АЛХИМИЧЕСКИЯТ ОПИТ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА НАШЕНСКИ ЛИТЕРАТУРЕН ЕЛИТ

0
167

Поет, публицист, есеист, преводач. Бил е главен редактор на няколко централни издания. Работил е като първи секретар на посолството в Куба и съветник в посолството в Мексико, гл. секретар на СБП, зам.-председател на Съюза на тракийските дружества в България, вицепрезидент и президент на Асоциацията за приятелство „България – Куба“, председател и зам.-председател на Комисията на Висшия съвет на БСП за политиката на БСП в културата и за връзки с интелигенцията. Автор на над 20 художествени книги и на няколко с преводи на поезия и драматургия. Носител на националната Ботевска награда (2000 г.) и на наградата на СБП за най-добър роман („Възречени от Манастър“, 2001 г.)

Литературната популярност има варианти.

…В нашите среди се разказва, че веднъж във варненската почивна станция на СБП Багряна попитала нечие писателско дете как му е името. На свой ред и детето я попитало същото и когато тя се представила, то възкликнало спонтанно: „Не е вярно, Багряна е книга!“

…Няма като че ли българин, който да не е пял песента за одринското вино и драмската ракия, както и гурбетчийската елегия „Свещи ти запалих пред трона небесен…“ Колцина знаят, че това не са народни песни, а са текстове на поетесата Магда Петканова?

…На Радой Ралин приписваха всякакви епиграми и крилати фрази по адрес на Живков – и така го превърнаха в емблематична, недосегаема и крайно необходима за престижа на самия Живков опозиция.

Днес популярността на писателя се създава не толкова от неговите произведения, колкото от неговите медийни изяви, например вестникарските или телевизионните интервюта. През 1996 година бяха направени две паралелни анкети на литературна тема. Първата – за най-четените двадесетина писатели, втората – за най-четените двадесетина книги.

Трима съвременни творци в първата анкета бяха класирани на второ (Стефан Цанев), четвърто (Недялко Йорданов) и седмо (Блага Димитрова) място, и тримата – преди Иван Вазов, Димитър Димов и Димитър Талев. Обаче във втората анкета не бе посочена нито една тяхна книга…

В друга анкета за популярни автори начело бе изведен известен млад политик (Любен Дилов-син), чието име съвпада с името на баща му, който наистина е писател (Любен Дилов).
Посочените примери означават, че в действителността информационните критерии за литературата изместиха естетическите критерии, т. е. на писателското име се придават стойности, каквото не се придава на писателското творчество, а в немалко случаи писателското име витае в социума отделно от писателското творчество. Към автори, а не към творби е насочена крайно феминизираната културжурналистика. Личностната популярност на този или онзи с изумителна леснина и безотговорност бива класифицирана като творческа гениалност. Без никакъв респект към самите тях направо бяха наречени гении Йордан Радичков и Христо Фотев, а класици – останалите десетина писатели, от които репортерката Кристина Патрашкова например взема интервюта, обладана от страстта си да изгражда и тя йерархия. Усилията Ј в това отношение са сходни с опитите на светския хроникьор Евгений Минчев да сформира нашенски светски салон. Не съм сведущ по какви критерии допуска в този салон останалите, но разбрах от едни негови думи защо не допуска писателя Стефан Цанев. „Той при цялата си аристократичност няма автомобил, как ще води светски живот!“ – ето каква била работата.

Но нито вестниците, нито телевизиите или радиостанциите са виновни за това, че информационните критерии изместиха естетическите. Медиите вършат своята работа със специфични средства и фактите на книжовността са им интересни дотолкова, доколкото има „нещо по-така“. На поета Борис Роканов обърнаха масирано внимание едва когато направи своя самостоятелна изложба, та покрай любителската му живопис заговориха и за него като литератор. На белетриста Христо Стоянов му сториха път в културните хроники щом стана ясно, че написаното от него предизвиква шумни скандали в Родопите, та да не би София да поизостане… За имитиращия психоповедение Папа Жан изписаха цели страници и следят всяка негова налудничава проява като пишурка и бояджия, т. е. поет и художник под съща премяна… И така нататък.

Проблемът е, че вече не съществуват литературни издания, в които има място за естетическата полемика. Всъщност спря да излиза само списание „Летописи“, но които останаха (“Съвременник“, „Пламък“, „Литературен форум“), принудени да оцеляват с цената на естетически компромиси, се насочват към масовия вкус, изискващ лесно смилаемо четиво.
Литературната йерархия се изграждаше в литературните издания и се изграждаше от литератори.

Но като изчезнаха полемиките защо изчезнаха полемистите? Отговорът е почти демографски – литературните критици отпаднаха като книжовен вид и заедно с тях отпадна като книжовен жанр литературната критика. Ето една любопитна справка. Демокрацията завари в Съюза на българските писатели почти 150 членуващи в т. нар. Секция на литературните критици, тя бе по-многобройна от секциите на белетристите и драматурзите. Днес от цялата кавалкада след Пегасите останаха неколцина самотни воини, които се осмеляват да излизат публично с рецензии за отделни книги. Най-продуктивен безспорно е Георги Цанков, но телевизионните му прегледи смущават с количеството на представените от него книги, твърде много страници се събират за прочит и оценка от едно до друго предаване. При него личи и един болестен синдром в жанра – подбора на четивото. Както при онези предишни юнаци от критическата секция на СБП, кои то си знаеха, че с положителни рецензии се утвърждава „секретарската литература“, а с отрицателни – истинската. И внимаваха с каква книжчица под мишница се явяват пред Георги Джагаров, Пантелей Зарев, Любомир Левчев в битността им на председатели на Съюза.

В наше време при отсъствието на сериозна литературна критика журналистиката се опита да изгради литературен елит. Най-напред във в. „Демокрация“ даровитият млад писател Алек Попов излезе с удивително начинание – „Синя антология“ (така се казваше) на българската проза. Сигурно в края на краищата му стана досадно, антологията не се състоя, но се състоя нещо друго – внушението, че има две български литератури. Едната според вестник „Демокрация“, другата според… другите. Паралелният процес бе създаването на Сдружение на българските писатели и на още пет-шест „независими“, „свободни“ и т.н. писателски съюза. Нямам нищо против съществуването на повече формации за синдикална защита и гилдийна представителност на всеки труд, включително и на писателския. Само че новите съюзи започнаха с това, че се обявиха за общности на талантливите – за разлика от другите. Любен Дилов например нарече членовете на Съюза на българските писатели „бездарна паплач“, след като почти четиридесет години бе негов член, иждивенец и дори ръководител в един сектор. Още тогава стана ясно, че тезата за двете литератури идва с определена цел – създаването на литературен елит.

Този елит трябваше да се афишира като група на политически неангажирани хора, надпартийни, но страхопочитани от всички партии, нравствени максималисти, нещо като звездно сияние около другия елит – политическият.
„Свещена глупост!“ – както би казал Ботев, за какъв политически елит може да става дума в България, където и досега политиците произлизат от една партия, та и за писателски елит отгоре на всичко!

Така е, но писателският и въобще културният елит е мечтата на всеки политик в псевдодемокрациите! Първо, чрез него доказваш и себе си. Второ, за неколцина национални фаворити правиш това, което не можеш да направиш за нацията. И трето, в елитарното психологическо пространство не съществува свят на идеите извън него. А литературата, както знаем, е носител на идеи за човека и човечеството, тя е история на човека…

Българският литературен елит не стана! Ей така, не стана и не стана! Имаше много алхимия в неговия генезис, а освен това и една много проста причина – нарочените за елитарни писатели не успяха да напишат елитарни произведения… Няма го автомобила, както би казал Евгений Минчев.

Това се случва не за първи път и не само у нас. Странното е, че само у нас нарочените наистина повярваха, че са елит. Както повярваха, че е много престижно да те изберат за „Мъж на годината“ в някакъв световнонеизвестен провинциален американски културен дом. Повярваха не защото са почти същите хора, които искаха да минат и за елит на тоталитарния режим. А защото покрай гъдела от медийната си популярност не долавят, че отдавна пребивават в посредствено нехудожествено съчинителство. Едни от тях си променят биографията от изявление в изявление (Дончо Цончев), други си приписват нови и нови геройства против тоталитаризма (Марко Семов), трети ефектно и публично се отричат от убежденията си (Марко Ганчев), четвърти… И при най-голяма снизходителност трудно може да се приеме за елитарна естрадната поезия на Недялко Йорданов (“Ванечка“), лишената от художествени образи и пренатоварена със злободневни тези драматургия на Стефан Цанев (“Пир по време на демокрация“), посредствените киносценарии на Георги Мишев (“Дунав мост“). Опитите към този елит да се приобщят някакви пишещи хора само заради това, че живеят в чужбина, се оказаха направо смехотворни, като се има предвид кого искаха да ни пробутат в „елита“ – полуграмотният Димитър Бочев, епигонът Цветан Марангозов, аристократката първо поколение Юлия Кръстева, чийто роман „Самураите“ няма кой да прочете докрай.

Най-красноречивият пример е прочутият Георги Марков. Би трябвало да се очаква, че неговите апологети ще направят всичко възможно съчиненията на този писател да бъдат публикувани в няколко тома, без цензура и т. н., за да се даде на читающата публика най-после нещо голямо като литература. Е, защо не ги издават и преиздават? Да не би някой да се опасява, че ще лъсне истината – Георги Марков, жертва или не, е един среден белетрист и шумът около него е политически. Това е, няма друго!

Същият случай, като наименуването в покрайнините на един софийски квартал на една улица „Йордан Бакалов – Стубел“. Живеещите там още се питат кой е този, след като премахнаха от общинската топонимия имената на Никола Фурнаджиев, Емилиян Станев, Цветан Минков и т. н.

На практика до литературен елит не се стигна, но ни остана като раково образуване злощастното съжителство на две български литератури. Едната на тези, които бяха в „списъка на Кеворк“, и другата на онези, които не бяха в този списък (според убеждението на поета Иван Цанев). И съвсем по български се започна едно влудяващо съревнование – не кой кого как да прочете, а кой кого как да погребе. След шествието с тленните останки на Николай Хайтов през софийския център вече сме изправени пред всесилната амбиция всяко следващо погребение да е по-така и по-така… О, Господи!

Смъртоносният днешен проблем на българската литература е, че я подреждат, без да я четат.

Всичко това не падна от небето, за всичко това бе платено с чужди пари! По данни на американския политолог Уйлям Блум от книгата му „Умъртвяване на надеждата: Интервенциите на американската армия и ЦРУ след Втората световна война“ през 1990 година вестник „Демокрация“ получава 233 000 долара, независимият синдикат „Подкрепа“ – 327 000 долара, Федерацията на независимите студентски дружества – 100 000 долара, а СДС – 615 000 долара. Подмолната интервенция на ЦРУ в политическия процес в България, както пише Тамара Шишманова, (в. „Монитор“, 22 август 2002) се осъществява посредством частни, неправителствени американски организация, които неизменно биват регистрирани като институти, центрове и фондации с имена, най-често производни от „демокрация“ и „свобода“ ( като нашенските писателски съюзи). Целта им е на власт да бъдат поставени платени марионетки, отстояващи интересите на американския корпоративен капитал дори когато те противоречат на националния интерес.

Какво отношение има това към литературата?
Пряко, защото най-напред литературата бе подложена на остракизъм, и най-напред писателите бяха поругани на арената. Стана с участието на кандидатите за елита . Не си ли спомняте, че в първия митинг на площад „Александър Невски“ участваха Блага Димитрова, Георги Мишев, Едвин Сугарев. Те говореха за промяна.

Но защо на този исторически митинг на трибуната не бяха се покачили хора на киното, на театъра, на музиката, на пластическите изкуства? Защо нито един от техните творчески съюзи не се размножи на две и повече тела, а само писателският стигна до своята двойна синодалност? Не бяха ли литературата и вярата главни мишени на настъпващата анархия?

Промяна трябваше да има – дори само заради унизителното царедворство, което бе обзело номенклатурната каста. Но посоката се определяше от отрицателна енергия. Новите обществени фигури започнаха пътя си като апологети на разрушението. Сега и заслепените прозряха, че бяха унищожени главните цивилизационни предимства, постигнати от българското общество през втората половина на двадесети век: всеобщото безплатно образование, всеобхватната безплатна медицина, достатъчното пенсионно осигуряване, принадлежността към благоприятна за националното развитие международна общност. Можеше да бъде избегната създадената със задна дата митология на интелигентската съпротива срещу тоталитаризма. На българския народ можеха да бъдат спестени братоубийственият политически реваншизъм, както и илюзията, че гражданското му неподчинение се зачита от някого…
И досега не знам кои бяха водещите фигури на промяната, знам само, че това не бяха лидерите на десетките малочислени формации, възникнали на момента като уж излезли от нелегалност (Партията на Елка Константинова, как се казваше? Партията на Едвин Сугарев, коя бе тя? Партията на Недялко Йорданов АСО, кое от двете?). Тези формации не разполагаха с никакви средства и никакъв опит да извършат преориентацията на системата. Не бяха в механизма на преврата и онези, подписани под възванието за първия софийски митинг. Като главен редактор на в. „Литературен фронт“ публикувах това възвание и помня как някои търчаха да си оттеглят имената, а други пък не знаеха, че и те са замесени в „делото опасно“. Дали пък не внесените от чужбина като от паноптикум „народни водачи“? Или пък оня синодален призрак, когото населението хашлашки оприличи на светулка? Питам се кои книги подготвиха общественото мнение да възприеме например някои писатели като „водещи фигури“ на промяната? Стиховете на Блага Димитрова за Георги Димитров и поемата Ј за Лиляна Димитрова ли? Одите на Стефан Цанев за чекистите ли? Или повестите на Георги Мишев, претворяващи в „положителни народни образи“ постановленията на ЦК и МС за селското стопанство? За писатели като споменатите оня режим не бе тоталитаризъм, той бе определено татолитаризъм. Поради това за мене бе доста интригуващо настървението, с което след 10 ноември Георги Мишев си наместваше името под какви ли не открити писма в масовата еуфория, за да регистрира участие. На заседание на УС на СБП той дори се оплака, че докато излезе писмото срещу Чаушеску в „Литературен фронт“, румънският диктатор щял да падне…

Тогава започнах да долавям, че освен всичко друго, в промяната има сценарий и хора, подбрани за изпълнение на този сценарий. По-късно имената на мнозина кандидати за дисидентска слава се появиха в списъците на сътрудниците на Държавна сигурност, инфилтрирани в стари и нови партии, движения, комитети, в първите митинги, в първия парламент. Всъщност именно тук бе сбъркана посоката. Тръгна се към имитация на промяна. Някои повярваха и се вживяха – тях вече ги изхвърлиха; други изтъргуваха участието си – сега ги търсят за невърнати кредити; трети решиха типично по български да изчакат какво ще стане – утрешният ден ги заварва загледани в недостъпен за тях живот.

В привичната ни вече психологическа среда, където дарованията се подреждат според принадлежност към или противостояние на елита, простите истини за таланта и талантливото изнемогват пред потуленото като високомерие невежество, онемяват пред прикритото като щастлива творческа съдба лакейство. Сигурно има и други камуфлирани начини за унищожаване на единствената опора на българското достойнство – духа, не случайно в нашенските културни хроники са запаметени разправата и саморазправата. След всичко това и най-горделивите становища за литературата изглеждат не на място. Включително и проверената за хиляда и сто години истина, че не жезълът на властта поражда блясъка на българската нация, а бедните и несретни писатели озаряват мястото на народа и държавата в световното пространство. Макар че никой у нас не се е запитал кой всъщност отнася по-дълбокото клеймо на позора – онзи поет, който не се посвени да целуне ръката на онзи властник, или онзи властник, който не се погнуси да протегне прещедрата си десница към треперливите устни на онзи поет? Този безчестен епизод дълго ще се напомня на поетите от нашето поколение, но не и на властниците от всички поколения. А на тях именно трябва да им се припомни, че те хиляди пъти са подпъхвали ръка, но само веднъж тя е била така олигавена! В цялата история на българската литература само веднъж! И ако подсещам за срамната случка, то не е за да разглася надлъж и шир, че на своя юбилей един царедворец е целунал ръката на един деспот, а за да внуша, че безброй пъти безброй писатели са отклонявали повелителството!

Днес в България сякаш има две държави – Държавата на духа (по израза на академик Дмитрий Лихачов), и политическата държава. Едната е създавана от книги и книжовници в продължение на хиляда и сто години след Кирило-Методиевата азбука и винаги е била независима; другата се зачева наново и наново след поредния парламентарен избор и всеки път търси външни покровители на вътрешните си дела. В Държавата на духа действат едновременно всички предишни и сегашни поколения; в политическата държава властват само конюнктурни днешни фигури. Прословутият демократичен преход към друга обществена система на практика се оказа отрицание на непреходното ду ховно начало на нацията. И съвременникът вече е принуден да направи заключение, че политическата държава отстрани Държавата на духа от участие в развитието на страната, от „народните работи“, както би казал човекът-мерило за морала на българина.

Срещу хората на художествената литература в България има чудовищен заговор от страна на политическите сили, защото именно българската литература е най-неподвластна на политическата конюнктура. Именно българската литература е опора на националното съзнание, източник на национално достойнство, защото българските гении са в литературата. Тя е всъщност „Държавата на духа“, създадена от Кирил и Методий, единствената неподвластна на чужди нашествия и робства българска държава! И заради това политическата алхимия се посвети на правенето на писателски елит. Елит вместо Държава на духа – това е целта.

Какво може да раздели поданиците и стражниците на тази държава? Създаването на елит!
Какво може да ги сближи? Съзнанието за единна национална мисия!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук