ЗА ЛЯВОТО И НЕГОВАТА НЕУТРАЛНА ОСНОВА

0
143

Николай Малинов е роден през 1968 г. в София. Завършил е история в Киевския държавен университет „Тарас Шевченко“. Член на Изпълнителното бюро на Националния съвет на БСП. Издател на в. „Дума“ и сп. „Ново време“.
В миналия си брой (май-юни) сп. „Ново време“ публикува програмна статия на Георги Пирински, озаглавена „Основни параметри на левия проект на БСП“. В самия край на статията авторът подлага на критика мои позиции, изразени на страниците на в. „Дума“ от 23 януари под заглавие „Новият ляв проект“. Става дума за тезата, че „…дискусията за ляв проект трябва да започне с дискусия за увеличаването на общественото богатство и в този аспект проблемът не е нито ляв, нито десен“; и за тезата, че истинското ляво ангажиране е „пътят на ежедневно доказвана лява чувствителност“.

Според Г. Пирински ангажирането с материалното производство е лява позиция, защото „… десният неолиберален модел е в основата на загърбването на материалното производство за сметка на паричните агрегати“, а „тезата за лявата чувствителност бе присъща на консервативните концепции и платформи…“ („Ново време“, бр. 5-6, стр. 14).

Бих желал да отговоря на тази критика не защото мисля, че непременно и на всяка цена човек трябва да отговаря, когато го критикуват, а защото съм убеден, че програмната дискусия и съответно избистрянето и конкретизирането на програмните партийни постановки са задължително условие за жизнеността на БСП. Убеждение, което ясно и недвусмислено защитава и Г. Пирински. Той говори „за сериозна липса на нагласа, на кондиция в партията за задълбочена аналитична и програмна работа“. Не само че споделям този извод, а бих отишъл и по-далеч — появата на такива нагласа и кондиция ще бъде признак за излизане на БСП от тежката криза, в която се намира; признак за здравословно обръщане към своите корени и същност, за осъзнаване на факта, че партията не е просто някаква машина за избори и реализация на каква да е власт, а общност на граждани с общи ценности и социален мироглед.

Използвам случая и да благодаря, дори в качеството ми на редови социалист, на Георги Пирински за енергията, с която отстоява значимостта на програмното мислене, на програмната дискусия, на обвързването на конкретните политики, настоящи и бъдещи, с програмните постановки. Наложилата се през последните години практика на необвързаност между програмен продукт, от една страна, и политическо говорене и действие, от друга, е една от фундаменталните причини за ерозията на доверието към БСП сред избиратели, иначе силно обвързани — и мисловно, и емоционално — с нашата партия.

Когато говорим за лявата си същност и когато я обличаме в програмни постановки, ние винаги разсъждаваме върху това как да се харчат още пари. Ето няколко примера от Програмните насоки, утвърдени от Националния съвет на БСП и припомнени в статията на Георги Пирински: да се създават „ускорено покачване на реалните заплати“, „реално нарастване на равнищата на пенсии“, „защита на майчинството“, „гарантиране на достъпна за всеки гражданин качествена здравна помощ“, „поетапно въвеждане на целодневна организация на училището“ (с. 10) и пр. Подчертал съм тези думи, които пряко или косвено говорят за необходимостта от увеличени разходи.

Не оспорвам, че ако всичко това се случи, се създават предпоставки за бъдещо увеличаване на БВП – повишената покупателна способност, съответно увеличеното съвкупно търсене завъртат оборотите на производството. Завъртането на тези обороти тук обаче не е цел, а следствие от реализацията на непроизводствени програмни идеи. Целта на тези идеи е социална защитеност на широките слоеве на населението, достойното им участие в разпределението на произведения продукт. И това действително е ляво програмно мислене. Ниският корпоративен данък, ниското облагане на високодоходните групи от населението също увеличават потреблението и също могат да се разглеждат като средства за увеличаване на БВП, но те отсъстват от левите програмни виждания. Целта може да бъде една и съща, но пътищата за нейното постигане могат да имат ляво и дясно оцветяване в зависимост от това в чия полза извършват разпределението. Да се твърди, че увеличаването на БВП, увеличаването на общественото богатство е грижа само на левите, не е вярно. Ако е вярно, каква е грижата на десните? Крупният капитал да живее в комфорт без увеличаване на БВП?
Разликата между лявото и дясното решително и отчетливо се появява там, където възниква въпросът: „Как е най-перспективно и най-справедливо да бъдат разпределени тези 100 единици?“. Разбира се, при въпроса „Как да бъдат произведени тези 100 единици?“ също има леви и десни подходи: в различното виждане за ролята на дребните и средните предприятия или на кооперативната собственост; когато става дума за бюджетни приходи — какво да е съотношението между преки и косвени данъци. Обаче

силната и конкурентна национална икономика не е монопол на ничия политическа философия

Не само че не е монопол, тя е дълг на всяка отговорна политическа формация, независимо къде поставя себе си в каквито и да било програмни координатни системи. В този смисъл твърдя, че въпросът за увеличаване на националното богатство е отвъд лявото и дясното.

Критерият „степен на намеса на държавата“ отдавна също не е достатъчен, за да се идентифицира лявото или дясното. Този критерий е формулиран за класическите казуси на индустриалното общество, при които разсъжденията се движат само или изключително в национални рамки. В условията на глобализация този критерий е със силно занижена познавателна и програмообразуваща стойност. САЩ провеждат протекционистка политика за своите продукти независимо кой е на власт. Днес правителствата увеличават регулаторните функции на държавите си, независимо дали са леви или десни.

Съвсем друг е въпросът: „В крайна сметка кого облагодетелства една или друга намеса на държавата?“. Днес в Англия правителството решава с промяна на закона да намали правото на обезщетение на чиновниците от 36 на 12 работни заплати (вж. в. „Класа“, редакционен коментар на „Файненшъл таймс“ от 8 юли 2010). Намесва ли се държавата? И като се намесва, това признак за лявост ли е? По-продуктивен е въпросът кого ощетява тази намеса.

Германският финансов министър Шойбле представи новия бюджет за 2011 г., в който най-голямото орязване е за Министерството на труда — 7,9% (в. „Класа“ от 8 юли 2010). Това не е ли класическа дясна държавна намеса?

В Ирландия държавата задължи банките да изчакат една година, преди да предприемат действия срещу длъжниците (в. „Дума“, 8 юли 2010). Това вече е решителна държавна намеса в полза на обикновените граждани.

Хърватското правителство увеличи на 40% подоходното облагане на най-високодоходната група. Решително лява намеса на иначе определящо се за дясно правителство.

Примери могат да бъдат давани до безкрайност. Сама по себе си днес активната намеса на държавата не е нито ляво, нито дясно действие. Какво точно е по тази скала, може да се определи чрез конкретен анализ, който невинаги е лесен и дори възможен.

Ненамесата на държавата (в крайния си вариант наричан „лесеферизъм“, тоест крайно дясно поведение) днес също може да бъде отвъд дясното и лявото и да попада в неутралните рубрики на държавната безотговорност или некадърност. Например липсата на каквато и да било намеса на българската държава за стимулиране на потреблението на пръв поглед изглежда дясно, но не е. Тя просто е свидетелство за държавническа неадекватност. Ако беше дясно поведение, щяхме да го срещнем поне при едно дясно европейско правителство. Подкрепата за науката, подкрепата за иновационна дейност и за производства с висока добавена стойност също е безотносително към координатите „ляво-дясно“. Ако не беше така, такава държавна подкрепа, такъв тип стратегическо мислене нямаше да се споделя от всички отговорни европейски партии, независимо от техния цвят.

Можем ли да твърдим, че левицата иска конкурентоспособна икономика, възможна само при висок принаден продукт, а десницата — не? Изключено. Лявото и дясното се появяват в момента, в който изплува въпросът: „А къде са в това прогресивно движение наемният труд, дребните и средните собственици, обикновеният човек?“. При едни и същи макропоказатели те могат да бъдат на различни места. С различно поета тежест в националното финансиране, с различен достъп до образование и здравеопазване, с различни възможности да бъдат защитени при безработица.
Тези изводи ми дават основание да повторя, че дискусията за увеличаване на общественото богатство и главно за пътищата, чрез които това ще стане, още не е започнала в България. И тази дискусия е отвъд лявото и дясното. В редакционен коментар
в. „Капитал“ (бр. 27, 10-16 юли 2010 г.) твърди, че „в България…. ниската култура на предприемачество за съжаление е безспорен факт… Проблемът е, че този недостатък в икономиката е от най-гадния вид — такъв, който създава само проблеми, а не и възможности. Липсата на предприемачески дух (между другото подхранвана и от действията и бездействията на държавата) води до начинания, които не могат да бъдат определени като риск, а по-скоро като хазарт.“

Нужно ли е да се укрепва предприемаческият дух у нас? Това лява задача ли е? Не е, но не е и дясна. Стимулирането на определен национален икономически манталитет е безотносителен към ляво – дясното. Което не означава, че са безотностителни начините за неговото постигане и още повече резултатите от неговото функциониране.

Българската икономика има крещяща необходимост от сериозна, упорита и продължителна дискусия по въпроси като:

• какво трябва да се направи, за да се налагат на световния пазар конкурентни български стоки и услуги;

• в кои сектори е най-реалистично те да бъдат търсени? Този фундаментален въпрос може да бъде разшифрован в десетки и стотици по-конкретни въпроси. Такава дискусия няма. Не е имало през последните 20 години. А такава дискусия е отвъд лявото и дясното.

Тук е мястото за кратък коментар на тезата, че българското икономическо и социално пропадане през последните две десетилетия е резултат от десен неолиберален модел; от неспособността или невъзможността на левицата да наложи друг, социален модел. Тук дори ще се абстрахирам от тавтологията „десен неолиберализъм“ ­— ляв такъв няма. Неолиберализмът винаги е десен. Отдавам това словосъчетание на желанието да се подсили образът на „неолибералното“, да се посочи, че става дума за някакъв негов краен вариант.
Твърдя, че през всичките тези години у нас не се е реализирал никакъв еднотипен модел. Моделът предполага принципи, устойчивост, еднопосочност.

През 1990 г. се оказа, че трябва да купуваме от СССР суровини по пазарни цени и в долари, изчезнаха гарантираните пазари. Мълчанието пред тази ситуация, липсата на каквито и да било цифри в публичните дебати, самозатварянето в идеологически и морални дебати за вината и за властта — всичко това израз на какъв модел беше?

Да си икономически неадекватен, не е привързаност към никакъв модел

Между другото, по това време експертите и на БСП, и на СДС са били за запазване на субсидирането на основни стоки, като млякото, месото и хляба (вж. сп. „Ново време“, бр. 11, 2009 г., с.14). На пръв поглед абсолютно лява позиция. Консенсус между левица и десница на основата на мисъл за защита на извоювани социални придобивки за населението. Когато обаче защитата на това субсидиране не е обвързана с въпроси като как ще се отрази това на производството, няма ли да доведе до дефицит и черен пазар, колко време може да издържи това субсидиране при новите икономически условия, как то се съчетава със стремежа към конвертируем лев — позицията става неадекватна, безперспективна, дори вредна. Тя продължава да има отношение към електоралното харесване, но престава да има отношение към сериозното, промисленото ляво и дясно.

Унищожаването на селското стопанство израз на какъв модел беше? Силната, силова позиция на държавата беше плод на идеологически извратени мозъци, търсещи отмъщение и абстрактна справедливост, а не на дясна идеология. Неолиберални щяха да бъдат действия, които биха довели до бърза концентрация на земята в ръцете на крупни собственици. Обаче действия, които доведоха до милиони декари „ничии“, пустеещи земи и до заклано животновъдство, граничат с национално безумие и не се вписват в никакъв класически модел. Модел просто нямаше, имаше унищожение на национално богатство.

Масовата приватизация, която смени собственост за десетки (или стотици) милиарди, в какъв модел се вписва? Би трябвало да е ляв. Резултатите обаче — заграбването на безценица на тази собственост от шепа фондове, са безспорно крайно антилеви.
Упорството на нашето правителство (1994 —1996 г.) да бъдат субсидирани крупни предприятия, вместо да се търси стратегически частен инвеститор, докато тези предприятия още са на крака, в какъв модел се вписва? Сигурно в ляв, защото запазва работни места. Когато обаче не е направена прогноза за тяхната бъдеща конкурентоспособност и не са предприети мерки за сбъдването на тази прогноза, моделът продължава ли да е ляв? Особено ако води до тяхното рухване или заграбване почти без пари.

Ако харизването на БГА „Балкан“ може да бъде сочено като пример за неолиберално поведение, десетилетната агония на „Кремиковци“
пример за какво поведение беше?
Разбира се, могат да бъдат дадени примери и за класически неолиберални резултати. Един от тях е унищожаването на българската банкова система и преминаването £ почти изцяло в чужди ръце.

Но да се върнем на въпроса

какъв социален модел не е успяла да наложи левицата

При унищожено селско стопанство, при никаква грижа за потенциални силни производства — електроника, химия и пр., при никаква борба за конкурентоспособност, при пълна незаинтересованост кои пазари (и как) можем да запазим, как (и с какво) можем да се борим за нови?

За реализацията на социален модел са необходими сериозни ресурси. От къде можеха да дойдат? Как можеха да бъдат съхранявани и умножавани? Ето такъв дебат през всичките тези години нямаше. От неговото провеждане, от постигането на определени прилични производствени и търговски успехи, щеше да има мегдан за реализация и на ляво, и на дясно. Той обаче отсъстваше. А неговото съществуване, поддържане и развитие е задача и на лявото, и дясното. Тоест самият той е отвъд лявото и дясното.
Продължавам да твърдя, че пътят на лявото е и пътят на ежедневната лява чувствителност. В реагирането на „дребните“ факти на социалната несправедливост. Не разбирам как тази теза може да бъде критикувана от леви позиции. Сигурно не познавам кои консервативни концепции и платформи я отстояват, но със сигурност знам, че

няма истинско ляво, което се самозатваря в програми и теоретични дискусии, без да излезе на широкото поле на „малките“ битки за солидарност

със социално слабите или неспособните сами, без помощта на държавата, да решат насъщните си проблеми. Тази теза в никакъв случай не противопоставя лявата чувствителност на програмните усилия. Тази теза твърди, че само такава чувствителност може да даде истински живот на писаните програми. И тъй като не разбирам отправената критика, не бих рискувал да давам просторен отговор. Ще отговоря с два примера, твърде неприятни за парламентарната левица у нас. Или по-точно — за нейните привърженици. На 4 март т.г. ДПС вкара в дневния ред на парламента законопроект в защита на общинските болници. Проектът бе отхвърлен със 73 гласа на управляващите. Заглавието на редакционния коментар на в. „Дума“ на следващия ден беше „Искате уважение?!“.

На 14 юли парламентът гледаше проект на Министерския съвет за въвеждане на платено обучение в държавните висши училища. Проектът бе приет със… 73 гласа от управляващото мнозинство. На следващия ден „Дума“ излезе с коментар под заглавие „Опозиция без смисъл“. И в двата случая половината група на Коалиция за България отсъстваше от залата. Сигурно всеки депутат има важни причини за отсъствието си. Отстрани обаче, и сигурно не само отстрани, това отсъствие е пълно разминаване между декларирани позиции и практическо поведение. В този случай имаме съчетание на лява програмна обезпеченост с липса на конкретна лява чувствителност.

Във втория цитиран коментар четем: „Размахването на юмруци извън боксовия ринг е безсмислено“. С това искам да кажа, че тясно свързвам „чувствителността“ с „ринга“.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук