Авторът е доцент, доктор по икономика. Бил е преподавател в различни висши учебни заведения. Има три издадени книги: „Елитност в професията“, „Елитарни теории за развитието на обществото“, „Умеете ли да се държите в обществото“, както и учебник по икономика на труда за студентите от Нов български университет.
Познавах отблизо обичания от целия народ артист Константин Коцев. Когато установиха, че е болен от алцхаймер, при поредната ни среща той ми каза, че иска да поживее поне още две-три години, защото от интернет бил научил, че хора с неговото заболяване и възраст в Япония ги поддържат по 7-8 години. Не се сбъдна желанието му, два месеца след тази наша среща се спомина, но все пак доживя до 81 години.
Не познавах лично артиста Иван Балсамджиев, но от екрана правеше впечатление на лъчезарна личност, а беше и много талантлив. Освен артист, можеше да пее, да имитира сполучливо български и чужди изпълнители. Наскоро и той се пресели в отвъдното, преди да е навършил 60 години. При същия стадий на откриване на заболяването американският колоездач Амстронг, който седем пъти е печелил най-престижното състезание „Тур дьо Франс“, бе възстановен от лекарите и сега отново се състезава.
Гого от „Тоника“ береше душа и можеше да му се помогне само в чужбина.
Артистът Велко Кънев и певецът Миро страдат от болести, които не се лекуват в България.
Такива случаи с популярни и известни хора има още много. Но малко или повече за тях се полагат някакви грижи. Чрез медии и фондации се набират средства за лечение и така животът им се продължава с няколко години. В същото време има десетки хиляди хора, които гаснат буквално като свещи, ако заболеят не само от неизлечими, но и от лечими болести.
Мой пръв приятел от детските години се разболя от пневмония и на 67-годишна възраст (вероятно защото като беден пенсионер нямаше възможност да се храни пълноценно и да си плаща сметките за отопление), непушещ, непиещ, редовно ходещ на екскурзия до Витоша, Люлин и Лозен планина, болестта го порази за кратко време. Взеха го в болница, където уж го лекуваха, но го изписаха със смъртен акт. Колега журналист си отиде само на 57-годишна възраст от артроза на долните крайници, което е нещо съвсем лечимо, ако се приложат съответните грижи.
Такива случаи има безкрайно много, а да не говорим за деца и хора в младежка възраст. Хората у нас мрат като мухи наесен — всяка година само в София погребват 150 хил. души. В същото време се провеждат перманентни здравни реформи. Трудно обяснимо е не толкова фактологически, колкото логически, защо беше необходимо да се срути социалистическата здравна система, която от 1948 г., когато беше създадена, до 1990 г. действаше безотказно, а с някои резерви и до 1994-1995 г., когато за първи път се заговори за необходимост от здравна реформа.
България не беше Мека на медицината, но с изключение на онкологически и други много тежки заболявания, повечето от другите болести бяха до голяма степен успешно лекувани. Туберколозата, маларията, скорбутът бяха заличени. Български учени откриха нивалина и чрез него хиляди деца бяха предпазени от паралич. Въведе се система на ваксинация, с която се създаде имунна защита срещу вариола, варицела, заушка, морбили. Успешно се лекуваха рахит, анемия, дори цироза. Пак повтарям — без да беше светилище на медицината, България имаше репутацията на страна с много висококачествено болнично обслужване и лечение. Решаваща роля в него играеше въведената система за профилактика, чрез която заболяванията се откриваха в ранна фаза и това даваше възможност за успешното им лекуване. В България идваха да следват медицина младежи от много страни, а българските лекари бяха желани в различни краища на света.
Какво стана, та всичко в здравеопазването се обърна с краката нагоре?
Според мен основната причина е децентрализирането на средствата за здравеопазване и определянето на лимит за техния размер. Стигна се до положение да се лекуват не всички нуждаещи се, а да се определя контингент от хора, които могат да бъдат лекувани. Това определено е антисоциално и нехуманно. Как може да има програма за лечение на хора, заболели от множествена склероза, в която са предвидени средства за 450 души, след като страдащите от нея са 1800? При това положение оставащите извън нея 1350 трябва да чакат някой от включените в програмата да умре, за да заемат мястото му.
Има държавен фонд за лечение на деца с тежки заболявания, от който се плаща лечението им в чужбина. Но не може просто да се представи епикриза и въз основа на това детето да замине за Швейцария или Германия. За да се получи разрешение, комисия в продължителен срок обсъжда случая и доста често се произнася с отказ. Най-често аргументът е, че това заболяване се лекува в България, но без да се посочва в кой град, в коя болница, като най-важното е дали се дава гаранция за успешно лечение.
Подобно е положението и с по-възрастните хора. Моя позната, която страда от сериозна травма на гръбначния стълб, кандидатства за лечение в чужбина. Отказаха й със същия мотив. Тя потърси помощ у нас и я приеха в реномирана болница. Направиха й операция, която й струваше 11 300 лв. Резултатът е почти никакъв, а за да плати лечението си, жената си продаде вилата, намираща се на 20 км от София.
Все пак трябва да има някакъв изход
Ако в България наистина има лекари-специалисти, които са в състояние да лекуват болни от тежки заболявания, те трябва да се групират в създадени за целта клиники по подобие на тази на проф. Чирков за кардиохирургия. Няма нищо нередно да получават по-големи заплати от тази на президента на републиката, щом като спасяват човешки животи. Но в никакъв случай не е редно хем държавата да им дава по 30 и повече хиляди лева, хем и болните да си плащат за лечението. Още повече че дейността се упражнява в болници, които са публична собственост и се издържат от бюджета, включително по отношение на разходи за оборудване и консумативи. Дори да упражняват частна практика в тях, не е основателно при получаваните високи доходи да плащат наеми от порядъка на 1-2 лв. за кв. м, докато опитващите се да правят дребен бизнес (например да продават бързи закуски) плащат за помещения наем от най-малко 60 лв. за кв. м.
Понеже медицинските услуги са безспорно платени, те трябва да се основават на договорни начала. При постъпване за лечение пациентът плаща, но ако то се окаже некачествено, сумата трябва да му се върне с дължимите лихви. Освен това некачественото лечение, несвоевременно оказаната лекарска помощ и други подобни трябва да се включат в Наказателния кодекс с квалификацията за причинени щети поради некомпетентност със съответните санкции. Такива случаи винаги трябва да бъдат обект на прокурорско разследване, а не на лекарски комисии по етика, като за целта се предвижда и участието на пациентски организации.
Ако трябва да има реформа в здравеопазването, тя в никакъв случай не трябва да се извършва само с решение на Министерския съвет и Народното събрание. При всички ситуации министри и депутати са в привилегировано положение относно здравното обслужване. Реформата трябва да се направи така, че системата да защитава интересите на редовия пациент. За целта не е достатъчно обсъждане само в някаква три- или четиричленна комисия, а от широк обществен форум. Всеки рано или късно, кой по-често, кой по-рядко, стига до лекаря, към когото се обръща за помощ. Той обаче не трябва да бъде издиган на пиедестал. Подобно на него, обществото се нуждае от труда на хлебаря, месаря, шофьора, ватмана, учителя, полицая и т. н. Всеки иска да получава колкото се може по-високи доходи, затова регулация винаги трябва да съществува. За съжаление сега такава няма и поради това всеки търси своята ниша.
Наскоро срещнах познат специалист по поддръжка на компютри. Случило се компютърът на неговата лична лекарка да откаже и тя го повикала да установи причината и да я отстрани. Понеже е наистина специалист, установил причината за 5 мин., но се бавил близо час. През това време си припомнил, че за една рецепта лекарката му взима 2,40лв., а това й отнема 5 мин. Когато отстранил повредата, казал на лекарката, че ремонтът струва 60 лв., от които 40 лв. за работа и 20 лв. за посещението. Лекарката направо зяпнала от изненада, но след като размислила, предложила споразумение. Да не му плаща нищо в момента, но за сметка на това ще му осигури 25 безплатни прегледа и така се разбрали. Това ме навежда на мисълта, че може да се върнем към натуралното разплащане. Когато месарят отива на операция, да носи едно агне за хирурга. Така всеки ще определя сам или чрез пазарлък цената на своята стока или услуга. При сега съществуващите условия и порядки у нас май само така можем да постигнем по-голямо равновесие и справедливост.
А иначе има и друг вариант, който е приет за основен принцип в здравеопазването в наистина цивилизованите страни. Според него хората плащат здравни осигуровки или си правят здравни застраховки и когато им се наложи да бъдат лекувани, това става по най-добрите практики. За хората с ниски доходи или за тези, които нямат и такива, се грижат благотворителни организации, църквата и различни фондации.
В България здравеопазването е много тежко болно. Поне от 15 г. в резултат на това качеството на медицинските услуги е чувствително понижено спрямо предишното време. Последиците са повишаване на заболеваемостта на населението, както и на смъртността, вкл. и на детската, на хората в младежка и средна възраст. През тези 15 г. са направени няколко реформи – една от друга по-несполучливи като желан резултат. Защото критерият за целесъобразност на дадена реформа би трябвало да бъде повишаване на качеството на здравните услуги и достъпността до тях, вследствие на което повече хора да бъдат успешно лекувани и в крайна сметка да се постигне по-голяма продължителност на живота на населението. Ако този критерий се приложи като оценка на досега извършените реформи, ще се окаже, че те са били неуспешни, излишни или даже вредни.
Сега се подготвя поредната. В нея се залага главно на провеждането на административни мероприятия. Това определено е грешен подход, защото не се отчитат
трите най-важни фактора за качеството на медицинското обслужване
Първият от тях несъмнено са кадрите и тяхната квалификация. Поради това студентите медици трябва да се обучават от корифеи в медицината — не само български, но и европейски и световни, които имат доказана успешна практика, а не от преподаватели теоретици.
Ще направя малко отклонение в една друга област. През 80-те години на ХХ в. за преподаватели в Немската езикова гимназия в София бяха привлечени германци от тогавашната ГДР, които не знаеха български език. Освен немска граматика и литература те преподаваха история, география, биология, химия, физика. В резултат на това завършилите Немската гимназия владееха езика почти безупречно. По същата логика, ако на студентите медици им преподават лекари само на високопрофесионален език, няма как те да не станат висококвалифицирани специалисти.
Вторият фактор е апаратурата за диагностика, изследвания и лечение. Не съм специалист в областта на медицината, но ще посоча един случай. През лятото на 2009 г. бях в Германия на гости на познати. Привечер на майката на домакина (жена на 81 г.) й прилоша и извикаха „Бърза помощ“. Екипът пристигна след 12 мин. — дойдоха лекар и медицинска сестра, която караше количка с някаква апаратура. Три минути след включването й лекарят установи диагнозата и предписа необходимите лекарства. Оказа се, че случаят не е тежък и може да се приложи домашно лечение.
У нас лекарят от „Бърза помощ“ при повикване идва само със стетоскоп, термометър и апарат за измерване на кръвното налягане. В детските болници кувьозите за недоносени деца са недостатъчни, а голяма част от съществуващите са амортизирани. Скенери има само в няколко елитни болници и изследването с тях се заплаща скъпо, вкл. от здравноосигурените. За магнитен резонанс е трудно да се доредиш, а ако ти дойде ред, приготви се да бръкнеш дълбоко в джоба си. У нас по-голямата част от медицинската апаратура е морално и физически остаряла. Някакви нововъведения има предимно в частни клиники, ползването на които е недостъпно за повечето хора поради високите цени. Поради остарели методи на лечение и липса на съвременна апаратура елементарни заболявания у нас се лекуват по начини, отдавна отречени в страните от ЕС. Така например в България операция на херния се извършва след местна упойка, с която болният се обездвижва в продължение на най-малко на 6 ч., докато същата процедура в Астрия се осъществява за 40 мин.
Третият фактор са лекарствата. У нас те са предимно спекулативна стока. Няма ясни правила за определяне на цените им, затова всеки дистрибутор прави свои комбинации в това отношение. Хората ги купуват в аптеките, нямат избор и плащат, колкото има кажат фармацевтите. Доставката за болниците е нещо като висш пилотаж — това е сложен бизнес, който се осъществява по неписани, но общо взето, утвърдени правила. Най-важното от тях е да печелят достатъчно и двете страни — доставчици и купувачи. През годините този механизъм е усъвършенстван в ущърб на болните. На тях се дават или евтини, но некачествени лекарства, или прекалено скъпи, които при нормален режим на доставка може да струват много по-малко. Другата хватка е перманентно да се създава криза в снабдяването и тогава с обяснението, че трябва да се спасява положението, цената на доставките се увеличава.
Така пак се стига до извода, че не е необходима някаква крупна кардинална реформа в здравеопазването, а справяне с три основни проблема, които ще си позволим да повторим — създаване на висококвалифицирани медицински кадри, обзавеждане със съвременна апаратура и регулярно снабдяване с качествени лекарства на обективно приемливи цени.
Вярно е, че всяко от трите неща има свой паричен еквивалент. Обаче оправданието, че нито едно от тях не е на равнището на обективните потребности, само защото няма достатъчно средства, не е съвсем вярно. Освен за пенсии и безработица, още само за здравно осигуряване всеки работещ и неговият работодател правят специални
вноски. При 3,9 млн. работещи, при средна работна заплата от 480 лв. и здравна осигуровка 8%, се набират постъпления в размер на 14,976 млн. лв. на месец или почти 300 млн. лв. годишно. Реално сумата би трябвало да бъде към 350 млн. лв., но недостигът от 50 млн. лв. се явява поради това, че осигуровките на държавните служители се поемат от бюджета.
По този начин се стига до един абсурд, при който президент, премиер, председател на НС, всички служители в тези институции, както и в агенции, министерства и други ведомства, вкл. цялата съдебна система, при положение че получават високи заплати, здравните вноски, както и другите осигуровки са за сметка на бюджета, а работникът с минимална заплата ги плаща от оскъдното си трудово възнаграждение. При това, ако един депутат например има необходимост от лечение, за него е осигурено място в специално реномирано болнично заведение, където ще бъде настанен в самостоятелна стая, като за това не плаща нищо. А този, който внася здравна осигуровка, при заболяване ще постъпи в болница в стая с 8 легла, като при това за всеки ден престой ще плаща по 4,80 лв. На болния депутат в самостоятелната стая има санитарен взел, телевизор, телефон, хладилник. Настанените в обща стая за осем души ползват етажна тоалетна, евентуално могат да гледат телевизия в столовата (ако приемникът не е повреден), а ако има хладилник, той е за общо ползване от всички на етажа. В специалната болница храната е както в бюфета на НС, а в обикновената само най-непретенциозните могат да се нахранят с нея.
Всичко това дава известна представа как се разпределят парите за здравеопазване. Основните разходи обаче са за заплати, които достигат 45 на сто от средствата, като в това се включват сумите за командировки в страната, но и в чужбина, за квалификация, за работно облекло и още ред други от подобен род.
За поддържане, обзавеждане и ремонт на офиси на чиновническия и оперативния лекарски апарат, за служебни автомобили се харчат към 9% от предвидените за здравеопазване средства. Няма статистическа база, въз основа на която да се определят далаверите с доставката на медикаменти, медицинско и битово оборудване, но по всяка вероятност по този начин се доразпределят средства в размер на най-малко 13-14% от бюджетите. Вероятно има и други канали, по които изтичат пари. Приблизителната равносметка обаче показва, че работещите в областта на здравеопазването потребяват най-малко 55% от предвидените за сектора средства, постъпващи от бюджета и от осигурителните вноски.
И какво се получава вследствие на това? Ако приемем, че тази сума е около 1,7 млрд. лв., то пряко или косвено от нея 935 млн. лв. се разпределят между медицински, административен и обслужващ персонал, който е към 180 хил. души. Така на всеки от тях се падат годишно по 5200 лв., или месечно по 430 лв. Това обаче е сметка на принципа на калпака, защото в нея се включват доходите от министър до санитар. Но в заплащането има голяма диференциация — министърът получава от заплата и бонуси най-малко 4 хил. лв. на месец, а санитарят — 240 лв. Междинно положение заемат шефовете в НЗОК, директори на болници, завеждащи отделения, лекари-специалисти и т. н.
При това се оказва, че се прилагат различни начини за набиране на средства от пациентите. Така например на подлежащ на операция му се подсказва, че е по-добре да си избере екип от най-добрите специалисти, което ще му струва „само“ някакви си 1200-1500 лв. И всеки, който е спестил някакви бели пари за черни дни, е склонен да плати. Според вътрешноболнични правила 75% от тази сума се разпределя между членовете на избрания опериращ екип, а 25% се отчисляват в бюджета на здравното заведение. Така, като бъде „избран“, за десет операции в месеца титулуваният хирург си докарва най-малко по 5 хил. лв. над заплатата. Но и това се смятат за скромни прийоми, защото по-изобретателните си докарват и по 30 хил. лв., а рекордьорите достигат и до 50-60 хил. лв. Един такъв го показаха по една от телевизиите и той каза, че от това не се забогатява. Имал само един апартамент от 160 кв. м, карал кола „Шевролет“, народен модел и можел да си позволи само една почивка годишно на Сейшелските острови. Лишавал се от други удоволствия, защото много скъпа била издръжката на двете му деца за образованието им в Англия.
Доста по-скромно преживяват общопрактикуващите лекари, наричани още домашни или джипита. Може и да греша, но за всеки привлечен пациент от Здравната каса им се плаща по 10 лв. месечно. Така, ако контингентът му е 250 души, получава 2500 лв. За всяко посещение при него пациентът заплаща потребителска такса от 2,40 лв. (изключение има за пенсионерите и инвалидите). При средно десет приети на ден, те му оставят поне 20 лв., което е чист доход, защото той се оказва необлагаем, тъй като лекарят не издава фиш. Така възнаграждението се покачва на 2900 лв., но облагаемият доход остава 2500 лв. При това има лекари с контингент от повече от 1000 души.
Доста по-различни са нещата в стоматологичното обслужване
При него здравното осигуряване е невалидно. Влизането в зъболекарския кабинет е като това в адвокатската кантора. Там за „добър ден“ се плаща минимум 20 лв., а после не се знае доколко ще стигне. Хората направо се страхуват да пристъпят прага на зъболекарския кабинет, но ако това им се наложи, са под угрозата да изпаднат във финансов колапс. В стоматологията няма никакви преференции за инвалиди, пенсионери и социално слаби. След закриване на училищните кабинети и децата не са пощадени.
В същото време има и оазиси. За депутати, министри и други висши държавни служители са осигурени най-добрите според българските стандарти възможности за зъболечение. Освен за управляващи, има също така болница за военни и полицаи. Но няма за учители и за селскостопански работници. Пенсионерите са и тако, и вако. Бивши военни и полицаи се обслужват във ведомствените болници, а другите — кучета ги яли. А иначе всички са плащали еднакви данъчни ставки и здравноосигурителни вноски, само че на военните и полицаите последните са поемани от бюджета. Лицата, които работят във ведомства, към които има и болници, не плащат за лабораторни изследвания, а другите, независимо че се водят като здравноосигурени, за това бъркат в джоба си.
До това положение се стига, защото бюджетните средства за здравеопазване се разпределят не за всички по равно, а по схеми, от които някои са облагодетелствани. Така например в бюджета на военното и вътрешното министерство се включват и средства за издръжка на техните ведомствени болници (отделен въпрос е, че се осигуряват и средства за издръжка на ведомствените почивни станции). При това особено военното министерство разполага с много имоти, които отдава под наем или продава, като по този начин си формира допълнителни средства, част от които може да насочи и за социални нужди, вкл. за подобряване на здравно-медицинското обслужване.
В условията на общ упадък на болничната помощ, при което лечението на дори не тежки заболявания често води до фатален край, все пак трябва да се отчете, че силно пострадали граждани се приемат във Военната болница и лечението на значителна част от тях е успешно, поне в по-голяма степен, отколкото ако то се провежда в друго болнично заведение. Това е така, защото в нея са налице трите основни фактора, които посочихме по-горе — квалифициран персонал, медицинска апаратура и лекарства.
Основания за разумна реорганизация
По тази логика има основание елемент на здравната реформа да бъде закриването на някои общински болници, в които нито един от трите елемента не е налице и вследствие на това лечението на пациентите е с много ниска ефективност. Вследствие на това е оправдано да се закрие болницата в Ардино, но в този малък град трябва да има служба за бърза медицинска помощ, която да разполага с достатъчен брой линейки и дори вертолет на повикване, за да може да се реагира на спешни случаи, при които болният да бъде бързо транспортиран поне до Кърджали.
Подобна система съществува в Германия. Там в малките градчета няма болници (за малки в Германия се смятат тези с население под 30 хил. души). Миналата година посетих Бавария и по-специално окръг Швабия с център Аугсбург. Той е с население от около 400 хил. жители, от които 250 хил. живеят в окръжния център и гравитиращите към него селища. Останалите обитават 16 малки градчета с население от 12 до 25 хил. жители и 139 села. В пет от градчетата има пунктове за бърза медицинска помощ, всеки от които разполага с линейки, които могат да развиват скорост до 260 км в час. По магистралите на Германия няма ограничение за скоростта, но това важи и за автомобилите със специално предназначение (полицейски, пожарникарски, линейки) и на междуградските пътища. Тъй като те се поддържат в изрядно състояние, по тях може да се кара с 250 км в час. Така една линейка доставя болен в Аугсбург от най-отдалеченото селище на окръга за не повече от 25 мин. При това линейката е оборудвана с най-модерна медицинска апаратура, което осигурява болният или пострадалият да бъде транспортиран до здравното заведение, без да се влоши неговият статус.
Иначе практиката е да се обръща максимално внимание и върху най-леките заболявания, защото е доказано, че всяко от тях в някаква степен уврежда организма.
Затова се набляга на профилактиката и при установяване на заболяване, лечението е интензивно. В резултат на това смъртността на хората от средна възраст е 12% (за сравнение у нас тя е 28%). Още по-сериозно внимание се обръща на по-тежки заболявания като колит, гастрит, хемороиди, разширени вени, неврози, нарушения на сърдечния ритъм, та дори и безсъние, умора, хроничен запек, изтръпване на крайниците, екземи, намаляване на половата активност и още много други.
За отказване от тютюнопушенето и употребата на алкохол се провежда целенасочена политика, в която освен разяснение за вредата от тях се прилагат и стимули. Така например в периода 1987-1992 г. на всеки, който е доказал, че в 6-месечен срок е отказал пушенето и пиенето, му дават безплатен велосипед, а сред всички от тях се разиграва лотария, в която 1000 души печелят лек мотоциклет, а 10 души — автомобил. В резултат на съчетаване на всички тези мероприятия е достигната средна продължителност на живота от 78,4 г. за мъжете и 79,9 г. за жените (за сравнение у нас тя е съответно 68,5 и 70,8 г.).
И в Япония пенсионерите са около 1/3 от населението, както и в България, въпреки че там пенсионната възраст е 66 г. за мъжете и 64 г.
за жените. Но там всеки мъж-пенсионер получава пенсия в продължение средно на 12,4 г., а жените — 13,9 г., докато у нас при пенсионна възраст 63 и 60 г. продължителността на получаване на пенсия е съответно 5,5 и 7,8 г.
Отделен въпрос е какъв е размерът на пенсиите в Япония (както и в Германия, Холандия, Белгия, Дания, Швеция, Швейцария, Люксембург) и България, въпреки че това също има отношение към здравеопазването и продължителността на живота.
Средната японска пенсия е 100 000 йени, което се равнява на около 950 щ. д. Около 60% от нея струват издръжката на жилището, храната, транспорта, облеклото и лекарствата (голяма част от тях са безплатни и частично платени). С останалите 40% японският пенсионер си живее живота. Не е необходимо на някой социален министър да му хрумне идеята да води бедни пенсионери на море през ноември и декември.
След демилитаризиране на американските бази на островите Рюкю, японският национален пенсионерски съюз се пребори за предаването им в негово разпореждане.
Сега те са място за отмора на възрастни хора. В луксозна обстановка двуседмична почивка олинклузив в тях струва 10 000 йени (към 95 дол.), което е около 10% от пенсията. Все едно на „Златни пясъци“ да има пенсионерска база, където срещу 24 лв. възрастните хора у нас две седмици да отмарят при условия олинклузив.
Възможностите за почивка имат пряко отношение към укрепването и поддържането на здравния статус на всички възрастови групи. До 1989 г. над 90% от учениците, студентите, работещите и 70% от пенсионерите отдъхваха за по 20 дни или две седмици в лагери и ведомствени почивни станции. Сега се поставя въпросът, защо много работници и служители са натрупали големи неизползвани платени отпуски. Една от причините е, че те през тях не могат да почиват, като ползват достъпни услуги. Една почивка за седмица на море за тричленно семейство струва минимум 500 лв., а освен това има транспортни и други разходи. Така че повечето хора се лишават от нея и предпочитат да работят, защото им трябват пари, за да плащат данъци, такси и сметки.
Но който работи без почивка, е изложен на по-голям риск от заболявания.
Докато е млад, човек жертва дори здравето си, за да печели повече пари. Когато остарее, започва да харчи парите си за лечение. Само че спестяванията на много хора се оказват недостатъчни за лечение дори на не много тежки заболявания. Така например от пневмония у нас умират средно за всички възрасти около 32%, а при хората над 70 г. смъртността е 68%. Това означава, че на 100 души на възраст над 70 г., заболели от пневмония, излекуваните са само 32-ма. Но и това не е заслуга на здравната система. В 90 на сто от случаите на заболели от пневмония се предписва домашно лечение. Грижата на лекарите се свежда до написването на рецепти за лекарства и съвети за хранене на болните. Така едно 20-дневно домашно лечение струва от порядъка на 500-600 лв. Такова определено не може да си го позволи човек с пенсия от 240 лв., а още повече тези с по-ниска.
Друг случай е счупването на долния крайник в тазобедрената става. Зарастването на костта продължава минимум 3 месеца. Освен че през първия трябва да се поставят инжекции и да се сменят превръзки, през целия тримесечен период те са обездвижени и някой трябва да се грижи за тях — хранене и хигиенно-санитарно обслужване. В болницата ги държат една седмица и ги изписват, но не се полага линейка за транспортиране до дома. Такава услуга извършват частни фирми, тарифата на които е 90 лв. След това в процеса се включват други частни фирми, които осигуряват жени за гледане срещу минимум 750 лв. на месец с храна и квартира. Такива разходи не може да си позволи дори пенсионер с максимална пенсия, която е 700 лв., а камо ли останалите. Същото се отнася и за хората с минимални и средни работни заплати. Ако нямат близки, които да поемат издръжката, изходът за болния и пострадалия е фатално ясен, и то с близък край. Така здравният проблем на хора със заболявания и сериозни травми се превръща във финансов за техните близки. Още повече че заплатите на повечето хора не са такива, че да си позволяват допълнителни разходи от 700-800 до 1000 и повече лева на месец.
Следователно възниква въпросът
дали предвижданата здравна реформа ще донесе поне някакви положителни промени
Отговорът е най-вероятно „не“. Реформата има за цел най-вече да задържи и да издигне финансовия статус на лекарския елит, да увеличи печалбите на дистрибуторите на лекарства, апаратура, консумативи, материали и оборудване, както и на избрани фирми, които извършват ремонтни дейности, наемат заведенията в територията на болниците. За всичко това се плаща с бюджетни средства и пари от фонда на НЗОК, формиран от вноските на осигурените. В същото време непрекъснато се разширява сферата на частното здравеопазване, което открива възможности за високодоходен бизнес. За разлика от чиновниците в здравното министерство и НЗОК, които работят главно за заплати и бонуси, и да трупат стаж за пенсия, в частните клиники търсят ниши за печалба. Така например, понеже няма здравна пътека за безкръвна операция на хемороиди, те си доставят апаратура, която струва 160 хил. евро и пускат реклами в медиите, че за 2-3 часа пациентът ще бъде опериран без упойка и без болки. Само че това струва около 2000 лв. Ако се снабдиш с европейска здравна карта, отидеш в Австрия, Германия, Франция и други страни, и там лекар установи, че се налага такава операция, това става срещу символично заплащане.
Застъпвам мнението, че
социалистическата система на здравеопазване е най-добрата
Тя е съществувала в България, но по обективни и субективни причини не може да се възстанови. Следващият вариант е да използваме опита на страните, които са отбелязали най-добри резултати в това направление. Основен критерий за избора трябва да бъде задоволяване на потребностите на пациентите от медицинска помощ. В материала посочих как стоят нещата в Германия, Япония и други страни. От публикации в медиите, от интернет и от разкази на очевидци разбрах, че мястото, където системата на здравеопазване в най-голяма степен е съобразена с интересите на пациентите, са арабските монархии. В тях населението не плаща осигуровки и въпреки това всички медицински услуги са напълно безплатни. Някои веднага ще реагират, че това става благодарение на богатите петролни залежи и с част от приходите от продажбата на „черно злато“ се осъществява тази дейност. Това е вярно, но понеже в България няма петролни залежи, ние трябва да се съобразяваме с реалностите.
При положение че сме най-бедната страна в ЕС, е крайно неоправдано по военни разходи спрямо БВП да сме на четвърто място в НАТО (след САЩ, Турция и Гърция), а по отделяни средства за здравеопазване да сме на последно. В това отношение дори страни, нечленуващи в ЕС, като Хърватия и Сърбия, са преди нас.
Поради неадекватни действия правителствата след 1990 г. не успяха да постигнат опрощаване и изгодно редуциране на държавния външен дълг, както това направи например Полша. В резултат всички социални дейности в България бяха поставени в положение на почти пълен колапс, вкл. системата на здравеопазване, защото бяхме принудени в съкратен срок да изплатим 12,5 млрд. долара като главници и лихви.
В същото време върху България се оказва натиск да опрости вземанията си от редица страни, на които е била кредитор, в размер на общо 4,5 млрд. дол. Не е много известно, но нашата страна е включена в програма за подпомагане на бедни държави, по която внася 0,5% от своя БВП. За издръжка на военни мисии в чужбина се харчат по около 900 млн. лв. годишно. За членски внос в ЕС и НАТО плащаме по 500 млн. евро. Отчитаме се и за издръжка на ООН и организациите към него (за сравнение 64 държави са освободени от това задължение, защото са заявили, че изпитват финансови затруднения).
У нас разходите за управление са почти рекордни. Така например по брой на депутати на глава от населението сме на трето място в Европа, по брой на министерства — на второ, а по брой на агенции и персонал в тях — на първо. В България има безкрайно много канали, по които изтичат парите на данъкоплатците. Понеже третираме темата за здравеопазването, не можем да не споменем, че към всяка държавна болница има директорски съвет, членовете на който получават по 800-900 лв. на месец, при положение че заведението е натрупало дългове от 30-40 млн. лв. НЗОК е паразитно звено, но за издръжката му се харчат значителни средства.
Следователно проблем номер едно не е здравната реформа като мероприятие, а преосмисляне на цялостната политика на държавата.
