ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

0
194

Дипломат от кариерата, бивш зам.-министър на външните работи и генерален секретар на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество. В момента е преподавател по международни отношения в катедрата политология на СУ “Св. Климент Охридски”.
Диснилендът на Балканите

Ако ненадминатият виртуоз Найджъл Кенеди успя да долови общите ритми, мелодичността и уникалността на песните на южноевропейските народи и да ги обедини и поведе само с пощурялата си от възторг цигулка, защо Западна Европа да не направи същото в други области, които далеч не са толкова сложни като културата?

Идваме оттам, откъдето идва цялото човечество. Знаем кои сме, колкото знае цялото човечество, т.е. почти нищо. И отиваме там, накъдето то се е запътило. Ако недоумявате накъде сме се запътили, питайте цялото човечество. То просто ще повдигне учудено рамене и ще продължи по пътя си.

Но пътят определно води към една цел, която макар и различна не само за всички нации, но и за всички хора, все пак е обща – да живеем заедно в един по-добър свят. Защото както на небето има един Бог, независимо как се казва той – Христос или Мохамед, Буда или не знам кой още, тъй като религиозното ми възпитание е повърхностно, да не кажа несъществуващо, защото ме таксуват за продукт на една безбожна, “праисторическа”, отхвърлена от времето и кой знае защо наречена комунистическа система, така и на Земята има един Божи наместник, наречен папа, Вселенски патриарх, кардинал или не знам още как, който иска от нас да сме праведни, мислостиви и добродетелни и колкото повече го иска, ние ставаме все по-безжалостни, безмилостни и порочни.

Но и това е спорно твърдение, толкова спорно, колкото всички други твърдения. Защото понякога изпитваме нужда да сме праведни, милостиви и добродетелни, колкото и трудно да ни се отдава това, или пък да го искаме все по-рядко.

Та ако някой ни попита нас, южноевропейците, накъде сме тръгнали, отговорът ни е прост – натам, където е тръгнало човечеството. А накъде е тръгнало, само то си знае и на никого не казва. Най-малко на нас, българите, които Уинстън Чърчил малко безразсъдно нарече “балканско племе”, ни е ясно, защото при нас нещата са прости – орачът оре, сеячът сее, жътварят жъне, рибарят лови риба, после кърпи мрежите си, сладкарят прави не само сладки, но и соленки, по пясъчните плажове на Черно море коне бягат към небосклона, магаренца мъкнат натоварени с дръвца за огрев самарчета, самотни баби се връщат с наръч съчки за огрев в село. Правим и много други неща, както всички други хора, европейци и неевропейци, те са известни на всички и едва ли представляват интерес.

И така от древни времена участваме в един световен кръговрат, част сме от един световен ред, вярно, малка брънка между Европа и Азия, но без нея светът не може да светува, както не можем да натиснем лоста, без да го опрем поне в едно малко камъче. Макар че Европа малко късно ни откри и прие за партньори, дори по-късно, отколкото Христофор Колумб откри Америка, който бил тръгнал да открива Индия, а не Америка.

Вече сме член на НАТО, скоро ще влезем и в Евросъюза. Там са някои южноевропейци, други ги няма, но са се запътили решително. Иначе сме си същите българи и южноевропейци, все още непокварени напълно от процесите на глобализация, от дигиталната ера и информационното общество, с белези от маргинализация по бедните си гърбове, оставени от сблъсъка на противоречивите интереси на Великите сили по нашите земи.

Днес обаче участаваме буквално във всичко, което светът ни предложи от чисто сърце (сега не се сещам точно какво е то, защото става рядко, но все пак понякога се случва). Затова когато съдбата почука на вратата ни, ние й отваряме и никога не я залостваме.

България, която повечето време е била империя, почти като Византийската, с която е деляла мегдан през Средновековието, сега живее миролюбиво със съседите си и в този смисъл е пример за подражание. Но някога, не сега, когато е била империя, е искала да има излаз на всички морета и практически да няма съседи – каква самотна история! Но това е характерно за всички империи – Римската, Византийската и Свещената римска, които са се стремели да укрепват сигурността си чрез постоянни завоевания и, както казва Хенри Кисинджър, който не само бе съветникът по въпросите на националната сигурност и държавен секретар на САЩ, а и американски възрожденец, ренесансовият Кисинджър, империите са сами за себе си системи за сигурност, те не се стремят към каквото и да било равновесие на силите, тъй като са единствени в своята категория и преобладават, ако не господстват абсолютно, както днес господстват САЩ.

И както всички империи, рухва и българската (никоя не е вечна), под натиска на османските завоеватели, но въпреки опитите им да я потурчат, българското “племе”, както казва Уинстън Чърчил (Господи, прости му и великите понякога бъркат) оживява, семето му не пресъхва, езикът му ромоли пет века като поточе, четмото и писмото му се учи не само в килийни училища, но и в гимназии, в които преподават именити европейци – възрожденци, предимно франки и немци. А от пепелищата на Османската империя, която залязва като всяка друга, се ражда Българското възраждане: започват националноосвободителни войни по целия Балкански полуостров и в края на XIX в. България отново се преражда, но не в империя, опазил ни Бог от великобългарските, руските, английските и каквито има там още амбиции, а в една малка, спретната държава със силен възрожденски дух и многовековна култура.

“Племето” не само оживява, преражда се и се пречиства духовно, но и тръгва в нов поход нагоре, към небосклона на човешката цивилизация. Българската нация оцелява, защото макар и под робство, не е преставала да участва в световния кръговрат – орачът е орал, сеячът е сеел, жътварят е жънел, рибарят е ловял риба, занаятите и манифактурата са процъфтявали, макар и като нощни цветя, магаренцата и кончетата са си гледали работата, млади моми и засукани баби са пазили домашното огнище, а младите момци и мъжете са се грижили да не ходят голи и боси, пък и да имат по някоя златна пендара за празник, хората са се вихрили като келтски танци, момци са задявали моми по седянките или когато са тръгвали с менци за вода. А не правят ли това всички млади хора по света?

Казват, че сегашната Южна Европа, която преди наричаха Балканите – а Балканите бяха станали нарицателни за постоянни вражди и за раздробени земи, явление, наречено на всички езици балканизация – била барутният погреб на Европа. Но това не е вярно: барутният погреб на Европа бе самата Европа, а само фитилът бе на Балканите, за да не си парят пръстите европейците, а балканските “племена”, варварите, да вадят с голите си ръце европейските кестени от огъня. Добре измислено, по европейски, но огньовете на войните се разгаряли толкова буйно, че помитали и Европа, а понякога включвали и света, и тогава се получавали сривове в световния кръговрат, наречени войни.

И едва вчера, в края на ХХ век, Европа проумя простия факт, че сигурността й е неделима от тази на Югоизточна Европа, както наричат сега Балканите, че не можеш да запалиш огън, без да опариш пръстите си поне веднъж или да ги грееш на чужд огън безнаказано. Че ако избухне война на Балканите, тя неминуемо ще помете и Европа на европейците, и че южноевропейците и европейците са двете страни на една монета, пък ако ще и да се нарича евро. Че Европа все още не е готова да гаси сама такива огньове и досега вика Америка на помощ, макар че го прави без особен ентусиазъм и при това мърмори. Мърморенията й са предимно старчески – така мърморят само старците поради напредналата си възраст – и обикновено се изразяват в това, че глобализацията не била равносилна на американизация, че високите технологии и информационното общество не били отгледани само в американската Силиконова долина и че дигиталната ера била на всички ни, а не само на американците. А всъщност ги е яд на Америка, че е млада и силна, и на дъртофелницата Европа й е трудно да се перчи до нея.

По време на сривовете в световния кръговрат, наречени войни, орачът преставал да оре, сеячът да сее, жътварят да жъне и т.н. Българският орач, сеяч, жътвар и т.н. ставал войниk, а войниците, както е известно, нито орат, нито сеят, нито жънат. Но нашите поне печелили битка след битка, защото били окрилени от националния идеал за обединяване на българските земи и българската нация, която живеела разпокъсно зад чужди граници. А зад този национален идеал всъщност се криело имперското желание на царя и неговите царедворци България да се върне в старите си граници, да стане отново империя. От това никога нищо не излизало, защото никой нямал нужда от нови империи – споменът кошмар за старите бил достатъчен. В своята затрогваща наивност българските политици не разбирали това и лелеели националистични, а всъщност имперски амбиции. Тяхното неразбиране на самото естество и динамика на световния кръговрат въвличало страната в нови войни и все на губещата страна, неразбирането им на основни прости истини превръщало победоносните битки на войниците в национални катастрофи, които пораждали постоянно неразбиране, дрязги и отчуждение сред съседите й, както и сред другите народи. Ако бяха оставили орачът да оре, сеячът да сее, жътварят да жъне и т.н., България щеше да продължи да участва без ненужни катаклизми и сривове в световния кръговрат и щеше отново да бъде велика в друго измерение – икономическо и технологично, макар и вероятно с поорязани крилца и граници.

Днес в Европа гранции няма или са чисто символични като миражи, докато в Югоизточна Европа те остават почти непокътнати и са болезнено осезаеми. Нещо повече, в някои страни в Южните Балкани, например Босна и Херцеговина, съществуват невидими граници на етническа и религиозна основа, които са по-непреодолими от границите със съседните страни – межу сърби, мюсюлмани и хървати. Те могат да се оприличат единствено с тези между сунити, шиити и кюрди в Ирак. Тези етнически групи не са една общност, нямат обща идентичност и трудно могат да се нарекат една държава, пък и в случая с Босна и Херцеговина исторически никога не са били такава. Ами какво свързва Сърбия с Косово, освен международни договори и международни сили за поддържане на мира, ще останат ли една държава с широка автономия за Косово или Косово ще убеди международната общност, че трябва да стане независимо. И ако това се случи, няма ли да бъде застрашена стабилността на региона, ако косоварите от своя страна поискат някаква форма на федерация с Албания? Нали всички са албанци в края на краищата, и не дай Боже, с 30-процентното население от албански произход в Македония?

Очевидна е американската амбиция за укрепване на държавността на мултиетническа основа в тази част на света – защо да крием, по американски образец, но доколко е приложим този подход в Югоизточна Европа? И кога Европа (разбирай Европейският съюз) ще бъде в състояние да подкрепи усилията на тези страни да стъпят твърдо на пътя, водещ към стабилна демокрация, действаща пазарна икономика и икономически просперитет? С други думи, да припознае захвърлените си, заченати в зоната на мрака деца, не само да ги поучава, но и да ги приласкае в обятията си и да ги накара да се почувстват, ако не обичани, поне обгрижени.

Страните от региона се намират на различни стадии от икономическото си развитие. Едни са стари държави, с утвърдена държавност и нации, други са млади или дори, както видяхме с примера на Босна и Херцеговина, никога не са били държави или една нация. И затова, когато се поставя въпросът на какъв етап е регионалното им икономическо сътрудничество, възниква друг въпрос – кога големите играчи на международната арена ще престанат да ги разглеждат като зона на своите интереси, ще се откажат от диференцирания си подход към отделните държави и ще възприемат съвременно, цивилизовано поведение, базирайки се на общите проблеми на региона, а не на различията между участниците в него.

Диференцираният подход, прилаган от ЕС, помогна за осъществяване на някои пробиви – например, предстоящото приемане на България и Румъния за нейни членки – и естествено е напълно подходящ при приемането на нови членки на съюза, които трябва да отговарят на определени критерии. Същевременно той води до увеличаване на несъответствията между отделните страни в региона и до създаване на нови разделителни линии, които заменят старите от времето на Студената война.

Кой обаче има нужда от нови разделителни линии? Наред с диференцирания подход, който да се прилага изключително и единствено при приемането на нови членове както в ЕС, така и в НАТО, това изисква да се възприеме и провежда регионален подход за решаване на общите проблеми на региона както икономически, така и свързани с международната сигурност, която, както е известно, е обща и неделима.

Определена стъпка в това направление направи Европейският съюз под председателството на Германия с инициирането на Пакта за стабилност за Югоизточна Европа, приет от международната общност на най-високо равнище в Сараево през 1999 г. Той откри пред всички страни от региона перспективата за членство в ЕС, несъществуваща дотогава за редица от тях, насърчи създаването на зони за свободна търговия помежду им и развитието на регионалното сътрудничество.

Така от “сива зона”, от гледна точка на сигурността, с ограничено участие в процесите на интеграция, тези страни получиха възможност за разширяване на участието и значението си в световната икономика и политика. Страни като Гърция и Турция, с утвърдени пазарни икономики, заедно с новоприетите членки на НАТО и предстоящи членки на ЕС България и Румъния, могат да са водещи в развитието на процеса на регионално сътрудничество – роля, подобна на тази на Франция и Германия в Евросъюза – а самото регионално сътрудничество все повече да се превъръща в негова подсистема.

Сътрудничеството на Пакта за стабилност с други регионали инициативи, в които участват страните от региона в различни конфигурации – Процесът за сигурност и сътрудничество в Югоизточна Европа (ПССЮЕ), Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ЧИС), Инициативата за сътрудничество в Югоизточна Европа (SECI) и Цен-тралноевропейската инициатива (ЦЕИ) води до неговото укрепване, ролята на ОССЕ и на Съвета на Европа като свързващо звено между страните от ЕС, НАТО и страните от Югоизточна Европа, които все още не са техни членки, е неоценима, придава на регионалното сътрудничество европейско измерение и разкрива пред тях перспективи за по-широко участие в процесите на глобализация.

За насърчаване на регионалното сътрудничество е необходимо да се развие и задълбочи регионалният подход, иницииран от Пакта за стабилност, като се насърчава осъществяването на инфраструктурни проекти с регионално значение, създаването на зони за свободна търговия както между отделните страни, така и между тях и ЕС, да ускорят процесите на евроатлантическа интеграция на всички страни от региона, и не на последно място, активно да се въвлекат международните финансови институции в икономическото възстановяване и технологичното обновяване на региона. По думите на румънския професор Мирча Малица, един от водещите капацитети по регионално сътрудничество, ако Международната банка за възстановяване и развитие (МБВР) възприеме регионален подход в дейността си, вместо да се ограничава с финансирането на проекти в отделни страни, това би имало много по-голямо значение за укрепване на сигурността и сътрудничеството в региона, отколкото всички други, свързани с него, резолюции на Съвета за сигурност на ООН.

Черноморската банка за търговия и развитие би могла да бъде свързващото звено между региона и международните финансови институции за утвърждаването на един по-гъвкав и приспособен към особеностите на страните подход на регионална основа.

На една международна конференция посланикът на страна от Югоизточна Европа, визирайки американската регионална инициатива SECI, възкликна: „Какво искате от нас да направим, Дисниленд на Балканите ли?” Е, не сме увеселителен парк, за съжаление. За мен подтекстът беше ясен – отнасяйте се серизоно с нас, ако искате да вървим заедно натам, накъдето се е запътило цялото човечество.

Ако ненадминатият виртуоз Найджъл Кенеди успя да долови общите ритми, мелодичността и уникалността на песните на южноевропейските народи и да ги обедини и поведе само с пощурялата си от възторг цигулка, защо Западна Европа да не направи същото в други области, които далеч не са толкова сложни като културата? А ние, в края на краищата, да я попитаме накъде е тръгнала без нас или в най-добрия случай, като ни влачи в обоза, щом Найджъл Кенеди е с нас?

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук