ЕКОЛОГИЯ НА ДУХА ИЛИ ЦИВИЛИЗАЦИЯТА СРЕЩУ КУЛТУРАТА

0
243


Много илюзии на XX в. сега, в края на хилядолетието, изглеждат наивни и безвъзвратно загубени. Но нима човечеството наистина става по-зряло, ако, загубвайки отделни химери, заедно с тях отхвърля като ненужен баласт и основни нравствени ценности? Прагматизмът и рационалното мислене в никакъв случай не са адекватната и необходима замяна на хуманизма и алтруизма, на безкористността и идеализма. Нищо, че мнозина ги считат за безнадеждно остарели морални категории, излишни като чувството за чест или благородството. Днес почти не се говори за добродетели. А също и за пороци. Детабуизираното общество на практика проявява по-голяма търпимост към недостатъците, отколкото към достойнствата на личността.

А и не може да бъде иначе при стил на живот, пораждащ множество елити (Даниел Бел), но профаниращ самото понятие за елитарност. Когато социокултурната ситуация толерира в качеството на избраници манекени и милионери (независимо от източника на доходите им), старлетки и авантюристи от всякакъв вид и ранг, а сериозните творци и държавници с отговорност пред времето и съвременниците, историята и културата, системата от общочовешки ценности са в глобална криза. А тя от своя страна е криза на цивилизацията, воюваща с духа и побеждаваща с оръжията на бездуховността.

Свидетелствата за това са от различен порядък – от безкритичното преклонение пред могъществото на техниката до абсурдните класации на журналисти, налагащи своя скандално-оперетен избор на най-представителните личности на столетието, което си отива. Сред тях като правило попадат Джаки Кенеди и лейди Даяна, но разбира се, не и скучновати (пак според критериите на същите топ журналисти) учени като Алберт Айнщайн, мислители като Жан-Пол Сартър или политици и мъченици като Махатма Ганди.

Сблъскват се категории като популярност и значимост, величие и престиж, евтина слава и заслужено безсмъртие. И за момента поне побеждават конюнктурната и лесна известност, противопоставена на живота-борба, преживян и отстоян като мисия. И не може да бъде иначе в епоха, която издига консумативния дух и човека-консуматор като свой герои, а маргинализира човека на духа, превръщайки го в аутсайдер и често в неудачник. Поне за онези, които изчисляват потенциала на личността според нулите в банковата й сметка и рейтинга в жълтите издания.

Човекът-творец срещу човека-консуматор, така добре описан от Ерих Фром, това е същинската дилема на отиващия си и големия конфликт на идващия XXI век. Но това е и противопоставяне на културата срещу цивилизацията. Защото, както сочи още бащата на просветителския хуманизъм Емануел Кант в „Идея за всеобщата история в световнограждански план“ (1784), цивилизацията разкрива само външната и затова показна страна на култивираната човешка природа, а не истинската същност на човека. Изразително, лаконично и точно той разкрива разликата между духовните ценности и хуманната стойност на истинската човечност, асоциирани с феномена култура и противопоставени на фалшивата претенция за човешко съвършенство и значимост, сведена до маниерите (а в по-ново време и до материалните условия на живот), носена от понятието за цивилизованост.

Кант категорично свързва културата с хуманизма и нравствения напредък на обществото и отделната личност, предпоставяйки творческото отношение към действителността като реално мерило за напредък. Философът е убеден, че „благодарение на изкуството и науката ние достигнахме висока степен на култура. Ние сме цивилизовани в смисъл на всякаква учтивост и вежливост при общуване един с друг. Но още много не ни достига, за да се смятаме за нравствено съвършени. Всъщност идеалът за моралността се отнася до културата; но прилагането на тази идея, която се свежда само до подобие на нравственост, на любовта към честта и във външната пристойност съставлява цивилизацията.“
През XX век деградира още повече понятието цивилизация и цивилизованост, слагайки знак за равенство между материалното битие на културата, детерминирано от научно-техническия напредък, и културното лустро, облекчаващо живота чрез безброй съоръжения, без обаче да го направи по-съдържателен и духовно богат. Когато Алберт Швайцер – един от най-големите хуманисти на столетието и негова емблематична фигура (макар и несъзнателно или съзнателно дискриминирана от посредствеността, представяща се за елит в консумативното общество), говори, че материалните постижения не са елементи на културата, той съзнателно ги разграничава от културата като етика.

За перуанския философ Мигел Гонзалес Прада цивилизацията се обезсмисля, ако е лишена от нравствено ядро: „Над индустрията, изкуството, образованието и науката се извисява моралът като светлик на върха на огромна пирамида… там, където няма справедливост, милосърдие и доброжелателност, няма и цивилизация; там, където в ролята на обществен закон е провъзгласена борбата за съществувание, цари варварство.“ Модерното варварство е дори по-опасно в перфидността си, понеже престъпленията срещу човечеството стават все по-опасни и ефективни с всяко крупно откритие, заплашвайки да превърнат дори бъдещата космическа цивилизация на излязлото от своята люлка-земя човечество в тържество на въоръжената агресия и вселенския колониализъм. И още по-потребна е една нова или космическа етика, за която целият универсум е родина на човека, способен според етичния мащаб на своята ценностна система да продължи братоубийствените войни, изживявайки се като всесилен господар на мирозданието, а не хармонична частица от космическото всеединство.

Изглежда, че масовото съзнание все още не е достигнало до зрелостта на моралния избор за елиминиране на злото във всичките му форми и преодоляване на войнстващия егоизъм на агресията и нетърпимостта към другите, проявявана на всички етажи на битието. Претенциите за цивилизованост свободно съжителстват с култ или пасивно оправдание на насилието, а отсъствието на висок материален стандарт неправилно се отъждествява с безкултурие.

Цивилизационен успех е, когато Вернер фон Браун и екипът му създават атомната бомба, но истински триумф на културата като етика е, когато Алберт Айнщайн я заклеймява и се отказва от първооткритието си, водещо до огромни страдания на човечеството. Както показва Пушкин в „Моцарт и Салиери“, геният и злодейството са несъвместими, така както са несъвместими културата и войната, творчеството и търгашеството, престъпленията на криминализирани сенчести структури и усилията на гражданското общество да твори демокрация.

За съжаление, често и удобно се забравя, че демокрация не значи нищо повече, но и нищо по-малко от власт на народа. (Бащата на политологията Аристотел отбелязва тази особеност на властта на демоса, записвайки афористично „Равенството е за равните“, с което държи да покаже, че свободно родените са равни помежду си именно като граждани, и изключвайки по логиката на епохата робите като „двукраки животни без перушина“ от състава на гражданското общество. Но за мен в случая е важна другата поанта – всички членове на една демократична общност са еднакво овластени и управляващите са „първи сред равните“, т.е. не съществува дискриминация вътре в групата на свободните граждани.) Възникнала в Елада като начин на самоизразяване на свободните люде, тя по необходимост включва и свободата, и равенството. Еманципаторският патос на просветителите включва в триада и братството като надлежно условие за мир, разбирателство и сътрудничество или в съвременен прочит – като крайъгълен камък на европейския дом и на бъдещата планетарна цивилизация.

Братството като синоним на мирното съществувание в сътрудничество и разбирателство предполага осмислянето по нов начин на проблема за нациите и расите, за национализма и космополитизма, за региона и планетарното единство на човечеството. С нравствения и мирогледен напредък, съпътстващ, макар и бавно, и противоречиво, развитието на макроикономическите процеси, и формирането на наднационална или световна култура в резултат на Великите географски открития и разширяване познавателния и практическия хоризонт на човека, се променя и представата му за Другия и за света като цяло. Чуждият престава да бъде непременно враг, а родното не се противопоставя задължително на другите нрави и културни стереотипи. Нещо повече, с облагородяване на нравите и разширяване съзнанието по посока на отвореното общество самите хора от една и съща общност търсят точките, които ги сближават, а не онези, които ги разделят. Още по-актуално звучи това в контекста на бъдеща обединена Европа или планетарната цивилизация, превръщаща света в глобално село.

Защото духът на разбирателство и толерантност е истинският културен дух. И той категорично отрича деленето на хората по раси и етноси, по класова или съсловна принадлежност. Рецидиви на остаряло и безнадеждно ретроградно мислене са новоизкованите словосъчетания като политическа класа или VIP персона, напомнящи желанията на отделни самомнителни социални атоми да възприемат себе си в изключително привилегирована позиция. Демокрацията свършва там, където започват привилегиите. Богоизбраничеството на едни автоматично означава, че съществува и полюсът на париите в обществото. Подобни претенции са сигурен белег за дефицит на нравствени устои и обезсмисля делото на всички велики учители от Буда до Христос, дошли, за да покажат на човека – слаб и грешен, но стремящ се към съвършенство, че всеки ден може да бъде Второ раждане в Доброто, и още, че абсолютно всеки човек е богоравен в себенадмогването като преодоляване на низшето Себе.

XXI век ще продължи да носи отрицателната знаковост на конфликтното и нетолерантно мислене, на откритата или скрита човеконенавист, на злоупотребите с власт и идеологеми, ако усилията за изграждане на нови икономически и политически макроструктури не бъдат съпроводени от последователна и търпелива работа за формиране и култивиране на такава нравственост, която разглежда като върховна ценност добрия човек, а не богатия, овластения, популярния (като известността е постигана често с цената на всичко – от ексхибиционизъм, през съзнателната профанация на ценности до криминалното насилие). Всъщност досега няма нито една епоха, чийто идеал да е бил нравствената личност, макар че всички религиозни системи и философски учения говорят и пледират за нея. Исторически най-напред военният герой, а по-късно рицарят и бизнесменът са еталон на човешка еволюция, като човекът с благородно сърце и ум си остава на заден план и само в изкуството е предпочитан типаж. Затова през настъпващото хилядолетие наред с традиционната екология, грижеща се за околната среда, ще става все по-необходима и екологията на духа като човекотворчество.

Големият съвременен индийски хуманист Шри Ауробиндо Гош правилно предупреждава, че нов свят и нова култура се правят от нови хора. А това е цялостен нравствен преврат, който ще подготви пътя към космическата етика, превръщаща Homo sapiens в Homo cosmicus. Той е не само връх в еволюцията, но и съзнателен субект на културата като световноисторически процес на преодоляване бариерите на границите в географските карти и в мисълта.

Срещу реализма на моралния скепсис и нихилистките очаквания за апокалипсис умереният оптимизъм залага на възможното прераждане на човека и човечеството, приело свободата като космическа отговорност. Светът вече се намира в коренна трансформация и от всички нас и всеки един от нас поотделно зависи каква ще бъде съдбата на културата и цивилизацията през идващия век. Нямаме право на резигнация и равнодушие. Енергията на мечтите е неразделна от енергията на положителните действия. Или както казва Оскар Уайлд: „Карта на света, която не включва страната Утопия, не заслужава дори да се гледа… Прогресът е осъществяване на утопии.“

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук