В ЧЕТИРИ КОНТИНЕНТА

0
142

Роден в София през 1940 г. През 1943-1944 г. семейството му е изселено в Нови Пазар. Завършва руска гимназия, а по-късно испанска филология. Работил е като преводач в Куба, старши репортер в БТА, коментатор в “София прес”. От 1990-1997 г. е гл. редактор на в. “Еврейски вести”. През 1989 -2003 г. е кореспондент на испанската агенция ЕFE. Има публикации във всички бивши социалистически страни, в Испания, Франция и др. През 1998 г. е награден с испанския Орден за граждански заслуги, а през 2003 г. – с годишната награда на СБЖ за чужд кореспондент.
Любителите на статистики определят професията на журналиста като особено рискова. Последните съобщения на информационните агенции потвърждават това. В Ирак са загинали десетки журналисти. В Колумбия журналистите са предпочитана плячка и на наркотрафикантите, и на правителствените войски. По време на метежите в Париж пак те са сред най-често раняваните. Да не говорим за Судан, Афганистан и къде ли не. Дори у нас те са, ако не убивани или ранявани, то доста често подлагани на съдебни процеси и затвор. И мен самия Стоян Ганев се опита да ме вкара зад решетките, но една опитна юристка, Даниела Доковска, доказа, че нищо не съм излъгал и мястото ми не е в затвора.
Порових се в паметта си за някои пътувания из чужбина, които потвърждават тези характерни черти на професията. Прибавил съм за колорит и някои измислени факти, затова и името на главния герой е измислено. И все пак в основата си тези спомени съдържат само истински факти, макар и може би малко изкривени от времето.
Самуел Франсес

ЛУАНДА

Юли 1982 година. Колесникът най-сетне се спусна и самолетът започна да се снижава надолу, към зелената гора, обкръжаваща Луанда. Виктор, журналист от Българската телеграфна агенция, се взря през илюминатора към еднообразната гледка под него. Бяха летели цяла нощ и очите му се затваряха, но в същото време очакването да стъпи върху един нов за него континент и в една новоосвободена бивша колония подсилваше нетърпението му.

На летището го очакваше първата неприятна изненада – нямаше я визата, която трябваше да го чака при пристигането му. Ангола нямаше посолство в София, затова по телекса му бяха обещали визата да го чака на летището. Трябваше само да носи една снимка със себе си. Но ето че сега го заплашваше завръщане в България седем часа по-късно със същия самолет, а след дългия полет това му изглеждаше по-страшно от смърт.

Беше пътувал доста по света и дори четири години беше работил като преводач в Куба. Беше ходил в страната музей Испания и в екзотично Мексико, град три пъти по-голям от България, където в друг един музей малко насмешливо беше изучавал осемнадесетте възможни комбинации между европейци, негри и индианци: мулати, креоли, квартеронки… Но да посети Ангола – това не беше си помислял и в най-смелите си мечти.

Това беше един нов за него свят, с всичките си проблеми и дори в гражданска война. В самолета се беше запознал с един български специалист, който всяка вечер лягал да спи със зареден автомат до възглавницата. Хем твърдеше, че му е омръзнало да си ляга вечер, без да знае дали през нощта няма да се опитат да го отвлекат или убият, хем нещо го привличаше отново тук, при рисковете и опасностите.

Потърси за помощ един от спътниците си, който се завръщаше в Ангола от отпуск. Помоли го да звънне в посолството, като се надяваше някой от дипломатите да се обади в местната агенция АНГОП – само те бяха в състояние да решат проблема му.

Беше топло и влажно, но в никакъв случай като в летището на Малта, на което спряха за презареждане – там беше по-топло и влажно дори от любимата му Куба. Цяла нощ не беше спал. В самолета надзърташе през илюминаторите, разговаряше със спътниците и екипажа. Особено се развълнува, когато съобщиха, че след миг ще пресекат екватора. Знаеше, че чертата му е изрисувана само на картата, и все пак…

Задряма на един от столовете в летището. Чувстваше се гладен, мръсен и уморен. Примирен със съдбата си, той прие едва ли не като неприятна изненада пристигането на един служител от АНГОП. Не повярва на бързината, с която всичко се уреди – на паспорта му удариха жадувания печат и след половин час вече беше в хотела, един от малкото, които можеха да му осигурят така жадуваното легло. Вярно, в хладилното барче нямаше нищо, освен една метална формичка с парченца лед, вероятно напълнена преди седмици, но леглото му се стори по-меко от хотел с пет звездички.

В Ангола, за разлика от родината му, беше разгарът на зимата, но в Луанда това беше направо относително. Изкъпа се с водата, която от познати знаеше, че не трябва да пие, после слезе във фоайето и малко плахо надникна на улицата. Един местен луд – такива в града имаше мнозина – на завален английски му поиска цигара.

Знаеше, че и лудостта му е от водата. Както и в Мексико, на другия край на планетата, тя не беше достатъчно пречистена и съдържаше амеби от два вида. Едните удряха черния дроб – и тогава човек трябваше едва ли не да подскача от радост, че се е отървал с толкоз малко. Другите бяха къде по-страшни: те увреждаха мозъка и причиняваха нещо като менингит, първа стъпка към толкова често срещаната лудост.

Прибра се в стаята си. Беше съвсем недоспал и уморен от пътя и сигурно щеше да спи като заклан поне до сутринта, когато беше срещата му с ръководителите на АНГОП.

Сутринта се зарадва на хубавото време, което ,изглежда, траеше дванадесет месеца в годината. Беше още тъмно и от бара на хотела излезе шумна тълпа – момчета и момичета, за които после научи от колегите си, че бяха деца на хайлайфа. Въпреки войната младежите искаха и получаваха всичко, което високото положение на родителите им можеше да им осигури. Размениха си целувки и благопожелания и възседнаха мотоциклетите с кошове. Очевидно засега трябваше да се ограничат с толкова, но в бъдеще сигурно щяха да изкрънкат от родителите си и коли.

Избръсна се, изкъпа се отново и слезе в ресторанта, пълен главно с чужденци от цял свят. Съжали, че не е с брада – точно преди пътуването се усети, че снимката му на паспорта е без брада и набързо я обръсна, а толкова по-лесно щеше да му бъде с нея, без досадното му бръснене.

Закуската беше скромна: парче хляб с мармалад и маргарин. Зарадва се, че има и толкова. Страната беше във война и гостите на хотела трябваше да се радват и на малкото, което можеше да им бъде предложено.

До срещата с колегите му имаше още час и Виктор не бързаше да се прибере в стаята си, където оскъдният му багаж не изискваше някакви специални грижи.

На масата му приседна възрастен достолепен португалец. Виктор го заговори на испански и се убеди, че езикът ще е най-малката му пречка. Научи, че е производител на сглобяеми тухли, дори ги видя на проспект – големи тухли с вдлъбнатини и издатини, с които при добро желание и ловкост човек можеше да си построи къща или вила за два дни. Специални улеи в тухлите осигуряваха прокарването на ток, вода и останалите комуникации.

Разликата в езика не беше сериозна пречка. Преди години беше съпровождал делегации от Ангола и Бразилия и знаеше, че португалският е като диалект на испанския, макар че португалците твърдяха обратното – че испанският е развален португалски.

Вечната ревност. Не ставаше ли така и на Балканите, където македонците се мъчеха да убедят света, че езикът им е по-стар от българския?

Слезе пред входа на хотела, където друг луд беше нахлупил като каска една продънена тенджера и маршируваше като войник. Портиерът, млад мулат, му обясни, че това са хора добродушни, които не вършат никому зло. Живееха от подаянията на другите и спяха по входовете на сградите, където всеки си нагласяше картонена постеля от стари кашони.

На около двеста метра глъчката беше невъобразима. Почерпи портиера с една цигара, макар че той самият не понасяше и миризмата на тютюн, и мулатът с готовност му обясни, че чакаха автобуса. Вече беше разбрал, че цените на градския транспорт бяха останали непроменени и че бяха напълно обезценени, но желаещите да ползват автобус трябваше предварително да се приготвят за блъсканица или да увиснат като гроздове по вратите. Успя да види това с очите си – младежите използваха автобусите, за да демонстрират ловкост и да се разхладят от вятъра.

По едно време недалеч от хотела се образува голяма тълпа. Приближи се и видя един камион с океанска риба, нахвърляна в каросерията върху парчета лед. Полицаи сдържаха насъбралите се хора, които разчитаха да обогатят оскъдното си меню с този дар на океана. За някаква хигиена беше трудно и да се помисли – за насъбралите се ставаше дума по-скоро за физическо оцеляване, отколкото за някаква си там хигиена. Колко различно беше от Куба – там, ако някой замиришеше на пот в автобуса, беше сигурно, че е чужденец, защото кубинците се къпеха поне два пъти дневно. Макар че беше виждал как отново кубинци охлаждат бутилки бира в огромни корита, като ясли за добитък, пълни с лед, слама, кал и вода.

В десет часа, с половин час закъснение, което тук беше нещо нормално, дойдоха да го вземат. Директорът на АНГОП вече беше идвал в София и знаеше, че българите са в общи линии точни, но това ни най-малко не го смущаваше. Виктор настоя да му бъде даден придружител – не ставаше въпрос толкова за преводач, а за колега, който да урежда формалностите и пътуването, неща твърде сложни за един пришълец от Европа.

Скоро го запознаха с придружителя му. Франсиско (викаха му съкратено Шико) беше приятен и високограмотен за местните условия младеж, който прекрасно разбираше неговия испански, макар че говореше на португалски, без това да им пречи в общуването. За грамотността на Шико говореше и фактът, че обичайната норма за машинописка в агенцията беше половин страница дневно.

МАЛАНЖЕ

Още същия ден им беше уредено пътуване със самолет за Маланже. Тази столица на провинция се намираше на север от Луанда и беше ръководена от губернатор, завършил образованието си в България. От Шико научи, че всяка провинция има специално отношение към хората, идващи от страната, в която е завършил техният началник. Един от министрите например, на земеделието, беше учил в Белград и главните му помощници и съветници бяха сърби или сръбски ученици. В Маланже пък бяха българи.

На летището на Луанда, същото, на което ден по-рано очакваше безславно да бъде върнат със същия самолет в България, гъмжеше от жени с малки дечица. Повечето бяха с кожни и очни заболявания и майките им ги водеха на лекар – в цяла Ангола, с нейното население от шест до дванадесет милиона души (никой не можа да му каже по-точна цифра), бяха останали тридесет и един лекаря, главно португалци – по-малко, отколкото в една българска поликлиника. Те вършеха всичко, което фелдшерите не успяваха да свършат, но всеки миг от гората можеха да изскочат партизаните на Савимби, затова майките разчитаха само на въздушния транспорт. По шосетата смееха да се движат само конвои, придружавани от танкове, както и кубинците, на които в Ангола гледаха като на богове. Те възсядаха някой джип, накичени с бомби и автомати и ха някой посмееше да ги обстрелва откъм гората, изскачаха от джипа и обсипваха с куршуми клонака, та малцина дръзваха да им се противопоставят.

В гората навлизаха и отрядите на анголската армия – от един кубинец Виктор научи, че рядко се стигало до стълкновения. Усетели ли, че наблизо има враг, армията и партизаните започвали да стрелят във въздуха. По мощността на стрелбата преценявали кой отряд е по-силен и другите благоразумно се оттегляли. Виктор наивно пожела да отиде по-близо до линията на стълкновенията, но Шико бързо го разубеди. Предния ден кола на АНГОП пътувала по пътя на юг, когато самолет на южноафриканците започнал да я обстрелва. Било късно вечерта. Шофьорът загасил фаровете, за да не е подвижна мишена, но в тъмнината се забил в едно дърво и пострадал жестоко, така че желаещи да го заведат на юг трудно щели да се намерят.

В Маланже ги очакваше един колега, за да ги отведе в местния туристически дом. Места в единствения хотел на града просто нямало, но те и на това бяха доволни, още повече че в стаята с около четиридесет нара на два етажа щяха да преспят само двамата с Шико.

Избра, разбира се, долен нар – поне, ако падне, да е от ниско. Пред туристическата спалня едва се размина с няколко кози. Те кротко пасяха, като на село, а не в голям град, без да ги интересува, че селището вече няколко пъти беше преминавало ту под властта на партизаните, ту под управлението на правителството на МПЛА.

Веднага на сутринта имаше организирана среща с български специалисти. Бяха хора, доволни от положението си, но тревожно бледи. От разказите им разбра, че всички те, независимо дали ставаше дума за мъже или жени, бяха болни от малария, която ги мореше на пристъпи, но в България дори не можеха да мечтаят за осигурените им по договор заплати. Разбра също, че ставаше дума за хора практични, които отсега бяха предвидили какво щяха да правят у дома с парите, които щяха да получат. От него очакваха информация за положението в родината – не такава, каквато получаваха от вестниците, а по-скоро за клюките, които чуваше по опашки и трамваи.

Шико му предаде, че от местната радиостанция го молят за разговор на избрана от него тема. Все още му беше трудно да се изразява свободно на португалски, но с помощта на Шико стъкми две странички текст – за България, за българските специалисти, за войната, видяна с очите на един пришълец. После…

После токът спря и предаването по радиото стана невъзможно, поне за краткия му престой в града.

ОТНОВО В ЛУАНДА

Завърнаха се в Луанда отново със самолет, пълен с болни дечица. Това го накара да си спомни за Куба – там децата бяха въздигнати в култ още от момента на раждането им. Майките и бащите бяха спокойни, никога за четири години не можа да чуе или да види някой кубинец да се скара или още по-малко да набие дете. Обличаха ги като кукли, оставяха ги да играят на воля и с укор гледаха нервните чужденци, които понякога посягаха на собствените си деца. А веднъж, когато бързаше за работа и, за да предотврати една катастрофа, изпръска с колата си едно момиченце, веднага се намери кубински шофьор, който го настигна и го укори за неволното му прегрешение, затова трябваше да се оправдава с желанието да избегне инцидента.

Анголците също бяха грижовни родители, но нищетата ги караше да концентрират усилията си върху осигуряване на насъщния. И все пак, стигнеше ли се до болест на някое дете, забравяха за ежедневните несгоди и тръгваха със самолета да търсят изцеление.

Но мъже почти не се виждаха. Повечето бяха мобилизирани, пък и нямаха навици в това отношение. И по улиците се движеха главно жени, повечето с някакъв товар върху главата. Направи му впечатление, че не бяха от най-свенливите – усетеха ли, че им се ходи по нужда, просто приклякваха до най-близката стена и само струйката под тях издаваше заниманието им. За това помагаше и облеклото им, главно дълги поли до земята, макар че от кръста нагоре мнозина ходеха голи.

В Луанда останаха само един ден. Виктор го използва, за да гостува на един български треньор на националния отбор на Ангола по хандбал. Стана му жал, когато разбра, че основна грижа на треньора беше как да нахрани „момчетата” си преди тренировка или мач – техниката им вече беше добра, но диетата им беше малко постничка за хора, които трябваше да тичат из игрището и да вкарват голове.

Очите на Виктор останаха приковани в маските от дърво и украшенията от слонова кост по стените и шкафовете на треньора. Знаеше, че избиването на слонове заради бивните им беше забранено, но мнозина бракониери си изкарваха прехраната именно по този начин. Успя лично да се убеди в това, когато с един от претъпканите автобуси се добра до малка работилница за нелегални украшения в края на града.

Когато се прибираше в хотела, малко остана да го арестуват. Снимаше едно интересно здание, когато една жена (отново жена!) го спря и веднага потърси помощта на близкия часовой. От упреците им разбра, че е снимал военен обект и жената го беше помислила за чужд шпионин (че е чужд личеше веднага – не само по това, че е бял, но и по фотоапарата, но чак пък шпионин!) Слава богу, че часовоят излезе разумен човек и повярва на обясненията му, придружени с енергично размахване на българския паспорт. Беше човек грамотен не само беше чувал за България, но знаеше също, че е приятелска страна.

Минути по-късно отново фотоапаратът му го постави в опасност. Насреща му вървяха няколко красиви момичета и се смееха за нещо си на глас. Когато видяха, че насочва към тях обектива на апарата си, те бурно започнаха да протестират. Виктор се стресна – очакваше, че отново ще го обвинят в шпионаж. Сетне се засмя. Видя, че момичетата извадиха гребени и огледала и чевръсто оправиха прическите си. Явно, повече от патриотизма им ги интересуваше образите им да достигнат до далечната страна спретнати и красиви.

Замисли се колко ли усилия струваше на майките им приготвянето сутрин на прическите на момичетата преди училище. Защото почти всички бяха с дребни плитки, сресани с много обич и търпение.

УАМБО

На сутринта тръгнаха към Уамбо. Шико му разказа, че градът, наричан от португалците „Нова Лижбоа” („Нов Лисабон”), е бил гласен за столица, която да замени Луанда и да бъде в центъра на страната. Беше красив и модерен град, който португалците бяха изградили старателно, без да мислят, че в Португалия скоро ще избухне „Революцията на карамфилите” и че в изпълнение на новите насоки ще им се наложи да предадат властта на местното население. Улиците на града бяха чисти и без дупки по асфалта (от Шико разбра, че всяка сутрин ги миеха с шампоан), но навсякъде личаха следи от неотдавнашното му превземане от партизаните. А хотелът, малък, но изящен, беше прясно ремонтиран след взрив в една от кофите за боклук.

Шико го предупреди много да не шава извън хотела, особено след свечеряване. Уамбо беше център на партизанската дейност и неведнъж беше преминавал в техни ръце, но армията на Ангола веднага си го връщаше. Беше сравнително студено – не само защото се бяха отдалечили от екватора, но и защото не бяха на брега на океана, както в Луанда, а в центъра на високо плато.

На Виктор му направи впечатление отсъствието на луди. Защо? Нима тук водата беше пречистена от амеби? Не, отговори му Шико. Просто природата се беше погрижила за поддържане на биологичното равновесие. Лудите, както и в Луанда, живееха по входовете на сградите, но тук студът бил доста по-осезаем и те бързо хващали пневмония и „гушвали босилека”. Така се извършвал прословутият „естествен подбор”.

Отново го очакваха срещи със сънародниците. Един от тях, отговорник на групата, разполагаше с камионетка, която му позволяваше да обикаля из града и околностите му. Той го заведе и до малката ферма край града, чиито стопанин, Стефан, беше български зоотехник.

Докато Виктор разглеждаше малкото му стопанство, състоящо се от пет бика за разплод, изпита истинско съчувствие към нещастните животни. Те и не подозираха, че са жертви на куп лъжи. Вместо да ги пускат на крави, както обикновените им събратя, петте бика бяха направо мамени от иначе добродушния им гледач. Той връзваше най-стария бик, който служеше за примамка (биковете са късогледи и лесно се възбуждат и от мъжко дупе), стопляше вода и запълваше с нея изкуствените вагини. После пускаше биковете да „обладаят” въображаемите си любимки, събираше семенната течност и я съхраняваше в един гюм, пълен с течен азот, който гарантираше ниската температура до изпращането на скъпоценната течност до кравефермите из страната, където жертви на „лъжата” ставаха този път „дамите”, оплождани изкуствено от местните зоотехници.

Не стигаше това, ами вторият по старост бик от фермата за изкуствен разплод беше лъган допълнително – при него топлата вода беше с температура, по-висока от нормалната с шест градуса. Истинско изнудване! Защото само горещата вода беше в състояние да го възбуди и да го принуди няколко пъти седмично да дарява семето си на непознатите „дами” от кравефермите в Ангола.

На връщане преминаха по една красива улица, маркираща границата на града. Къщите бяха като малки дворци – португалците си ги бяха строили за себе си. Една от тях принадлежеше на водача на партизаните Савимби, но самият той живееше някъде из горите, далеч от удобствата, които сам беше пренебрегнал.

„От месеци обикалям тази улица и все не мога да си избера модел за вила във Варна” – сподели отговорникът на българската група. „Че защо, нима ти се виждат грозни?”, попита го Виктор с укор. „Не, разбира се. Но са много големи. Откъде ще намеря пари за такъв палат?” – запита тъжно варненецът.

На около двеста метра – такава беше задължителната дистанция – се виждаха бидонвилите, къщички от картон и ламарина на пришълците, дошли в Уамбо с надеждата да намерят работа и препитание. Виктор се сети за един епизод от българската история. В София имало също такава граница, зад която живеели в подобна мизерия циганите. Под страх от мерки на полицията и административни наказания те можели да влизат в столицата само за да работят. В началото на двадесетте години на ХХ век в прилив на демократичност Александър Стамболийски премахнал границата на столицата и те се озовали в София, но дълги години останали да обитават землянките и къщурките по улиците “Татарли” и “Индже войвода”.

Привечер Виктор беше поканен да изнесе информация за положението в България в блока, в който бяха настанени българските специалисти. Пътьом отговорникът на групата му показа блока на съветските специалисти – също такъв, какъвто имаха българите. Виктор не можеше и да си представи, че месеци по-късно същият този блок щеше да се превърне в обект на поредното нападение на партизаните, при които щяха да загинат няколко десетки съветски специалисти. Нито можеше да си представи каква изненада крие собствената му съдба в близките часове.

Всичко се развиваше нормално. На следния ден Шико и той бяха поканени да обядват при роднини на годеницата на Шико. Стопанинът на къщата отсъстваше по понятни причини – беше работен ден и той беше на работа в управлението на провинцията.

Виктор остана смаян от изобилието на модерна техника – както за записване, така и за възпроизвеждане на музика. Годината беше 1982 и в България трудно можеше да се открие подобен дом, но от съпругата на висшия функционер разбра, че той е меломан и след всяко свое пътуване зад граница, а такива очевидно се случваха често, се завръщаше с поредния апарат.

Изненада го и поднесеното им меню. В него присъстваше изобилна мръвка от някакво екзотично животно. Шико обясни, че това е антилопа. „Е как, нима не е забранен ловът на тези животни?”, удиви се Виктор. „Може би – отговори придружителят му, – но стопанинът на тази къща никога не ходи на лов сам. Той е пръв приятел на човека, който бди антилопите да не стават обект на бракониери.”

Вечерта Шико остана при роднините на годеницата си, а Виктор реши да пренебрегне предупрежденията му и да се разходи недалеч от хотела. Струваше му се, че поне тази зона в самия център на града е спокойна. Тъкмо щеше да разгледа красивите сгради в околностите.

ПОХИЩЕНИЕТО

Не беше изминал и стотина метра, когато някакъв мъж го помоли за една цигара. Виктор бръкна услужливо в джоба си, когато усети на носа си нещо влажно и миризливо. После всичко му се губеше – явно го бяха упоили с хлороформ или етер.

Събуди се нейде в гората, на пода на някаква колиба. Ръцете му бяха вързани, но не и очите. Забеляза, че не е сам в помещението – с вързани ръце в ъгъла седеше направо на пода една бяла девойка, очевидно чужденка като него. Охрана не се виждаше и Виктор побърза да се осведоми къде е и с какви намерения е бил отвлечен. Шико надали щеше да го потърси през нощта, така че изчезването му щеше да бъде разкрито не по-рано от следващата сутрин. Девойката се оказа руска специалистка, така че за Виктор, който беше завършил руската гимназия, компанията би трябвало да бъде приятна, ако обстоятелствата бяха по-различни. Разбра, че тя е била отвлечена по подобен начин след работа, когато се е прибирала у дома, малко преди него.

Виктор усети, че краката му се подкосяват. Знаеше, че подобни отвличания можеха да завършат благоприятно, ако похитителите сметнеха за изгодно искането на откуп или замяна с арестувани партизани, но нищо чудно да ги разстреляха, за да не им пречат при евентуално преследване.

Тамара, така се казваше девойката, явно си беше помислила същото. С треперещ от напрежение глас тя му обясни, че е инженер по ВиК (водопровод и канализация, преведе си на ум Виктор), че е в Ангола от скоро и че е от Крим. Дори знаеше доста неща за България, но си въобразяваше, че става дума за страна с поне тридесет милиона население.

Виктор не взе да спори с нея. От познанствата си от Куба знаеше, че съветските специалисти по тези страни са главно от южните републики – един сибиряк трудно би издържал на топлия климат, макар че в Уамбо студът, поне през тези зимни месеци, беше доста сериозен. Усещаше студ в краката си и съжали, че излезе облечен почти така, както в горещата Луанда. Сети се за Мексико – и там беше пренебрегнал факта, че е март и е високо и студът го беше наказал. Всеки случай, ако намереше смъртта си в гората на Ангола, надали щеше да бъде от студ.

Неусетно се беше приближил до Тамара. И двамата нямаха на какво да се надяват. Ако опитаха да избягат, сигурно щяха да бъдат хванати в тези непознати за тях гори или щяха да станат жертва на някое гладно животно, но и да чакат безучастно смъртта си нямаше никакъв смисъл.

Тамара неусетно се гушна в него, сякаш присъствието му я сгряваше и й даваше някаква закрила. Без той да я пита, започна да му разказва за Севастопол, за родителите си, и двамата учители по литература, за веселите ваканции в пионерските лагери. После започна да рецитира, главно Пушкин и Лермонтов, които й бяха любими поети, и заразказва за тъжната им участ да загинат в дуел с пистолет.

Чу се шум около входа на колибата и Виктор побърза да се отдалечи от Тамара. Не му се щеше да открият, че и двамата знаят руски и отлично се разбират. След няколко мига в помещението влезе някакъв партизанин, погледна с похотлив поглед към белите нозе на Тамара и остави пред двамата по една метална чиния с боб, сетне развърза ръцете им, за да могат да се нахранят. Виктор не се издаде, че разбира португалски – по-добре беше да се преструва, че нищичко не знае, пък и надали този беше човекът, който би могъл да ги информира за нещата, които го интересуваха.

Едва сега си даде сметка, че не е ял цяло денонощие. Фасулът му се видя по-вкусен от пържоли. Отпи от стомната, оставена до него, но изведнъж се усети, че иска да отиде по малка нужда. Не можеше да разчита на модерна тоалетна, но безкрайната гора можеше да му свърши същата работа. Обясни със знаци нуждата си на похитителя, но той реши да свърши наведнъж с излизането и на двамата. Виктор се почувства неудобно от присъствието на Тамара, но анголецът само се усмихна двусмислено и отново впи поглед в белите й нозе. Изчака ги да приключат и ги върна в бараката, като не забрави да върже отново ръцете им.

Останаха сами в тъмната нощ. Тамара изхлипа тревожно. „Страх ме е от погледа му. Аз съм девствена и не бих искала такъв човек да ме лиши от девствеността ми”, заплака отново тя, после го загледа с разтревожени очи. „Бъди така добър, обладай ме. По-добре ти, отколкото той!”, примоли се тя на Виктор.

Мъжът я погледна смутено. От една седмица беше без жена и, естествено, симпатичната Тамара му харесваше, но не би искал да злоупотреби с доверието й. Още повече че в София го очакваше жена и семейство и не виждаше причини да се увлича по временни запознанства. Спомни си, че и една от героините на „Как се каляваше стоманата” беше помолила главния герой за същата „услуга”. Не че искаше да се сравнява с Корчагин, но нещата се повтаряха. А поне в романа изнасилвачите бяха изпълнили черното си намерение.

От друга страна, Тамара така искрено го беше помолила, че вместо като прелъстител, той израстваше в собствените си очи едва ли не като благодетел. Но как ли би могъл да я прегърне с вързани ръце?

пита да се отвърже, но неуспешно. Ръцете го боляха, но този път опита да отвърже нея. Това се оказа по-лесна задача. След като усети ръцете си свободни, тя на свой ред отвърза неговите.

„Престори се, че ръцете ти са вързани!”, каза Виктор и се оттегли по-далеч от момичето. Съвсем навреме. Счупените клони от дърветата покрай колибата можеха да означават само едно: завръщането на похитителя. Виктор се престори на заспал, а онзи само това чакаше. Приближи се до Тамара и разкъса дрехите й. После остави пушката до себе си и започна да разкопчава панталоните си.

Виктор само това чакаше. Скочи към него и обви с ръце врата му. Нямаше желание да го убива, но поне да го обезсили. Анголецът не очакваше нападението и неумело опита да се защити и да извика на помощ другарите си, които сигурно не бяха далеч, но в този миг Тамара успя да го ритне в слабините и той съвсем загуби сили. Виктор усети как нещо във врата на пазача изхрущя, после тялото на пазача се смъкна, оплетено в панталоните му.

„Да бягаме!”, успя да каже на Тамара. Взе пушката, макар че беше служил в казармата преди години и не знаеше дали ще му послужи за нещо. Без да губят време, те излязоха от колибата и се заслушаха в долитащите от един огън гласове. Внимателно и безшумно тръгнаха в обратната посока. В тишината усетиха пропълзяването на една змия, но тя явно не беше настроена нападателно, а може би не бе и отровна.

Гората не беше много гъста. В Куба беше виждал истински джунгли, на няколко слоя, в които можеше да се скрие цял полк, без да го забележиш, но все пак бягството им даваше известен аванс пред вероятните преследвачи.

Вървяха хванати за ръка, за да се подкрепят. Едва сега и двамата си дадоха сметка, че това, което правят, е истинска авантюра и че може би са убили човек. Обстоятелствата на сблъсъка между тях не говореха в негова полза, а и кой знае кога спътниците му щяха да открият бягството. Възможни бяха два основни варианта: или той да е жив и да потърси помощ, или това да стане чак сутринта, когато някой отиде да го смени и открие бягството. И при двата случая положението им беше повече от трагично.

Движеха се без посока вече два часа. Надяваха се поне да бъдат далеч от похитителите си. Изведнъж усетиха, че гората става по-рядка. Спънаха се в някаква канавка, а това можеше да означава само, че излизат на шосе или на някакъв път.

Започна да се развиделява. Съзряха някакво здание, но то можеше да означава или избавление, или попадане в засада на хора, верни на бунтовниците. После се сети за пушката, която още стискаше в ръка. Хвана я заплашително и тръгна към зданието. Тамара пусна ръката му и го следваше, без да знае накъде я води. Беше му се доверила, усетила мъжката му сила.

Виктор внимателно се приближи до зданието и се заслуша в идващите отвътре звуци. Нямаше признаци на човешко присъствие, но долиташе слаб звук от преживяне. С изненада Виктор си даде сметка, че в обстановката имаше нещо, което му беше познато. Възможно ли беше това? Зданието се оказа същата ферма за изкуствено осеменяване, в която беше изпитал такова съжаление към лъганите бикове. Оставаше да реши дали е безопасно да изчака идването на деня и пристигането на българина осеменител, който несъмнено щеше да дойде при своите животни. Но пък партизаните също можеха да се досетят за фермата и да ги потърсят тук.

Направи знак на Тамара и двамата излязоха навън. Скриха се зад зданието и решиха да изчакат утрото. После Виктор влезе за миг и измъкна със себе си някакви миришещи на обор одеяла, с които да се загърнат. Сутринта обещаваше да бъде прохладна, а щеше да бъде трагично и същевременно комично да измръзнат в сърцето на най-топлия континент.

Завиха се в одеялата, които излъчваха мирис на бикове, и тревожно зачакаха, прегърнати, за да се стоплят взаимно. По едно време чуха приглушени гласове. Бяха похитителите им, които внимателно огледаха помещението. Виктор с облекчение видя сред тях накуцващата фигура на изнасилвача. Не изпитваше към него никакви симпатии, особено след опита му да обладае Тамара, но не желаеше на съвестта му да остане да тежи едно убийство.

Като не ги откриха, преследвачите изстреляха един откос от автомат по невинно преживящите бикове. Виктор беше разказал на Тамара за многобройните измами, на които са подложени бедните роднини на героите от толкова кориди. В Памплона, където беше спирал, биковете предизвикваха див ужас, но в същото време предизвикваха и толкова приятни емоции сред тичащата пред тях тълпа, но тук те бяха за Виктор само обект на жестока гавра.

Гласовете на похитителите постепенно стихнаха. Изглежда бяха спасени. Виктор си помисли със съжаление за нещастните добичета, които може би в момента тънеха в собствената си кръв, но това ни най-малко не го обезпокои. С тиха симпатия притисна топлото тяло на Тамара, доволен, че не му се беше наложило да влиза в ролята на „мачо”, макар че най-мъжествено беше спасил и двама им от може би най-страшното.

Продължава в следващия брой

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук