Роден в Габрово. Публицист, литературен историк и критик. Работил е във вестниците „Литературен фронт“, „Антени“, „Български писател“ (гл. редактор). Сега е главен редактор на „Жарава“, национален вестник на българските антифашисти. Автор на книгите: „Политическата сатира на Георги Кирков“ (1974), „Алеко Константинов“ (1977), „За него – Живота (Пет подстъпа към „Моторни песни“ на Никола Вапцаров)“ (1984) и др. През 2002 г. излезе сборникът му „Поети“ с портрети на съвременни български майстори на поетичното слово.
Не е лесно да се отговори на това питане – особено в България, кръстопът на култури и цивилизации неизвестно колко древни. Археологическите сензации у нас не секват и „границата“ на културния пласт „потъва“ някъде между IV и VII-то хилядолетие преди Христа. И това съвсем не е последната дума на науката.
Културата – духовни и материални ценности, натрупани през вековете и създавани в момента – е трудно измерима с ценоразписи. Между конюнктурната (пазарната, реализуемата, моментната) цена на всеки обект върху културен пласт и действителната стойност винаги има съществена разлика.
Културата, имайки дълбочина (пласт, корени, традиции), е в състояние да очертава перспектива. Конюнктурата е само в момента си, еднодневка, затворила очи за всичко под натиска на кредитори, финансови инспектори, синдици, видими и невидими сюзерени на васали.
Да се опитаме да дадем отговор за въпроса защо културата не е приоритет в „демократична“ България от чисто прагматично гледище, т.е. откъм финансово-инвестиционна страна. Най-авторитетни научни и банкови институции в САЩ установиха категорично, без конкуренция, че сега най-ефективното капиталовложение е инвестицията в средното образование! Така „със задна дата“ се видя още веднъж възрожденската мъдрост на габровеца Васил Априлов. Без да бъде сред най-богатите българи на своето време, той прави най-ефективната инвестиция в културната и стопанската история на България. С вложени шестнадесет хиляди сребърни рубли (скромна сума) започва изграждането на Габровското училище (1835). С него се поставят основите на Априловската гимназия, на средното образование у нас. За шест години (!) по образ и подобие на Габровското училище вече са отворени (!) от 1835 до 1841 г. дванадесет български школи – и то по Белланкастърската система, най-модерната тогава в Европа. Само за едно десетилетие инвестицията в средното образование на България осигурява съвременна подготовка на хиляди българи, без които са невъзможни шестдесетте и седемдесетте години на ХIХ век и по-нататък – изграждането на българската образователна система като култура на освободената българска държава и наш несъмнен принос в евроценностите.
Защо всичко това загуби цена, намали своята относителна и абсолютна стойност в ценоразписите на „демокрацията“ и особено през последната година – 2001-2002? Защо по-силен от всичко се оказва натискът на Международния валутен фонд? Защо не ни правят вече впечатление съвременните разработки за най-ефективните капиталовложения? Защо закриваме училища, съкращаваме учители, влошаваме и стесняваме средното образование точно при встъпването ни в информативната ера, изискваща повече от всякога системна култура, изпреварваща и навременна подготовка? Защо нас ни дават като „екзотичен“, „парадоксален“ пример – как така една най-бедна страна ще си позволява такова средно образование и все още ще се нарежда по броя на абитурентите на второ място след Япония? Как да се обясни с малко думи, че ние още получаваме дивиденти от Васил-Априловата инвестиция?
Посегателството на конюнктурата срещу културата в образованието съседства по време, недалновидност и престъпност с отношението към цената на българската земя – същата земя, за плодородието на която са се водили битки от памтивека и която – бидейки кръстопът отпреди Потопа – е съхранила в недрата си материални следи от неизброимо колко култури и цивилизации. Конюнктурната пазарна цена на един декар добруджанска земя сега се движи между 120 и 150 лева… Колко е действителната цена на един декар добруджанска земя никой не е в състояние да каже. Защото и в икономическото уравнение за стойността на един декар земя влиза неикономическото, „тайнствено“ понятие „естествено плодородие“. А за българската земя трябва задължително да се включи в уравненията и „земя с културен пласт“ – още по-сложна категория. Сложна и същевременно напълно осезаема, щом като 200 000 (двеста хиляди) наши съвременници са принудени от безизходицата да навлизат с взлом и в културния пласт, да криминализират самите недра на многострадалната българска земя.
Сега политици на най-високо равнище ни убеждават – всеки ден! – „да не откриваме топлата вода“ и щом отнякъде се зададат инвестиции, да продаваме и земята… Така правели всички, отдавна и нищо лошо се не било случило… Как постъпват другите е въпрос, по който за щастие се пише достатъчно. Ала не се пише и говори как ще пием като нищо по една студена вода, ако продаваме свещената българска земя. ( „Свещена“ в случая не е епитет за усилване или украшение, а означение на действителни светилища – разкрити и неразкрити, оценени и неоценени, налични или неналични в ценоразписите – в недрата на кръстопътя на културите и цивилизациите).
Все повече конюнктурата ерозира и ликвидира културата… Това е най-неефективното (в чисто икономическия, финансовия смисъл) „уравнение“, с което ние си позволяваме да ликвидираме една след друга ценности, натрупани през хилядолетия, столетия и десетилетия. При малко инвестиции, неизгодни международни цени, натиск на кредитори, сюзерени и тъмни структури ще приемаме ли и занапред конюнктурни решения?
Народът, който обитава кръстопътя на цивилизациите, е длъжен да намери политици и общественици с култура, които да застанат лице срещу лице и към питания, отнасящи се до времена отвъд падежи на наши „неотложни“ плащания.
(Още по темата – в следващия брой)
