Критик, преводач, публицист. Завършил е българска и италианска филология в СУ “Св. Кл. Охридски”. Превежда от румънски, италиански, френски езици. Публикувал поезия на Никита Станеску, Лучиан Блага, Мирча Динеску, Григоре Виеру и проза от Мирча Елиаде, Захария Станку, Ана Бландиана. Носител на награди на Министерството на културата на Румъния, Съюза на писателите на Румъния, Румънската академия, Съюза на преводачите в България и др. Автор на двутомна “Нова книга за операта” (2002 г.)
В творческата съдба и трагичната обреченост на мировъзрението на Албер КАМЮ (1913-1960) фокусира дълбоката криза на философията на нашето столетие и трагедията на интелектуалеца, отхвърлил ценностите на века и неспособен да предложи нови в замяна. Или както неговият съвременник критикът Андре Вюрмсер писа: „Благородството на Камю се състои в това, че той осъди собствения си свят. А слабостта му бе, че приемаше този свят като общочовешки.“
АЛБЕР КАМЮ – В ЗАЩИТА НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА*
Мисля, че най-добре е сега да поговорим за това, което се изправя винаги срещу приятелството – за лъжата и омразата. Наистина не бихме могли да направим нищо за приятелството, ако не се освободим както от лъжата, така и от омразата. Последната и може би най-продължителната победа на фашизма са тъкмо тези следи, белязали душите ни, макар да се борихме твърде дълго с тях. А можеше ли да бъде иначе? От четири години живеем под знака на една дива омраза, която няма равна на себе си. Хора като мен и като вас, които сутрин милват децата в метрото, вечер могат да се проявят и като безмилостни палачи – истински слуги на омразата. Вече четири години у нас безнаказано се убиват невинни хора, обезлюдяват се цели села, насилват се жени и момичета, измъчват се мъже, хиляди деца остават сирачета. Вече четири години всеки обикновен французин ежедневно получава с утринния вестник и солидна порция от омраза, унижения, обиди. Да, това не може да не остави следи в душата…
Да, остана ни омразата. Вчера в Дижон едно въоръжено момче, само на 14 години (!), залови един колаборационист и беше готово да му пръсне черепа. Остана ни гневът, който разяжда душата… Мисля, че първо трябва да излекуваме отровените си души. По-трудно, разбира се, е да се справим с омразата у самите себе си. Ето защо не бива да се оставяме на злобата и яростта. Има вестници, които всекидневно ги проповядват. Не бива да превръщаме критиката в клевета, да лишаваме опонента си от правото му на мнение и самозащита. Трябва да облагородим политическото си мислене.
Но как? Мисля, че на първо място сме длъжни да защитим интелигенцията. Убеден съм, че в това е проблемът. Преди няколко години, когато нацистите заграбиха властта, Гьоринг заяви на всеослушание: „Когато ми споменат за култура се хващам за кобура…“ Тази „философия“ излезе и извън границите на Германия. През същия период в цяла Европа цивилизацията беше в опасност. Навсякъде триумфираше философията на грубия инстинкт и на примитивния романтизъм. Оттогава интелигенцията изпадна в немилост. Дойде войната, после окупацията. След Виши научихме, че за „всичко била виновна интелигенцията“!
Да, някои прекалено много бяха чели Пруст…
Известни са ми екцесиите на интелигенцията и добре знам, че понякога един интелигент може да се превърне в „опасно животно“, дори в „предател“. Но сега си мисля, просто така, за истинската, за смелата интелигенция, която вече цели четири години заслужава нашето уважение. Ако тя изчезне, убеден съм!, ще настъпи нощта на диктатурата…
Накрая, бих искал да се обърна към вас, младите хора и студентите. Не съм от онези, които проповядват добродетелите и морала. Мнозина объркват добродетелите със слабоволието. Ако мога сега да ви препоръчам нещо, това е любовта и страстта. И, разбира се, да не се отричате от своите идеи и принципи. А също и от истината. Мисля, че на интелигенцията съвсем не Ј е позволено да лъже. Ако е истинска, тя не би могла да си служи с лъжата, коварството, насилието. Само в една свободна страна, в която истината е издигната в култ, човек може да се почувства наистина човек.
Превод от френски
Публицистика
ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ СТРАЖ НА ЕВРОПА – ЖАН ПОЛ САРТР
Ако изключим Кафка и Пруст, може би няма друг съвременен писател, за когото да е писано повече, отколкото за Жан Пол Сартр (1905-1980). Мнозина сравняват автора на „Битие и Нищо“ с неговия велик сънародник Виктор Юго. Някой дори писа, че: „Виктор Юго е луд, който се счита за самия Виктор Юго, докато Сартр е луд, който изобщо не се мисли за Сартр“… Наистина този неспокоен французин може да бъде определен твърде трудно. Самият той казваше: „Аз, Сартр винаги съм в ситуация!“ А ситуациите, както е известно, нерядко се „залягат“, напластяват, а могат да предизвикват и скандали. Скандали на съвестта и морала, скандали на вярата и на кръста. Самият Сартр не беше вярващ, а по-скоро атеист, но „одисеите на неговата съвест“ смущаваха мисленето на мнозина десетилетия наред.
Свободата в творчеството и живота на Сартр също предизвикваха скандали и бяха „кръст“, който писателят и философът носеше с надеждата да намери себе си и да спаси хората. Спасението, според него, бе необходимо повече в социален и исторически, отколкото в личен, морален план. И фашизмът, и комунизмът – двете „велики идеологии“, които го вълнуваха през целия му живот – не целяха нищо друго, освен да постигнат Абсолютното или Идеалното. Но Сартр не се виждаше като „апостол на Абсолютното“, а по-скоро като „мислител в една объркана епоха“. И наистина бе такъв. Знаеше, че неговото (т.е. нашето) време, както всички други, има нужда от хора, които го наблюдават, анализират и дори прогнозират. Тази роля обикновено е присъща на писателите с „пипалца“ и „фасетки“. А кой повече от Жан Пол Сартр имаше „пипалца“ и „фасетки“? Като своя скандален предшественик Андре Жид, играл неговата роля между двете войни, Сартр бе философът на следвоенна Франция и Европа. Разбира се, неговото влияние бе далече по-голямо от това на Жид. В центъра на търсенията му бяха проблемите на съществуването (екзистенцията), произтичащо главно от промените в света след появата на марксизма и руската революция – тази „двойна митология“. Революцията, според него, бе „конкретният вирус“, заразил масите, „слепи и бинтовани от имагинерното“, а марксизмът – „метод-фетиш за заклинание на утопиите. Но преди да достигне до този верен извод, той ще измине доста дълъг път. Проблемът е дали писателят може да бъде „съвест на епохата“ и да не бъде забравен, както днес никой не си спомня за вездесъщия някога Андре Жид. Но други „съвести“ като Волтер, Анатол Франс или Зола, сигурно няма да бъдат забравени. В интервю за специален, посветен нему, брой на списание „Облик“, авторът на „Битие и Нищо“ се питаше: „Какъв съм аз? Философ или литератор? Мисля, че това, което донесох с първите си опуси, бе реалността, която включва и двете – литературата и философията. Всичко, което написах е и едното, и другото. И това може да се каже и за белетристиката, и за драматургията, и за критическите, и за философските ми опити. Всъщност, моите литературни съчинения винаги да имали определен философски привкус…“
Идеалистическият атеистичен екзистенциализъм на Сартр се съсредоточава главно върху анализа на човешкото съществуване; върху това как то се преживява и осмисля от самата личност и се разгръща в поредицата от доброволни избори, неподвластни на законите на Битието.
Човекът, според тази философия, е „свобода и нищо друго“. Той може да се прояви като нравствен единствено, когато предпочете свободата. Отделянето от Битието в себе си (Нещото) и Битието за себе си (Съзнанието) е в основата на екзистенциалистичната теория на писателя-философ. Той третира Битието като „процес на непрекъснатата дезинтеграция“. Но обективната връзка между явленията и обективния свят, вторичността на човешкото субективно съществуване и на съзнателната човешка дейност – всичко това неизбежно осъжда на дезинтеграция и екзистенциализма на Сартр. И той се опитва да ревизира своята философия с помощта на марксизма. През 1960 публикува предизвикалия доста шум труд „Критика на диалектическия разум“, в който, при опита си да преодолее пропастта между „одухотворения човек“ и материалния свят, се лута между марксизма от ленински тип и анархистичния волунтаризъм.
Човекът Сартр стана до известна степен жертва на една двусмисленост. Типичен буржоа по произход (сам се считаше за такъв и често се оплакваше) той питаеше към тази класа истинска ненавист до смъртта си! Но никога не рискува, не отиде докрай – не стана нито член на ФКП, нито на някоя друга партия. Предпочете да наблюдава историята отстрани, макар в редица моменти да вземаше думата, за да осъди, например: потушаването на Унгарската революция (1956), съветската танкова инвазия в Прага (1968), агресията на СССР в Афганистан (1979).
Всъщност, Сартр беше скромен и не акцентираше върху философията си – тя намери блестящ израз в драматургията му, на която държеше като че ли повече. Не искаше да усложнява нещата. Предпочиташе да бъде по-малко известен и признат, при все че това негово желание не се изпълни. Цитиран и отричан, обожаван и хулен, той просто не можеше да остане незабелязан. Имаше и твърде много приятели, ученици, последователи – за съжаление някои от тях (Албер Камю, Мерло-Понти, Клод Лефор, Реймон Арон, Бернар-Анри Леви) се отдръпнаха от него. Но въпреки това влиянието му бе огромно. Някой дори писа, че: „Сартр – това е цяла лява партия, четвъртата във Франция“. Андиберти го нарече „интелектуалният страж на Европа“, докато Франсоа Мориак, възмутен от позицията му във връзка с Алжирската война, го обяви за… „клинично луд“ (!?). Но може би най-точна бе реакцията на Шарл дьо Гол. Когато през 1968 властите се опитаха да го арестуват заради открития му протест срещу полицейския произвол в Париж, генералът се намеси в негова защита (макар преди това да бе остро критикуван от писателя) и заяви: „Не може да бъде арестуван един Волтер!“ За прибързаните и наивни отрицатели на писателя, готови да възкликнат: „Със Сартр е свършено!“, издателство „Грасе“ от Париж донесе преди време неприятна изненада. Публикува „Свидетелства за Сартр“ – два великолепни обемисти тома (1433 страници), отпечатани на базата на неговото прочуто списание „Тан модерн“ (Модерни времена), броевете 531, 532 и 533, както и внушителен брой писма, статии, спомени – негови на съвременници. Изданието на „Грасе“ ни представя една наистина голяма и твърде сложна личност, с нейните прозрения и заблуди.
Времето на Сартр – от 40-те до 70-те години на ХХ век, беше безкрайно интересно и без съмнение, той постави отпечатък върху него. Неслучайно един френски критик остроумно отбеляза (и по този начин направи точна характеристика на писателя-философ), че ако Жан Пол Сартр се бе родил през ХVIII век, той непременно би бил един от най-дейните енциклопедисти, пръв помощник на Дидро и заедно с него не само би написал голяма част от статиите в Енциклопедията, но би воювал и за нейното бързо издаване и още по-бързо разпространение във Франция и Европа.
НОВИТЕ МОДЕРНИ КЛАСИЦИ?!
Време е за равносметка. Простихме се с бурния ХХ век и вече можем да обърнем поглед назад. Напоследък няколко големи статии във френския периодичен печат се опитаха да преоценят по-важните явления и имена в литературата. Така в „L’infini“, списанието на Филип Солер и Фредерик Берте, можем да прочетем твърде интересен обзор за писателите от „Поколение’89". В специален брой на „Quinzaine litteraire“ бе поместена обширна анкета на тема: „Накъде отива литературата?“. Но най-силната и проблемната публикация, без съмнение, е в „Debat“, в която се разглеждат темите и проблемите в съвременната култура, която днес справедливо наричат и „постмодерна“.
Сътрудниците на това авторитетно издание бяха поканени да отговорят на въпроса: Остава ли нещо от т.н. „Модерни класици“ в съвременната литература?“. Така формулирана анкетата наистина дава повод за различни интерпретации. Защото през последните две десетилетия на ХХ век се преоцениха твърде много факти, явления и имена. Триадата идеологии: Марксизъм, психоанализа и структурализъм – водеща през изминалото „модерно столетие“ – преживя немалко сътресения. Особено марксизмът, който бе направо маргинализиран и дори елиминиран от полето на литературата. Няма спор, че отслабването на идеологиите освободи крехката изящна словесност.
Терорът на социалистическия реализъм остана завинаги в историята. Всичко това доведе до засилване на „Аз-а“ и субективността в литературата. Спомените и дневниците, разказът от първо лице и дори онова, което се считаше за унищожено – лирическата поезия – си възвърнаха престижа, изгубен преди това в мъглата на идеологиите. Противниците на „литературата на Аз-а“ Ален Роб-Грийе, Натали Сарот, Маргьорит Дюрас и останалите, се върнаха към това омразно и все пак, носещо толкова радост и наслада „Аз“. Но заедно със завръщането му, класическите образци бяха подложени на едно бързо и безвъзвратно обезценяване. Марк Фумароли, Жан Старобински и Жорж Стайнер – професори, критици и литературни теоретици от класа – се срещнаха, за да поговорят за „агонията на класичността“. Техните прогнози бяха наистина песимистични.
Днес литературната култура е сериозно засегната, особено чрез девалвацията на класиците. В миналото те бяха на голяма почит, най-вече в учебните заведения, а и извън тях се радваха на всеобщо уважение. А днес? Те вече не са така актуални, вина за което имат и днешните писатели, които непрекъснато ги развенчават по един или друг начин, което, разбира се, не е нито етично, нито справедливо от тяхна страна. Още в началото на ХХ век авангардистите започнаха да подкопават основите на класиката. В наше време по-престижни са т.нар. „маргинални автори“, онези, които са извън каноните и правилата. Всъщност и в миналото е било така. Нито един писател от ХVIII век, например: Монтескьо, Русо, Мариво, Лесинг – не може да се сравни с популярността на Маркиз дьо Сад, заради неговата перверзност, разбира се. А в наше време еротиката и порнографията играят толкова важна роля…
В „Debat“ се критикуват твърде остро преподавателите по литература. Те занемариха преподаването на класиците за сметка на модните съвременни автори, на второстепенната литература. А и настъплението на т.нар. „масова култура“ си каза думата.
И все пак, новият ХХI век е още в зората си, за да можем от достатъчно разстояние да определим точно и категорично Класиците на ХХ век. Как да дефинираш като такива редица от творбите на Джойс, Кафка или Сартр, чиято „модерност“ е всъщност отрицание на „класичността“? И кой по-точно да влезе в тази „класическа галерия“? Всеки предлага различна листа. Малко ранното канонизиране на Марсел Пруст, Пол Валери, Селин, Йонеско във френското пространство – или на Джойс, Кафка, Фокнър – в световното – не изключва възможността тази галерия да се разшири или промени.
Установяването на подобна „номенклатура“ на класиците на ХХ век, няма ли да доведе и до изключването или до преоценяването на класиците от миналите столетия? Отговорите на този въпрос са различни. Жорж Стайнер, който пледира за една „нова класичност“; за преоткриването на „големите модели от миналото“, твърди, че въпреки „антикласичността“ и „модерността“ на днешната литература, тъкмо в нея можем да открием отгласи от древните митове. През ХХ век, наистина, имахме десетки модерни версии на Антигона, например. Автори като: Жид, Валери, Камю, Сартр, Джойс, Елиът, Томас Ман конструираха най-хубавите си творби върху основата на класическите митове.
Антикласичността на нашето време изтласква на преден план различни, противоположни тенденции, които бъдещето – чрез възвръщането на изтласканото – може да ги освети. Разбира се, класичността може да бъде помрачена от модерността. Тя е „интемпорална“ (извън времето), което Ј осигурява ако не вечност, поне дълготрайност и едно винаги възможно възкресение…