КАКВО ВСЪЩНОСТ Е КУЛТУРАТА? ОРНАМЕНТ НА ЖИВОТА ИЛИ САМИЯТ ЖИВОТ?

0
153

Есеист, преводач, издател, преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Доктор на филологическите науки, доцент. Автор на пет книги, посветени на личности и явления в световната култура, на Швеция и др. Редовно участва с публикации в периодичния печат. Нейни текстове са превеждани на други езици, печатани са в сборници в Дания, Швеция, Норвегия. Удостоявана е с редица български и чуждестранни отличия, сред които изпъкват тази на името на “Х.К.Андерсен” за превода й на “Пипи Дългото чорапче” от Астрид Линдгрен, две награди на Шведската академия (1983 и 1999), високият датски орден “Рицарски кръст на Данеброг” (2001). Била е главен редактор на седмичника ЛИК, директор на издателство “Народна култура”, управител на издателство “Хемус”.

Така, както е формулирана, темата на настоящата дискусия всъщност не съдържа елемент, по който може да се спори или да се изказват различни мнения – труизъм е, че в едно уважаващо себе си общество културата трябва да се ползва с приоритет във всяка една сфера на неговата практика. Дори в страни, където този приоритет няма ясно очертани или фрапантни идейни контури, той е налице и е част от генералната стратегия на съответната социално-политическа система, на държавата.

Ето например САЩ, където според примитивните представи на мнозина се вихри необуздано пошла масова култура, предназначена било да притъпява съзнанието и умствените рефлекси на най-широки слоеве от населението, било да им предоставя най-демократична възможност за избор на развлечение, на разтуха, необходима при делничното напрежение, действително съсипително там… Успоредно с това явление, отдавна прехвърлило границите на САЩ и метастазирало навсякъде по света, тази страна обаче може да се похвали със забележителни музеи, галерии, театри, концертни зали и оркестри, с книгоиздаване, което налага своите темпове и тенденции на развитие в глобален мащаб, с прекрасни книжарници и преди всичко с добре уредени колежи, с големи и прочути университети, предлагащи образование и квалификация, условия за научна работа на възможно най-високо равнище.

Независимо от обстоятелството, че държавата сама по себе си не ръководи и не поддържа пряко цялата тази грандиозна система от образователни и културни институти, повечето от които са и изцяло частни, Истаблишмънтът като цяло е създал мрежа от финансови ресурси за обезпечаване на нейното функциониране и перспективи за в бъдеще. Това осигурява на САЩ научна и творческа интелигенция не само многобройна, но и с голям потенциал, която създава продукт, коренно различен от „дъвката за сетивата“, предлагана и на нашия пазар в чужда и в българска опаковка. Започвам с този пример защото главоломното ни американизиране през последните десет-дванайсет години доведе именно до едно наивно или преднамерено насаждано отъждествяване на долнопробната масова култура с тази на САЩ или с това, което съвпадало с интересите и потребностите на индивида от началото на ХХI век, т.е. от динамичната ни епоха, детронирала като старомодни и ненужни дебелите романи, скучната класика на сцената и екрана, традиционното образование…

Това криворазбрано американизиране послужи и като алиби на властимащите да оттеглят държавата от образованието и културата до възможната крайна степен, за да дадат шанс на личната свобода и инициатива на отделния творец, на артистичните колективи сами да изграждат своята политика на оцеляване в условията на ожесточена, но здравословна конкуренция. На практика обаче конкуренция няма, а има унизително с принудителността си слизане до социалното дъно, компромиси, изоставане от световните художествени постижения и процеси. Фактът, че у нас продължават да се множат интересните и качествени изяви на талантливи творци, че публиката се завръща в театралните салони, че светът оценява по достойнство дарбата на редица наши художници, режисьори, музиканти буди неизменно мисълта за това, колко още по-убедително, естествено, а и ефективно би било това тяхно присъствие тук и зад граница, ако държавата имаше средства и механизми да ги подкрепя най-вече икономически.
Това е валидно в особено изострена степен за писателите, които работят по-продължително над своите произведения и освен от насъщния имат нужда от издатели, а и от преводачи, за да достигнат международна публика подобно на толкова свои събратя по перо от други страни, разполагащи със специални фондове за стимулиране и популяризиране на родната литература. Те изглеждат практически невъзможни в български условия, където впрочем бяха сринати или „реформирани“ онези институти и сдружения, чиято естествена задача би трябвало да бъде изграждането и поддържането на подобни фондове – тяхното голямо значение за доброто състояние и самочувствието на една национална литература е отдавна доказано и във Франция, и в Скандинавия, и в Германия, и в Испания, и в Канада, а през последните години и в Чехия, Унгария, Словакия… Високите стойности на ДДС върху българската книга на практика я доубива и това, че сергиите на уличните продавачи или рафтовете на малобройните книжарници, в които се продава литература, не канцеларски материали и наръчници за работа с компютри, се огъват от продукция, не бива да подвежда: в преобладаващата си част тези издания са част от масовата култура, за която стана дума, не и от онази книжовност, осигуряваща духовния статус и дълголетие на нацията.
Но какво всъщност е културата? Орнамент на живота или самият живот, необходимото предусловие за разграничаването му от затъпяващо вегетиране? В основата на истинската култура е истинското образование и сривът на традициите в неговата област, с които България по право се гордееше, означава засега постепенен, но в недалечно бъдеще и все по-стремителен срив на културата, немислима без подготвени попълнения не само от първично талантливи, но и от високообразовани хора.

Приоритет ли е културата? Този въпрос е равносилен на въпроса приоритетен ли е човекът, приоритетна ли е нацията, приоритетно ли е бъдещето? За да бъде положителен отговорът му и у нас, трябва да водим упорита борба, ежечасна, неумолима. Не става дума за завръщане към близкото минало, когато хегемонията на държавата допринесе много за изграждане на тъй необходимата материална база на българската култура, но и възпираше много устреми, възпрепятстваше свободната изява на творческия дух, издигаше доста предгради. В никакъв случай обаче не става дума и за сякаш съзнателно поддържаната анархия, която по същество руши основите на демократичното общество, за прекомерното политизиране на институциите, отговорни за съдбата на българската култура, за пълната безпомощност на интелигенцията, лишена от реално участие във властта и от шанса да защити интересите си, които са интереси на цялото ни общество, на народа ни.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук