АРАБОФОБИЯТА И ИСЛЯМОФОБИЯТА В ЗАПАДНИТЕ МЕДИИ

0
171

Авторът е Генерален консул на Република Судан в България
По време на следването ми в Университета в Мисури, в театъра на Студентския съюз прожектираха филм за глада в Етиопия. Потресаващи кадри на деца с уголемени глави, подути кореми и издадени ребра, все едно всеки момент ще избягат от изтънялата кожа. Ята мухи в дълбоки ями, на дъното на които се движат изнурени очи, майки и бащи, които едва ходят, а овехтели дрипи покриват само части от телата им – мизерия, която думите са безсилни да опишат.

Когато филмът свърши, студентите – синове на американци – плачеха, изпълнени с болка и горест, чувствата им се лееха заедно със сълзите, което говори за дълбок хуманизъм. И всички направиха парични дарения. И ние, африканските студенти, дарихме пари, но никой от нас за съжаление не пророни и сълза!!! (Забележка: Американските граждани даряват около 34 милиарда долара годишно за благотворителност, а сега може би и повече.)

В същия университет американските студенти подеха инициативата да построят образец на бидонвил пред сградата на ректората и се нанесоха в него в знак на протест срещу това, че университетът бе инвестирал милиони долари в расистката по онова време Южна Африка. Дълъг ще бъде списъкът, ако вземем да изброяваме свидетелствата за хуманността и величието на американския гражданин.

От друга страна, 71% от американските граждани изразиха подкрепа за въздушното нападение над Либия през 1986 г., смятайки, че това е резонен отговор на тероризма. Един наш приятел палестинец се оплака, че синът му, студент във втори курс, получил комплекс и намразил университета защото колегите му – американските студенти, го наричали “camel jockey” (“камилски ездач”), но и “камилски измамник”. След като СNN обяви, че араби и мюсюлмани стоят зад взривяването на федералната сграда в Оклахома 1995 г., се разпространиха лозунги от сорта „Убийте пустинните негри – арабите”. По времето на войната в Залива хората по улиците на Бруклин говореха, че трябва да бъде нанесен удар с атомни бомби срещу арабите с провлечено “а” – “We should nuke all the Ayrabs”. А забулените жени се оплакват, че са съпровождани с погледи, изпълнени с презрение и ненавист, и че фереджето прави за тях намирането на работа, изпълнено с трудности.

Това също е дълъг списък със случаи на отхвърляне, изолиране, маргинализиране, презрение, подигравка с вярванията и всичко това е насочено именно срещу арабите и мюсюлманите. Но това не може да е така – трябва да има някаква грешка. Какво прави този преизпълнен с хуманност „западняк” да възприеме такива стереотипи на мислене и поведение, които са напълно в разрез със свидетелствата за тази негова хуманност? За да се опитаме да отговорим на този въпрос, трябва първо да посетим Холивуд.

Формиране образа на арабите и мюсюлманите във филмите

Филмът „Аладин и вълшебната лампа” започва с кадър на бедуин, който язди камила през пустинята и пее: “Идвам от далечна страна… Там, някъде… далеч… Където обикалят кервани от камили. Там, където ще ти отрежат ушите, ако не им хареса лицето ти… Да, варварско е … но няма нищо… това е моята страна…”

Друг момент: Когато моята 6-годишна и съвсем неопитна тогава дъщеря Нуха изгледа филмите „Бъгс Бъни”, „Ангелите на Чарли” и някои други, ме попита: „Защо ние, арабите, сме толкова лоши хора?” Моля да я извините – тя не е гледала нито един анимационен филм, в който арабинът e положителен герой! А като нея са милиони деца на араби и мюсюлмани.

Проф. Джак Шахин, преподавател по комуникации в САЩ и специалист по типизация на героите – араби и мюсюлмани в холивудските филми, задава риторичния въпрос: “Кое е по-лесно – камила да мине през иглено ухо или на екрана да се появи арабин – човек като всички останали?”

За 30 години проф. Шахин, който е арабин-християнин от ливански произход, е публикувал 300 научни изследвания за образа на арабите и мюсюлманите, създаван от Холивуд. Той казва, че е проучил 900 филма на тази тема и сред тях не е намерил нито един, който да създава положителна представа за арабите. Според книгата му “TV ARAB”, която излезе през 1984 г., представата на Холивуд за арабите е: баснословно богати, варвари, невъзпитани, сексманиаци с афинитет към белите робини, както и изпитващи наслада от тероризма.

Шахин посочва, че Али Баба в анимационните филми става „Али Бу-Бу”, Пустинния плъх, а известно е, че “Бу-Бу” е междуметие, с което американците изразяват подигравка и презрение, както и че плъх означава също “презрян човек”. Към това се прибавя и Абдуллах Касапина – и посланието е неприкрито.

Общо взето, създаваният от Холивуд в детските филмчета образ на арабите може да бъде сведен до следното: бедуини, носещи дрехи, които приличат на нощниците на американките, а всичките им жени са облечени или като танцьорки на кючек, или са с фередже; мъжете увиват главите си с нещо, подобно на покривка за маса в американски ресторант, притежават петролни кладенци и се придвижват със скъпи лимузини или с камили.

Нито Холивуд, нито другите източници на западна масова култура правят разлика между араби и мюсюлмани. За тях всички араби са мюсюлмани и всички мюсюлмани са араби, всички мюсюлмани са фундаменталисти, а всички фундаменталисти – терористи. Оттук според филмите мюсюлманите са странни брадясали хора с кръвясали очи. Така в очите на зрителя се набива образът на мюсюлманите, които изповядват религия, изпълнена с мистика и склонна към насилие, екстремизъм и тероризъм.

Да вземем например филмите „Не без дъщеря ми” (1991) и „Истински лъжи” (1994). Първият акцентира върху това, че мюсюлманите поробват жените и ги правят послушни и покорни, а в ислямското семейство жените са подложени на унижение, насилие и побой от страна на съпрузи фанатици и потисници.

Във втория филм показват арабите като расисти, жадни за кръв и сексманиаци. Любопитното е, че ролята на главния герой се изпълнява от сегашния губернатор на Калифорния Арнолд Шварценегер.

Във филма „Точка на пресичане” (2002) се пропагандира, че арабите-мюсюлмани обявяват свещена война “джихад” на Америка, за да избият американците. Най-лошото в случая е посланието на този филм – че е не само целесъобразно, но и правилно от морална гледна точка арабите да бъдат убивани и презирани заедно с децата им.

Проф. Шахин смята, че тези филми са най-расистките и че са “част от един политически дневен ред”. И тъй, всички предавания, които Холивуд произвежда за деца и за възрастни, съдържат белези, намеци и внушения, а в повечето случаи и директни декларации, обидни за арабите и създаващи извратена представа за тях. Опасността се състои в това, че тези предавания формират представата и оценките за арабите. Проф. Шахин предупреждава за това негативно влияние, особено върху децата, посочвайки, че Холивуд използва механизма на пропагандата, който се е прилагал навремето от министъра на пропагандата на хитлеристка Германия Гьобелс и е разчитал на фиксирането и повторението, за да бъде клишираният образ въздействащ.

Така арабският шейх днес е досущ като евреина, чийто образ рисуваше Гьобелс – „мръсен на вид, с крив нос, рошав, злобен, говори английски с тежък акцент, алчен е, единствената му грижа е да всява у хората страх за бъдещото им социално благоденствие и към всичко е сексманиак.”

Авторитетът в науката за комуникациите проф. Шахин заключава относно отрицателното влияние на тези холивудски филми за арабите, че „като ги дехуманизира и делегитимизира, това до голяма степен улеснява прилагането на насилие срещу тях, тъй като те са лишени от идентичност.” Може би сте забелязали, че в своята представа за арабите Холивуд не прави разлика между либерални и консервативни, образовани и невежи. Холивуд се отнася към всички тях като една застинала маса.

Стига се дотам, че син на арабски лидер поискал да купи една продуцентска филмова компания в Холивуд, но усилията му останали без успех въпреки готовността му да плати по-голяма сума, отколкото била обявената цена на компанията. Същевременно японска фирма май купи компанията MGM, при това без никакви протакания…

Образът на арабите в телевизията и пресата

Телевизията и пресата играят важна роля при оформяне на нашите представи за всеки човек. Но развлекателната сфера формира и концентрира клиширания образ на индивидите в още по-голяма степен. Опасността на телевизията произтича от това, че хората на Запад, общо взето, приемат онова, което се показва по телевизията, за неоспорим факт, след което го използват като основа, върху която изграждат своите идеи, мнения и позиции.

Така зрителят възприема от телевизионния екран, а и от пресата, всякакви повтарящи се етикети като например посочването на религията на мюсюлманина, ако е замесен в престъпление – начин да се набие в главите на хората, че “мюсюлманин е синоним на терорист”.

Може би най-красноречивият пример за това е, че CNN побърза да припише взривяването на федералната сграда в Оклахома през 1995 г. и дори да разпространи имената на “арабите”, за които излезе с твърдението, че били извършителите на този терористичен акт, при това, нарушавайки спазваната дотогава от нея практика на “защита на самоличността на обвиняемите” – когато не са араби. След това CNN изпита силно неудобство и разочарование, когато стана ясно, че терористът е американски гражданин и се казва Тимоти Маккой. Също в деня на инцидента британският вестник “TODAY” разпространи снимка на пожарникари, носещи овъглен труп, а надписът под снимката гласеше: „В името на исляма”. Впоследствие вестникът дори не публикува опровержение, че взривът е бил “в името на екстремистката милиция”, оглавявана от Тимоти Маккой.

Пресата и телевизионните канали обясняват увеличенията в цените на петрола с алчността на арабите, които са жадни за пари и се стремят да установят своето господство над световните природни богатства. Така вследствие на непрестанното повтаряне и акцентиране световното обществено мнение смята например, че ОПЕК е арабска организация. Като пример ще цитираме само една публикация на “Вашингтон пост”, че “алчните араби спекулират с цените и доставките на петрола и ги контролират.” Други вестници писаха, че арабите искат да шантажират света и да трупат оръжия. Телевизията също използва митове от сорта на това, че арабите искат да купят Америка, в смисъл да “я монополизират и контролират”.

Политическите карикатури също внушават образ на арабите, които искат да вземат Америка и света за заложници, или пък са грозни на вид бедуини.

От друга страна, наблюдаваме, че Израел се радва на медийно присъствие повече от всички арабски държави, взети заедно. Нещо повече, в огромната част от случаите това медийно присъствие е с позитивен знак, тъй като Израел се смята за “разклонение на западната култура и цивилизация”.

Някои анализатори смятат, че несправедливото разпределение на медийния интерес към двете страни се дължи на културно пристрастие и на активността на израелското лоби, което се отличава с изключителна информираност за ситуацията в света, и към това се прибавя сходният начин на мислене на влиятелните медии, както и безхаберието на западните медии относно корените и историята на арабско-израелския конфликт.

Образът на арабската жена мюсюлманка

Изглежда, че публицистите и журналистите пишат с предварителна нагласа, повлияна от онова, което вече е излъчено или написано, защото в противен случай как да разбираме написаното от британския „Телеграф”, че в ислямските училища се преподавало, че “жените са източник на злото”, или пък написаното в други вестници, че забулената жена е жертва на своеобразна мъжка мизогинистична религия, или че ислямът смятал, че жената няма душа.

Една американска мюсюлманка написа в защита на фереджето, че “мюсюлманите гледат на него като символ на избавлението на жената от това мъжете да я оглеждат и от критериите за сексапилност.”

Епитетите

Когато Барух Голдщайн уби 50 богомолци в джамията в Йерусалим, западната преса го нарече човек с “объркани представи”, но когато арабин убие един израелски заселник, той е “терорист”.

Прави впечатление също, че медиите се грижат да споменат религията на някой заподозрян, само ако е мюсюлманин. Тогава те използват негативни, а понякога и презрителни епитети. Съвсем обичайно е да чуете „атентатори”, “инфилтранти”, “бандити”, “камикадзета”. Същевременно обаче се използват позитивни или неутрални епитети, когато нещата опират до Израел: тогава става дума за “войници”, “сили за сигурност”, “доброволци”.

Прави впечатление също, че те не се свенят да използват вулгаризми и унижаващи фрази, без да ги интересува, че арабите и мюсюлманите се чувстват дълбоко засегнати, когато чуят израз от рода на „кучи син”, дори ако става дума за най-големия терорист. Разбира се, авторите на сценария, които са напълно невежи по въпросите на арабско-мюсюлманската култура, изобщо не знаят, че арабите и мюсюлманите се отвращават от хора, които употребяват такива фрази, и преценката им за тях е негативна.

За съжаление този изопачен образ се среща дори в документалните филми. Например в един такъв филм, който се отнасяше за разпространението на исляма в западните държави, авторът не забрави да успокои зрителите, че въпреки растящия брой приемащи исляма, той си остава “явление, изолирано сред нисшите слоеве и не влияе на мнозинството.”

За съжаление това изопачаване на образа на арабите е засегнало дори някои учебници. Учебник, утвърден в училищата на една западна държава (издание 1975), определя арабите като “вярващи в исляма, който е войнствена религия и в него жената е поставена в положение на робиня.” До известна степен можете да срещнете това и в романите.

Корените на ислямофобията

Историците смятат, че най-точен израз на ислямофобията е налице по време на Инквизицията в Испания. Това са католически съдилища, които се борят срещу ересите и в частност срещу ересите на юдеите и мюсюлманите през ХV – ХVI век, когато поповете предават на огъня хиляди книги – безценни произведения на учени, философи, поети, астрономи и географи мюсюлмани. (Историците наричат мюсюлманите в Андалусия с името маври, чийто английски еквивалент Moors вероятно идва от топонима Маракеш.) След това те изгонили от Андалусия 3 милиона мюсюлмани и 300 000 евреи (последното такова изгонване е било през 1492 – годината, когато била открита Америка). Тези цифри не включват хората, които са били принудени да приемат католицизма.

Западните медии говорят само за изгонването на евреите от Испания и почти никъде не се споменава за изгонването на арабите, които са били десет пъти повече. Изгарянето на хиляди книги и изгонването на мюсюлманите и евреите е било голяма загуба за движението на Ренесанса, което е нямало и да се осъществи, ако не са били тези две групи.

В “Ориентализмът” Едуард Саид пише, че през Средновековието и в началото на епохата на Ренесанса в Европа се е гледало на исляма като на сатанинска религия, пълна с еретизъм и мистика, а пророкът Мохамед е смятан за сеяч на вражда, лицемер и лъжепророк. Тази погрешна представа се задълбочила от появата на ислямски войски в някои части на Европа по време на разцвета на ислямската цивилизация. Само че страхът от мохамеданството продължил дори след упадъка на мюсюлманите и възхода на Европа. Едуард Саид смята, че дори само съседството на ислямския свят с Европа събужда у нея спомените за предишното му настъпление и че неговата “потенциална сила” винаги е дразнела Европа. По-нататък Саид казва, че ислямът никога не се е подчинявал напълно на Запада, затова дори ръстът на цените на петрола през 70-те години създаде на Запад впечатлението, че ислямският свят планира отново да установи контрол над него още веднъж и там потрепериха от страх. Но изглежда, както казва Саид, че тревогата от исляма не е била просто заради съседството – тази тревога изплува на повърхността още през ХІХ век, по време на колонизацията на Африка, когато доводът бил, че арабите практикуват безчовечна търговия с роби. Тогава била подета мащабна компания срещу “издевателствата на арабите в Африка” и нуждата на Африка от хри стиянството, което да я освободи от робство.

Според някои анализатори създаваната сега негативна представа за исляма е наследена отчасти от предишна вражда.

От друга страна, Мохамед Шахид смята, че липсва последователност, когато се разглежда ориентацията на немюсюлманските и мюсюлманските религиозни групировки от гледна точка на това, колко бързо се лепва етикетът. Докато ориентацията на първите просто се пренебрегва, при всяка проява от страна на мюсюлманите бързат да коментират и да сложат клеймото.

Мохамед Шахид казва, че фундаментализмът, който поначало е американско религиозно движение от 60-те години, като се съюзява с десницата, се активизира неимоверно в сферите на политиката, икономиката и обществото, води антиислямска пропаганда и квалифицира исляма като фалшива религия. Броят на тези телевизионни проповедници достигна милиони екстремисти, без да ги осъди никой.

Изграждане на образа на арабите и мюсюлманите

Изграждането на образа на арабина и мюсюлманина става в т.нар. поп-култура – общата култура, която обозначава общия достъпен за всички народен мироглед, който е експлоатиран от американското и от други западни общества. Най-важните източници за формиране на попкултурата са средствата за масово осведомяване (кино, вестници, списания, книги, телевизия и пр.). Попкултурата не разпознава културните различия и същността на другите култури.

Известно е, че печалбата е основният двигател в работата на западните, в частност на американските медии и както ефирното време, така и мястото по страниците в печата има много висока цена. Следователно публицистите и режисьорите нямат достатъчно време да създават нови образи, замествайки старите, познати на публиката, стереотипи. Така например, ако ситуацията изисква да се появи терорист, на екрана показват “арабин”, защото това е разпространената и лесна за възприемане идея и образ на арабите, а освен това тя осигурява на публиката фактора зрелищност. В резултат на повторението в попкултурата са се установили подобни негативни и деформирани представи за арабите и мюсюлманите, тъй като медиите са основен източник за формиране на попкултурата. В противовес съществува висшата култура, с която се обозначават литературата и изкуството и която познава другите култури, тяхната стойност и различията между тях. Проблемът е в това, че този източник е достъпен само за онези, които сами го потърсят, и поради това тя има слабо влияние върху масовата култура, защото медиите не полагат много усилия да проверяват фактите и да ползват автентичните източници на другите култури.

В американското общество и култура действа сила, оказваща натиск за конформистко адаптиране към господстващата масова култура. Така например обикновеният гражданин си представя външния вид на работещите в сферата на търговията и свободните професии по начин, който формира своеобразен код на облеклото и той не допуска жената, работеща в този сектор, да носи фередже.

Масовата култура допуска в сферата на новините да работят само хора, говорещи английски език без акцент, който издава етническата им принадлежност, и по време на медийната си изява да носят дрехи в тон с масовата обществена нагласа и клонящи към консерватизъм, поради наличието на “ритуал на общественото възприемане”, който изисква отказ от някои национални специфики като например името и характерните етнически признаци на облеклото, за да получи т. нар. ефирен талант. Дори в сферата на рекламите рекламодателите се интересуват само от масовия консуматор и проблемът тук е, че арабите и мюсюлманите на Запад като цяло още не са се интегрирали и не са успели да се превърнат в истинска част от общия поток на обществото.

Що е стереотип?

Стереотипът е създаване или формиране на пристрастна представа за един индивид и пренасянето й върху цяла етническа, религиозна или социална група, при което се твърди, че всеки, който принадлежи към тези група, действа съобразно тази пристрастна представа. Оттам стереотипът не отчита факта, че членовете на стереотипната група са от различни страни и имат различни възгледи и култури.

Джеймс Зугби прави едно проучване за политическата карикатура в американския печат и това, което показват инструментите на масовата култура – книги, списания, филми и др., и стига до извода, че съдържанието и формата на представеното или написаното за евреите в Царска Русия и Германия преди нацизма и това, което се пише и представя за арабите в Америка през 70-те и 80-те години, е абсолютно идентично – срещу евреина със странен вид, който е банкер или търговец, застава арабинът – дебел петролен шейх. И образите на евреина и на арабина терорист се различават само по облеклото. Зугби добавя, че масовата култура гледа и на двете групи като на странни враждебно настроени чужденци, които не споделят ценностите на западното общество, склонни са към заговори, както и всяка от двете е заплаха за западната цивилизация и желае да сложи ръка върху нейните богатства.

Някога евреите са били представяни като капиталисти, експлоататори, анархисти, нихилисти и комунисти, а днес арабите са представяни като отговорни за ръста на световната инфлация и като терористи.

Проблемът тук се състои в това, че невежеството се пробутва като познаване на арабите и иззад това невежество идеолозите разгръщат кампания за представяне на исляма като зелена опасност, която заема мястото на комунистическата опасност.

И така: на ислямофобията и арабофобията се противопоставят някои разумни и справедливи представители на Запада, които си дават сметка, че тези предубедени деформирани представи за арабите и мюсюлманите са изразително въплъщение на т.нар. от Франсис Бейкън „идоли на разума” – това са предубедени рационални представи, която пречат на научната мисъл и скриват фактите, защото представляват възгледи и пристрастия, пречещи на обективизма.

Сред тези хора на разума е Раолд Дал, който стана известен с критиките си на Салман Рушди, заради неговата безчувственост и обиди към възгледите на мюсюлманите.

Сред вредните въздействия на ислямофобията и арабофобията е, че тя отслабва духа на диалога между Запада и арабите и мюсюлманите и поражда съмнения относно мотивите на Запада. И може би тази офанзива накара мнозина представители на арабската и ислямската интелигенция да приемат с радост твърдението, което се приписва на Самуел Хънтингтън, че: „Западът победи не заради превъзходството на своите идеи, ценности и религия, а заради превъзходството в прилагането на организираното насилие. Хората на Запад често забравят тази истина, но другите не я забравят никога!”

В заключение обикновеният гражданин на Запада не е отговорен за деформирането на образа на арабите и мюсюлманите.Отговорни са медиите и тъй като тези медии се превърнаха в своеобразни оракули на нашето време, техните лидери следва да коригират представата, която е преобърната с главата надолу.И тогава никой няма да издига възгласа:”Убийте пустинните негри – арабите”.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук