ОПРАВДАНИ ПРОМЕНИ В КОНСТИТУЦИЯТА

0
128

Професор, доктор на юридическите науки. Завършил е Юридическия факултет на СУ «Св. Кл. Охридски» и аспирантура в Лайпциг – ГДР. Работил е в Съвета по законодателството при Министерството на правосъдието, а след това като научен сътрудник в Института по науките за държавата и правото при БАН. От 1990 до 2001 г. е народен представител. Автор на 7 монографии по правни проблеми и четири книги публицистика. Председател на Комитета по правата на човека. Почетен председател на Българския антифашистки съюз.
Неотдавна Народното събрание прие поредните промени (изменения и допълнения) на конституцията, повечето от които се отнасят до съдебната власт.

Първата промяна откриваме в чл. 84, който определя правомощията на Народното събрание. В новата т. 16 можем да прочетем, че НС “изслушва и приема годишните доклади на председателя на Върховния касационен съд, на председателя на Върховния административен съд и на главния прокурор за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокуратурата и разследващите органи”.

Втората промяна е в новия чл.130а, съгласно който министърът на правосъдието: предлага проект на бюджет на съдебната власт и го внася за обсъждане във Висшия съдебен съвет; управлява имуществото на съдебната власт; може да прави предложения за назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на съдии, прокурори и следователи; участва в организирането на квалификацията на съдиите, прокурорите и следователите; проверява организацията по образуването, движението и приключването на делата.

Третата промяна намираме в новата алинея (4) на чл. 129, съгласно която в случаите на тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и на действия, които накърняват престижа на съдебната власт, председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд и главният прокурор се освобождават от президента на републиката по предложение и на една четвърт от народните представители, прието с мнозинство две трети от народните представители. Президентът не може да откаже освобождаването при повторно направено предложение.

Срещу тези изменения и допълнение (по-нататък само изменения) се отправиха две основни възражения.

Първото възражение е, че измененията нарушавали самата конституция. Възражението е неприемливо.

Възражението за противоконституционност на измененията би имало своите основания само ако са извършени в нарушение на предвидения в самата конституция ред за нейното изменение и допълнение или засягат въпроси, които са отнесени към компетенциите на Великото народно събрание. В случая не е налице нито едно от тези две възможни основания. Измененията са приети при точно спазване на предвидения в конституцията ред за нейното изменение и допълнение. Те по-нататък не засягат въпроси, резервирани за ВНС. Въпросите, които са отнесени към компетенциите на ВНС, са посочени в чл.158. Така само ВНС може да:

“1. приема нова конституция; 2. решава въпроса за изменение територията на Република България и ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения; 3. решава въпросите за промени във формата на държавно устройство и на държавно управление; 4. решава въпросите за изменение на чл. 5, ал.2 и 4 и на чл. 57, ал. 1 и 3 от конституцията; 5. решава въпросите за изменение и допълнение на глава девета от конституцията.”

Не е трудно да се разбере, че направените изменения не се отнасят до посочените в чл. 158 въпроси. Единствено в точка 3 на чл. 158 биха могли да бъдат търсени доводи за противоконституционност на засягащите съдебната власт изменения. Но усилията в тази насока не могат да имат успех. Чл. 58, т. 3 се отнася, както следва непосредствено от самия текст, единствено до: а) формата на държавно устройство и б) формата на държавно управление.

Формата на държавно устройство е понятие, което отговаря на въпроса каква държава трябва да е България – унитарна (еднонационална) или федеративна (кантонална и пр.) Формата на държавно управление е понятие, което отговаря на въпроса дали България трябва да е република или монархия.

Доколкото не се отнасят нито до формата на държавно устройство, нито до формата на държавно управление, направените изменения остават изцяло в правомощията на Обикновеното Народно събрание.

Използва се по-нататък възражението, че измененията, като посягали на независимостта на съдебната власт, нарушавали принципа на разделение на властите. Отново неоснователно възражение. Може да се каже по-скоро обратното – че направените изменения развиват и довеждат до необходимия логически край принципа за разделение на властите.

Принципът за разделение на властите не означава единствено и само независимост на власт от власт. Той, както е разбиран още от Монтескьо, означава и това: власт да “възпира” власт, за да не стигне до узурпиране на цялата власт от една само власт. В нашата конституция този именно елемент от принципа за разделение на властите не бе прокаран достатъчно последователно.

Един преглед на съответните конституционни текстове ще установи, че всяка власт, с изключение на съдебната, е – в една или друга степен – “възпирана” от другите власти. Законодателната власт е “възпирана” от президента, който може да върне неин законопроект. При определени предпоставки президентът може и да разпусне Народното събрание. Изпълнителната власт, респ. правителството също подлежи на “възпиране”. Правителството може по всяка време – след внесено искане за вот на недоверие – да бъде бламирано от Народното събрание. Актовете на Министерския съвет и на министрите подлежат и на съдебен контрол. Самият президент също подлежи на определено “възпиране”. Той може да бъде уличен в нарушение на конституцията или в държавна измяна и да бъде подведен под съответна отговорност, която да доведе до прекратяване на пълномощията му.

Единствено съдебната власт се оказва, общо взето, “невъзпирана” от никоя друга власт. Беше изключена възможността другите власти да имат дори общ поглед върху дейността на съдебната власт. В резултат на това съдебната власт се превърна в една произволно действаща, самозадоволяваща се власт, власт в себе си и за себе си. Все по-остро се проявяваше потребността от изменения във взаимоотношенията между трите власти, от внасянето на баланс между тях, и тези изменения бяха направени.

Трябва при това да се подчертае, че никое от измененията не засяга независимостта на съдебната власт при упражняването на собствената й, същинската дейност – правораздавателната. Тази дейност остава изключително нейно правомощие, в осъществяването на което никой извън самата нея не може да упражнява никакъв контрол. Макар и бегъл анализ на измененията ще ни предложи необходимите в тази насока доводи.

Предвидената в чл. 84, т. 16 възможност НС да изслушва и приема отчети на председателя на ВКС, на председателя на ВАС и на главния прокурор изобщо няма отношение към собствените функции на съдебната власт. Новата точка 16 издава намерения, адресирани не толкова да съдебната, колкото до законодателната власт. В нея откриваме всъщност една обратна връзка, която ще позволи на Народното събрание върху основата на изложените в докладите обстоятелства, да направи някои изводи за своята собствена дейност, респ. в какво направление тя следва да коригира самата себе си.

Не посягат на независимостта на съдебната власт и предоставените с чл. 130а нови правомощия на министъра на правосъдието. Те очертават една дейност, която е изцяло административна, насочена към подобряване външните условия, при които съдебната власт ще осъществява функциите си. Не е тайна, че днес гражданите страдат особено много от лошата организация на съдопроизводството и от изключителната мудност, с която се движат образуваните във връзка с техните права и интереси производства. Министърът на правосъдието трябва да може да наблюдава този процес и да предлага необходимите за случая мерки, без да се намесва в упражняването на самите съдебни функции.

Най-съществена е несъмнено промяната, извършена в режима, при които са поставени тримата ръководители на съдебната власт. Тази промяна бе наложителна. Невъзможно бе “тримата големи” да останат съвършено неотговорни за своето поведение. Всички съдии от всички степени могат да бъдат предсрочно освободени от своята длъжност, когато грубо нарушат професионалния си и обществен дълг, а техните ръководители трябва, неизвестно защо, да се радват на една предварителна амнистия. Нека обърнем внимание и на обстоятелството, че могат да бъдат предсрочно освободени от своите функции както президентът, така и председателят на НС, и министър-председателят. Защо трябва ръководителите на съдебната власт да са поставени в по-благоприятно положение от ръководителите на останалите власти?

При това не бива да се забравя, че са създадени сериозни конституционни гаранции срещу евентуалната злоупотреба с възможността председателят на ВКС, председателят на ВАС и главният прокурор да бъдат предсрочно освободени от функциите им. Предложение за освобождаването им може да прави само една четвърт от народните представители, а самото решение за освобождаването следва да се приема с гласовете на най-малко две трети от всички народни представители, т.е. с онова мнозинство, с което се приемат измененията в самата конституция. Освен това пътят към реализиране на тази възможност минава през волята на президента – той е, който ще трябва да издаде указа за освобождаването на съответните лица.

Направените изменения и допълнения в конституцията, макар и безусловно необходими, не могат, разбира се, да водят сами по себе си към съществена промяна в качеството на упражняваната от съдебната власт функция. За да се превърне правото във факт от обществената действителност, са необходими сериозните субективни усилия както на органите на цялата държавна власт, така и на самото общество.

Народното събрание внесе някои изменения и в института на имунитета на народните представители. И тези промени са оправдани. Правилно е народните представители да отговарят не само за тежки престъпления, но и за всяко престъпление от общ характер. Престъплението от общ характер е само по себе си достатъчно тежко, за да бъде снет имунитетът на съответния народен представител. Заедно с това съвършено правилно се запази възможността Народното събрание да се произнася по искането на главния прокурор за снемане на имунитета на уличен в престъпление от общ характер народен представител и за задържането му. Задържането на народни представители може да доведе до определено деструктуриране на Народното събрание, респ. на някои от парламентарните групи, поради което то не бива да позволи извеждането на даден народен представител от състава му да става без неговата изрична воля за това.

В института на имунитета бе извършена и друга промяна. Допусна се народният представител да може сам да се отказва от имунитета си. В тази промяна има определен морален смисъл, доколкото народният представител може да има моралния интерес не да се крие зад имунитета си, а да се яви пред съда и там да изчисти името си от отправените му обвинения. От друга страна обаче, на бива да се забравя, че имунитетът функционира не толкова в интерес на отделния народен представител, колкото в интерес на Народното събрание. Затова щеше да бъде оправдано, ако след като народният представител е заявил, че се отказва от имунитета си, той, имунитетът, да бъде снет все пак с акт на Народното събрание. Народното събрание трябва да има правомощието да прецени, доколко изразената в писменото заявление на народния представител воля е действителна, т.е. дали народният представител не е подложен на несъответен на правото и морала натиск.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук