КОМПЛЕКСЪТ ЗА ВИНА (ОПИТ ЗА ПСИХОАНАЛИЗА НА БСП)

0
140

Проф. Васил Проданов е доктор на философските науки. Работи в областта на философията, социологията, етиката, политическите науки. Специализирал и чел лекции в Англия и САЩ. Автор на над 200
научни публикации, както и на много книги, между които „Познание и ценности“ (1979),
„Личност и политика“ (1988), „Глобалните проблеми и съдбата на България“ (1999), „Насилието в модерната епоха“ (2003).Директор е на Института по философски изследвания при БАН.

Още по време на перестройката в СССР, когато се утвърждава виждането за разминаване на това, което се е получило в резултат от развитието на държавния социализъм, с идеята за „автентичен социализъм“, започва да се търси отговор на въпроса кой е виновен. В началото вината се хвърля на Сталин и „сталинизма“, които се били отклонили от „ленинските идеи“. С рухването обаче изобщо на социализма във всички бивши страни, включително и в нашата, един от ключовите проблеми във функционирането на бившите комунистически партии става проблемът за вината.

При това този проблем стои в началото само за периода до 1989 г., но днес той с не по-малка острота се поставя у нас и във връзка с резултатите от българския преход. Независимо от гигантските разрушения и престъпления в процеса на прехода, никой не е готов да заяви, че носи някаква отговорност и вина за това.

За да си обясним този факт, най-напред трябва да имаме предвид едно знаменито разграничение, направено за първи път от А. Додс през 1961 г. между „култури на срама“ и „култури на вината“ (1). Последвалите след това множество проучвания на тази тема показват, че правилата на отговорност и вина не са едни и същи в различните общества и в различни части на едно и също общество (2).

Култура на срама и култура на вината

Ключов неформален регулатор на традиционните селски и колективни общности са оценката на общността и срамът от негативното отношение на другите. Поведението във висока степен е зависимо отвън.

Нещата се променят там, където имаме сравнително дълъг период на капиталистическо развитие, в което отделните индивиди се стремят да постигнат нещо и носят отговорност за това. Характерна за модерните общества, особено със силна християнска традиция, е доминацията на културата на вината (и отговорността), за разлика от традиционните колективистки общности. При нея не външните, а вътрешните саморегулатори на поведение играят основна роля. Социалният контрол се реализира не от това „какво ще кажат другите“, а от собственото чувство за вина и отговорност.

Както като колективен субект, така и голяма част от членската маса на БСП демонстрират след 1989 г. характеристики, които можем да интерпретираме през призмата на психоаналитични концептуални модели. Срамът и вината са класически предмет на психоаналитичните изследвания. В последната част на „Цивилизацията и разочарованието от нея“ Фройд отбелязва, че негово основно намерение в тази работа е „да представи чувството за вина като най-важния проблем в развитието на цивилизацията и да покаже, че цената, която плащаме за цивилизационния напредък, е загуба на щастие чрез засилване на чувството за вина“ (3).

За да си обясним за какво става дума, трябва да имаме предвид три основни фактора.

Първият е свързан с особеностите на българската традиционна патриархална култура, съществуваща до 50-те години на ХХ век в едно общество, което е 80 % селско и където доминира именно културата на срама, а не културата на вината и отговорността. С разрушаването й взривно в процеса на урбанизация и индустриализация през следващите две десетилетия тя отслабва, но не е заместена от доминираща култура на вината и отговорността, защото урбанизираният и индустриализиран индивид е включен от държавния социализъм в една йерархическа система, в която решенията се вземат отгоре надолу и която не стимулира индивидуалната отговорност. В нея усещането за вина и отговорност лесно се размива, тъй като индивидът се чувства част от системата и причината за това, което е станало, се прехвърля лесно навън към някой друг, най-често към по-високостоящия в тази система, и особено към този, който е на върха. Още повече че поначало и в предходния патриархално-селски период неговото поведение е доминиращо външно регулирано от общността. Централизираните системи имат недостатъка лесно да създават безотговорност и хамелеонщина, които се засилват в периоди на отслабваща делегитимация. Промяната в централизирания връх бързо води до масова преориентация на поведението.

Вторият фактор е, че това, което отличава българското общество до 1989 г. в сравнение със съветското или централноевропейските, е високата степен на интегрираност, системна ангажираност. Всички са „вътре“ в системата и в една или друга степен ангажирани с нея, отговорни за нея. Дисиденти като в СССР или съпротиви от типа на тези в Полша, Унгария, Чехословакия липсват.

Високата интегрираност има своите обяснения:
• в икономическите успехи през 70-те и 80-те години, когато милиони хора подобряват своето материално битие;

• в гъвкавата политика по отношение на властовите конкуренти на Живков и особено по отношение на интелигенцията;

• в това, че почти целият политически, идеологически, интелектуален, бизнеселит е първо поколение и лесно се интегрира в системата. Във всеки случай в България много повече, отколкото в централноевропейските държави, основна част от интелигенцията и елитите са част от системата, а не извън нея. Дисидентството у нас се появява във втората част на съветската перестройка като нейно отражение и като следване на „големия брат“, няма автономен характер.

Третият фактор е централизирано-пирамидалният характер на комунистическата партия, обуславящ решенията да се вземат отгоре надолу и властовите пълномощия са съсредоточени в нейния връх. Този, който се намира най-отгоре, в същото време обаче е зависим от цялостната социалистическа система, чийто център е в КПСС и в Москва. Във всеки случай особеностите именно на този централизирано-пирамидален характер водят до това, че съществува тенденция на възхвала и ореол около всеки съществуващ лидер и сатанизация на предходните й лидери. Това е нейна постоянна характеристика.
При взривната, и то дошла отвън, делегитимация и срив на съществуващата система естествено се поражда въпросът за отговорността и вината за това, което е станало — както колективната, така и индивидуалната. В тази ситуация възниква типичен психологически феномен —

агресивно бягство от отговорност и вина чрез агресивното им прехвърляне и идентифициране с други субекти

От чувството за вина и отговорност най-лесно се бяга, когато то се идентифицира с някой друг, на когото да се прехвърли, и така да се намери изкупителна жертва. Затова и историята на българския преход може да се напише като история на сатанизацията на отделни индивидуални и колективни субекти и превръщането им в изкупителна жертва на собствените чувства за вина и стремеж за формиране на алтернативни идентичности.

Проявленията на този феномен минават през различни форми и етапи.

В първия етап през първото полугодие след свалянето на Живков започва тотално прехвърляне на отговорност и вина от бившето висше ръководство към Живков, като се конструира и сатанизира групата на „Живков и неговото обкръжение“. Йерархично-пирамидалната система на управление е създала доминиращ социален персонаж, който непрекъснато е склонен да прехвърля вината и отговорността за всичко случващо се към някой друг и най-вече към „ония горе“. Това обяснява защо след 1989 г. имаме такова мощно прехвърляне на „вина“ и „отговорност“ нагоре и защо единственият, който е готов да каже, че носи някаква политическа отговорност за станалото, е Тодор Живков.

Те са обвинявани, че не се е реализирал „автентичният социализъм“, а след това снемането на отговорност и вина се извършва чрез опит да бъдат криминализирани и срещу тях започват различни съдебни дела, без да има данни за извършени престъпления. В края на 1989 и началото на 1990 г. в БКП и БСП започва вакханалия на разграничавания от „обкръжението на Живков“, дело №1 и изключвания на виновни, тотално заклеймяващи и обвиняващи доклади на висши ръководни органи. В БКП от най-високо до най-ниско ниво започват да се замерват един друг, прехвърляйки си отговорност. Така се оказва, че единственият виновен и отговорен за всичко в държавата е само този, който е бил начело. Тодор Живков е арестуван, преди да има каквото и да е съдебно обвинение срещу него, а пред медиите се обявява всеки, който има информация, да я изпрати. Неговите бивши съратници обявяват, че всички решения са вземани от него и те не носят отговорност за тях. Така обаче
тоталният негативизъм стана ключов елемент на политическото поведение

Типичен пример в това отношение е злополучният доклад от края на 1989 г. на Петър Младенов, сатанизиращ състоянието на нещата и митичното „обкръжение“ на Живков, към което се оказва, че той не бил принадлежал. Появява се приетата специално на партиен пленум Декларация за вината и отговорността, в която се обявява изключването на онези, които са обявени за „Живков и неговото обкръжение“.

Вторият етап протича през 1990 г. вътре в БКП, отдолу нагоре, като централният обект на сатанизация става „номенклатурата“, т.е. членовете на ръководните органи на всички равнища. Първите обвинители се превръщат в обвиняеми, защото идват хора, намирали се в по-периферна част на системата и наричащи себе си „реформатори“. Те заклеймяват предходните реформатори. В борбата за власт всеки новопоявяващ се опитва да се разграничи и да покаже, че е невинен. За разлика от виновните, които държат в момента властовите позиции и трябва да си отидат. Така морално-политическите заклеймявания стават основен механизъм за легитимиране на реформирана идентичност и борба за власт.

В този период вътре в бившата комунистическа партия започва боричкане и противопоставяне на отделни течения, а отделни групи от членската маса се отцепват пак в социалистически партии, като демонстрират тотално разграничаване от бившата си партия. Така става с АСО (Алтернативно социалистическо обединение) и АСП (Алтернативна социалистическа партия). Нещо повече, партии като АСП устройват „публичен съд“ срещу „комунизма“, за да демонстрират, че нямат нищо общо с бившата си партия. Най-приемливо става онова бягство, при което приемаш тезата, че „истински социалистическото“ е западноевропейската социалдемокрация, и агресивно отхвърляш предходната си партия и нейното минало. В този период започва тотална чистка на стопански ръководители под флага на борба срещу виновната „номенклатура“. Сатанизираното понятие е „номенклатура“.
Третият етап започва през втората половина на 1990 г., когато в стремежа за агресивно политическо противопоставяне се създават алтернативни политически елити вече извън бившата комунистическа партия, сред формиращата се „демократична опозиция“. Нейният подбор става на негативна основа и има и негативни измерения. Ако си бил при всяко положение интегриран в системата, за да демонстрираш, че си нещо различно, трябва да покажеш, че нямаш нищо общо с нея. За да легитимират себе си като „демократични“ при липса на нужната биография, новите елити започват да пренаписват биографии, да разграничават и противопоставят, да заклеймяват всичко, което е било дотогава. Ругатнята, псувнята, крясъкът, заклеймяването стават важен инструмент за легитимиране на нова личностна и групова политическа идентичност. На този етап се извършва движение изцяло

от индивидуална към колективна вина на свързаните с бившата комунистическа партия

Лозунгите „БСП в Сибир“ предполагат мощно налагана вина отвън на цялата бивша комунистическа партия. Рефренът, чрез който се поддържа нейната вина в продължение на две десетилетия, е, че „тя не се е променила“, „тя е същата“. Независимо че е променила името си на „социалистическа“ и е приела основните идеи на западноевропейската социалдемокрация, нейните опоненти могат да се утвърдят като алтернатива, непрекъснато повтаряйки, че това са същите „комунисти“. Лидерът на СДС Филип Димитров и много други край него продължават да говорят за нея като за „комунистите“.

Мощната вълна на антикомунизъм променя радикално поведението на бившата комунистическа партия

Много от това поведение през следващите години може да се обясни психоаналитично, като се имат предвид силните обвинения срещу нея, чувството за вина и отговорност, които се идентифицират с нея, ръководството и членската й маса. Процесите в БСП могат да бъдат разбрани чрез дълбокия масов и индивидуален комплекс, който това чувство за вина носи, предопределяйки поведението на партийния елит и на членската маса през следващите години. То става фактор за своеобразен морално-психологически подбор на кадри вътре в тази партия, за сплотяването около нея и дистанцирането от нея, за яростното противопоставяне на някои бивши нейни членове. Една голяма част от бившите членове остават в нея и развиват чувство на солидарност срещу атаките. Друга част просто се дистанцират, затваряйки се в битовите си проблеми, свързани с безработицата и рязкото падане на доходите. Една трета част агресивно се включва в други политически сили и става ударен отряд за атаки срещу бившата си партия, проектирайки собственото си усещане за вина върху тези, които са останали в нея.
По същество се задействат няколко механизма на реакция спрямо чувството за вина и отговорност.

В самата БСП това натоварване с огромно чувство на вина отвън води до постоянна ситуация вътре в нея, при която един или друг лидер или ръководство, особено при неуспех, са силно сатанизирани и отхвърляни. БСП развива устойчив синдром на сатанизиране на лидерите. Така след 1989 г. историята на партията в много отношения е история на различни етапи на търсене на вътрешнопартийния враг, с когото да се идентифицират тежките й проблеми.

В началото този враг са „Живков и обкръжението му“, както и Шесто управление на Държавна сигурност. След това става „номенклатурата“, особено на по-висшите равнища, всеки от поредните лидери, Жан Виденов, „перестройчиците“ и пр. Всъщност, като се изключи може би Първанов, който имаше шанса от лидер на БСП да стане президент, няма друг партиен лидер на БСП през последните 50 години, който да не е бил сатанизиран. Особено когато падне от власт. Това бе твърде типично след 1989 г., продължава и до днес, включително със сатанизацията на сегашния лидер и бивши ръководства на БСП.

Това води до необичайната ситуация огромна част от бившите членове на висшето ръководство на БСП след 1989 г. просто да напускат бившата си партия оскърбени, забравени и отхвърлени, оправдавайки това си поведение с думите, че това е друга партия, а не „тяхната партия“. Дори бившият и силно сатанизиран лидер на БСП Жан Виденов не е нейн член в момента. А Георги Първанов, след като стана президент, неведнъж е заявявал, че няма намерение да се връща в предишната си партия.

Силният антикомунистически натиск и тоталното отхвърляне на предходния период, както и загубената външна подкрепа, превръщат поведението на немалка част от политиците на БСП в

поведение на потенциални жертви
То се характеризира с плахост и несигурност, опасения има при използване дори на легитимни средства на принуда, когато фрапантно се нарушават законите. Не е случайно, че при подпалването и разграбването пред очите на целия български народ на Партийния дом, а няколко години по-късно и на парламента, не се дава заповед за решителна намеса на правоохранителните органи. Страхът да се ползва дори легитимно насилие и призракът, че в „мирния преход“ БСП може да се окаже инициатор на принуда и това да доведе до обвинения срещу нея, че „не се е променила“ и е „насилническа“, „диктаторска“, „репресивна“, „нереформирана“, тресе непрекъснато лидерите на тази партия.

Комплексът за вина доминира в различна степен у БСП и тези, които са били някога в нея, а след това са я напуснали и сега агресивно я обвиняват във всички грехове. Това предизвиква обезсилване, парализа, потиснатост, загуба на смисъл, непрекъснато оправдаване, непрекъснато обясняване, че си нов, че си се реформирал, че именно ти, а не някой друг, е автентичен социалдемократ, че не си същият. По тази причина в ситуацията на социална необходимост от политическа воля, БСП и при двете си изборни победи се провали. По същество лидерите на партията възприемат психологията на жертвата. Тя се засилва от феномени като подпалването на Партийния дом през 1990 г. и разбиването и опустошаването на Парламента на 10 януари 1997 г. Това усещане за вина се простира на множество различни равнища и влияе върху поведението не само на колективните органи на политическата сила, но и на обикновените членове и симпатизанти.*

Втори механизъм на бягство от чувството за вина става ритуалното напускане на бившата комунистическа партия с публични демонстрации на заклеймяване, при което вината се прехвърля върху тези, които са останали в нея. Това е типичната позиция на голяма част от силно интегрираната преди това интелигенция, която притежава силата на словото, метафорите и силният глас в публичното пространство, за да го изрази като морална позиция. Типичен пример в това отношение е поведението на такива известни поети като Веселин Андреев и Недялко Йорданов. Масово се пренаписват биографии и се създава ново чувство за идентичност, освободено от вината. Настъпи паническо бягство от своята предходна идентичност и в крайна сметка разпад на индивидуални и групови идентичности, личностни дезинтеграции и хаотично поведение, при което се прави опит за нова идентичност изцяло на негативна основа, чрез противопоставяне на някой друг. Това негативно „аз“ обаче е тотално деструктивно по въздействията си върху поведението на индивидите. При това колкото по-силно е усещането за вина, толкова по-кресливо антикомунистическо става поведението на тези, които са напуснали бившата си партия. Затова често най-кресливите антикомунисти са представители на общности, спрямо които има силна промяна на ценностното отношение в публичното пространство — ценностния знак на медийно отношение, имащи връзка със структурите на Държавна сигурност и на БКП. Знакови, стигащи до парадоксални крайности са деца на активни борци срещу фашизма и капитализма или на служители, заемали високи постове в партийната и държавната йерархия, ползвали максимално привилегиите за влизане в езикова гимназия, университет, чужбина, вземали без ред апартаменти, израснали в дипломатически посолства и мисии.

Сред представителите на висшия ешелон на комсомола и партийните кръгове такъв механизъм, чрез който да се запази определена степен на самоуважение, се оказва демонстративното отказване от комунистическото минало в полза на социалдемокрацията. При това новите социалдемократи често пъти са много по-агресивни отрицатели на „комунизма“ в БСП от наследниците на някогашните социалдемократи в страната. Те започват менторски да й размахват пръст, че не се „променя“ и не иска да сложи край на „стогодишната война“ с „тях, социалдемократите“.

Примерът на заклеймявания и разграничавания в БКП се подема от СДС и след това се разгръща с много по-голяма сила в него. Там легитимацията трябва да бъде като опозиция, а това предполага много по-тотално противопоставяне, негативизъм, сатанизация и крайни версии на антикомунизъм. Това става основен механизъм за изграждане на нови политически самоличности. Най-подвижните идейно и психологически и най-агресивно заклеймяващите номенклатурата, комунизма, тоталитаризма имат по-голям шанс за успех, по-умерените са изтласкани встрани — типичен пример в това отношение са умерените в СДС от Великото народно събрание, подписали конституцията. Най-безскрупулно забравящият своето минало и заклеймяващ това минало изглежда като най-нов и променил се, нямащ нищо общо с предходната система и имащ право да бъде част от новите управляващи. Това се превръща в устойчив феномен в продължение на две десетилетия.

Комплексите на проекция доминират силно у най-ярките антикомунисти от СДС и напусналите с гръм и трясък БСП. Те изпитват особено силна потребност да избягат от своята предходна идентичност. Да пренапишат биографиите си чрез проециране на идентичността, от която бягат, като зло у някой друг, при което водят агресивна борба срещу нея, а всъщност се опитват да докажат, че не са същите, че са други. Така съветският възпитаник и зет на генерал от КГБ Стоян Ганев поиска да съди СССР. Най-яростните борци срещу „ченгетата“ и „доносниците“ са с нечисти или двусмислени биографии. Най-яростните комунисти са бивши най-конформистки настроени към предишната система — комунисти или безпартийни привърженици на партията.
Останалите прехвърлят вина и отговорност. Това е особено типично за бившата комунистическа партия, която именно в духа на такова прехвърляне превръща всеки последващ свой ръководител в сатанизирана фигура. В много отношения обаче го виждаме и сред останалите политически сили и като нагласа в обществото като цяло. В продължение на две десетилетия става непрекъсната смяна на лица и събития и непрекъснато търсене на отговорност на всеки от всеки. На практика това води до абсолютна колективна безотговорност с вече обявените следствия.

В крайна сметка това ускорява разпадането на БСП като морално-психична общност, извежда и в нея на преден план (особено в първоначалния период на промяна) онези, които най-ефективно и най-агресивно успяват да изтикат с обвинения своите конкуренти. При това постепенно

в публичното пространство се налагат и съсъществуват два напълно противоположни образа на БСП

Те съсъществуват мирно и се задействат не само като пропагандни клишета, но и като масови психологически инструменти за бягство от чувството за вина, много често почти заедно, без това да изглежда като противоречие в очите на тези, които ги ползват. Първото е за „непроменената“ комунистическа партия, за това че става дума за „същите онези комунисти“ или техните „наследници“, които са натоварени с най-различна вина. Това е най-честият стереотип на обвинения срещу БСП от дясно.

Другият образ е на БСП, която така се е „променила“, че няма нищо общо с „истинските“ леви партии, пълна е с милионери, превърнала е някога държавното в частно богатство, разграбено от нейните елити. Този образ най-често се използва от бившите й привърженици или сегашни критици, които са дори нейни членове. Те говорят например, че в ръководството на БСП има повече „милионери“, отколкото при други партии и тя няма нищо общо с „действителната лява партия“. При това едни и същи хора могат да говорят за нея почти едновременно, обвинявайки я с двата й противоположни и несъвместими образа. В едни случаи те ще казват, че това са „същите комунисти“, в други, че тя не е „никаква лява партия“. Така по същество степента на сатанизация на партията е такава, че с два напълно противоположни имиджа

БСП се превръща в универсално оправдание за всеки неуспех, за всяка конспиративна теория

Потребността от възмездие за катастрофалния начин, по който бе започната и реализирана промяната, се идентифицира с един универсален виновник за всичко, превръщащ се в изкупителна жертва.

На този тип политическа пропаганда и политическо поведение в много отношения се крепи поведението на ГЕРБ. Ако традиционното СДС гради своя възход преди всичко върху сатанизацията на БСП в периода й до 1989 г., ГЕРБ разработва образа на виновника след това. Този виновник съответно и трябва да бъде наказан. Така БСП се представя за главния автор на катастрофалния преход и всички вини, отговорности, грешки се интерпретират като резултат на нейните преднамерени или непреднамерени действия. Тя е представена като хитроумен субект, който с гласовете на новите бедни легитимира властта на новите богати.

Всъщност, възходът на Бойко Борисов като политик в най-висока степен е обусловен от това, че той превръща в политически пиар една типична за масовото съзнание характеристика — за всеки проблем, който не можеш да решиш, да търсиш отговорност от някой друг, който ти пречи, възпрепятства усилията ти. Независимо дали този друг е персонализиран в отделни лица, или е обобщен тип на „комунисти“, „ченгета“, „демократи“ и пр. Той се превръща във великолепно въплъщение на нагласите на една доминираща култура, в която непрекъснато някой друг е виновен и отговорен и в крайна сметка никой не е виновен и отговорен.

Бележки

* На пленум на ВС на БСП на 2 декември 1995 г. една от участничките изразява по следния стихотворен начин усещането за вина на редовия член на БСП по това време:

„Виновен съм, признавам, зарад всички
и подлички лъжи, и зли привички,
виновен съм за всички тежки грешки,
които инак са съвсем човешки.
Виновен съм за президентски гаф,
виновен — крив, виновен — прав,
виновен съм за всичките моменти,
в които някой си натрупва дивиденти.
Разбирам, справедливо съм кретена,
използван в боевете за мишена.
Виновен съм, че в споровете шумни
различно можеха различно умни.
Виновен съм, че всичките не можем
в креслото кметско да се разположим.
Виновен съм за срещите си с риска,
а и на страхливичките им се иска.
Виновен за брашното и за тока,
за престъпността, каквато е висока,
признавам и за СПИН-а, и за шапа,
и за изстрелите в Рим по папата,
така че ме съдете, хора мили,
но с враг измислен тук хабите сили.
Че враг ли търсим помежду си,
безплодни ще сме, сякаш сме евнуси.
За рицари са тежките успехи,
За Санчо – парвенюшките успехи.

(Стихотворението е публикувано в Информационен бюлетин на БСП, 1995, бр. 11-12, с. 30. То е дадено в изказването на Катя Ташева, председател на Общинския съвет в Ракитово.)

(1) Dodds, E. R. The Greeks and the Irrational, Berkeley: University of California Press , 1951
(2) Bеnedict, R. The Chrysanthemum and the Sword, London: Routledge and Kegan Paul, 1967; Christopher, R. C. The Japanese Mind: the Goliath explained Tokyo: Charles E Tuttle, 1983; Lal, Deepak. Unintended Consequences: The Impact of Factor Endowments, Culture, and Politics on Long-Run Economic Performance, Cambidge, Mass. and London: MIT Press, 1998
(3) Freud, S. Civilization and Its Discontents, New York: W. W. Norton & Company Inc., 1962, p. 81.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук