НОВИЯТ ПЪТ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ

0
263

Чавдар Добрев, професор, д-р на изкуствознанието, завършил Будапещенски университет. Автор е на монографичните книги: „Лирична драма“, „Забранените плодове на познанието (Емилиян Станев)“, „Реализмът на Вахтангов“, „Всекидневният Леон Даниел“ и др. Публикувал е книги с публицистика: „И видях друг звяр“ (Московски дневник), „Проиграната демокрация“, „Театърът перестройка“, „Харта на унгарския социалдемократ и българската пътека“. Автор е на стихосбирките „Окосена болка“, „Сфера“ и „Камбанен свод“. Превел е избраните творби на най-значимия унгарски поет през ХХ век Ендре Ади: „Начело на мъртвите“.

Захари Захариев, проф. д-р. Завършил Висшия икономически институт в София, специалност „Международни отношения“. Член кореспондент на Европейската академия за наука, култура и хуманизъм към ЮНЕСКО, Президент на Международна асоциация „Славянка култура, образование и наука“, член на Европейската академия за социално управление, на Славянската академия „Свети Свети Кирил и Методий“, почетен член на Украинската академия на науките по екология и др. Председател е на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, президент на фондация „Славяни“, председател на асоциация „Източноевропейски университет“ и др. Автор е на самостоятелни монографични изследвания в областта на политологията, на множество статии и студии, публикувани у нас и в чужбина.

ВМЕСТО УВОД
Тази публикация би трябвало да се възприема като резултат от обсъжданията и откровените полемики в „Дискусионен клуб 21“ към Градския съвет на БСП – София, на сбирките на които се дискутират открито важни и актуални въпроси от днешното развитие на България и света.

Особено ударение се поставя върху стратегическите дилеми, пред които е изправено лявото движение у нас, и най-вече БСП като най-голямата и авторитетна лява партия. Във връзка с парламентарните избори през 2001 г. бяха организирани поредици от срещи с видни специалисти в областта на икономиката, финансите, данъчната политика, социалната сфера. Много интересни предложения за формирането на реалистични управленски проекти на БСП и „Коалиция за България“ се родиха именно на тези срещи.

При обсъждането на положението на Балканите, в Русия, Китай, Европейския съюз и САЩ неведнъж се е стигало до размяна на остри реплики, свързани с глобализма и глобализацията, с реалиите на националната държава (национален суверенитет и национална независимост), с перспективите на левицата и на десницата в България. Правени са опити за оценки на близкото ни историческо минало, и по-конкретно на наследствата, които усвоява и продължава партията на българските социалисти.

В дискусиите са вземали активно участие едни от най-авторитетните теоретици на лявото ни движение, ръководни фигури на БСП и на нейната Градска организация, личности, които принадлежат към други леви партии, към центъра или десницата. Толерантната размяна на идеи, на становища, свободното изразяване на убеждения, колкото и спорни да са те, се явява алфа и омега в дейността на Дискусионния клуб.
Настоящата публикация отразява част от дискутираните въпроси. Под надслова „Новият път на социалистическата партия“ авторите на публикацията Захари Захариев (председател на Клуба) и Чавдар Добрев (в качеството си на постоянен участник в Клуба) синтезирахме част от полемиките. Материалът беше подготвен преди 45-я конгрес на БСП с амбицията да предизвика евентуално обсъждане на тематиката, която е жизненоважна за БСП.

Понеже актуалността на повдигнатите въпроси не е заглъхнала, а напротив, тепърва ще се разгръща, предоставяме текста на сп. „Ново време“ като повод за необходим диалог в лявото пространство. Естествено, голяма част от размишленията изразяват личната ни позиция. Но тъкмо този подход, това виждане на процесите, тези оценки на живота са характерен белег и за дейността на „Дискусионен клуб 21“.
2.07.2002 г.
София

* * *

През втората половина на 2001 г. се случиха редица важни събития във вътрешен план (падането на авторитарния режим на Иван Костов, победата на социалиста Георги Първанов на президентските избори, новото правителство на НДСВ и други), които чертаят нови перспективи пред левите сили у нас. Тези обстоятелства създават предпоставки да се заговори отново и за евентуална победа на Българската социалистическа партия на идващите общински и парламентарни избори. Тази историческа възможност не бива да бъде проигравана. Тя отговаря на интересите на мнозинството от българския народ и би осигурила по-добри условия за реформирането на нашето общество, за политическо-социалния стабилитет на българската икономика и духовен живот, за повдигането на жизненото равнище в страната.
Наред с конкретизирането на различните аспекти на една реалистична управленска програма, ние, участниците и съмишлениците на „Дискусионен Клуб 21“, сме убедени, че е необходимо да се намерят отговори и на редица въпроси, свързани с битието на БСП като идейноорганизационно формирование, като взаимодействие със социалните сили у нас, като програмна ориентация, съобразена с настъпилите промени в националното ни битие през последните 12 г.
Съзнателно поставяме ударение върху нерешените задачи. Още повече, че БСП не бива и не може да се уповава единствено на благоприятното стечение на обществените събития. Като сериозна политическа сила тя е в състояние да стига до реалистичните прогнозни резултати чрез съобразяване и активно участие в съдбовните процеси на променящата се действителност.

От многообразието на въпросите, които стоят пред БСП, ще подчертаем няколко от тях:
Факт е, че БСП, обвинявана през изминалия период – кога справедливо, кога несправедливо – в консерватизъм и в невъзможност да се преустройва с оглед на новите реалности, вече успя да си извоюва място, като основен фактор на българската демокрация. Тя не само съдейства, но беше и основен инициатор през последните 12 г. за такива промени в обществено-политическата структура на страната, която да отговаря на позитивното функциониране на демокрацията (многопартийна система, свободно избрани Парламент, Правителство, Президент, действително разделение на властите, независима съдебна система, повишена роля на местните органи на властта, Конституционен съд и др.). Отказвайки се от принципите на политическото насилие и рецидивите на болшевишкия тип партия, партията на българските социалисти на конгреса си през 1994 г., прие програма, която представлява синтез от програмите на европейските партии със социалистическа и социалдемократическа ориентация. БСП през изминалия период се ангажира конкретно и с „раздържавяването“ на собствеността, с процесите на приватизацията.

В такъв аспект ние оценяваме придвижването на БСП към ценностната система на европейската социалдемокрация като процес, характерен за обективното Ј развитие на съвременния етап. Процес, свързан с нова активизация на хуманизма в нейната история като социална и национална партия. Преднамерените лозунги за все ново и по-ново социалдемократизиране на БСП, за уж непрекъснатата недостатъчност от социалдемокрация в нея, заклинанията, че соцпартията съхранява с генетически заложено упорство стари идеи, навици и методи, за нас звучат като политическа конюнктура.
Друг е въпросът, че българското развитие притежава специфики, които едва ли могат да бъдат пренебрегвани.

Миналото, което наследихме
Една от тези специфики се отнася за политическото наследство на БСП. През миналия ХХ век главният носител на социалните тежнения и борби на българския народ се явява партията на българските комунисти, за разлика от други европейски държави, където социалдемокрацията разполага със значим потенциал и поема много по-отговорни и солидни исторически ангажименти. У нас през десетилетията до 1944 г. политическият модел се изявява като двуполюсен: силна левица (в лицето на БКП) и силна десница (в лицето на съответните десни партии и блокове). Последните десет години от ХХ век не промениха тази тенденция. Новото е, че по пътя на другите посткомунистически партии и БСП на практика се социалдемократизира: възприе принципи и поведенчески модели, характерни за европейското социалдемократическо движение. С един нюанс: редица термини, характерни за теорията на социалдемокрацията по тактически съображения, се подменят съзнателно от евфимизми, дори и на програмно равнище.

Особен съвременен момент е, че у нас, наред с БСП, която по един естествен, до голяма степен органичен начин възприема идейни „съоръжения“ на традиционната социалдемокрация, се обособиха и редица малки партийки и движения от редиците на БСП, които издигнаха с почти разиграно въодушевление девиза за „повече социалдемокрация“.

В такива формации нерядко преобладава пресметнатата прибързаност, а не пълноценният стремеж за реализация на социалдемократическото мислене. Интересно е, че такива партийки и движения особено настояват за пълна ревизия на историческия развой: БСП да се откаже изцяло от своята история, те искат да филтрират в нея „хамовски комплекс“ на виновност и почти биологическа непълноценост заради историческите предпоставки. Но БСП както останалите бивши комунистически партии в Източна Европа с основание не се отказа от своето минало, прецени го критически, разграничи се от деформациите, от тоталитарните форми на управление. Тя обаче не се съгласи да отрече постиженията на БКП в отстояването на социалните права на милиони българи; в преодоляването на класовото егоистично съществуване; в организирането на трудовите маси за решаване на фундаменталните проблеми на модернизацията в българското общество; нейната политика за подобряване на жизненото равнище на средностатистическия българин във времето на „социалистическо строителство“. Членовете на БСП не можеха да не изпитват гордост от участието на партията в най-значителни по мащабите си движения от новата ни история като антифашистката борба, възглавявана и провеждана преди всичко от кадрите на БКП и нейния младежки съюз – РМС.
В същото време при подготовката на програмните документи не можеше да се подмине еволюцията на политическата действителност в Европа, необходимостта да бъде използван опитът не само на социалдемокрацията, но и на съвременните екологически, земеделски и други лявоориентирани партии и организации.

През последните четири години БСП постигна нова степен на гъвкавост и адаптивност в коалиционната си политика, характерни за модерните леви европейски партии: съюзявания с партии и движения с лява ориентация, надеждни контакти с различни центристки или даже десни формации.
В тази насока обаче остават важни въпроси, които, от гледна точка на модерната действителност, се нуждаят от ново осветляване.

Изпитанията пред
лявата политическа сила
Ако на нещо би трябвало още да се учи БСП, това е, без съмнение, начинът, по който политиката на големите инициативи, на идеалните намерения се съединява и споява с всекидневната практическа работа. Същевременно ние смятаме, че социалистическата ни партия, за разлика от редица западноевропейски партии, не може и не бива да отхвърля социалистическия проект като по-висшата и хуманна фаза в развитието на българското общество. Социализмът като идеал, но и като практическа перспектива за преодоляване на капитализма, за по-пълноценно разкрепостяване на човешките възможности.

По пътя към своите предначертания нашата партия възприе принципите на „органичното“ обществено развитие. Не е тайна, че тя не се възпротиви на възстановяването на капиталистическите обществени отношения, а отделни нейни дейци работиха усърдно държавната собственост от времето на социализма да бъде преразпределена по типичен буржоазен образец. И то при наличието на клауза, включена в новата Конституция, че България ще бъде „социална държава“, че ще се движи към „държавата на благоденствието“, към модела, характерен за развитите страни, където социалните интереси на трудещите се са сериозно защитени, че ще се работи за такова общество, което предоставя повече възможности на „социалистическите“ принципи в процеса на натрупването на капитала.

За съжаление, този проект се оказа хипотеза без корени, а вероятно и пропагандистко клише. Икономическата и финансова ситуация у нас – това би трябвало да се знае още тогава – е коренно различна от тази в развитите страни. Вместо да станем свидетели на производствените възможности на капитала, на производството на излишъци, на натрупвания, а оттам и на гарантирането на солидна социална политика, в България се осъществяваха, а и продължават да се осъществяват главно „присвояването“, грубата и непосилна експлоатация. Това са форми на първобитния капитализъм, на неговото „диво“ и „античовешко“ състояние, които нямат нищо общо с теоретизациите за „знанието“ и „човешкия капитал“: подобен капитализъм не е заинтересован да стимулира „излишъка“, „акумулирането“ и „пазара“ и сам подготвя неочакваните и ненадейни исторически напрежения. При подобно икономическо положение процесите на глобализацията на роден терен се изравняват с обещанията за инвестиции, за подобрен „инвестиционен климат“, но всъщност стагнират и обезкръвяват финансовите и стопански ресурси на държавата.

БСП не е в състояние повече да бави анализа и осмислянето на своята позиция по отношение на такива „аномалии“, които различават българския развой от развоя на другите бивши социалистически страни в Европа. Тя е задължена час по-скоро да прецени как от гледна точка на идеала за социализъм, но и на формулата за „органичното развитие“, може (като опозиционна или управляваща сила) да действа за преодоляване на катастрофалната тенденция.
С тревога констатираме, че през последните 12 г. на прехода в съзнанието на българина се размиха границите, които традиционно обозначават „ляво“ и „дясно“ ориентиран политически субект. Факт е, че у нас – не без съдействието на БСП – беше формирано общество на огромен процент бедни и на малък брой богати, което унищожи кълновете на „средната класа“ от времето на социализма. Идеята за социална държава претърпя банкрут, въпреки че, както отбелязахме, в Конституцията е закрепена като основна характеристика на нашата държава.

Ангажирана с необходимите приватизационни реформи, БСП не успя да си изработи политика за практическото, резултатно развитие на кооперативната, акционерна собственост, както и на държавната собственост. Редица политически наблюдатели вече трудно намират отлики между „лявата“ и „дясната“ политика. Обявеният курс за прилагане на социално-либералния модел страда от неясноти, трактуването на либералното като свобода за бизнеса, а на социалното – като трудова защита не обогатява значително дефиницията. Сега засега либерално-социалният модел е по-скоро „алиби“ за политически договаряния с други формации (ДПС, например), отколкото да е научно обоснована икономическа алтернатива.
Не извеждат към добро усилията да се привнасят готови модели от европейския живот, често несъвместими, или недостатъчно адаптирани към националния ни живот. Отделни авторитети от соцпартията ту изцяло възприемат пазарно ориентираната икономика от лейбъристки порядък, ту провъзгласяват принципи, характерни за консервативно ориентираната пътека към пазара от холандски тип, ту апелират за реформираната пътека на благополучието (Швеция), ту комбинират „етатичната“ пътека (Франция) с някакви либерално-социални тежнения. Такова всеядие, според нас, говори или за известна изчерпаност на досегашните разбирания на идеята за „ляво“, за социален ангажимент, или отразява незадълбочено отношение към спецификите на социалистическите и социалдемократическите практики в Европа. Смесването, електичното комбиниране на фактори от различен порядък би могло да доведе до тежки политическо-икономически последици, особено в условията на спечелени парламентарни избори.

Магистралата
на органичния социален и национален развой
Но най-основното е, че при такова търсене на ефектност, а не на ефективност, се засилва тенденцията – чуждите реалности да се налагат изкуствено и насилствено над националната ни реалност. Ако изхождаме от интересите на българската общност, ще трябва да признаем: за предпочитане е БСП да избере магистралата на органичното българско развитие. Тя би трябвало – въпреки отговорностите Ј за протичането на „десния“ преход – да изразява левите, социално активните насоки. И най-вече – ценности на лявата социалдемокрация, представлявани понастоящем от френските социалисти. Няма по-естествено нещо от това БСП да се противопостави на доминиращата у нас тенденция пазарът да господства над всички и над всичко. С по-видима категоричност тя би трябвало да възприеме като по-адекватна за българските условия френската максима: „Да“ на пазарната икономика и „Не“ на пазарното общество“. БСП вече – поне в идеен план – притежава повече ресурси, за да постави в центъра на своята политика човека и неговото развитие, да изгражда тази политика върху свободата, социалната справедливост (и равенството на възможностите) и солидарността (братството). Нейна задача е да допълни, по примера на западните „леви“, тези ценности с ценност като „реда“, ценност която западноевропейците „заимстват“ от консерваторите, докато ние, в българската среда, бихме могли в голяма степен да почерпим от историческия опит на БКП и на целокупното социалистическо движение у нас.
За БСП е своего рода изпитание усвояването на ново политическо поведение, непознато за партиите от комунистически тип: как, с какъв инструментариум, с какви средства и начини да подхожда към положението, но и към интересите както на победителите, така и на губещите в днешното развитие, на хората на бизнеса (включително и едрия бизнес) и на бедните и безработните.

Такава „амбивалентна“ функция на БСП като фактор на общественото развитие (и „равновесие“) предполага бъдещи полемики за социалното естество на партията, за това дали продължава да е партия на бедните, но не на бедността, изразява въжделенията на жертвите в безпощадната битка за съществуване. Тези полемики и днес се водят, макар и подземно в социалистическата партия, още повече, че в кръга на нейните съмишленици съществуват сили, които биха желали да употребят масовата, социална формация в полза на интересите на едрия капитал.

Европейската социалдемокрация от началото на века е преживяла три крупни етапа в еволюцията си: в началото на века с участието си в непосредствените битки за отстояване на социалните права на трудовите хора. В средата на века като идея за държава на благоденствието, осигурила просперитета на така наречените 2/3 от обществото. Сега се намираме в третия етап от изграждане на обществените структури върху знанието, новите технологии, върху принципите на информационната, компютърна, технотронна цивилизация.

Много от привържениците на радикалното реформиране на БСП не отчитат, че това степенуване на историческите фази днес в България протича неравномерно и противоречиво. На книга БСП, както и другите Ј европейски партньори в сегашния момент решава проблемите на третия етап от развитието и то при положение, че в близка перспектива у нас е невъзможно да се говори даже за „държава на благоденствието“ (така както тя се осмисля от един Вили Бранд). А е принудена да съществува в условия на първия етап: формиращите се резки неравенства, на разгъващите се остри социални конфронтации, на активните форми за отстояване на социалните, но и биологични права на трудовото население – улични протести и акции за подобряване на жизнения стандарт на хората, стачни действия, локаути и пр.

Според нас ръководството на Българската социалистическа партия се поддава на идиличната представа, че с привнесени образци, неприложими или трудно приложими в бедни общества може „ин витро“, в света на българите да се строи информационното общество по примера на богатите държави от привилегирования милиард на човечеството.
Понастоящем България е крайно бедна страна, с почти унищожено производство, с огромен, рекорден за Европа процент безработни, с милиони човешки същества, живеещи под жизнения минимум, с имигрирали над милион млади българи през последното десетилетие, с напълно разстроени промишленост и селско стопанство, със затворени пазарни ниши към вътрешния и външен пазар, със застрашителен, почти катастрофален демографски срив, с икономически кражби (корупция), които по обемите си представляват също рекорд в европейски мащаби. Такъв преход без изход, такова криминализиране на демокрацията, такова антисоциално отношение към отделния човек, към отделното човешко право едва ли може да бъде регистрирано в друга източноевропейска държава, особено по-назапад от нас.

Подобни реалности предполагат предефиниране на категориите „ляво“ и „лява ориентираност“ в променените обществени условия и като известната подкрепа на цитираните „жертви“ в обществения развой, на хората, които не издържат на общественото „съревнование“, и като тип социална чувствителност и ангажимент, и като изработване, отстояване, последователна защита на социалните права на милионите българи, и като политика за оцеляване и развитие на страната.

С опасни последици е заредено установяващото се в леви кръгове разбиране, според което е целесъобразно интересите на отделния човек да се пренебрегват в името на необозримото бъдеще. Ако една социална партия не е готова в конкретните условия, в този момент, в този исторически час да защищава труда и живота на всеки отделен гражданин, тя при всички случаи се отдалечава от „лявата“ си насоченост, от облика си на формация с лява насоченост, действително необходима на мнозинството от нацията. Понастоящем БСП с редица свои актове подкрепя убеждението, че се отдалечава от задачите за „необходимата“ лява партия, ангажирана с трудовите и социални права.

Технология на
“малките“ действия
На партията предстои да се настройва за постепенна, упорита работа в различните сектори на живота, да усвоява технологията на „малките“ действия, които на дело променят ситуацията (това впрочем е позитив, характерен за практиките на социалдемократическите партии).

Вопиещ пример в това отношение е слабата работа на БСП със синдикатите. За разлика от останалите социалистически и социалдемократически партии в Европа, БСП през тези 12 години показа, че не работи, не умее да си сътрудничи със синдикатите. Тя предостави възможността още в началото на 90-те години българският синдикализъм да бъде овладян от десницата и главно от активисти на СДС. По един нелеп парадокс десницата у нас оглави битката за социалните права (социална и трудова защита, защита на безработни, на женския и детски труд, на пенсионерите, осемчасовия работен ден), а левицата се затвори в границите на парламентарния дебат, на който, по презумпция се решават същите проблеми.
Модерните „леви партии“ обаче провеждат своята политика именно чрез синдикатите – общи и браншови. Заради това синдикатите са предимно „леви“, техните основни дейци влизат в ръководните органи на „левите“ партии. Докато у нас синдикатите, създадени след 1989 г. наистина бяха формирани още в зародиш като типично „десни“ организации. Още с първите си стъпки в социалното пространство се разграничиха от левицата, макар нерядко да се наемаха и с конкретни задачи на „лявата политика“. Този социален „нонсенс“ бе създаден не без съдействието на видни ръководители от БСП, които „делегираха“ живата връзка с трудовите маси на „десните“ синдикати, а обособиха организационно соцпартията в „гета“ по квартали (териториален принцип) за постепенно „свиване“ на кадровите Ј ресурси по възрастов признак, с прекъснати мостове към социалните групи, които олицетворяват активния живот.
Това антиестествено състояние на организационното функциониране на БСП продължава да съществува, нанасяйки непоправими поражения върху реалното влияние на БСП над жизнеспособното ни население.

От друга страна, и за слепеца е ясно, че БСП все още не се е освободила от дефектите на „апаратното начало“: не е изработила гамата от демократични механизми, които да осигуряват обществения контрол върху действителните пълномощия на избраните личности и органи. По такъв начин се запазват рецидиви от идея за „сивата маса“ и „избраниците“. Тревожно е, че през последните години в Устава на БСП се приеха промени, които засилват още повече опасностите от липса на конкурентност при избора на ръководители, на мандатност; опасностите от еднолично ръководство, от туширане на критичността и самокритиката. В подобни случаи резултатите водят към спад на активността на членовете на партията, възложили всичките си надежди на „висшата воля“. Интелектуалният капацитет на кадрите (при подсигурен недостиг на действителни срещи на човешките качества) също видимо се ерозира.

Това от своя страна би могло да доведе до криза на реалните и перспективни алтернативи вътре в партията, до откъснатост от личностите с висок професионален и морален кредит. Едва ли е случайно, че в средния и висшия ешелон застрашително нараства броят на кадрите, неподготвени за предизвикателствата на новата епоха. Само истинската конкуренция в партията би могла да изтласка напред внушаващите доверие авторитетни фигури.

Гражданското общество –
този атестат на демокрацията
Неведнъж е изтъквано, че БСП има действителни постижения в коалиционната си политика с други партии и движения. Тази констатация и според нас продължава да не губи своята истинност. Но една модерна социална партия се характеризира още и с това, че основните Ј контакти притежават по-широк обществен обект, че те по-цялостно, в по-широк диапазон обхващат и обществената динамика: тук имаме предвид отношението и връзките на БСП с формиращото се у нас „гражданско общество“. Една социална партия не би могла да бъде на равнището си като „лява“ сила, ако подценява креативната сила на гражданските организации в съвременния ни свят. Позициите на соцпартията обаче в нашето гражданско общество, такова, каквото е, са твърде слаби. Наред с това във всекидневните си грижи БСП като че ли недоглежда дефектите, които придружават формиращите се граждански структури. А гражданското общество у нас, основа на демокрацията, в много случаи обслужва директно определени интереси на властващата в момента политическа сила, интереси на спекулативни сектори от едрия бизнес (включително и мафиотски интереси), чуждестранни интереси (политически, етнически, религиозни и пр.). Всичко това ограничава решително свободите на гражданина и елементарните основания на демокрацията. През последните 12 години бе допуснато, по подобие на синдикалното движение, българската десница да се представя за гарант на гражданското общество.

Става дума, както се вижда, за недъзи, които символизират известна криза на демокрацията в нашето общество. Лошото е, че все още БСП не обхваща в нови условия проблематиката на такива обществени реалии. Ако по време на „развития социализъм“ се поощряваше „егоизмът“ на държавата, днес със същата, даже по-голяма сила (и от леви движения и партии) се поощрява „егоизмът“ на богатия човек и на територията на гражданските общества. А това си е чиста проба социална аномалия.
Излиза, че БСП е просто задължена да намери в близко бъдеще път към различните граждански общности, организации, съюзи и асоциации. Ако социалистическото движение не разполага с масова обществена подкрепа, ако стои настрани от живота на действащите синдикати, от организациите по интереси, от младежките формирования, от женските, научни, културни, спортни, забавно-творчески и други обединения на гражданите, тя ще продължи да реди тухлите на самоуправлението и народовластието, но без да запълва фугите между тях. Ще се трансформира в такава парламентарна партия, която се пробужда за живот единствено по време на избори, лишила се от отвоювани национални традиции, чрез които „левите партии“ в България разкриват народностните си начала.

Интелигенцията –
смачкана и унизена
Извънредно неплодотворна е тенденцията, а тя се засилва – на отдалечаване на БСП от интелигенцията. Разбира се, този процес на отдалечаване е сложен и противоречив, независимо от волята на една или друга партийна централа. Голяма част от българската интелигенция след 1989 г. – поради вътрешни потребности и интереси, поради разочарование от „зрелия социализъм“ и пр. предпочете да се ориентира не към соцпартията, а към други политически сили, да заяви в редица случаи „дясната“ си привързаност.
В същото време е факт, че БСП не изработи в променената обстановка ефикасна политика по отношение на българската интелигенция.

Общата фразеология (плюс социалното съчувствие) не успяха да компенсират безизходното положение, в което се намира българската интелигенция. През изминалите 12 г. (и по време на социалистическите правителства) се разграждаха научни и производствено-приложни институти, закриваха се предприятия и заводи, театри и музикални средища, а висококвалифицираните кадри – изхвърляни на улицата. Трудът на интелигенцията – учителска, медицинска, техническа, научна, художествена и т.н. и понастоящем е най-ниско платен. БСП не се противопостави истински на разширяващата се тенденция все по-малко средства от бюджета на държавата да се заделят за стимулиране на хората, които въплъщават прогреса и модернизацията, новата мисъл и новото продуктивно действие. Създава се впечатление, че в България преднамерено се изтласкват на заден план висококвалифицираните кадри: за една изостанала икономика човешкият ум, човешкият разум се явяват пречка пред деграционните процеси. Интелигенцията ни живее с тягостното чувство на изоставена от всички политически сили, на социален аутсайдер, от когото не се нуждае обществената практика.

В документите на БСП намираме отзвуци от негласно пренебрегване на значимостта на интелектуалците като движещата обществена сила, като носителя на научно-техническия напредък, като залога за икономическия и духовен растеж. Недооценява се ролята на интелигенцията за свободата на инициативата за обновяването, но и хуманизацията на икономиката, за творческото ни придвижване към обединена Европа.

Но интелигенцията ни се чувства изоставена и на една друга плоскост: На онова поприще, на което съответната политическа сила би могла да се противопоставя резултатно на денационализацията на българската култура, на разрушаването на националните ни традиции и наследства, на заличаването на светините на българския дух. Интелигенцията не възприема радушно поведението на онези политици, които сменят според конюнктурата у нас и в света непрекъснато своето мнение. Безпомощността на държавните органи да ограничат масовата престъпност, сенчестата икономика, уличната масова престъпност, наркотиците и проституцията не подклаждат оптимизма на нашата интелигенция.
Това се отнася с особен акцент и за художествено-творческата интелигенция, която също едва оцелява. И по време на управленията на социалистите беше препотвърждаван новият „пазарен“ подход: културата да се „субсидира“ от бизнеса с неговия неясен, често пъти криминален произход, бизнес, непридобил още навици за култура, бизнес, който сам е подложен на заплахи от непрекъснати фалити и икономически крах. Въведени бяха и нови данъчни натоварвания върху труда на интелектуалеца, които допълнително утежняват положението му.

БСП през същия период редовно заявяваше своята загриженост за нерадостната участ на родната интелигенция. Това обаче не попречи да се закриват периодично болници и поликлиники, сцени и кинозали, училища и стадиони, да се преустройват в бингозали, във фитнессалони, в дискотеки, в места за търговия на дребно.

Пристъпвайки към евентуалните конкретни стъпки в политиката си спрямо българската интелигенция, няма да е излишно, ако ръководството на БСП формулира принципите на тази политика. И най-вече обстоятелството, че в съвременния свят ролята на интелигенцията е водеща и направляваща, че само политика, която решава проблемите на обществото като цяло, както и проблемите на отделните професионални кръгове на интелигенцията, в частност, е в състояние да привлече към себе си интелигенцията, в това число и тези, които понастоящем са се ориентирали към други социални групи и политически формирования.

Голяма част от българската интелигенция след 1989 г. повярва, че българската десница държи ключа към решаване на нейното положение. Сега се убеди, че това не е така. И отново е на кръстопът, с известни надежди, че левицата би могла в по-голяма степен да реши икономическите, духовните и нравствените въпроси на съвременната личност и общество. Но за да стане това, от БСП се изисква в обемите на разкрепостеното мислене нов усет за стратегическото предназначение на интелигенцията, която днес е смачкана и унизена, цялостна политика за реализация на материалните и духовните дилеми на хората на интелектуални интереси.
Една подробност. Интелигенцията изпитва повишено чувство за солидарност в онези ситуации, които тя убедено подкрепя: всичко това подсилвано от психологически, престижни, юридически, корпоративни и др. фактори. В това отношение симпатиите на интелигенцията се обуславят от препотвърдената интелектуална мощ и обаяние на съответната политическа сила, политическа личност и политическо действие.

Младите –
реалности и надежди
Няма по-драматичен проблем за БСП от застаряването на нейния членски състав, от реалното отсъствие на млади хора в нея. Един сериозен анализ би разкрил, че дялът на младите партийни членове е нищожен, а подкрепата, която младите хора дават на БСП и левите сили по време на избори е прекалено относителна.
Причините за такова състояние са много. От една страна, отдръпването на младежта след 1989 г. може да се обясни с откроили се нови перспективи за жизнена реализация. Но би могло да се обясни и с разочарованието на младите от привилегии и лицемерие на стария тоталитарен елит, както и с хаоса, паниката, самооклеветяването, характерни за редица дейци на партията след ноемврийските събития. БСП, в очите на младите загуби по такъв начин две съществени за младежта политическо-морални основания: да бъде защитник на истините на живота и изразител на неговото бъдеще. Етически некомфортно и непрестижно стана да бъде съмишленик на такава партия. На трето място, БСП не успя да преустрои така своята работа с младото поколение, че то да открие в нея източника на жизнената си реализация.

У младите не се пораждаше потребност да членуват в партийно обединение, предназначено за биологическо доизживяване на техните бащи и дядовци. Симптоматично е, че в много редки случаи синовете и внуците, дори и на най-предани партийни членове, продължават пътя на своите предшественици. (В тази насока вероятно ги поощряват и възрастните, които също не виждат „бъдеще“ в директния партиен ангажимент на своите наследници).

Логиката в такива случаи е безкомпромисна: моделът на партийното строителство, което изолира жизнеспособните граждани, не може да прави изключение за най-младите, за подрастващите. По такъв начин младото подкрепление, което дойде в БСП след 1990 г., се оформи предимно от бивши комсомолски активисти, сътрудници на партийни научни звена, преподаватели по идеологическите дисциплини. По-късно станахме свидетели на епизодично приемане на млади социалисти, рекламирани шумно според правилата на политическия маркетинг. Това предопредели органичните болести на младежките организации, които са с „джобен“ формат, а поради това – чужди на естествения подбор на своите ръководители.

В БСП се утвърждава „странна“ практика: възрастовият членски състав избира млади кадри, които да го ръководят. Това обаче не отразява реалните отношения в партията. Подобен начин на „глазиране“ на дисонансите издава известна безпомощност, търсене на палиативи, които са питателната среда за избуяване на чувството за безнаказаност, на кариеризма, на битовото и политическо нагаждане.
Но големият парадокс се състои в следното. Левите партии в Европа и света винаги са се развивали при поддръжката на младежта и жизнеспособното население. Младите, които олицетворяват енергията, борбеността и перспективите на движението, са техния горивен материал. За първи път след 1990 г., може би най-вече в България, лявата сила БСП се облегна на старото и най-старо поколение, в тях намери опора, мотивация за политическо участие, за успешно управление на държавата.

Въпросът се състои в това, че на всекиго (включително и на актива на БСП) е ясно: такава алтернатива е безнадеждна. Такова застаряване води до биологическо изчезване на партията. Старостта не би могла да бъде изворът на младите сили, на младата воля, на младото разкрепостено, жизнено чувство! И въпреки това: инерцията продължава. И въпреки това – партийните постановки приключват с бодри подкани към младите следовници. Убедени сме, че такова развитие, такъв процес не може да бъде прекъснат с магически жест. Знаем, обаче, че отсъствието на младите в живота на партията не води до положителни резултати.
Политологията дефинира моментите, които имат огромно значение за привличане на младите към дадена партия: идейната мотивация, мотивацията за гражданска реализация (включително и престижните аргументи), професионалната и битовата реализация.

В дейността на БСП срещаме дефекти и по трите пункта на мотивирането.
За идейната мотивация! Младите станаха свидетели в течение на дванадесет години как БСП промени на няколко пъти своите фундаментални възгледи по стратегическите проблеми на човека. Как зае противоположни позиции по възлови въпроси на международния и вътрешен живот. Как протичаше в нея „вътрешновидовата“ борба: с нелицеприятни белези на себичността и отчуждението. Как, под въздействието на различни фактори, редица функционери на БСП не останаха чужди на корупцията, която се премълчава в името на партийното единство. Как посредственият – с една по-гъвкава подвижност побеждава безкористния, но и талантливия. А младите предпочитат и днес, както в миналото да отстояват с открити гърди истината, в която са повярвали. Те мразят застоя и поради тази причина са най-безкомпромисните представители на промяната, на новото в действителността. Състоянието на БСП (и възрастовото) не поражда у младите хора необходимата доза доверие.

Оказва се, че днес БСП е потребно да отговори на най-жизненоважните въпроси на младите. Ще може ли да им осигури образование и на каква цена? Ще се откаже ли от концепцията, която последователно унищожава висококвалифицирания труд? Ще осигури ли конкретна интерпретация на националната ни идея, за да могат младите да намерят синхрон между новия свят и традициите? Ще посочи ли реалните ангажименти за осигуряване правото на труд за младите? Ще бъде ли активна ролята на държавата в това отношение? С какви практически действия ще се стимулират отнетите възможности на младите да си построят жилище, да придобият необходимите битови приспособления за младото семейство? Как ще се поощряват раждаемостта, отглеждането на децата? Как ще се формира социалната сигурност на младите хора? И наред с всичко това: ще предложи ли БСП система от научни, идейни, морални и художествени възгледи, които да завладеят (ако това все още е възможно) умовете и сърцата на младежта. И не на последно място: решително подобряване на условията за прекарване на свободното време. Преборване с уличната престъпност, с дрогата, със сектите, с проституцията, с „културата за масово видиотяване“, чиито жертви най-често са младите и децата на България.
Към такава дейност по изготвяне на конкретна програма за младежта е нужно да се привлекат специалисти от най-различни професии, да се използва опитът на другите леви партии в чужбина, при съобразяване с тежките и специфични социални и духовни условия у нас.

***

С настоящия текст ние, участниците в „Дискусионен Клуб 21“, нямаме претенциите на хора, които разполагат с готови отговори. Просто като членове и съмишленици на БСП, като привърженици на левите идеи, споделяме своите безпокойства от някои нерешени проблеми, които традиционно спадат към така наречената „идеологическа сфера“. С надеждата, че нашите съждения ще предизвикат интереса на лявонастроена България, ще подтикнат ръководството на БСП към активното им и откровено дискутиране в по-тесни или по-широки кръгове на партията и обществото. С надеждата, че целебният изход може да бъде намерен!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук