другата страна е ултралявото крило в Движението на военните (МFА) начело с ген. Васку Гонсалвеш и полк. Отелу де Карвалю, както и Португалската компартия, ръководена от Алвару Кунял, чиято цел е изграждане на алтернативно на капитализма общество на социалната справедливост. Между тези два противоположни полюса са умерените социалисти от СП начело с Мариу Соариш, който също e за прокапиталистическо развитие на страната.
Веднага след революцията Движението на военните (МFА) създава временно правителство Фронт за национално спасение (Junta de Salvacao Nacional – JSN), в което са представени всички политически формации – от консервативните военни и социалдемократи, през социалисти, до комунисти и ултралеви военни. За временно изпълняващ функциите президент на страната, като компромисен кандидат между различните политически течения, е призван ген. Антониу де Спинола, представител на консервативната част от военните. Той от своя страна назначава за премиер либерала Аделину да Палма Карлуш, който на 15 май 1974 г. сформира временно цивилно Правителство на единството (Unidade), в което всички политически сили имат свои представители, включително военните от МFА и JSN. Обединяващият позив на това бурно революционно време е: „О povo unido, nunca mais sera vencido!“ (Обединеният народ никога няма да бъде победен!).
Но още в първите седмици на новото управление се стига до разногласия между дясно-консервативните президент и премиер с представителите на радикалната левица. Политическата и военната левица поставя условие за незабавно преустановяване на кървавата колониална война в Африка и предоставянето на пълна независимост на колониите, цялостно изтегляне на военния контингент оттам, както и генерална амнистия за дезертьорите от тази война (около 100 000 души). Това са и основните искания на Революцията на карамфилите. Но представите на президента Спинола не стигат толкова далеч – той е готов да предостави ограничено самоуправление на отвъдморските територии по подобие на британския „Commonwealth“. Премиерът Да Палма Карлуш не успява да обедини разнопосочните политически крила на воденото от него правителство, нито да прокара своите виждания за засилване ролята на премиерската и на президентската институция в ежедневната политика. Два месеца по-късно той подава оставка.
Президентът Спинола е принуден да отчете силата на левицата в обществото и сред военните и назначава на 18 юли 1974 г. за нов премиер на страната близкия до ПКП водач на радикалната левица в МFА ген. Васку Гонсалвеш, който е за социалистическа трансформация на страната и е известен със своето изказване: „Човек или е за революцията, или за реакцията. Няма междинен път!“ Съставеното от него ново правителство, в което не участват консервативни политици, провежда широкомащабна поземлена реформа, като иззема собствеността на големите латифундии и разпределя над 1 милион хектара земя в полза на безимотните селяни. Ръководеният от него кабинет национализира основните производствени сектори, банките и застрахователните компании, с което се социализира 70% от икономиката на Португалия. Лявото правителство на Гонсалвеш въвежда за първи път в страната минимално възнаграждение, както и 13-а работна заплата, с което Португалия е сред първите страни в Западна Европа, установила тези социални придобивки за трудещите се. Правителството въвежда и безплатно здравеопазване, и образование за всички, с което се стреми да противодейства на острите дефицити от времето на диктатурата в тези обществени сфери.
Левите около премиера Гонсалвеш публикуват и централния за бъдещата конституция на страната документ: „За построяване на социалистическо общество в Португалия“. Левият кабинет прекратява окончателно колониалните войни, изтегля португалските експедиционни корпуси от отвъдморските територии и в рамките на няколко месеца дава пълна независимост на всички колонии. Освен това се дискутира и възможността Португалия, която по времето на фашисткия режим на Салазар през 1949 г. е сред учредителките на НАТО, да излезе от военния блок. Но тази антимилитаристична и високо хуманна външна и социална вътрешна политика на лявото революционно правителство изкарват на сцената много вътрешни и външни врагове, подкрепяни от обичайните замесени в подривна дейност срещу социално ориентираните правителства. Против лявата политика на кабинета на Гонсалвеш се обявява консервативният президент ген. Спинола, който в знак на протест дори подава оставка на 30 септември 1974 г., както и дясното крило в Движението на военните (МFА) начело с полк. Мелу Антуниеш. Също и набралата вече сила Социалистическа партия (СП) и нейният водач Мариу Соариш, който дотогава е външен министър, напуска Обединеното правителство на левицата и организира масови митинги срещу кабинета на Гонсалвеш, давайки еднозначна заявка за властта.
На 11 март 1975 г. се стига дори до опит за преврат на десни военни около бившия президент срещу кабинета на Гонсалвеш. Опитът е неуспешен и предводителят на пучистите ген. Спинола емигрира във франкистка Испания. Новият президент, ген. Франсишку да Коща Гомеш, произлизащ също от десните кръгове в армията, използва факта, че социалистите са напуснали коалицията и са се обявили срещу правителството на Гонсалвеш и през август с.г. разпуска левия кабинет. Мандат за сформиране на ново правителство е предоставен на умерено консервативния адмирал Жозе де Азаведу. В неговия центристки кабинет вече не са включени представители на ултралевите. Същевременно започва постепенен демонтаж на социалните придобивки на предходното правителство на Гонсалвеш. За да защитят постиженията на Революцията на карамфилите леви кръгове от Движението на военните (МFА) създават организацията Soldados Unidos Vencerao – SUV (Обединените военни ще победят), както и нелегалната въоръжена формация FP-25.
В края на лятото на 1975 г. политическото напрежение в Португалия ескалира, стига се до масови демонстрации, подкрепяни от ПКП, и до въоръжени сблъсъци между представители на ултралевите и привържениците на новия кабинет в Лисабон. В провинция Алентежу, на юг от столицата, избухват селски въстания срещу земевладелците. Те от своя страна създават паравоенни, въоръжени отряди, които извършват серия от атентати срещу леви политици и атакуват бунтуващите се селяни. В тяхна подкрепа на 25 ноември 1975 г. въстават военни подразделения, близки до лявото войнишко движение SUV, както и парашутно-десантното подразделение СОРСОN начело с полк. Отелу, другата емблематична фигура на Революцията на карамфилите и на Движението на военните (МFА). Десният президент Да Коща Гомеш обявява извънредно положение и хвърля срещу бунтуващите се лоялни армейски части, командвани от ген. Антониу душ Сантуш Еаниш, който на два пъти впоследствие е издиган за президент на страната (между 1976 и 1986 г.). При завързалите се сражения надделяват пропрезидентските войски. Има убити и ранени и от двете страни, много арестувани леви активисти. Елитното подразделение СОРСОN, най-лявото революционно крило на военните в Португалия, е разпуснато, а неговият командващ полк. Отелу временно е арестуван. Но вълненията в страната не секват. В началото на 1976 г. се стига до масови демонстрации в подкрепа на арестуваните, разбунтували се военни. За да умиротвори ситуацията, правителството е принудено да амнистира задържаните и да свика на 2 април 1976 г. конституционно събрание, което приема новия основен закон на страната. Като отстъпка към левите военни и ПКП в конституцията са записани за основни цели и задачи на държавата: „…изграждане на безкласово общество“ (чл. 1); „…преход към социализъм…, гарантиране демократичното упражняване на властта от трудещите се“ (чл. 2); „…премахване на всякакви форми на империализъм… и правото на народа да се противопоставя на всякакви изяви на потисничество, особено на колониализъм…“ (чл. 3); „…производствените средства да се национализират, с което да се създадат условия за повишаване благосъстоянието на народа и особено на трудещите се, да се премахне експлоатацията на човек от човека“ (чл. 9); „По-нататъшното развитите на революционния процес налага национализиране на собствеността върху основните производствени средства.“ (чл. 10, ал. 2) и т.н.
Проведените на 25 април 1976 г. парламентарни избори печели Социалистическата партия (СП) с 35%, дясноконсервативните социалдемократи от СДП получават 24%, а СДЦ – 16%. За комунистите гласуват близо 15%, с което те остават далеч под очакванията. Една от причините за този незадоволителен за ПКП резултат е масираната финансова подкрепа на западноевропейските страни и САЩ в полза на десните социалдемократи и на социалистите, както и на антикомунистическата предизборна пропаганда на големите партии. Друга причина избирателите да гласуват по-вдясно от очакваното са обещанията както на СП, така и на СДП и СДЦ в случай на изборна победа приоритетно да провеждат политика, насочена към бързо приобщаване на страната към Европейската общност, както и в бъдеще комунистите и ултралевите на всяка цена да не бъдат допускани до властта. Този подход на изолиране на ПКП от управлението е в основата на всички бъдещи центристки коалиционни правителства в Португалия между социалистите от СП с двете консервативни социалдемократически партии – СДП и СДЦ.
Тенденцията за сравнително по-слаби резултати от очакваните за радикалната левица се потвърждава и на проведените на 27 юли 1976 г. първи свободни президентски избори, на които представителят на радикалната левица, полк. Отелу, печели второ място с 16,5%, но далеч зад общия кандидат на антикомунистическите сили ген. Антониу Еаниш, за когото гласуват 61,5%.
След двата вота социалистът Мариу Соариш е избран за първия цивилен премиер на страната с подкрепата на Социалдемократическия център (СДЦ), а двете партии създават коалиционно правителство. Вече във властта кабинетът на Соариш продължава ревизионистката политика спрямо социалните придобивки на лявото правителство на Гонсалвеш. Социалистите изземат раздадената на безимотните селяни земя и я връщат на едрите земевладелци. По отношение на национализираната икономика центристкото правителството на СП и СДЦ провежда политика на връщане на собствеността. Вследствие на тежкото финансово положение на държавата социалистите замразяват голяма част от социалните програми на предходното правителство. В знак на протест в най-бедните региони на юг от Лисабон селяните отново издигат черни знамена, символ на ширещия се отново глад в провинция Алентежу.
Поради разногласия между двете политически формации и не особено успешната икономическа политика – голям бюджетен дефицит и висока инфлация от 27%, правителството на Соариеш пада в края на лятото 1978 г. Президентът е принуден да назначи три последователни, надпартийни, експертни правителства, които управляват страната до 1979 г.
Вследствие на своята непоследователна политика на провелите се през 1980 г. редовни избори социалистите търпят загуби – за тях гласуват 27,7%. ПКП, сформирала лявата изборна коалиция Alianca Povo Unido – APU (Съюз на обединения народ), постига 19% и успява да вкара в парламента 47 представители, което е и един от най-добрите й резултати. Но истинските печеливши на този вот са десните социалдемократи от СДП и СДЦ, които преди това са се обединили заедно с по-малката консервативна Монархическа партия в предизборния дясно-центристки съюз Аlianca Democratica (АD). Тази дясна коалиция печели 47% и излъчва с Франсишку са Карнейру първия консервативен премиер на страната след „Революцията на карамфилите“. Управляващата дясна коалиция ликвидира и последните социални придобивки на революцията и след като сключва съглашение със социалистите, предприема редица промени в конституцията, които ограничават социалистическата ориентация на основния закон и го доближават до конституциите на другите западноевропейски страни.
Поради вътрешнокоалиционни неразбирателства управляващият дясноцентристки съюз АD се разпада и през 1983 г. се стига до предсрочни избори. С над 36% от гласоподавателите социалистите се представят най-убедително с обещанието си да вкарат страната в Европейската общност. На второ място са десните социалдемократи от СДП с 27,2%. Трета е прокомунистическата коалиция АРU (от ПКП и MDP) с около 18,5%, която успява да вкара в парламента 44 свои депутати. Центристите от СДЦ получават 12,5% одобрение. Нито една партия не успява да спечели достатъчно гласове, за да управлява сама. Затова социалистите отново влизат в центристка коалиция – т.нар. Вloco Central, но този път с другата консервативна партия – десните социалдемократи от СДП. Но и на това второ правителство на Соариш не му е писано да управлява дълго и коалицията се разпада само 2 години по-късно.
Така на 6 октомври 1985 г. се провеждат предсрочни парламентарни избори. На тях социалистите се сриват до 20,7%, един от най-лошите им резултати, вследствие на широкото народно недоволството от политиката на финансови и социални ограничения на кабинета Соариш. С близо 30% най-много гласове привличат консервативните социалдемократи от СДП. За комунистите гласовете са 15,5%, а за СДЦ – 10%. Истинска изненада на тези избори е новосформираната от близки до президента Еаниш кръгове Партия на демократичното обновление – ПДО (Partido Renovador Democratico – PRD), за която гласуват близо 18%, предимно недоволни от политиката на правителството на Суареш. Привлеклите най-много гласове десни социалдемократи от СДП съставят малцинствено правителство начело с Анибал Каваку Силва, толерирано от новосформираната президентска партия ПДО. Така поелите властта социалдемократи от СДП реализират своето и на соцпартията обещания и на 1.1.1986 г. Португалия е приета в Европейската икономическа общност (ЕИО).
Веднага след встъпването си в управление новото дясно правителство нанася тежък удар срещу левите. Арестувана е една от емблематичните фигури на „Революцията на карамфилите“, двукратният кандидат за президент – полк. Отелу Карвалю, по обвинение за членство във воюващата срещу държавата тайна формация „FP-25“. В силно оспорван процес бившият полковник е осъден на дългогодишен затвор, въпреки че липсват конкретни доказателства по издигнатото обвинение. През 1990 г. съдебното дело е възобновено, полк. Отелу е оправдан, освободен и реабилитиран.
След присъединяването на Португалия към ЕИО през 1986 г. се провеждат и президентски избори. Те са спечелени едва на втория тур от социалиста Мариу Соариш, след като този път за него гласуват и комунистите, с преднина от 2% пред кандидата на десницата. Така Соариш става първият президент на страната извън кръга на военните. В рамките на своя мандат той е принуден да управлява в т.нар. Cohabitation (Съжителство) с дясното правителство на социалдемократите. През същата година на своя VI партиен конгрес Социалистическата партия (СП) завива надясно и заличава последните марксически остатъци в партийната си програма, самоопределяйки се вече като: „Политическа организация на всички португалци, която търси решения за националните проблеми и отговори на социалните и на политическите предизвикателства на нашето време в демократичния социализъм.“
През 1987 г. се провеждат редовни парламентарни избори, на които десните социалдемократи от СДП печелят пълно мнозинство с 50,2%. Социалистите подобряват своя резултат незначително на 22,2%, а комунистите падат на 12,2%. Истински срив под 5% преживява партията на бившия президент Еаниш – ПДО, както и другата центристка партия – СДЦ. Вследствие на доброто представяне консерваторите от СДП успяват да съставят сами правителство отново начело с Анибал Каваку Силва. За да може дясното правителство на СДП да провежда без ограничения своята неоконсервативна политика, то се нуждае от поредната промяна на просоциалистически ориентираната конституция, в която все още са се съхранили някои норми, налагащи по-социална политика, както и повелята за „Преход към социализма“. Но консерваторите, въпреки добрия си изборен резултат, не разполагат с необходимото квалифицирано мнозинство от 2/3 за такава фундаментална промяна. За да постигнат целта си, те започват преговори с опозиционните социалисти. След като правят известни отстъпки на управленско ниво, двете политически формации постигат споразумение за нова промяна на основния закон на страната. Така през юли 1989 г. се стига до втората радикална ревизия на конституцията (Constituicao da Republica Portuguesa). От нея са заличени всички препратки към социалните постижения на Революцията на карамфилите, отстранени са всякакви позовавания за социалистическо обществено устройство, както и нормите, регламентиращи национализациите на основните икономически отрасли в следреволюционните 1975-1976 г. С тези промени в Португалия се създава законовата основа за последвалата истинска оргия от приватизации през 90-те години.
В началото на 1991 г., като отплата за съществената подкрепа на социалистите при осъществяване на тази политика в полза на концерните, дясноконсервативните социалдемократи от СДП не издигат свой кандидат за президент, а подкрепят представителя на СП и досегашен президент Мариу Соариш, който получава рекордни 70% от гласовете и съответно втори президентски мандат в поредното „кохабиционно“ съуправление с десните социалдемократи от СДП. А те от своя страна печелят провелите се през октомври с.г. парламентарни избори отново с над 50%. На този вот социалистите се покачват на 29%, а комунистите падат под 9%, вследствие на срива на „реалния социализъм“ в Източна Европа и ширещата се из целия континент масирана антикомунистическа пропаганда. Другата дясна партия в Португалия – Социалдемократическият център, стагнира на ниско ниво от 4,4%, а партията на бившия президент Еаниш – ПДО, се маргинализира и окончателно отпада от парламента.
През 1992 г. португалските социалисти от СП са една от политическите формации, съоснователки на наднационалната Партия на европейските социалисти (PES) в Европейския парламент.
По време на второто мажоритарно правителство на десните социалдемократи от СДП през 1993-1994 г. се стига до масови протести на широки слоеве от населението срещу антисоциалната, неолиберална политика на консерваторите, срещу ниското ниво на заплатите, постоянно покачващите се цени и масовите съкращения на работници в реприватизираните предприятия. Въпреки потока от европейски средства и инвестиции в подкрепа на португалската икономика и инфраструктура най-бедната страна в Западна Европа навлиза през първата половина на 90-те години във фаза на тежка стопанска рецесия. Съответно и популярността към политиката на консервативните социалдемократи намалява драстично. Печелившите от този обрат в общественото мнение са социалистите, които се възползват от народното недоволство, подемайки в предизборната си кампания отново социалната реторика.
Съответно на парламентарните избори през 1995 г. Социалистическата партия печели близо 44%, а десните социалдемократи от СДП падат на 34%, отдавайки гласове както на СП, така и на Социалдемократическия център, който удвоява резултата си на 9%. Социално ориентираната предизборна агитация на социалистите не позволява на комунистите да използват създалата се ситуацията на народно недоволство – за тях гласуват само 8,6%. Така след 10 години в опозиция социалистите, освен че държат поста президент на републиката, успяват да съставят отново свое правителство начело с премиера Антониу Гутериш. Вследствие на електоралната нагласа социалистите печелят още на първия тур също и проведените няколко месеца по-късно президентски избори. С това за трети пореден мандат президент на държавата е представител на СП – бившият кмет на Лисабон Жоржи Сампайо.
Въпреки че през октомври 1999 г. социалистите отново печелят парламентарните избори, СП претърпява истински срив на местните избори в края на 2001 г. Недоволството от управлението на социалистите е толкова голямо, особено след драстичното поскъпване в страната след въвеждане на общата европейска валута, че правителството начело с премиера е принудено да подаде оставка, а Гутериш се оттегля и от поста председател на соцпартията. Нейното управление оставя голям бюджетен дефицит, който сериозно заплашва членството на страната в Еврозоната.
На проведените през март 2002 г. предсрочни парламентарни избори се стига до отлив на разочаровани леви избиратели. При сравнително ниска избирателна активност десните социалдемократи от СДП печелят над 40%, а СП пада на 37%. Трета политическа сила в страната с 8,75% е ултрадясната, популистка формация Социалдемократически център, която добавя към името си „Народна партия“). Португалската компартия пада до 7% електорална подкрепа и само 12 парламентаристи, което е най-лошият резултат в историята на ПКП. Като пета политическа сила с близо 3% и трима мандатоносители в парламента влиза сформираният през 1999 г. нов ултраляв изборен съюз Bloco de Esquerda (Ляв блок), който е с преобладаващо алтернативна и неотроцкистка насоченост.
Вследствие на разпределението на гласовете след 7 години в опозиция десните социалдемократи от СДП заедно с ултраконсервативната СДЦ-НП сформират дяснo правителство начело с премиера Жозе Мануел Дурау Барозу, който управлява във втори „Соhabition“ (Cъжителство) с президент социалист. Новото правителство провежда строго консервативна икономическа политика – продължава приватизацията на държавни предприятия, радикално се орязват обществените и социалните разходи, за да се преодолее наследеният от управлението на социалистите бюджетен дефицит. Във външнополитическо отношение кабинетът на Барозу се стреми да сближи Португалия още повече със САЩ и съответно приветства интервенцията на Щатите в Ирак през 2003 г. На тази провоенна и проамериканска политика на дясното правителство категорично се противопоставя социалистическия президент Сампайю. Освен това кабинетът на Барозу е компрометиран със серия от корупционни и финансови скандали, в които са замесени висшестоящи правителствени представители като Изалтиньо Мораиш, Антониу да Круз и Педро Люнсе.
През юли 2004 г. Дурау Барозу е избран за президент на Европейската комисия и се оттегля от премиерския пост. За негов наследник е назначен заместник-председателят на социалдемократическата СДП – Педро Сантана Лопеш. Той освен че е известен с разгулния си, плейбойски личен живот, донесъл му прозвището Кралят на лисабонските нощи, в политическо отношение се проява като популист и догматик. Президентът Сампайо се обявява категорично срещу оспорвания нов премиер, който публично обявява Лопеш за „некадърен“. В средите на социалдемократическата СДП също намалява подкрепата за новия премиер. Неговото кратко управление е засенчено от тежката икономическа ситуация, в която се намира страната, както и от поредица политически кризи и нестихващи скандали около ексцесивния му личен живот. В края на 2004 г. Лопеш е принуден да подаде оставка.
Така през февруари 2005 г. се стига до предсрочни парламентарни избори, на които управляващите консервативни социалдемократи от СДП се сриват под 30% (75 мандата). Техният коалиционен партньор, ултрадесните от СДЦ-НП, също търпят загуба и падат на 7,3% (12 мандата). Неоспоримият победител на тези избори са социалистите, които преди вота своевременно обещаха повече социална политика. Освен това те привлякоха и много от гласоподавателите, които иначе вотират за десните социалдемократи. С подкрепа от 46,4% СП постига най-добрия резултат в своята история и за първи път успява да състави самостоятелно правителство на абсолютното мнозинство начело с премиера Жозе Сократеш, след като социалистите получиха в парламента 121 от общо 230 мандата. Но и комунистите от ПКП успяха да подобрят, макар и незначително, изборния си резултат на 7,6% (14 парламентаристи) с което спряха вече 22 годишния си упадък. А новият Ляв блок с привлечените 360 000 гласа дори удвои резултата си на 6,5 % (8 мандата).
За около година след последните парламентарни избори СП се радва на комфорта да управлява с пълно мнозинство в парламента и с премиер и президент социалисти. Освен това новото правителство продължава да поддържа тясна връзка със десните социалдемократи, назначавайки дори редица видни техни политици за министри в кабинета на Сократеш, като напр. Диего Фрейтъш ду Амарал за външен министър на Португалия. Близо половината от министрите не са от редиците на СП.
На провелите се в началото на 2006 г. президентски избори конкуриращите се леви формации издигат няколко кандидати за най-висшия държавен пост. Между тях са поетът Мануел Алегре, за когото гласуват 21%, и ненаситната политическа антика – Мариу Соариш, който макар и 82-годишен и след два премиерски (1976-78 г. и 1983-85 г.) и два последователни президентски мандата (1986-1996 г.) отново се втурна в надпревара за най-високия пост в страната, но привлече само 14%. За кандидата на комунистите от ПКП – Жерониму де Суза, който е и новият генерален секретар на партията, гласуваха 8,7% от избирателите, а за представителя на „Левия блок“ – проф. Франсишку Лоуса – 5,3 %. Поради разединеността на левите, кандидатът на десните социалдемократи от СДП и СДЦ-НП – бившия консервативен премиер Анибал Каваку Силва, спечели президентските избори още на първия тур с малко над 50%, при избирателна активност от 62,6 %. С това той стана първият цивилен дясноконсервативен президент на страната след Революцията на карамфилите. Така Португалия навлезе в своето трето „кохабиционно“ управление, този път под обратен знаменател – с десен президент и премиер и правителство на социалистите.
Но дали в тази комбинация социалистите, които бързо позабравиха предизборните си обещания за повече социална политика, ще успеят да се справят с достигналата и до Португалия глобална финансова криза, вследствие на която правителството бе принудено да предостави 20 милиарда евро за подпомагане на банките, ще покаже времето. През март 2009 г. народът показа жълт картон на социалистическото правителство, като по улиците на Лисабон излязоха над 200 000 португалци да протестират за по-социална политика, която да е в полза на хората, а не на концерните и на техните собственици. Тази неопределена политика на социалистите оказа негативно влияние и върху резултата им на Европейските избори през юни т. г., на които те постигнаха с малко над 26 % само второ място. И именно от успешното справяне със социалните предизвикателства на днешното време зависи до голяма степен и бъдещето на Социалистическата партия като най-голямата лява политическа формация в тази страна, останала и до днес най-бедната и с най-ниските социални стандарти в Западна Европа.
А изводът, който неминуемо се налага от направения преглед е, че не всяка политическа формация, която в своята програматика се ориентира към „социалната демокрация“, представлява лява партия, която в реалната политика наистина да отстоява социалната справедливост и да защитава интересите на най-слабата част от обществото.
В настоящата статия са използвани данни и факти от немската версия на интернет-енциклопедията „Wikipedia“ по следните подтеми: „Parteien in Portugal“ (`Партиите в Португалия`) -> PRP, PD, PS, PSD, CDS, PCP, PEV, BE, PCTP, MFA; „Geschichte Portugals“ (`История на Португалия`); „Erste Portugiesische Republik“ (`Първата португалска република`); Joao Antunes; Sidonio Pais; „Еstado Novo“ (`Нова държава`); Antonio Salazar; Marcello Caetano; Humberto Delgado; Bento Goncalves; Alvaro Cunhal; „Portugiesische Kolonialkriegе“ (`Koлониалните войни на Португалия`); „Nelkenrevolution“ (`Революция на карамфилите`); „Dritte Portugiesische Republik“ (`Третата португалска република`); „Verfassung der Portugiesischen Republik“ (`Конституция на Република Португалия`); „Kabinett Socrates“ (`Кабинетът на Сократеш`), „Kabinett Barroso“ (`Кабинетът на Барозу`), „Kabinett Soares“ (`Кабинетът на Суареш`); Antonio Spinola; Francisco Gomes; Antonio Eanes; Jose Azavedo; Adelino Carlos; Otelo Carvalho; Vasco Goncalves; Mario Soares; Antonio Guterres; Jorge Sampaio; Jose Socrates; Anibal Silva; Jose Manuel Barroso; Pedro Lopes; Jeronimo de Sousa; Francisco Anacleto.
