1.
Както и да дефинираме съдържанието на понятието Дкултура“, няма как да пропуснем да отбележим, че тя е начин на живот и средство за общуване, т.е. на свързване на хората в една общност. Всяка общност разполага членовете си в определена вертикална йерархия и хоризонтални отношения според правила и закони, които се определят от самата общност. От друга страна, обаче тази общност се формира от множество фактори, най-важните от които са социално-икономическата и политическата система, начинът на производство и разпределение на благата, отношенията между хората, състоянието на света. Т.е. от фактори, които са обективни и задължителни за съобразяване и следване.
Може ли човек да бъде заставен да общува? И непременно да бъде участник в процесите на културата? Общуването в културата е свързване с другите, с цялото, наречено общество, народ, човечество. Това става посредством невидимите нишки на традициите, модата, езика, стила на живот и говорене, типа художествено мислене, обичаите, морала и т.н. Нишките са невидими, но достатъчно здрави и обвързващи. Човек понякога (и това е доста често) е в състояние да излезе от родната си среда и да премине в друга. Емиграцията е такова излизане-влизане от една общност в друга и точно тогава се вижда как Дродната“ култура е обвързала този човек толкова здраво, че той трудно се приспособява физически, да не говорим духовно, към новата среда. Причината не е само в езика, който той и другите говорят, но и в езика на духовното общуване и на живеенето, който се учи трудно и дълго – ако изобщо се научи.
Зависимостта на личността от културата, в която се е родила и е предопределена да живее, е условие за нейното нормално функциониране като член на обществото. Тази зависимост е безсъзнателно усвояване на определена Дконвенция за разбирателство“ вътре в обществото и народа, в по-голямата или в по-малката общност. Чрез нея личността става част от историята на общността и така преодолява разстоянията във времето назад и напред. Културата е елемент от наследствените гени. Един човек може да бъде определен към каква национална култура принадлежи не само по езика, на който говори, или цвета на кожата, но и по поведението му, жестовете, интонацията, начина му на реагиране в определени ситуации – особено в критичните. Това са също Дкултурни“ белези, макар и Двторични“ и невинаги проявяващи се отчетливо.
Свързващата роля на културата я прави една своеобразна религия и църква на ежедневието и бита, на националното и етническото съществуване. И наистина, културата има нещо общо с религията и църквата, с начините на проявление и изповядването на определена вяра, с организацията и функционирането на църквата. Но тя е религия извън църквата. Характерът й се определя от вида на истинската църква като образ и организация на вероизповеданието.
Сравнението с църквата не е неуместно и в голяма степен се доближава до същността на културата. В секуларната и атеистична епоха културата дори измества църквата и се опитва да изпълнява нейната функция. Тя обаче няма бог или божества, за да свързва хората чрез вярата в тях и в това е нейната свобода и склонност да бъде настроена срещу църквата и да бъде носителка на атеизъм. Защото съществува не заради някакво учение, чиито догми следва да проповядва неизменно, а за да изразява идеите в обществото и народа, да се променя постоянно и следва промените на живота в цялата им пълнота и неизброимост. Културата не може да не се променя. Само мъртвата култура е застинала в последното си състояние и няма как да се реанимира отново. Защото нейният създател и носител е мъртъв.
2.
Културата – това е животът в неговата цялост и многообхватност, ала тя е все пак свят на идеи, които обществото Дпроизвежда“ в процеса на своето самоосъзнаване и историческо развитие. Тези идеи обобщават същността му и я формулират. В тях то се самоизразява. Разумът не може да мълчи. И макар в случая той да говори предимно на себе си, разговорът е необходим, за да се осъзнае и разгадае Божият промисъл и да Го следва неотклонно. В противен случай народът и обществото ще изгубят способността да преценяват състоянието си. Обезумяването е знак за близка гибел. Тогава културата може да изгуби възпроизводителните си механизми и да престане да се развива. Това предвещава, че народът, който я поражда и чрез която се самоизразява, умира. Културата показва доколко е жизнен, здрав и бодър.
Коренът на понятието Дкултура“ е Дкулт“. Култ означава Дпочит, преклонение пред някого или пред нещо“. По това кому и на какво се отдава почит и преклонение лесно се установяват състоянието, историята, традициите и бъдещето на обществото и народа.
Изучаването на културата в синхронен или диахронен план и в различните й проявления е всъщност откриване чий е култът, доколко е осъзнат или разколебан, какъв е той и как се отразява върху духовното и физическото здраве на общността. От това здраве пък зависи доколко са стабилни силите, които сплотяват и съзиждат обществото, които му дават увереност и самочувствие да преодолява неизбежните трудности. Или то е разкъсвано от противоречия, нестабилно е и живее в страх, несигурност и дисхармония.
Когато говорим за състоянието на обществото и народа, не бива да смятаме, че става дума за неговото икономическо състояние, за степента на равнище на икономиката и за качеството на материалния живот. Тези показатели могат да бъдат високи, хората да са богати и да тънат в охолство и пак обществото и народът да не са в добро състояние или дори да са изправени пред непреодолими препятствия. Културата на един и същ народ, но в различно време, се отнася по различен начин към обществото, защото самото то е различно и говори различно. Гласът обаче се чува само ако се слуша внимателно и с наострен изследователски слух, защото невинаги е отчетлив и в достатъчна степен артикулиран и произнесен на разбираем език. Понякога този език е прекалено буквален, груб, суров и дори циничен, докато друг път е иносказателен и метафоричен, че е необходимо повече усилие за разгадаването му. Епохите говорят на различни езици. На своя език се самоизразява и обществото на днешната епоха, на българския народ от началото на ХХт век.
Но как по-точно говори обществото чрез културата? И кой трябва да чуе този говор, това слово, отправено някому със строго определена цел?
3.
Ако културата е тази, която говори от името на обществото и народа, то интелигенцията артикулира буквално (но невинаги достоверно) онова, което културата поради своята съдбовна същност желае, а е и натоварена да изрази. Интелигенцията е главното действащо лице в културата, основният й творец, носител и създател на ценности, проповедник и популяризатор. И от равнището на нейната подготовка, нравственост, способност за творчество, готовност за самоотдаване в името на нейните цели и задачи се определят и състоянието и значимостта на културата на един народ. Не е възможно слаба и непродуктивна интелигенция да създава висока и национално значима култура. И обратно, западащата култура Дпроизвежда“ интелигенция на битово равнище, занаятчийска задруга, паразитно съсловие.
Интелигенцията е съсловието на хората, които се занимават с умствен творчески труд, създават изкуство, наука и образование, ръководят и направляват процесите в културата или разпространяват духовни ценности. Тя е разнородна по състав, социален произход, житейски мироглед, политически пристрастия, естетически предпочитания и съзнание за принадлежност към нацията и културата. Интелигенцията не може да е еднородна. Вътрешните й противоречия са естествени и дори неизбежни поради характера на нейния социален състав.
Когато интелигенцията е силна, мислеща, създаваща култура и изкуство от висш ранг и изразява идеите на общество и народ в подем и значение за света, тя придобива своеобразна власт, мощ и могъщество, на които държавата трудно устоява. Защото в крайна сметка за силата на едно общество и на една нация свидетелстват идеите, които те раждат, налагат на останалите нации и общества. Дори и малкото общество, и малобройният народ са в състояние да формират силна интелигенция, ако са в достатъчна степен консолидирани, осъзнали своето място в света и своята Божия мисия. Тогава тази интелигенция също придобива могъща власт и оказва непреодолимо влияние върху общественото съзнание и разрешава обществените и националните проблеми и съдби.
Обществото обаче трябва да притежава съзнание за необходимостта от своя интелигенция. Интелигенцията, от своя страна, е длъжна да осъзнава мястото и значението си в историята и обществения живот.
Това съзнание всъщност ражда интелигенцията и й отрежда ролята, която да изпълнява. Не е достатъчно една нация просто да притежава писатели, художници, музиканти, театрали, учени и т.н., за да смята, дори и когато те създават изключително изкуство, че интелигенцията й е реален фактор. Интелектуалците, творците, учените, дейците на културата и образование още не са интелигенция. Такива те стават, когато осъзнаят, че са изразители на нацията и обществото и встъпят в длъжността си на нейни духовни водачи и първосветители. С други думи, интелигенцията е осъзнаваща се общност от индивидуалности, които не са безразлични към живота на народа и активно участват във формиране на политически и управленски решения и направляват обществото в неговото ежедневие и в осъществяването на Божия промисъл за него. Интелигенцията не говори само с творбите и трудовете си. Тя участва в обществения живот със своето духовно водачество и с властта си да влияе и определя поведението на обществото, държавата и нацията. В този смисъл, тя е организирана около определени принципи, национални цели, идеология и нравственост. За нея можем да кажем: каквато интелигенцията, такива са обществото, държавата и нацията. Но и каквито са обществото, държавата и нацията, такава е и интелигенцията! Нека добавим – и епохата.
4.
Какво представлява постмодерната епоха и с какво тя е по-различна от своите предходнички и по какво ще се отличава от следващите я времена? Този въпрос не получава еднозначен и достатъчно пълен отговор. И най-вече заради това, че самата епоха още не е приключила, не са изкристализирали както нейните особености, така и образците, които е създала, за да е лесно да ги анализираме под микроскопа на занимаващите се с нея науки и изкуства.
Всяка епоха съдържа по някакъв начин и в някаква степен всички предходни времена. Тя ги доразвива, някои от тях окончателно приключва, други продължава и обогатява с нови особености, а трети се включват интегрално в нея и просто стават нейна същност. Появяват се и нови особености, които постепенно се утвърждават като главните й характеристики.
Нашата епоха още я наричат Дпостиндустриална“, имайки предвид, че сега основно е не индустриалното, а интелектуалното производство, че днешната икономика е Дикономика на знанието“. Но знанието се ограничава в т.нар. нови технологии, дали могъщ тласък на електрониката, а тя от своя страна на телекомуникациите. Именно революционно преобразените телекомуникации направиха възможно глобализирането на човечеството, скъсяването на разстоянията между хората и ускоряване до неимоверност скоростта на предаване на информацията. Информационните технологии обаче са помощни; те не могат да бъдат основа на икономиката. Постмодерната епоха изроди икономическата същност на капитализма, като го превърна в капитализъм на финансите, борсите и производството на уникални битови предмети за свръхбогатите, търговия с недвижими имоти, дрога и човешка плът, развитие на Диндустрията“ за развлечение и масова култура, донякъде и на луксозния туризъм. Тя намали темповете на инвестиции в т. нар. реален сектор, забави темповете на развитие на индустрията и инфраструктурата. Високата рентабилност на финансовите транзакции като движение на Двиртуални пари“ внуши на системата, че е по-добре да играе на борсите, отколкото да строи заводи, да обновява технологията в индустрията, да инвестира във фундаментални научни и научнопрактически изследвания и проекти. За системата е важно да й се осигуряват възможности за бързи и лесни печалби, висока норма на рентабилност при всяко вложение на средства, лукс за елита и ограждането му в обособени социокултурни Дкрепости“, откъдето богатството му не може да бъде отнемано. Такава възможност осигуряват борсовата търговия, индустрията на знанието и т.н. високи технологии.
ДЛенивата икономика“ (по определението на големия руски философ А.С.Панарин) налага и нов геополитически ред, изразяващ се преди всичко в рязко разделяне на света на богат Север и беден Юг, на ДЗлатен милиард“ и всички останали. Тя поддържа социал-дарвинизма, защото той оставя без грижи бедните и слабите и осигурява чрез естествения подбор живот единствено на силния и жизнеустойчивия, като по този начин освобождава системата от едно тежко задължение, което тя постоянно иска да отхвърли.
Постмодерната епоха, като всяка нова епоха, поставя въпроса за преначертаване на геополитическата карта на света, преразглеждане зоните на влияние, формиране на нови геополитически съюзи, чрез които да се налага пълното господство преди всичко върху енергийните източници, а заедно с това и върху информационното и културното пространство чрез задължителното въвеждане на определени стандарти и културни типове с цел заличаване на културната идентичност на народите – особено на по-малките.
Политическият знак на постмодерната епоха е победата на либерализма в Студената война срещу социализма. Тази победа обаче отвори нови проблеми и предизвикателства, чийто краен резултат е днешната финансова и икономическа криза.
Цитираният вече А.С.Панарин определя постмодерната епоха като завършване на големия ДКондратевски“ цикъл на икономиката.
5.
Теорията на големия руски икономист от началото на ХХ в. Н.Д.Кондратиев (1892-1938) е едно от най-големите научни открития на епохата. Чрез тази теория се обясняват много от особеностите на модерното и постмодерното икономическо и социално-политическо развитие. Тя хвърля светлина и върху характерното за капитализма явление, наречено Дкриза“.
В какво се състои същността на тази толкова важна теория на Николай Кондратиев и защо чрез нея е лесно да се изяснява характерът на нашата постмодерна епоха и нейната икономика и култура?
Николай Кондратиев изхожда от Марксовия тезис за неравномерното развитие на света при капитализма. ДПроцесът на реалната динамика, казва руският учен-икономист, е един. Но той не е праволинеен, не е обикновена възходяща линия. Напротив, той се извършва неравномерно, на тласъци, чрез колебания.“ (Вж Н.Д.Кондратьев. Проблемы экономической динамики, М.,1989, с. 172) Проблемът за изследователя е в това на какво да се наблегне: на процеса на общото развитие или на колебателните процеси. Кризата според него е само фаза от един капиталистически цикъл, съдържащ три основни фази: подем – криза – депресия. Циклите са колебаят темпорално в рамките на 3-3,5 и 7-11 години. Това са кратките цикли в динамиката на капиталистическото стопанство. Но Кондратиев установява, че те не са единствени и че в тази динамика съществуват и големи цикли. Те също са закономерни и неотделими от съществуването на капиталистическата икономика, а и на капиталистическата система като цяло. На базата на сравнителни статистически изследвания върху няколко показателя (средно равнище на цените на стоките, доходност на ценните книжа в %, номинална работна заплата, оборот на външната търговия, производство и потребление на някои енергийни източници – при него е на каменни въглища, и др.), за които данните са от 1789 г., ученият стига до извода, че един дълъг цикъл, който включва възходяща вълна, последвана от низходяща вълна, трае между 47 и 60 години. Първият цикъл е в границите между 1789/1810/17 – 1844/51 г., вторият – 1844/55 -1890/96, а третият – 1891/96 – 1914/20, докогато са данните му. Но ние лесно бихме могли да продължим тези анализи и да установим, че третият цикъл завършва с края на Втората световна война, а четвъртият, чието начало е в края на 40-те години на ХХ в., приключва в наши дни със затихване на възходящата вълна някъде в края на 60-те години, а началото на низходящата – оттам насетне. Вътре в тези цикли бихме могли да разположим и малките цикли, съставени от подем-криза-депресия и да си изградим пълна представа за това какво е било, какво е сега и какво ще бъде в близките 47 – 60 години.
Николай Кондратиев констатира, че в началото на възходящата вълна, т.е. в началото на дългия цикъл, се наблюдават значителни изменения в стопанския живот на обществото, изразяващи се в дълбоки промени в технологиите, извършват се големи технически открития. Това от своя страна води до изменения и в цялостния обществен живот, разбиран и като живот на културата и изкуството. ДНачалото на големите цикли, пише Н.Кондратиев, обикновено съвпада с разширяване орбитата на световните икономически връзки.“ Тогава именно се извършват много повече големи социални трусове и поврати в обществения живот (революции, войни), отколкото в периода на низходящите вълни. Социалните трусове от началото на цикъла обаче носят градивна енергия и създават в обществото усещането за подем, градеж, единение, ентусиазъм, радост от живота. И обратно, времето на низходящите вълни поражда обществено униние, страх от бъдещето, преоценка на традиционните ценности.
6.
Изхождайки от теорията на Николай Кондратиев, би следвало да локализираме постмодерната епоха в четвъртия голям цикъл, започващ от края на 40-те години на ХХ век, т.е. след приключване на Втората световна война. Неговият край вече е настъпил. И това се вижда по разразилите се криза и депресия. Постмодернизмът е социално-икономическо и политическо явление, а не само културологично или идеологическо. Той не е нов Дмодернизъм“ в изкуствата, противоборстващ на реализма и социално-ангажираната култура, а етап в развитието на капиталистическата социално-икономическа и политическа система, цикъл от Дмодерната“ епоха, чието начало е в Ренесанса. Нещо повече, постмодернизмът е едно своеобразно културно и мирогледно завръщане към Ренесанса, повторение на неговия революционен характер. Той изразява повторната еманципаторска амбиция на буржоазията, този път обаче като господстваща класа, която иска да освободи капитала и себе си от всичките си социални ангажименти, дадени през Ренесанса, и особено тези, които тя тържествено обеща, когато създаваше своя революционен проект, наречен Просвещение.
В зората на своето съществуване модерната епоха категорично отрече Средновековието, предяви му тежки обвинения и показа ново отношение към човека и живота. Това й беше необходимо, за да се оттласне политически и идеологически, да приобщи хората към себе си и да внуши доверие в своите икономически и културни цели, които тя трябваше да постига в бъдещото си съществуване. Но нейните вътрешни етапи (цикли) никога не се произнасяха отрицателно за собственото си минало. Напротив, те се чувстваха приемници и наследници на големия проект и се сливаха с историята, за да придобиват повече сили и енергия и за да мотивират правото си на живот като единствена възможност за човечеството. Постмодернизмът обаче отрича Просвещението и излезе на историческата сцена, за да наложи друга парадигма на системата. За първи път след Ренесанса тази система бе обзета от съзнанието за деконструкция на цялото. Цялото, което предишните времена бяха създали в икономиката, обществените отношения, представата за човека, начина на мислене, културата, политиката, се разрушава и на негово място се разполагат сегментите му.
Издигнатите от Просвещението, в резултат, разбира се, на идейното развитие на Модерната епоха от Ренесанса нататък, идеали или дори кумири като Свобода, Равенство, Прогрес, Справедливост, Братство, Солидарност са заместени от новия идеал и кумир – пазара. Нищо не само не може, но и не бива да съществува извън пазара или в противоречие с него. Който оцелее на пазара, значи е потребен и има право на живот. Това са справедливостта, равенството и свободата на личността.
Всъщност, постмодернизмът отрича просвещенския проект и открито, но и като изпълва с ново съдържание неговите основни идейни постулати и по този начин ги преиначава. По същия начин постъпи и Ренесансът по отношение на Средновековието. Признавайки, че е невъзможно да се изпълни онова, което през Просвещението бе провъзгласено и обещано като бъдеще на човечеството, постмодернизмът изроди просвещенските идеали, засилвайки потребността от лична свобода, произнесе се за равенство за религиозните и етническите малцинствени групи. Лозунг на епохата станаха Дправата на човека“. Особено на човека, който е със сексуални отклонения, излязъл от нормалното си състояние на мъж или жена. Частта от цялото се абсолютизира юридически и морално и се налага като Ддруго“ цяло със същото и дори по-голямо значение от цялото, от което е произлязла частта. Същото важи и за сектантските религиозни общности. Всичко има право на съществуване, на равни права и значение. Девиацията се превръща в нормалност. Всичко това се обявява за първостепенна грижа, за Дсолидарност“ и Дсвобода“, каквито реално не съществуват или не се обезпечават в реалния политически живот. Налага се критерият за Дтолерантност“ към явления, към които в миналото обществото проявяваше открита неприязън и дори ги забраняваше юридически или нравствено.
Отказът на системата от социалните й ангажименти, поети през Ренесанса и Просвещението, се прояви особено силно и неприкрито след края на Студената война. Т.е. в мига, когато низходящата вълна стигна най-ниската си точка и потъна в пясъка на историята.
7.
Всяка епоха формира свой тип личност, своя идеология и култура. Чрез тях тя се изразява и идентифицира най-пълно и адекватно.
Културата е сложна структура, която никога не се проявява само в едно състояние и характеристика. Затова, когато говорим за културата на една определена епоха, трябва да помним, че тя съдържа в себе си цялото минало (запомнено и забравено от нея и историята), всички предходни епохи. И най-върлите авангардисти са свързани с традицията, от която са произлезли; както и най-закостенелите консерватори участват в революционните процеси и активно реформират културата. По едно и също време живеят творци от различни поколения и дори епохи, които и в отрицанието си взаимодействат помежду си и формират единството на националната култура. Винаги има една доминираща идея и доминиращ над всичко стил, които дават облика на културата – макар вътре в себе си тя да е нееднородна и противоречива. Това я прави в крайна сметка единна, цялостна и ненакърнима. И пълноценна изразителка на обществените процеси и идеи, характеризиращи духа на епохата.
Постмодерната епоха е епоха на тържеството на пазара. Пазарът се превърна в главен критерий за всякакъв вид стойност – дори и за естетическата. Един от най-ревностните анализатори и идеолози на постмодернизма Жан-Франсоа Лиотар дори твърди, че Дзнанието се произвежда и ще се произвежда, за да се продава, като то се консумира и ще се консумира, за да се остойности в едно ново производство: и в двата случая то е предмет на размяна. То престава да бъде цел за самото себе си и губи своята „потребителна стойност“ (ДПостмодерната ситуация. Изложение за състоянието на съвременното знание“). Значи трябва да говорим за стока, а не за необходимост от самоизразяване и възвишаване на духа и същността на човешката личност, за нейната жажда за познание. Това се отнася и до изкуството и културата, до всички сфери на материалния и духовния живот. Културата, освен всичко друго, е начин на социално мислене, мислене за човешкия живот и човека, за взаимодействията между хората, за тяхната готовност или неготовност да живеят заедно и заедно да преодоляват несгодите. Социалното мислене на постмодерната култура произлиза от пазара, предназначено е за пазара и е подчинено на неговия ред и стихия. Тази парадигма има, разбира се, своята справедлива социално-икономическа логика. Културата струва пари, които обществото и държавата невинаги са в състояние да осигурят. Частният капитал е зает с разрешаването на други важни проблеми и невинаги е съобразителен, за да задоволява културни потребности. Обществото обаче постоянно има потребност от естетически преживявания и забавления, които трябва да му се осигурят. Хората плащат за тях, а щом плащат, искат пълното им задоволяване, дори и да не са чак толкова възвишени.
Културата принадлежи и на Днизините“, и на Двисините“. Т.е. тя създава и Добслужва“ различни социални слоеве; те всички в еднаква степен са свързани с нея, участват в нейното създаване и Дпотребление“, имат еднаква необходимост от самоизразяване и самопознаване. Постмодерната култура отрече тази необходимост, като я замени с необходимостта от Дзабавление“. Стихията на забавлението е толкова могъща, че увлича в себе си цялата култура, всички изкуства, променя ги същностно, отрежда им друга функция и ги прави индустрия. Индустрия за развлечение!
Разбира се, културата винаги е била създавана, за да могат хората, които общуват с нея, да запълнят определен отрязък от свободното си време. За тях тя не е Дработа“, не е ежедневие. Но нейната цел никога не е била само да развлича, да отпуска напрегнатите тела и умове на Дотрудените“ хора, а и да възпитава, възвишава, облагородява, да им дава познание и нравственост. Постмодерната култура предлага на човека да излезе от ежедневието си, за да влезе в света на екстаза и телесната наслада. В новото място той трябва да е напълно освободен от всякакви морални задръжки, за да се отпусне напълно, за да се наслади изцяло на мига. Забраните отпадат. Възвишеното и профанното заличават границите помежду си и престават да бъдат категории на естетиката. ДЗабавлявай се!“ е норма на естетическо преживяване и поведение.
Създава се нова карнавална реалност, с каквато Ренесансът принизи Средновековието, опроверга неговите морални и естетически устои, подигра му се и го изпрати в историята. ДКарнавалът“ е масово събиране, струпване на хора на едно място, за да се изолират в новата действителност и се надсмеят над ежедневието си. Там тези хора са напълно свободни в своето поведение, което обаче е имитационно, наложено от Дтемата“ на карнавала, от неговия водач и идеолог, за да придобият смелост и избият своите обществени, а и политически комплекси. Карнавалът е деконструкция на цялото, фрагментиране и отказ от пълнота. Той е Древолюция на момента“, на комплекса за непълноценност, демонстрация на вътрешна сила и желание за доминация на тази сила над останалите. Карнавалът концентрира тази сила, кондензира я, за да я отдели от обществото и фактически да я пренасочи от истинския социален протест към несъществени и прекалено лични претенции, освободени от идеологически смисъл, но все пак с някаква идеологическа окраска. Най-ярката претенция е жаждата за свобода, за свободно разполагане със себе си, с душата и тялото, със собствения живот и смърт. Употребата на наркотици е именно такъв израз на претенцията за лична свобода. Те може да са убийствени за здравето и живота, но и здравето, и живота са моя лична собственост и никой няма право да разполага с тях и да определя какво да правя със себе си. Логиката на либерализма се изражда неслучайно, за да се отвори и тук пазарът, който оправдава всичко.
На друго място нарекох тази култура Днаркотична“ (ДДруг начин на мислене“, С., 2008, с. 220), защото е подчинена на наркотика и сама действа като наркотик. Тя лесно се възприема и разпространява, поради което е удобна за пазара, защото носи бързи печалби; той я иска, толерира я и я налага като единствена и незаменима. Тази именно култура е знакът на безалтернативната глобализация и чрез нея глобализацията постига своите решителни успехи. Тя е разбираема, достъпна за всички, понеже не изразява национално своеобразие и идентичност, а е култура на Дгражданите на света“. И също като парите (без цвят и мирис) преодолява граници и препятствия със скоростта на светлината. ДНаркотичната култура“ се създава на принципа на матрицата, а матричните й форми са ограничени на брой, за да не се бави производственият й процес. Индустрията налага стандарти и те са задължителни за целия свят. В този смисъл постмодерната култура е и подражателна, защото по същество е интерпретация на Дметатекст“, преобразуван от нея в понятен разказ за неограничените възможности пред всеки да успее в живота и да спечели много пари. Стига обаче да го пожелае и Дда повярва в себе си“. А да повярваш в себе си, означава да се включиш в дискурса и да се поддадеш на наркозата, за да станеш част от Ддеконструираното цяло“.
8.
Казаното по-горе се отнася до т.нар. масова култура, чието предназначение е да събира в своето пространство много хора. Но то важи и за Двисоката култура“, до която се докосват преди всичко Дценителите“. Самото понятие Двисока култура“, а и понятието Дценители“ претърпя в постмодерната епоха и в разбиранията на постмодернистите съществена промяна. Всъщност, няма нито Двисок стил“, нито Двисока нравственост“, нито Двисока култура“. Тази култура, която сме свикнали да наричаме Двисока“, днес е също толкова Дпрофанна“, колкото и масовата. Но е по-неразбираема и поради това недостъпна, а и нехаресвана от Дмасата“.
Когато в новата социална реалност вече са разрешени неща, които преди са били затворени под непреодолима забрана, то и културата ще показва как предишното изключение става норма, как моралът освобождава от задръжките на предходните времена и човек не се срамува от комплексите и ограниченията, които си е налагал от неудобство и свян. Психиатричните болести, хомосексуализмът, насилието и физиологичните отклонения се превръщат в основна тема на изкуствата. Ще реши човек, че целият свят се е преобразил и се е обърнал с главата надолу. Истина е, че животът промени човека; бясната конкуренция, несигурността в утрешния ден, ускореното време в историята, екологичните замърсявания, появата на нови тежки и неизлечими болести направиха човека по-нестабилен, неуверен, податлив на стреса; направиха го циничен и жесток. Принципът на естествения подбор се пренесе и в обществото. Ако отстъпиш, ще те изместят окончателно; ако проявиш състрадание към конкурента, той няма да те пожали, защото това е законът на джунглата. Целта е да успееш, но в такъв жесток свят не се успява с добродетелите, а с пороците; не със смирение, а с агресия.
Няма как културата да не изразява този нов човек и да не го прави главен герой в изкуствата. Тя се отказа от едно свое изключително ценно качество, което притежаваше през цялата си история: да изгражда добродетели, да служи на морала и човещината, да възпитава и облагородява. Ставайки част от пазара, тя сама пожела да му се харесва, да го ухажва, за да получава пари. ДБезкористното“ служене вече й е невъзможно и нежелано. Самата тя се създава, за да бъде продавана, а не за да служи на нацията и човека.
Културата иска да се откаже и от националния си дух и характер и е на път да осъществи това си желание. Това важи преди всичко за културите на малките и бедните народи, устремени към глобализацията с намерението да заприличат на културите на големите и богатите народи, за да бъдат като тях Дконвертируеми“ и добре заплатени. Малките култури поначало са възприемчиви на влияния и дори са в някаква степен и подражателни, но в постмодерната епоха тази им склонност е много по-ярко проявена поради диктата на пазара. Затова те се стремят да произвеждат това, което би могло да бъде харесано и продадено на големите култури. Пазарът в малките държави е ограничен и е практически невъзможно културата да се възпроизвежда чрез средствата, получени от продажбите. А тези, които могат да плащат, налагат свой вкус и свои критерии за оценка на стойностите.
Амбицията на глобализацията да заличи границите и с това да създаде възможност за равномерно икономическо развитие на всички региони по света се изражда в уеднаквяване на културите, премахване на различията, обезличаване на националните особености. Самите те по-малко желаят да изразяват националните проблеми, проблемите на техните национални общества и се насочват към всеобщото, световното, общочовешкото, за каквито смятат девиациите в човешката природа, отхвърлянето на моралните норми и обявяването на профанното за възвишено. Културата заприличва на едно ново вавилонско стълпотворение, което не цели достигане на Господа, а пълното Му отричане, сваляне на земята, поругаване и забрава завинаги.
9.
Диктатът на пазара поражда вътре в интелигенцията остра конкуренция, но не естетическа, а чисто търговска – за търсене на Дклиенти“ и Дпоръчки“. Критерият за оценка на един или друг творец е не доколко той художествено значимо изобразява и изразява действителността, а неговият доход, броят на продажбите на произведенията му, имотното му състояние. Нерядко се чува правилото: ДДобра е тази творба, която добре се продава“. Ако такива думи се разпространяваха през ХтХ или дори в началото на ХХ век, биха предизвикали гнева на творците и обществото. Днес обаче те се възприемат като обичайно правило и Дпрактика“ в постмодерната културна ситуация.
Тази промяна в поведението на интелигенцията й отнема водещата роля в обществото. По-точно, тя сама се отказва от нея и сама доброволно влиза в нова функция. Интелигенцията във всички обществени системи и епохи е била Дводач“, който проправя пътя напред, мобилизира силите на общността и открива смисъла на историята и настоящето. Сега обаче не е. Тя рязко промени и състава си. Тъй като самата култура разшири границите и характера си, за да задоволява, както вече стана дума, все по-широк кръг от хора с по-ниски естетически претенции, в съсловието на интелигенцията се присъединиха и подвизаващите се в т.нар. масова култура, производители на шоу програми, модни ревюта, реклама, масови комуникации. Т.е. от полето на пазара. Появи се фигурата на мениджъра, който е посредникът между Дкултурата“ и Дпазара“. Без тази фигура е почти невъзможно да си представим нечий Дуспех“ на сцената или в литературата и визуалните изкуства.
Грижите за изявата и прехраната, богатството, лукса и особено за Дуспеха“ отдалечават интелигенцията от реалните обществени и национални проблеми; тя ги игнорира и просто ги отстъпва на политиците. Липсата на съзнание за собствената си значимост, необходимост и роля обезсилват интелигенцията и я маргинализират. Маргинализираната интелигенция практически не е интелигенция. Тази обща дефиниция на понятието не може да се стесни и конкретизира, защото самата интелигенция няма облик и не желае да го придобива. Тя не се чувства отговорна за нацията, не проявява респект към историята, не признава класиката и отказва да подрежда ценностите в йерархия, защото се страхува, че нейните Дстоки“ няма да намерят място в нея. Или просто защото, заета със себе си и с конкуренцията на пазара, това не я интересува.
Не е пресилено да се твърди, че днес интелигенция няма, защото у хората на умствения и творческия труд е закърняло съзнанието за единство и отговорност пред нацията и обществото.
10.
Икономическата и социалната криза, която днес преживяваме, завършва постмодерността и бележи началото на нов Ддълъг цикъл“, който бихме могли да наречем и епоха. Извъртян е един пълен кръг от човешката история и сега навлизаме в нова спирала на историческо развитие, в която ще настъпят революционни обществени изменения.
Убеден съм, че в резултат на тях и след тях културата ще се завърне към класическия си Ддомодерен“ образ.
