Доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 17 (3 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 200 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
В епохата на глобализацията проблемът за етническите модели, както и за етномоделирането, придобива наистина съдбовна роля и значимост. В контекста и на евроинтеграцията тези въпроси също са съдбовни за настоящето и още повече за бъдещето на отделни държави, нации, на съществуващите в тях народи и етноси. И относно демократичното развитие на България те също са съдбовно важни. Но ако имаме такова наслагване на съдбовна значимост, не бихме ли могли да третираме самия етнически модел (или етномоделирането) и като някаква „Съдба“? Та нали в тях — в етномодела, а и в етномоделирането — се осъществява особена връзка между трите измерения на Времето, между различни образи и съществувания на Битието! Нали те са свързани не само с приемственост, но и с обрати в етноидентичността! Нали драматичната история на етноса никога не е докрай известна на самия него! И винаги съществуват възможности за невероятни, неочаквани промени в нея! Непредвидима, непредсказуема както с даровете, така и с възмездията си! Те, тези дарове и възмездия, рядко идват в точно програмираното от етноса време.
В този смисъл Съдбата би могла да се разглежда като метафоричен образ на обществено-историческите закономерности, които не са изцяло дадени и познати във или на съзнанието и битието на конкретния етнически субект, който зависи от тях. Тъкмо тази непредвидимост на връзките между детерминация и индетерминация, които определят човешкото мислене или поведение, могат в пределите на масовото съзнание да се възприемат, оценяват и осмислят като „жестове“ на някаква Съдба. Ако етническият модел беше своеобразен хронотопос, в който единствено и само невярващи и атеисти свободно и безпрепятствено разгръщат своите духовни и практически сили, проблемът за Съдбата би бил напълно неуместен. Обаче след като историческата, а и актуалната реализация на етномодела (като битийност) се свързва, зависи от и репродуцира в/чрез себе си определени типове религиозност, и след като тази реализация в определена степен е поставена и в сянката на някаква митологичност, темата за съдбата се оказва неизбежна, важна, а и незаобиколима.
Няма нито една религия или митология, в които Съдбата да не присъства като повече или по-малко значим персонаж в техните повествования, в гънките или в недрата на техните смислови и посланийни фабули. Освен това всяко символно мислене/битие „полага“ историческото състояние и развитие на човека и на неговите общности в образите на някакви съдби. Защото животът на социалния субект не е хаотичен набор от случайни, независещи помежду връзки, отношения, състояния и движения. Той е много повече някаква констелация на определени зависимости, закономерности, тенденции, в които съществува или може да се провиди дадена логика. Тази логика предпоставя, създава, легитимира и гарантира тъждеството на социалния субект със самия него в пределите на динамично и противоречиво развиващата се действителност. Едновременно с това, тази логика е израз, средство на някаква протяжност или, обратното, на разриви. Всички тези многообразни и разнородни свойства са все интимно присъщи, те са отличителни белези и средства на всеки един тип Съдба. И тъкмо поради това всеки етнически свят (именно защото е и символно озарен и обременен) се оказва в крайна смета някакво особено средище или хронотопос за изявите на Съдбата.
В този смисъл етническият модел (като въплъщение на определени етнично дефинирани и форматирани манталитети, душевности, поведенчески стратегии и тактики) се разкрива като своеобразна арена (историческа и житейска), върху която Съдбата може да осъществява представленията си. Той обаче е уникален механизъм, оръдие, както за функционирането, така и за легитимирането, дори за отрицание/утвърждение и усъвършенстване на постиженията, на изборите, делата и „игрите“ на съдбата. Значи етномоделът се показва и като „пръста на съдбата“, предвиждащ нейните замисли в рамките на жизнената орис на хората.
Етническият модел е духовно-практическо въплъщение на историческата и етническата съдба на дадена човешка общност, като под съдба трябва да се разбира историческият, социокултурният път на тази етническа общност. Пътят притежава някаква интимна и неосъзната посока на направление. Той е път „от“ и „до“ нещо или някого. В него (митологически, фолклорно, символно, реално) трябва да има, а също да се проявяват по някакъв начин съответни пречки, премеждия, обрати във фабулата, на която той се оказва своеобразна сцена, или време-пространство и т. н.
Като опредметен тип на тази съдба етническият модел е (в едно и също време) доказателство за деянията на историческата съдба (взети в качеството им на исторически наследени или актуално придобити успехи/загуби), но и механизъм на самото действие, на функционирането на тази съдба. С други думи, етническият модел е и следата, а и актът на правене на следи от тази съдба в историческото време-пространство, в жизнените светове на етносите. Освен това етническият модел се разкрива и в други лица. Едно — свързано с обстоятелството/задължението му той да е гарант за самия себе си, да е оръдие на собственото си перманентно възпроизводство.
Друго — което се отнася до качеството му, че той, етномоделът, е и еталон, критерий, който може и трябва стриктно да се спазва и поддържа. Така етномоделът се оказва едновременно цел и ценност на самия себе си. Или другояче казано, той е съдба, която държи в ръцете си собствената си съдба! Но това, разбира се, не дава абсолютни, а само относителни права и възможности на етническия модел (мислен като уникална и репродуцираща се съдба) да може да се възобновява и обновява в определени, присъщи му типологични констелации.
Етническият модел, мислен в този ракурс, се оказва своеобразен смислово и ценностно-нормативно сътворен, а и самодоказващ се жизнен свят, който отстоява правото си на живот под небесата на историята и в хоризонта на социалното време. Тоест той разкрива, легитимира смислово-ценностната роля и значимост на дадена съдба, която е възприета, защитавана в светоотношенията и делата на етнообщност. В това специфично измерение етномоделът се показва като хронотопос, в който едновременно се разкрива, обяснява, но и своеобразно се оправдава наличието му. А като „оправдание“ за своето място (под слънцето на Живота или под небесата на Историята) етническият модел е реална декларация, а и декламация за бъдещето си, т.е. за подновяване и продължаване на „мандата на действие“ на неговата съдба.
Етническият модел е уникален дух, но и обитийностяването на съдбата, която конкретен етнос или група от етнически общности са приели като символ верую в пределите на техния (общообитаван) жизнен хронотопос. Той се разкрива като ярка историческа и социокултурна демонстрация на волята и силата на интимно или публично възприетата и отстоявана съдба от етноса или на копнежите и уменията тази съдба да бъде изменяна. Той очертава възможностите, границите, позволеното и забраненото, които следва да изразяват неговата интимна (смислова, ценностно-нормативна) функционалност. Той е едновременно хронотопос на съществуващото, а и на желаното и дължимото на/за своята изконна и иманентна същност, природа, специфика и предназначение. Етномоделът е и духовно-практическото въплъщение на някакъв конститутивно-легитимиращ комплекс от обществено-исторически и социокултурни събития, процеси и тенденции в жизнения свят на конкретен етнос. За да се поддържа и осъществява, той се нуждае и от сложно системно-структурно цяло, в което попадат не само етнически субекти, но и етнически или етнизирани обекти и предмети. Той има потребност от мрежа от функциониращи институции и хоризонтално-вертикализирана система от етнически логики, техники и практики.
Тоест етномоделът винаги се нуждае от точно определени арсенали и репертоари. Всичко това, взето накуп или поотделно в конкретни ситуации, трябва да обуславя и да гарантира съответна ефективност и резултативност, чрез които съдбата на този етнос да се показва и доказва в конкретни (репродуциращи я) модалности и сфери.
Етническата съдба е метафоричен образ или на житейския път на етнически дефиниран човешки индивид, или пък е обществено-историческият и социокултурният път на определена (а и етническа композирана) човешка общност. Тя е положеността на човека (като род и индивид) във времето и в пространството — било в техните естествено природни или социокултурни измерения.
Етническата съдба изразява някаква протяжност в хронотопоса. Тя, както и всяка друга съдба, включва (като подразбиращи се) реално или символично начало, определен произход, комплекс от първопричини, а също и някакъв действителен или виртуален край, свързан с определен тип спасение, есхатология (с минаване на друго, по-високо ниво на живот) или с тип тление и гибел, които се отнасят до радикални или летални обрати в присъствията и действията на Съдбата. (Още Тома Аквински споделя, че не е възможно да не познаем края, ако вече сме познали началото!) Етносъдбата е символ на сотериология (оправдание) за самото съществуване и проява на конкретния етнос в пределите на историята и битието. А началото и генеалогията може да се въплъщават във и чрез дадена етномитология. А пък есхотологията може да притежава и демонстрира различни лица и бития — митологични, религиозни или светски, секуларни, а и редица други също. Тъкмо защото и в най-наивните човешки представи съдбата се представя като път, тя неизбежно има своите ограничения — „от“ и „до“ някъде в дадения универсум.
Подобно на всички останали съдби, етническата притежава и проявява свои налични ресурси и механизми, които разкриват своето естество и функции тъкмо в промеждутъците между началото и края, визирани някак от тази Съдба. В тези специфични промеждутъци се осъществяват и „игрите“ на Съдбата, отнасящи се до очакваните или до неочакваните обрати в логиката, формата, хода, динамиката и мащабите на (само)разкритие на тайните потенциали на Съдбата. Промеждутъците „затварят“ в и между себе си цялостната история и биография на присъствията и проявите на етноса и етномодела в рамките на конкретно обусловени и отчетливо зададени типологични модалности. В своята смислово и оценъчно конструрирана и функционираща панорамност, те се представят като някакво поле за еволюционни флуктуации на етноидентичността и етномодела, за разгръщане на етническата съдба в границите между два (радикално отличаващи се помежду си) нейни обрата.
Ето защо етническата съдба освен всичко друго се оказва и особен феномен, акт или инструмент за проява на човешката природа и човешкото предназначение на конкретни социални субекти — персонални или общностни по своя характер.
Пришествието на съдбата в етническия модел
или в етномоделирането се осъществява по коренно различен начин. В етномодела (мислен като битийност) съдбата може да нахлуе, настъпи по всяко време, без предварително да предупреди за своето нашествие, за своите кроежи и ламтежи, за плановете и сценариите си. Тя може само понякога да предложи някакви свои явно разбиращи се или поне нещо подсказващи тайни знаци, които да са същевременно истински или фалшиви знаци. Иначе в повечето случаи и ситуации Съдбата се провира и настанява по косвен път, дори без за нея изобщо да се знае каквото и да е, докато не дойде съдбовният миг.
В етномоделирането Съдбата е призована символично и задочно, защото етномоделирането е път, шествие и донякъде триумф на опознатата, овладяната, целево и инструментално разпредметената или, обратното, опредметената Съдба. Понеже то залага на необходимостта, закономерното и на възможно допустимото ограничение или елиминация на случайното, този тип моделиране реално кастрира, редуцира спонтанното начало. Или, ако го допуска, го прави с някаква скрита, но винаги дирижирана, режисирана цел, замисъл и проект. С други думи, в битността и битийността на етномоделирането Съдбата се оказва в „опитомен“, смислово и функционално „дресиран“ вид на поведение, щом е в значителна степен опозната, осъзната, премислена, операционализирана. А етномоделирането може да се разглежда като реално/символично „отнемане на депутатския мандат“, на „правото на живот и власт“ и на „жизненото пространство“ на проявите на Съдбата. След като етномоделирането прокламира сценарии за жизнените светове на конкретни етноси, подобна „сценография“ и нейната практическа (битийна) „режисура“ дезавуират или елиминират ролята на „пръста на Съдбата“.
Има един-единствен начин, който да ознаменува пробива на Съдбата в етномоделирането, когато конструираният етномодел публично се представя (телеологически и инструментално преднамерено) като въплъщение на оптималния вариант за дадена етнобитийност или за етнизирана битийност. Така конструктът се репрезентира като осъществяваща и практически разкриваща се истина. Понеже истината никога не е свързана с действието на стихийното начало, с неудържимата и неподвластна спонтанност, с хаоса на случващото се, с непредсказуемостта и т. н. Истината винаги се разбира, подразбира в контекста на опознатата необходимост и на овладяваната закономерност, на дисциплинирания порядък и власт на логиката.
Етномоделирането може обаче да си послужи с прояви на случайното, като скрие в и чрез тях или своите опитомени и инструментализирани „необходимости“, или като демонстрира, че неговият сценарий по същество е адекватният (и опознат) модус на „взетата присърце и в ръце“ съдба на конкретни етноидентичности.
Етномоделирането може публично да обуслови конкретни пробиви, разриви в събитийната тъкан на етническото мислене и битие, като ги визуализира или като им придаде смисъл на промени, фази от цялостната история/биография на свързания и изявяващ се чрез тях конкретен етносубект или като ги представи като съответни форми и степени от разкритието и проявите на неговата орис, участ или съдба, които досега не са били в смисловия фокус.
Етноидентичността е част от реквизита, но и продукт от наличието или присъствието на етническата съдба. Тя задължава, но и освобождава своя субект от извършване на някакви избори/постъпки в дадени ситуации. Етноидентичността е реално-практическо, духовно и символично „бреме“, което притиска и предпоставя модалностите на човешките избори и дела. Тя обаче също е хоризонт, в и чрез който етническият субект може/трябва да разкрива своята истинска или символно постулирана същност, а и уникалност.
Етноидентичността е символен израз и духовно-практическо въплъщение на духа и разгръщащото, „самодоказващото“ се битие, на доминиращото естество, но и на посоката, която дадената етническа съдба прокламира, легитимира, сакрализира и контролира в пределите на жизнения свят на попадналия под властта й субект. Социалната действителност за употреба на термина „съдба“ явно е смисловото пространство, в което върлува и властва житейският разсъдък или дори предразсъдък. Впрочем, предразсъдъчното приема метафоричен вид на своите присъствия и изяви чрез „житейски аксиоми“ на човешкия разсъдък. Ето защо етномоделът, взет като форма, степен и сцена на всекидневния разсъдък и предразсъдък, допуска и „овластява“ в и чрез себе си символиката на Съдбата.
В сциентичното знание Съдбата е дезавуирана или символично, духовно-практически дискриминирана. Научната рефлексия дискредитира, разобличава и осъжда на мълчание и бездействие ролята и значението на феномена „съдба“. Религиозното и митологично-фолклорното начало са гостоприемни и дават подслон, дори оправдават или оползотворяват възможностите, които им предоставя и услужливо (уж безкористно!) предлага феноменът/терминът „съдба“. А пък когато се нуждае и от спекулативно-инструменталните употреби на съдбата, етномоделирането може да си позволи нейното гастролиране в неговите дискурси. Разбира се, единствено и само чрез точно контролирана смислова селекция и експлоатация на конкретни митологеми, които дават определена полза от вмъкването и експлоатацията на образите на съдбата, на ролята и значението й.
Етномоделирането има спекулативно-манипулативната нужда от такива употреби. То може да „пробие“ в пространството на масовата психика или на общественото съзнание, като пуска в оборот представи, изображения, тълкувания и визии за това как, защо, кога и доколко даден етнос притежава и демонстрира (исторически или всекидневно) своята amor fati (любов към съдбата). И така в изопачен вид, в превърнати форми да се стреми и опитва да представи и обясни случващото се в историята на този етнос.
За разлика от етническата съдба, етномоделирането се оказва метасъдба. То е надградено знание за същността и особеностите на етническата съдба изобщо, но е и практически приложено (чрез някоя целенасоченост и инструменталност) действие за конструиране, реконструиране или деконструкция на определен тип етносъдби. То е разпредметено, но и отново опредметено знание или умение за контрол на съдбата чрез друг, по-висш от нея — тип „опитомена“ и овладяна съдба. Съдбата да се узнае и „дресира“ тайнството на определени етнически съдби, да се предвижда непредвидимото, да се планира непланируемото, както да се управлява неуправляемото и т.н., се оказват най-дълбинната природа на етномоделирането.
Етномоделирането (разглеждано като съдба) проявява два свои специфични ипостаса. От една страна, това е аналитичната консумация на определени съдби, които са някакъв суровинен материал, чрез който се изучават и овладяват тайните на съдбата изобщо или на конкретни етносъдби, в частност. От друга страна, това е синтетично-креативната мисия на етномоделирането. Тя, на базата на придобити знания и умения за дълбинната природа, същност и специфика на етнически съдби, се опитва (по предварително избран и управляван път) да коригира, радикално да измени това, което естественият ход на етническата съдба в историческото време-пространство е неспособен да стори — за полагащото му се огромно историческо време. Етномоделирането осъществява също и някакъв хипотетико-деонтологичен сценарий, който трябва да опровергае или да промени „естествения ход на нещата“. То дава шансове на две метаморфози — едната, времето на необходимостта да стане време на възможността; втората, времето на потенцията да стане действителност.
Стойността на етническия модел се увеличава, когато той се разкрива като обществено-историческа и социокултурна, антропологически ангажирана сцена или драма, в които се проявяват не само качествата на етническия разум, но също и достойнствата на етническата душевност.
Битката между разума и сърцето (душата) е важна част от драматургията на етносъдбата
Именно душевността, изкристализирала чрез нравите, обичаите, традициите, символната вселена на даден етнос (нацията), е привлекателна или отблъскваща за вкусовете на етнически другите, „чуждите“. Един етнос може да постига много благодарение на своя разум, но ако е студен, пресметлив, жесток и безсърдечен за другостта, не е привлекателен, нито ценен и обичан от общуващи или отбягващи го етноси. Само ако етносът е успял (исторически и ескзистенциалновсекидневно) да бракосъчетае разума и сърцето, душата си, да ги настрои на една обща (и позитивна) тоналност, тогава той се оказва център на внимание, симпатии, признания и обич от другите. От студения етнос могат да се впечатляват, дори да го уважават поради страх или други причини, но не му се доверяват, нито го обичат. Обратното се случва с етноси, които притежават и разкриват голяма душа, добро, отзивчиво сърце.
Доверието, симпатията и обичта към такива етноси може да са повече дори когато те са с доста по-малки постижения от други етноси.
Що се отнася до етническото моделиране, то „взема“ наготово, селективно и инструментално отделни съставки на „душата“ на онзи етнос, когото е избрало за предмет на своите планови, замисли, регулация и дискретни управления. При тази „операция“ етномоделирането не се конкурира реално с действителния, същностния и естествено принадлежащия на даден етнос разум. То се конкурира с образите, с иконографиите и тълкуванията за този разум, които могат както да са истински, така и доста изопачени, фалшиви.
Нещо повече, етномоделирането може да представя етническия разум или частично, или тотално като преднамерено изкривено, а и целево интерпретирано спрямо неговия автентичен, истински статус и патос в историята и всекидневието.
За етномоделирането етническият разум и етническата душевност са доста избирателно и инструментално представяни и експлоатирани. Крайната (интимно заложената) цел на този тип моделиране се оказва някаква редукция или изкуствена хипертрофия на определени, а не на всички качества, присъщи на етническата рационалност. Това може да води до изкуствено, но телеологически „обосновано“ откъсване на разума от душата, сърцето на етническата идентичност, която се изобразява, тълкува и „обработва“. А най-често етномоделирането внася с приоритетна роля и значимост ролята на ума, но отстранява, пренебрегва и смалява стойността на етническата душа. Етническата духовност се представя на два етажа — долният е на душата/сърцето на етноса, а горният е отреден на разума.
В житейски план обаче човешката преценка за природата и „породата“ на даден етнос, на неговия модел на съществуване, съжителства с другите и се оказва обратна на тази на нагласите, трафаретите на моделиране. В делничния живот хората много повече ценят душата и сърцето, отколкото разума на своите етнически кореспонденти. Функционирането на етномодела битийно, практически разкрива тайнствата — богатствата или мизериите — далеч повече на душата/сърцето, отколкото тези на ума, разума на неговия субект. За демонстрация на етническия разум са нужни и по-особени (проблемни, екстремални, „завързани“) ситуации. За илюстрация на етническата „душа“ са достатъчни дори типични, банално-всекидневни ситуации, случки и събития, от които да личи естеството на тази „душа“. И в тези невзрачни, елементарни житейски ситуации далеч повече може да блеснат качествата и възможностите на конкрет-но взета етническа „душа“.
Етномоделът (като битийност) дава шанс на всички страни от етническата душевност. Етномоделирането обаче отрежда привилегировани възможности и права на отделни, телеологически благословени в дадена мисия референции на далеч по-богатата от тях етническа душевност. Без да направи такъв подбор етномоделирането ще фалира. За наивното, всекидневно-разсъдъчното мислене, етническата съдба, а още повече етническият кайрос (1) могат да се „уловят“ само или предимно чрез услугите и средствата на душевната интуиция, а не толкова посредством оръжията на ума. Това не значи, че свободата на избора не е позната, овладяна необходимост, взета като маска на някоя от референциите на съдбата. Тук свободата на избора се оказва също повече преживявана, отколкото и промисляна. Защото знанието не е достатъчно,
за да се справи човек с бремето на битието, с онова, което му отрежда Съдбата. Ударите/даровете на Съдбата първо впечатляват и поразяват етническата душа, а след това нахлуват, провокират, ангажират етническия разум да ги разбере.
В рамките на всекидневния разсъдък етносубектът знае или предполага, че притежанието на повече разум не е достатъчно условие, за да избегне лошия, а и за да си гарантира печелившия „жребий“ на съдбата. Дори кайросът, най-щастливият миг на сполуката, невинаги е прям към даровете на разума, не е пропорционален и симетричен на прозренията, проникновението на ума. Животът е красноречиво, а и противоречиво доказателство, че хора и с по-малко интелект имат по-добра участ. Още повече че в кайросния миг нерядко етническият субект е подложен на доста и разнородни стресове и антистресове, поради което разумът му не е в стерилни или в напълно комфортни условия, за да демонстрира най-спокойно своите предимства.
В отличие от това положение, което е сякаш стандартно, типично за всеки етнически модел, за историческото или за всекидневното мислене и поведение на хората, при етномоделирането по презумпция се отрежда не само символична, но и реално-практическа позиция, роля и значение, дори власт към разума. И вкарването в оборот на етническата душевност става вече само по предварително обмислен, целево насочен и методично прокарван начин от и чрез ума, чрез даден рационален инструментариум. То не се осланя, съобразява с щенията, капризите на душевната интуиция на субекта на етномоделиране. В началните си етапи (преди да е отишло „на терен“) етномоделирането се радва на доста комфортни условия и атмосфера. То не засяга всички, а само определен брой лица, екипи, заети с него.
В каноничната догматика на религиите, а и в митологиите Съдбата приема различни изображения и тълкувания. Нерядко тя се припознава или проявява чрез определени (непознати изначално и непредвидими никога докрай) избори и актове на Бога, или на определени божества. В даден драматичен момент те имат своята фатална роля и значимост върху човешката участ. Самата участ се проявява като сцена, а и като логичен, неизбежен и закономерен продукт от волята, действията на Съдбата. Така човек се оказва реална/символична „глина“ в „ръцете“ и замисъла на Съдбата, която създава творенията си, без да оповестява/осветлява за тях човека. Свободата на човешкия избор се разкрива като воал, зад който се разиграват съвсем различни (по своя дълбинен смисъл) процеси. Така изборът се представя като (повече или по-малко) успешно налучкване на частици от истината/заблудата, която щедро сервира Съдбата. Човек никога не знае и не може да узнае всички или „последните“ истини. Те са достояние единствено на свръхчовешкото, в т.ч. и на Съдбата. Тъй като органиката на историческите, а и дори на житейските процеси и събития се тъче от незрими, незнайни, но иначе всевластни и неизбежни нишки, човешкото съзнание естествено предполага, че тези нишки са израз или дело на нещо свръхчовешко, надличностно или имагинерно.
В редица други житейски или исторически ситуации нейното присъствие и проявление се свързва и с внезапни, отдавна очаквани възнаграждения или възмездия за сторени дела, прегрешения или праведни постъпки, поведенчески стратегии от човешките общности/индивиди. Никой субект не е сигурен в това кои именно черти, компоненти от историческото минало или настоящето Съдбата може да извади. Защото има тежки, дори ужасни прегрешения, които остават неведоми и скрити за човешкия разум. А дори и когато някои от тях бъдат разкрити, пак няма абсолютна сигурност, че техните преки/косвени виновници ще получат възмездие. Затова и наивното етническо/етнизирано съзнание счита, че в ръцете на Съдбата са, а и по неин вкус се определят времето и начините за разплата с добрините/злините. Така както има добродеяния, които също не получават дължимото възнаграждение. Единствено Съдбата чрез съответните избори и дела на конкретни лица и групи е в състояние исторически, публично да покаже „симпатиите“ си към такива заслуги.
Що се отнася до бъдещето, човек следва „да има едно наум“, като замисля да извърши нещо, за да се предпази от последващи наказания на Съдбата. Щом бъдещото време е „отворено“ за всякакви изненади, това значи, че (в историческа перспектива) Съдбата може да покаже свои лица, доста различни от тези, на които се надяват субектите. Човек няма как духовно и практически да притежава всички възможни шансове. Тъй че и трите измерения на Времето (по различен начин, в специфични форми или степени) попадат под опеката и санкциите на всевластната воля и мощ на Съдбата. И следователно няма миг, който да се отклони, нито да избегне тази възможност. Съдбата се оказва инструмент за оценяване на съответен човешки избор и начин на отношение и постъпване в конкретно взета ситуация или изобщо — спрямо тоталността на живота на съответни общности или индивиди. Тя е мисловно конструиран, смислово-наложителен образ, който следва да „разрешава“ определени исторически, социокултурни, етнически или житейски казуси. Тя се превръща в символично-метафоричен персонаж, аналог на Дамоклевия меч, който е призван да разсече гордиевите възли на мисленето и на битието. Нейният „пръст“ трябва да се очаква винаги и във всичко, което изгражда човешките връзки, отношения, постъпки или деяния. Той се промушва до всички фибри на човешкото съществувание. Затова жизненият свят на човека се оказва изцяло подвластен на Съдбата. Часът, мигът на нейното възнаграждение/отмъщение за сторено-то от човека не е известен. Той идва, когато трябва. Дори това да не е най-добро време за този, върху когото се изсипват даровете/ударите на съдбата.
Но темата за Съдбата не опира само до митологичното и религиозното, тъй като тя неизменно се появява или се налага и във връзка с фолклора. Като специфичен израз на равнището на познанията на човека или на общността и обществото за окръжаващата го действителност, фолклорното начало неизбежно търси смислови и иконографични заместители или обяснения на онова, което не се познава в нужната форма, дълбочина или мащаб. Тъкмо поради това обстоятелство подмяната на природната, обществената и дори само на житейската необходимост се осъществява чрез инфилтрацията на образа и проявите на Съдбата и Ориста или на други символично ангажирани „персонажи“. По този начин причинно-следствената логика, непрозрачността и неподвластността на определени събитийни вериги или процеси и тенденции в човешкия живот като че се оказват прекалено лесно, бързо и удобно разконспирирани и дори „овладени“. Защото мотивът за и
употребата на Съдбата се оказва шперц, който отваря и най-здраво залостените врати в човешкото знание и дело
Съдбата е не само полезен интерпретативен инструмент, но и специфично смислово бреме, неотвратим културен залог или капан, в които попадат и следващите поколения, ползващи сюжетите и поуките на фолклора. И така вече етническата идентичност не само се обяснява или се „оправдава“, а и перспективно се гради, възпитава и форматира в съответствие с ролята, присъствието, дела и значимостта на такъв особен феномен, какъвто е и Съдбата.
Тази тема няма как да не възникне и относно съдържанието на човешкото мислене — на индивидуално, общностно и обществено равнище — в границите на масовата психика и груповото или общественото съзнание. Защото в тези граници нерядко се случва тъкмо Съдбата да приема облика, ролята и значението на определен тип историческа или социална необходимост и закономерност. Историческият и всекидневният наивитет в човешката менталност и прагматика се оказва доста заразителен, а и хроничен за доста протяжни периоди. Той се унаследява чрез културната памет на конкретните човешки общности, а пък с това (смислово и ценностно-нормативно) се форматират и представите не само за историческото минало, а и тези за настоящето, дори и за непредвидимото бъдеще.
Видяна и през друга смислово-тематична призма — за времето и ролята му в живота на човешкото общество/същество — пак се налага да се обърнем към дискурса за Съдбата, фортуната или за техните модификации и митологични или други „персонификации“. Нали Съдбата е иманентно свързана с Времето? То е нейното „бойно поле“, но и специфичен материал, с който тя разполага. Боравейки с този свръхестествен и нечовешки материал, Съдбата може да разпростира и разтяга времето; да го полага или изважда от безкрайността на вечността, за да го впримчи в един-единствен миг, който да притежава кардинална роля и значимост в човешкия, обществения живот.
Етническият субект (бил той общност или индивид) реално притежава (по наследство или придобито в контекста на конкретни ситуации и житейски казуси) осезаема потребност от кайроса, дори да не осъзнава наличието му като тоталност.
Първо, защото, ако кайросът е сюблимен миг на сливане на темпоралността с вечността, това предлага неимоверни обяснителни и „оправдателни“ възможности за определени етнически (или етнизирано) изобразявани и тълкувани истории. И действително, няма ли такива знаменателни моменти и знакови ситуации, когато етносубектът се възприема, преживява сякаш е обсебен от вечността? Не съществуват ли етнически наративи, които да ни представят своеобразното самоусещане на етносубекта, чрез което той се вижда, а и се чувства като глашатай на мигновенията на хващане и задържане на иначе незримата и неуловимата вечност? Нещо повече, не са ли някои от интимните проекции в смисъла на визията или на мисията, които даден етнос депозира за себе си или за други етноидентичности, същевременно и специфични инструменти или интерпретативни репертоари, които да обрисуват присвояването и изразяването на вечността чрез историческото, религиозното и друго предназначение на етноса?
Може би тук е мястото да попитаме дали теорията на Лев Гумильов за пасионарността на етническите истории/биографии не може да се разглежда и през призмата на възпроизвеждане и експлоатиране на темата за съдбата? И още по-конкретно за ролята и значението на кайроса в нея. Защото върховите моменти в еволюцията на даден етнос обикновено се свързват с невероятен духовен подем, с практическа ефективност и ефикасност в овладяване на действителността, в обработване на реалностите, в пречупване на гравитацията на нрави и порядки (идващи от дълбините на времето). А пасионарните моменти са олицетворение на точки на кипене, проникновение в тайнствата на времето, умело и печелившо превземане и експлоатиране на възможности и шансове, които иначе рядко се случват. Те са мигове в историята, когато времето се пресира от и чрез енергията на човешките общности, на техни елити или знаменити фигури. И така „срязано“, историческото време предоставя възможности за особени „скокове“ в други реалности и светове, които иначе може и да не се случат никога (2). (Продължава в следващия брой)
Бележки
(1) Кайросът е древногръцко божество, изобразяващо едно от двете лица на Времето. В античната митология времето се дели на Хронос и Кайрос. Първото е физическото, хронологически течащото време, което е и количествено по природата си. Второто е свързано с качественото измерение и значение на Времето. Кайросът обозначава онзи сюблимен миг, когато времето вече е „готово“, „узряло е“, за да се случат определени събития, освен това те да завършат и с успех. То винаги идва неочаквано, не е предвидимо, но пък предизвиква душевена промяна, защото зависи не само от обективната детерминация на ситуацията, но и от субективната мотивация да се прозре в скритата логика на развоя на нещата, както и да се направи нещо, за да се овладее тя. Кайросът не се свежда до фатална предопределеност или до неотвратима обективна детерминация, а предполага известна свобода на човешкия избор.
(2) Вероятно си заслужава да се направи сериозен теоретичен анализ и на въпроса дали първите месеци след 10.ХI.1989 г. не могат да се считат за някакъв кайросен етап? Когато народът ни е прекалено възбуден и пристрастен към обществено-политическата битийност, към галопиращата събитийност. Когато дори човешкото съществуване сякаш е празно без онази уплътненост, която динамиката на политизацията внася в неговото съдържание. Когато истинското битие не се вижда извън политическия ангажимент на човека! Когато едни пластове на историята доста скоростно се сриват, а други започват да се появяват и стремително извисяват в пространството на времето. Когато скоростта на промените и процесите като че ли главозамайва човешкото съзнание, упойва или обсебва човешката душевност. Когато хора от низините се изкачват лесно и стремително във висотите на властта. В този кайросен етап народът се чувства както никога в последните десетилетия, той е въвлечен (доброволно или принудително) във водовъртежите на радикалните трансформации. Едновременно е окрилен от примамливи възможности, но и притеснен от страшните реалности. Душевността му е объркана, смутена, разтерзана и повличана в най-различни посоки. Народът в едно и също време чувства, че може и трябва да бъде „господар на съдбата си“, но и усеща все по-осезаемо, че властта се концентрира, отдалечава и отчуждава от неговите съдбини и изконни нужди. И тъкмо в контекста на подобна странна обществено-историческа, свръхполитизирана и идеологизирана ситуация трябва да бъде преценено доколко, защо и как (ако е така) се прахосват шансовете народът да поеме кормилото на историческата си съдба в свои ръце? За да се стигне след това до реверсия на политическа апатия, на дезинтересираност и отегчение от всичко политическо или идеологическо, от всичко, свързано с властта в държавата или обществото.
