Завършил е технология на машиностроенето и металите във ВИММЕСС – Русе. Научната му работа е в областта на пластичната обработка на металите. През 1983 г. специализира „Инженерно-стойностен анализ“ в гр. Гданск – Полша, в която област работи в България и бившия СССР до 1990 г. Народен представител в 7 ВНС и 38 ОНС. Председател на Комисията за защита на конкуренцията от юли 1991 г. до декември 1997 г.
В последните години на отминалия век започна преходът от индустриално към информационно общество, с което се постави и дилемата за ценностната система на неговата реализация. Дали това ще бъде ценностната система на капитализма, който, реформирайки се, ще излезе от черупката на своя пазарно-доктринерски характер и ще премине в един качествено по-висш стадий, какъвто е „организирания капитализъм“ предлаган от Рудолф Хилфердинг, или ще бъде на „Социализмът на 21 век“, освободена от догмите на „революционното левичарство“ и превърнала се в надежда и бъдеще.
Теоретиците на капитализма предлагат „организирания капитализъм“, изграждан върху една непрекъснато концентрираща се и централизирана производствена система, при която частните предприемачи са изместени от кастата на мениджърите-технократи. Капитализъм, отворен за критериите на рационалността, получавани чрез едно цялостно управление на обществото, позволяващо съвместяването на модернизацията на икономиката със социалната справедливост. В практически план, тази симбиоза трябва да формира държавното управление, което да създаде „информационното общество“. Ценностна система изградена върху следните критерии:
Глобализацията, като средство за трансгранично движение на капитали.
Познанието, което поставя на първо място информацията, с изключително значение за развитието на стопанската дейност.
Акционерната собственост, като по-рационална форма за организиране на капитализма.
Преструктуриране на работната сила в две посоки: Изкачване на по-малката част от работната сила на преработващата промишленост към по-високите етажи на ориентираното към познание общество на услугите и преминаване на останалата по-голяма част в по-малко продуктивния сектор на обикновените услуги, при негарантирана за тях социална справедливост.
Създаване в обществото на икономически консенсус, с който не се допуска инфлация и нарастването на данъците и държавния дълг. С този консенсус всяко правителство се обвързва с една ориентирана към стабилност парична и фискална политика. Политика, която не следва императивите за увеличаване на доходите, а следва императивите за натрупване на капитали, при която намесата на държавата се свежда само до гарантиране на финансова стабилност и предпазване на предприемчивия частен бизнес от социални разходи.
„Рефлексивна модернизация“ на обществото или унищожаване на традициите, за да се даде по-голяма възможност на индивида за изява, т.е. това което преди е било предопределено от традицията, днес е само опция.
Този вид държавно управление е опит да се „американизира“ държавната политика в целия свят, който за съжаление се възприе и от някои леви политици, които искайки да осъвременяват лявата политическа доктрина, волно или неволно, започнаха да я „американизират“.
Най-характерен пример в това отношение е политическата програма, позната като „Третият път“, която бе анонсирана от английския лидер Тони Блеър, с подкрепата на председателя на ГСП – Герхард Шродер. Анализът си за нея ще започна с много сполучливата рецензия на Джон Лойд : „Наименованието на тази програма е погрешно, самата тя е неясна, прилагането Ј често е опортюнистично, но все пак, тя печели популярност, защото търси отговор на големи въпроси“.
Основното в съдържанието на програмата „Третият път“ е разрушената връзка между модернизацията на икономиката и социалната справедливост. Привидно програмата запазва социалната справедливост като „ценност“, но дефакто съдържанието Ј е насочено към разграждане на нейните механизми, чрез отстраняване на държавата от намеса в действията на частния предприемач и забраната която тя поставя към държавата, да поема материални задължения свързани със социалната справедливост и разпределението. Програмата насърчава нарастването на неравенството в обществото и отрича създадената в миналото програма за хармонизация.
Неприемлив е и критерият Ј, с който тя заменя средствата за осъществяване на социалната справедливост и запазване устоите на обществото в миналото, с морализиране на политиката, като заменя отстраняването на недостатъците на обществото с отстраняване недостатъците на отделния индивид. При това моралните императиви на програмата са насочени към жертвите от модернизацията на икономиката, вменявайки им задължението да се преквалифицират сами и да започнат задължително работа. Ако не успеят да се справят и изпадайки в неравностойно положение, допуснат отклонение от поставените в нея морални норми, тя повелява, към тях да се прилага с най-голяма строгост закона.
Програмата „Третият път“ преследва две основни цели :
Първата цел е увеличаване ефективността на народното стопанство, което за европейската социалдемокрация не е новост. Новост са антихуманните средства, с които тя преследва тази цел. Програмата възлага увеличаването на ефективността изключително на частния сектор, под натиска на пазара. За разлика от програмите на Уилсън и Калахан, които предлагаха, чрез рамкови условия, държавата да принуждава предприятията да увеличават производителността и ефективността си, в „Третият път“ държавата се грижи единствено, мениджмънта и собствениците да не извършват много високи разходи и да не реализират дефицити.
Втората цел е увеличаване на заетостта. За разлика от предишни политически програми на социалдемокрацията, тук държавата е освободена от ангажимента да създава условия за повишено търсене, с мотива да не се допускат разходи, които се компенсират, чрез увеличаване данъците на предприемачите и (или) натрупване на държавен дълг. Според програмата, увеличаването на заетостта трябва да се постига, чрез намаляване на заплатите и режийните разходи. За увеличаване на заетостта, програмата разчита още на глобалната конкуренция, която премахвайки националните защитни зони, принуждава фирмите или да фалират, или да увеличат производството, съкращавайки работните заплати и режийните разходи.
От тези постановки произтичат въпросите : „На кои слоеве от обществото се защитават интересите ?“ и „ На какво е носител тя „?
Търсейки отговор на първия въпрос, ще отбележа, че програмата не дефинира експлицитно кои интереси защитава. Но разделяйки обществото на „пригодни“ и „непригодни“ индивиди, фактически тя го разделя на усърдни, мобилни, проявяващи готовност за риск и поемане на отговорност от една страна и ленивци, които не могат да се справят с прехода и искат социални помощи. Според програмата, това се дължало на факта, че обществото е съставено от „по-силни“ и „по-слаби“, което създавало конфликтите в обществото, а „по-слабите“ били обречени на физическо унищожаване, което е един изстрадан от обществото в миналото политически рефрен, който ни се поднася в нов аранжимент.
По втория въпрос – тази програма изхожда от неолиберализма. Взема от него пазарният фундаментализъм и го смесва в една обща сплав с фундаментализма на семейството, на нацията, на общността, използвайки за това категориите : морал, участие, шанс и общност.
Може ли с предлаганото от програмата морализиране на политиката да се решат проблемите на обществото?
Морализирането на политиката и налаганите задължения и отговорности на индивида пред обществото, не са насочени към богатите и силните, защото априори програмата е приела, че те вече са изпълнили своите задължения. Изискванията за по-висок морал и произтичащите от това задължения са насочени само към тия, които са зависими от социалната политика на държавата. Поставяйки изискванията си към тях, като вторична отплата им се предлага, след като изпълнят задължението да започнат работата, която не предлага нито атрактивни материални стимули, нито задоволяващо съдържание, да се чувстват удовлетворени, че не са в тежест на обществото.
Такъв подход е съществена крачка назад от социалдемократическите ценности, с които те защитаваха хората в неизгодна позиция. Но такъв подход е отстъпление и от либералната ценностна система, която предвижда неотменни права за индивида и която обявява морала за нещо лично.
Колкото до стремежа на програмата да подмени регулативните функции на държавата с гражданското общество, ще отбележа, че политика, която не гарантира сигурна заетост и приема да има голяма диференция в доходите на различните професионални групи, индиректно подкопава функционирането на гражданското общество и неговото сътрудничене с държавата.
А внушението на програмата, че равният старт е шанса за всеки индивид от обществото, е един мит. Равният старт, който проф. Ерхард се опита да гарантира в следвоенна Германия, се изпари веднага, след като неравните постижения на първото поколение се превърнаха в неравни изходни позиции за второто.
Накрая, но не на последно място по значение, ще се спра на рационалността, която програмата „Третият път“ обещава, и която наред с принципите за равенство и неравенство, бяха константни величини за европейската социалдемокрация. Според „Третият път“ рационално управление е това, което се основава само върху принципите на пазара.Но днес да се облегнеш изцяло на принципите на пазара, когато доверието към тях е трайно разклатено и в дневния ред на международната икономическа дипломация е включена необходимостта от регулиране на стопанския живот, това си е политическа недалновидност. Предлаганите от програмата финансово-икономически мерки за борба с инфлацията от една страна и постоянното покачване цените на стоките и услугите от друга страна, взривиха пазарно-икономическата ортодоксия и отново изваждат в дневния ред на държавното управление, принципите на захвърленото в историята, кейнезианско макроикономическо управление.
Затова трудно може да се намери правдоподобно обяснение на това, че една лява политическа доктрина, точно по идеологически причини, отказва да противодейства на кризисните тенденции, а обратното – изостря ги още повече с ортодоксалната си пазарна политика, отказвайки се от макроикономическия инструментариум, създаден от лявата идеология. Тук съм длъжен да отбележа, че и управление, което се основава само върху държавно регулиране, без да се съобразява с пазарното търсене и предлагане, е също толкова вредно за икономическото развитие и за обществената ефективност, колкото и пазарната ортодоксия.
В заключение ще отбележа, че програмата „Третият път“ предлага на обществото, да се откаже от социалната справедливост в бъдеще, според традиционното Ј разбиране, а поради тази причина и от социалистическата идеология, такава каквато я познаваме. Тя заблуждава, че политиката е средство за изпълнение на не променящи се принудителни обстоятелства, което е още едно доказателство, че не е полезна за обществото.
За съжаление, днес в елита на българската левица има апологети на програмата „Третият път“, които не само със заявената си позиция, но и с практически действия отклоняват българската левица от правилния път на развитие и с това Ј пречат да изведе България от кризата.
Противопоставяйки се на принципите от програмата „Третият път“ и търсейки отговор на въпроса : „Как в условията на глобализация и преход към информационното общество да се запази моделът на социална справедливост от епохата на Държавата на благоденствието, и как да се подобри в абсолютен и относителен смисъл живота на хората в неизгодна позиция, без това да препятства модернизацията на икономиката и повишаването на ефективността Ј“, политици от лявото пространство създадоха доктрина за съвременното социалистическо общество, популярна като „Социализмът на 21 век“. Ще си позволя да споделя позицията си за нея, с притеснението, че няма да мога да прикрия личните си пристрастия.
Тази доктрина е продукт на научно обоснована разработка, че прехода към „информационното общество“, чрез модернизацията на икономиката и повишаването на ефективността Ј, може да се извърши най-добре, при съблюдаване на социално-икономическа насоченост на развитие на държавата, съгласно социалистическата ценностна система.
В географско-исторически аспект, тази политическа доктрина се ражда в Китай, а впоследствие и във Виетнам в началото на 80-те години на миналия век. За неин стратег се смята Дън Сяопин. В края на 90-те години на миналия век, творчески принос тя получава и от френските социалисти, като теоретично развитие на доктрината на „Държавата на благоденствието“, в която са съобразени новите изисквания за модернизация на икономиката и ефективност в обществото. В проведената дискусия за бъдещето на левицата, на Парижкия конгрес на социалистическия интернационал, разработката получава поддръжката и на немските социалдемократи и става популярна под сентенцията : „Да“ на пазарната икономика, „не“ на пазарното общество.
Доктрината на „Социализмът на 21 век“ в предстоящите 5-6 години, предстои да бъде допълнена и усъвършенствана в политически, социален и исторически план, за да придобие универсален характер и възможност за приложение във всяка географска зона на планетата. Но още отсега е ясно, че преходът от капитализъм към социализъм фактически е започнал почти навсякъде, в много страни на света и че това е доктрината, с която ще се извърши този преход.
Вече е писано за ценностната система и основните принципи на „Социализмът на 21 век“ и съпътстващата го социалистическа пазарна икономика. Ще ги повторя :
Социалистическата революция може да победи, но социализмът не може да се състои в бедни страни, т.е. социализмът не е равенство между бедни хора и не е пауперистки егалитаризъм.
Пълно отричане на левичарството, за което достатъчно основание е казаното от Дън Сяопин: „Левичарството е страшно нещо! Цялата история на нашата партия е пример, че то моментално погребва всичко добро и истинско.“
Развитието на икономиката да се осъществява чрез науката, техниката и образованието, управлявани от държавата в полза на цялото общество.
Осъществяване на управление едновременно в две направления: С първото се реализира икономическото развитие, а с второто да се ликвидира престъпността и корупцията. Защото без твърдата ръка на държавните институции за национална сигурност, не може да се воюва с престъпността, и не могат да се изкоренят социалните пороци.
Капиталът, използван за трансмисия, формира чрез пазара крупни междурегионални и междуотраслови компании от предприятия, с висока конкурентноспособност, които прескачайки през формите на собственост, реализират транснационални стопански операции, в съответствие с тенденциите на глобализацията.
Изпълнителната власт, с помощта на икономическите, юридическите и необходимите административни лостове, регулира съотношението на пазарното търсене и предлагане, създава благоприятна икономическа и социална среда и без директно да се намесва, подсказва на предприятията, правилните стопански решения, с които да съблюдават баланса между интереса на обществото и собствения си интерес.
Разграничаване финансирането на политическата линия от финансирането на икономическа основа. Разделяне на инвестиционните обекти на три категории: 1. Конкурентни обекти, изграждани с инвестиции на предприятията; 2. Базови проекти, финансирани основно от правителството със средства от бюджета 3. Общополезни проекти, финансирани от правителството по план, което мобилизира средства от широки кръгове на обществото и нормира дейността на инвестиращите субекти.
Осъществяване на макрорегулиране и макроконтрол на централната банка при самостоятелно осъществяване от нея на валутната политика, чрез комплексна програма от политически директиви.
Програмата „Социализмът на 21 век“ и съпътствуващата я пазарна икономика издържаха първите проверки на практиката. Използвайки принципите Ј, управлението на Китай превърна за 20 години държавата в световен икономически лидер. И независимо от високите темпове, с които се модернизираше китайската икономика и постигнатата от нея ефективност, народът на Китай днес има жизнен стандарт, отговарящ на нивото на средната класа за много страни в света. По същия път и Република Виетнам постигна значителни резултати в икономическата и социалната област. Сходен подход прилага и президентът Путин в управлението на Русия и за три години постигна респектиращи резултати.
Демокрацията е система, при която всеки народ сам избира доктрината на своето управление. В България изборът е възложен на политическата класа, избрана от народа. Да вярваме и да се надяваме, че ръководството на българската левица ще се откаже от опортюнизма, в който попадна след 1989 г. и ще се съобрази с изискванията на времето, в което живеем. Защото само така ще може да направи правилния избор за пътя, по който да се изведе държавата и народа от тежката криза, в която се намират. И както е казал народът, ако искаш да отидеш от едно място до друго, пътища много, но само един е най-добрият.
Всяко отлагане да направим този избор, увеличава социалната нетърпимост в обществото и води до взривяване на гражданския мир. Прочита на историята ни от 1923 – 1934 г. трябва да ни е научил за последствията, които ни очакват тогава. И да не забравяме, че винаги сме губили, когато сме защитавали националните си интереси, слугувайки на някоя велика сила.
