ИЗ БИОГРАФИЯТА НА КРЪСТЬО РАКОВСКИ

0
234

Професор по руска и съветска цивилизация в Сорбоната – (Париж – 4). Директор на Департамента за славянски изследвания. Директор на списанието „Славянски тетрадки на Сорбоната“. Президент на Асоциацията „Хенри Дюран“ (в помощ на русистиката). Представител на Франция и член на Изпълнителното бюро на Международната асоциация за изучаване на славянските култури.

През трите години на престоя си в Женева (1891-1893), Раковски се запознава с големите фигури на руския марксизъм. Заедно със своите български другари, които учат в Женева, Лозана и Монпелие, той решава да участвува в организирането на „младата социалистическа мисъл“, която започва да се появява на европейската сцена. Налага се да разшири срещите си, да организира конференции, да взема активно участие в политическата борба. По това време завързва приятелство с Роза Люксембург, блестяща студентка в университета на Цюрих, посещавала често Женева. Заедно ръководят центъра на студентите-марксисти. Един от най-разискваните въпроси е този – какви трябва да бъдат отношенията на младите социалисти с пролетариата и кой би могъл да им помогне да дефинират и уточнят своята роля?

Руските марксисти в емиграция с подчертан интерес следят младото поколение марксисти. Този интерес се споделя и от френските марксисти Гед и Жорес и от германските социалисти Енгелс и В. Либкнехт. Те считат, че присъстват на раждането на една интелектуална социалистическа аристокрация. Енгелс смята, че е необходимо да „се развива сред студентите съзнанието, че от техните редове трябва да се създаде интелектуалния пролетариат, призван да играе заедно със своите братя трудещи се работници важна роля в революцията, която приближава“. Ако Енгелс поставя рамо до рамо в борбата студенти и работници, Плеханов разглежда нещата по друг начин. Той счита, че интелектуалците и специално студентите не са нищо без пролетариата, който е истинската сила. При това, той много строго предупреждава, че всеки сепаратизъм е безплоден и той ще хвърли студентството в лагера на буржоазията, откъдето произхожда.

Идеите на Жюл Гед по този въпрос са близки до тези на Плеханов. Той заявява на един студентски митинг в Тулуза, че за тях ще става все по-трудно да станат част от интелектуалния пролетариат. Жорес напротив, определя положението на студентите с повече симпатия и хуманизъм. При него чувствата, при това най-възвишени, имат своето значение. Той разделя по социален пpизнак студентите от работниците, като заявява:
„Забележителен факт е, че подбудите на тези млади социалисти не идват от възмущение, родено от интересите на класата. Казвам че това е задължително, тъй като те са очевидно марксисти, но се обръщат към идеята за справедливостта и благородството на съвестта… Вече не става въпрос за задоволяване на интереси, а за отказ от тях, за трогателна солидарност и самоотвержен дух.“

Целта на студентите е да разпространяват сред работниците научните познания, които са придобили. Когато се изучават определенията на студентите марксисти, в това число и Раковски, несъмнено се чувстват по-близко до Плеханов и Гед, отколкото до Жорес. Това се вижда ясно по време на Втория международен конгрес, свикан в Женева през декември 1893 г.

Първият международен конгрес на студентите социалисти се е състоял в Брюксел през зимата на 1891-1892 г. Раковски не е имал възможност да участва в него, но е следял отблизко кореспонденциите, публикувани в „Студент-социалист“, който по това време е орган на международния секретариат със седалище Брюксел. Нещо повече, той е в непрекъсната кореспонденция с организаторите, нещо, което му помага да изпълни възложената му през есента на 1893 г. задача да организира Втория международен конгрес на студентите социалисти, което ще рече да ръководи „всички подготвителни работи“. Налага се да анализираме накратко този конгрес, защото той отбелязва важен етап в университетското социалистическо движение и в кариерата на Кръстьо Раковски.

Някои историци наричат Втория конгрес „Мини конгрес“, може би поради ограничения брой на участниците. Конгресът е свикан от 22 до 25 декеври 1893 г. в Женева и събира 26 делегати от 24 социалистически организации, които представляват 9 страни: Германия, Армения, Белгия, България, Франция, Италия, Полша, Румъния и Швейцария. Благодарение на контактите на организаторите на конгреса, в това число и на Раковски, тази генерална асамблея има значение, което не може да бъде пренебрегвано.

Писмото, което изпраща Жорес до конгреса дава основната насока. Социалистическият лидер иска от студентите да бъдат на висотата на своята отговорност в изграждането на новото социалистическо общество. В него той пише: „Нека младежта ни помогне, защото старият свят на бедността, подтисничеството, престъпността се подготвя за най-сляпото и най-престъпното противоборство.“

Конгресът определя като своя главна задача да постави началото на обединяването на всички сили на студентите социалисти. В теоретичен план той успява да достигне до резолюция, която изисква от студентите да изучават задълбочено принципите на научния социализъм като поставят ударението върху съюза между интелигенцията и работниците в борбата срещу капиталистическата система. Конгресът анализира и някои от главните проблеми, които се поставят в обществото. Един от тях засяга „криминологията от гледна точка на обществото“, една тема, която интересува специално младите социалисти от това поколение. Четири години по-късно Раковски написва своята докторска теза по медицина на тема: „Причини за престъпленията и дегенерацията“. Лидерът на италианските социалисти Филипо Турати анализира в своята дисертация един подобен въпрос: „Престъплението и социалните въпроси“.

Пресата счита, че конгресът има достатъчно важно значение, за да му обърне внимание и да дискутира по неговите заключения. Един такъв важен провинциален вестник, какъвто е „LA DEPECHE DE TOULOUSE“ коментира в неблагоприятна светлина резолюцията, гласувана на 23 декември, която осъжда „държавния социализъм“. Осъждането се намира в заключителната част на декларацията на студентите, които са се заели да дефинират съдържанието на истинския научен социализъм: „Конгресът, настоявайки върху необходимостта от намеса на сегашните обществени органи, които са посредници между пролетариата и капиталистите, декларират, че няма нищо общо между държавния социализъм и научния социализъм, не е в интерес на работниците да заменят полицейската държава с буржоазната държава, която не трябва да бъде подкрепяна, а разрушена.“

Раковски се присъединява изцяло към тази резолюция, в чието изработване участва. Освен това той показва на своите другари, че е ефикасен и точен организатор. Плеханов не се съгласява Раковски да се обръща към него за консултации всеки път, когато среща затруднения. Заедно с най-големите личности на европейския социализъм: Енгелс, Лафарг, Лавров и Жорес, Плеханов изпраща своите пожелания за успех на конгреса, като изказва съжалението си, че не е в състояние да участва лично.

Чрез думите и на Де Брукер, конгресът не забравя да благодари на организационната комисия под ръководството на Раковски „за саможертвата при изпълнението на нейната трудна и деликатна работа“.

Раковски и българското социалистическо движение (1892-1893)

Раковски е човек, който не може да се задоволи с организиране на събрания, с ръководството на дейността на марксическите групи или с дискусията на теоретични проблеми. Той иска да даде широка гласност на своите идеи и започва да пише. Точно в Женева започва неговата кариера на преводач, публицист и писател. Той превежда книгата на Габриел Девий „Еволюцията на капитала“, към която прибавя дълъг предговор, в който анализира икономическите условия в България.

Когато в България се появява първото марксическо списание „Ден“, както и първият седмичник на социалдемократите „Работник“ и вестник „Другар“, той става техен постоянен кореспондент, преди всичко на „Другар“. Понякога половината от броя е зает от негови статии, които подписва с различни псевдоними.

След известно време той започва издаването в Женева на българско списание, което по своето заглавие, по своя формат и по своята корица прилича на руската периодика, издавана в чужбина – „Социалдемократ“. Раковски издава това списание в продължение на две години в Женева (1892-1893) с помощта на своя другар Сава Балабанов. Ръкописите са изпращани в България, където са били печатани тайно в село Севлиево (близо до Габрово), благодарение на сътрудничеството на някой си Сава Мусатов, който изпълнява едновременно службите на технически съветник и коректор. Раковски редактира списанието с обичайната си енергия и историкът Г.Бакалов пише по този повод: „Блестящият талант на Раковски се проявява в пълна сила на страниците на „Социалдемократ“. Той беше вече убеден марксист, работеше много, и следеше пролетарското движение в целия свят. Основното в неговите статии беше революционната страст и той рисуваше грандиозната картина на класовата борба“.

В Женева, както и в България, „Социалдемократ“ бързо става известен заради широтата на възгледите си. Около него се групират привържениците на Съюза на българските социалдемократи, който най-общо може да бъде оприличен на руските „икономисти“. Те се противопоставят на създаването на социалдемократическа партия в България, тъй като виждат в това едно прибързано политическо действие. От Женева, Раковски и неговите другари от Съюза на българските социалдемократи защитават линията на съюза против политиката, водена под ръководството на Благоев, който в 1891 г. създава Българската социалдемократическа партия.
През лятото на 1892 г. Раковски, който се завръща на почивка в своята родна страна предупреждава още веднъж българските си другари, че е погрешно да се създава открито социалистическа партия в страната. Погрешно е по две важни причини: България е страна изостанала все още икономически и може да се каже, че на практика не съществува пролетариат, а селските маси са още твърде примитивни, за да могат да участват в едно обединено социално движение. Освен това режимът на диктатора Стамболов няма да пропусне да потуши със сила една такава инициатива. Независимо от своята навременност неговите предупреждения не са чути. През следващата година българското правителство започва такива репресии, че откритото социалистическо движение бива бързо унищожено. Част от него се запазва благодарение на Раковски и неговите приятели, които продължават да изпращат пропагандни материали.

През 1893 г. Раковски започва своята „кариера“ на делегат на конгресите на социалистическия интернационал, които ще продължават да се свикват до началото на войната в 1914 г. Значи 20 години преди нейното начало той е избран от българските социалдемократи да представлява тяхната страна и да защитава мнението им при участието си на международния конгрес в Цюрих през 1893 г. Според неговите собствени думи той е имал шанса да види и да чуе Фридрих Енгелс, с който до този момент е имал епизодична кореспонденция по време на Втория международен конгрес на студентите-социалисти. Кореспонденцията започва в началото на 1892 г. по инициатива на Раковски. Един от членовете на редакционната колегия на „Социалдемократ“ изпраща на Енгелс, който по това време живее в Лондон, един екземпляр от книжка 2 на тяхното списание. Енгелс любезно отговаря на въпросите, които са му били поставени. В своето трето писмо до българските студенти той пише, че „при други условия той би искал да напише една статия специално за българите, най-младите привърженици на марксизма“. По това време, отбелязва Г. Бакалов, „единствен Раковски между българските студенти можеше да има и действително имаше връзки в другите страни“… Така не би трябвало да има никакво съмнение, че това писмо на Енгелс е предназначено за Раковски, като отговор на неговите въпроси. Раковски не загубва контакт с Енгелс, когато му се налага да се обърне към него той прави това с посредничеството на Вера Засулич, към която Енгелс изпитва дълбоко чувство на уважение.
На конгреса в Цюрих Раковски отново среща Плеханов. Среща се също с Жюл Гед и Роза Люксембург и е буквално покорен от „ролята на Жана Д`Арк“, която тя играе през цялото времетраене на конгреса.

Както отбелязва Ж. П. Нетл, трябва да се съжалява, че политическото приятелство между Раковски и Роза Люксембург не е точно документирано, тъй като „те се срещат редовно и с удоволствие на всички международни конгреси на социалистическите европейски партии до 1914 г.“. Очевидно техните политически идеи са били много близки, особено по националния въпрос и няма съмнение, че Роза Люксембург е била завладяна от чара, хуманизма, но също така и от огъня и политическата смелост на младия Раковски. Важно е да отбележим, че Раковски, който е бил най-близкият приятел на Троцки, не е успял никога да приближи Роза Люксембург до Троцки. Благодарение на Роза Люксембург Раковски започва да се интересува от социалистическото движение в Полша още докато се е намирал в Женева.

Раковски в Берлин (края на 1893 г.) – срещи с В. Либкнехт

След три години на интензивна дейност, чийто център е бил Женева, Раковски заминава за Берлин и остава там шест месеца. През есента на 1893 г. той се записва в медицинския факултет, но неговата цел е била да изучи и по-добре да опознае Германия, „да се доближи до германското работническо движение“. Той бързо се свързва с организациите на германските студенти-социалисти, които по това време са нелегални. Там се запознава с Карл Либкнехт, който е един от създателите на Международна социалистическа младеж. Като продължава своята дейност на журналист, Раковски става кореспондент за Балканския полуостров на социалистическия вестник Vorwarts, създаден една година по-рано. Основателят на вестника, известният социалистически лидер В. Либкнехт, завързва приятелство с младия български марксист, тъй като се интересува специално от Балканите, от движението в Русия, Румъния, които той познава добре. Раковски се среща с него през 15 дни. Чрез него се запознава с други ръководители на социалдемократическата партия на Германия. Раковски е силно повлиян от политическите идеи на Старика (така са наричали В.Либкнехт), с който той има редовна кореспонденция и лични контакти до 1900 г. – годината, в която умира старият социалистически ръководител на Германия.

Остава да подчертаем един важен по значението си факт. Берлинският политически живот на нашия студент не се ограничава в средите на германските социалисти. В голямата си част тя се осъществява в средите на руската емиграция, това е още едно доказателство за трайния интерес на Раковски към социалистическото движение в една страна, която ще стане негова. Това е времето на разцъфтяването на легалния руски марксизъм и времето на оживени разисквания в руската колония по въпросите на народничеството, марксизма, субективизма, диалектическия материализъм. Така Раковски оформя дълбоките си познания върху различните интерпретации на марксизма. Той участва и в някои дискусии, за да говори специално против ционизма.

Поради честите си и тесни контакти с руските революционери-емигранти, Раковски много бързо става нежелан в очите на пруската полиция, която не след дълго го експулсира. За да може да продължи своето образование и своите наблюдения върху европейското социалистическо движение, той се обръща към Франция, към която го насочва неговата съдба.

Раковски във Франция (1895-1897). Срещи с Жюл Гед и Жан Жорес

Преди да замине за Франция, Раковски прекарва трите летни месеца на 1894 г. в Цюрих, където следва курс във факултета по медицина. Пребиваването му в Цюрих му дава възможност да се срещне с един от най-изтъкнатите руски марксисти Павел Акселрот. Раковски не е бил никога толкова близък на Акселрот, както с Плеханов, но е бил заинтересуван от възможността да спори с другия създател на групата „Еманципация на труда“. Така той продължава изучаването на размаха на работническото движение в Русия и влиянието, което имат върху него марксическите идеи. Между другото Акселрот и неговото семейство са били познати сред младите студенти-марксисти с тяхното топло гостоприемство. След няколко месеца Раковски решава да напусне Швейцария, в която е прекарал повече от четири години.

Революционните традиции на Франция от дълго време привличат младия човек и Франция ще стане в продължение на много години негова земя-осиновителка, преди Русия да заеме това място след Октомврийската революция 1917 г. Раковски решава най-напред да спре в Нанси, където живее през зимата на 1894-1895 г. Както става винаги с него смяната на страната в никакъв случай не предизвиква объркване, тъй като той запазва в центъра на своя живот важен интерес, който предопределя всичко – развитието на социализма. В Нанси той запазва връзките си с българското движение, както и личната си кореспонденция с Плеханов и Вера Засулич. Но още в този момент френското социалистическо движение не му е чуждо. Между впрочем той вече се е срещал с Жюл Гед в Париж през 1892 г. Плеханов му дава препоръчително писмо до известния френски марксист, който още след първата им среща му дава възможност да осъществи едно от най-съкровените си желания – да отиде в Камарата на депутатите. Гед му дава препоръчително писмо до единствения депутат-гедист, който заседава в камарата. Раковски бърза веднага към

Националното събрание, където присъства на паметен дебат, при който депутатите оживено се карат по повод на стачката на миньорите, започната по това време в Кармо.
До войната 1914 г. Раковски е много силно повлиян от гедизма. Той се възхищава лично от Жюл Гед заради неговото неподкупно безкористие и твърдата му доказана вярност към собствения идеал. С Гед го разделя въпроса за социал-патриотизма и в 1914 г. тяхното скъсване е окончателно.
Раковски прекарва последните две години от своето следване като задочник в университета в Монпелие, т.е. от есента на 1895 г. до края на лятото 1897 г. Вероятно той избира Монпелие поради репутацията на неговия факултет по медицина, но най-вече поради важната причина, че там се намира колония студенти, които произхождат от Източна Европа. Налага се да уточним социалния климат, в който той живее по това време. Най-много чужди студенти в Монпелие има от България и след това от Русия , които са били приблизително 100. Млади момичета образуват по-голямата част от руската колония. Мнозинството от тях са от Южна Русия. Те принадлежат към всички класи, които съставят обществото, богати и бедни и по-голямата част от тях са еврейки. Тези, които са богати, получават пари от своите семейства. Останалите живеят от стипендии, които им отпускат еврейските общини или регионалните събрания на местата, от които произхождат. Почти всички следват усърдно във факултета по медицина. Както свидетелства един съвременник, някои от тях се увличат по политиката и най-вече по социалните въпроси.

Точно по това време Раковски започва да се интересува за първи път от Украйна и нейните проблеми. Голям брой от украинските студенти в Монпелие определено странят от руснаците. Те желаят не само свободата да говорят и да пишат на своя език, но също политическа автономия за своята страна. С указ от 3 май 1896 г. Александър II много точно регламентира начина, по който трябва да се използува украинския език. Във вътрешността на империята никакъв труд, с изключение на исторически документи или чиста литература, не може да бъде печатан на украински. Всички театрални представления, конференции и дори музикални партитури на украински са забранени. С опита, който има от Балканите, Раковски разбира цялото значение на идеята за независимост. Това може би е тежало на неговата съвест, когато през годините 1919-1921 г. е организатор на съветизацията на Украйна. В Монпелие той разбира, че украинците държат да запазят своя език по същата причина, поради която царското правителство работи, за да го унищожи. Тогава той почувствал, че говорейки своя език, една нация утвърждава съзнанието за своето съществуване, че езикът е последното укрепление, зад което се крие, за да запази своята независимост. Това се отнася както за подтиснатите нации, така и за онези, които не са достатъчно белязани от съдбата. Украинците от Монпелие са чули думите на Мистрал, че един народ пада в робство с лице към земята, но ако държи на своя език, той държи и ключа, който ще го освободи от веригите.

Интересно е да разберем как неговите другари са виждали Раковски и в какво се заключават неговите дейности на активист на социалистическото движение. Нашият жив свидетел Жул Веран ни дава точни разяснения. По това време Раковски е на 20 години и неговият както физически, така и духовен портрет отговаря на интелектуалец от левицата, описан много пъти: „По-скоро слаб, той създаваше впечатление на болен човек. Неговото анемично лице, заобиколено от черна брада, беше осветено от черни очи, чийто поглед, обикновено тъжен и меланхоличен, ставаше твърд в дискусиите. В присъствието на опонент, Раковски показваше страст, която първоначално успяваше да обуздае, но която впоследствие избухваше буйно.“ Страстен работяга, той спи малко и прекарва часовете, в които не е във факултета, в изучаване на чужди езици, в кореспонденция с ръководителите на европейското социалистическо движение, за които вече стана дума. Той пише статии за Vorwarts, за българските списания „Ден“, „Работник“ и „Другар“. Описанието, което прави Жул Веран е много точно. Самият Раковски е бил учуден и пише в предговора на второто руско издание на докторската си работа, публикувана в 1927 г.: „Независимо че автор на тази статия е Жул Веран, редактор на парламентарния отдел на десния вестник ECHO DE PARIS, той прави опит да опише обективно моя живот на студент-социалист в Монпелие, на който той е свидетел или е чувал да се говори от хора, които са били много близко до мене“.

Създал си връзки с най-изтъкнатите марксисти на своето време той бива признат бързо за водач от чуждите, и дори от френските студенти-социалисти, които той неуморно възпитава. По време на дискусии неговите възгледи изглеждат напълно изградени. Той ги пропагандира с вярата на новопокръстен и защитава с непримиримост, между впрочем на френски, по това време той говори зле руски. При това вече става ясно, че между френските социалисти той цени искрено само Жюл Гед, който представя доктрината на научния социализъм, борбата между класите, материалистическата концепция за историята, революционната дейност. Той не отдава такова значение на Жорес, усмихвайки се на неговия политически романтизъм, неговия идеализъм, който не дава никаква надежда. Междувременно един ден в Монпелие той има случай да прекара много часове с него. Това е през юни или юли на 1896 г. Жорес, който е отишъл за един-два дни в града приема предложението на студентите-социалисти да направят една екскурзия. На връщане във влака Жорес говори единствено с Раковски, за когото този разговор изглежда е от жив интерес. Неговите статии в следващите дни в LA PETITE REPUBLIQUE и LA DEPECHE DE TOULOUSE са отражение на тази среща и разговор, който е бил посветен на балканските и източните въпроси. Някои студенти язвително напомнят на Раковски, че е присвоил техния голям човек.

Раковски остава във връзка с големия френски социалист и става кореспондент на Юманите за Балканите, когато в 1904 г. Жорес създава своя известен вестник. По време на студентските години в Монпелие той сътрудничи на марксическото списание „Социалистическа младеж“, което излиза в Тулуза под ръководството на Лагардел, както и на социалистическия ежедневник LA PETITE REPUBLIQUE, след като Жюл Гед става главен редактор през 1897 г. Като привърженик на гедизма, Раковски систематически осъжда реформизма на Жорес. При това двамата мъже са единодушни по повод хуманноста. До 1917 г. Раковски се противопоставя бурно на Ленин както по тактическите въпроси на революцията, така и по общата концепция за морала, много често по хуманни съображения, тъй като „аморалността“ на Ленин в политическата борба, отблъсква от болшевизма определен брой болшевики. Сам Раковски ще каже по-късно колко е бил „отвратен“ от определени маневри на Ленин при осигуряването на мнозинство в конгресите или при гласуването на някои предложения. Ако и Раковски, по думите на Троцки, да е бил „марксист до мозъка на костите“, той е бил и много силно привлечен от живота с цялата сложност на всичките му аспекти, за да вижда единствено само неговата политическа страна. Около 30 години след първата си среща с Жорес, Раковски казва на Троцки как е бил съблазнен от възгледите на големия френски социалист, изповядвани върху изкуството и социализма. За Жорес единствен социализмът дава възможност да се достигне до едно истинско изкуство. Той очаква в бъдещето едно възраждане на изкуството и на живота, благодарение на социализма, това ще рече възраждане на човека.

Жорес и Раковски винаги изпитват удоволствие да се срещат по време на конгресите на Втория интернационал, в които те двамата участват активно. Те ще се срещнат за по-дълго време на ХV-то заседание на Бюрото на Социалистическия интернационал през декември 1913 г., когато отиват заедно в Лондон. В едно писмо до Троцки от 25 март 1928 г. Раковски отбелязва, че е написал в Румъния през 1916 г. спомени за Жорес и в момента преработва „дебелия ръкопис“. Ако и политическите им връзки да са понякога утежнени, то техните лични отношения са били винаги чудесни. Раковски остава завладян от духовния свят на Жорес, който, според Троцки, е съставен „от национални традиции, метафизиката на моралните принципи, любов към бедните и поетическата фантазия“.

Конгресът в Лондон (1896)

Още докато е студент в Монпелие, Раковски за втори път представя Българската социалдемократическа партия на международен социалистически конгрес. Това е конгресът, който се събира в Лондон от 26 юли до 2 август 1896 г. Там той се среща отново с Роза Люксембург и се запознава с Полската социалистическа партия (ПСП), която е създадена в 1892 г., една година след българската. В публикации за ПСП той пише статии насочени против царизма. Но неговата дейност не спира до тук. Това е времето, когато европейската сцена се оживява от въстанията на арменците и на Крит. И друг път Раковски се е опитвал да привлече вниманието на Френската социалистическа партия върху неотложността на една намеса в полза на арменците, на народа на Крит и Македония в една серия от изразителни статии. Той говори настойчиво по тези проблеми с В.Либкнехт и Жан Жорес, защото смята, че „непознаването и некомпетентността по източните въпроси е една от слабостите на международното социалистическо движение“. Раковски избира тази тема, за да говори на конгреса в Лондон. Докладът, който той чете на френски е могъл да бъде отпечатан навреме за конгреса, но е направил силно впечатление, бързо преведен на немски излиза в периодичното издание на Каутски, публикувано в Страсбург, DIE NEUE ZEIT.
Докторска теза в Монпелие (1897)

Раковски завършва своето обучение по медицина с докторат върху причините за престъпността и дегенерацията. При изследването на тази тема той си поставя много точно целта: да разгледа въпроса от марксическа гледна точка. В своята автобиография Раковски пише сам, че „този докторат направи сензация в университетските кръгове“ и „имаше отзвук в пресата и специализираната литература“, което е съвсем вярно.

Когато през 20-те години Раковски е назначен за представител на Съветите в Лондон, после в Париж, хора, които се ласкаят, че са „в течение“ на това, което става в света, решават да прочетат тезата на студента, за да се опитат да разберат дипломата. Да се препрочете днес този докторат е не само интересно поради сериозния труд, който той представлява, но и за това, че този, който ще подпомага руската революция и ще бъде организатора на новия икономически и социален ред разкрива в него идеите, с които ще управлява съветското общество. Такова е било мнението на коментаторите през 20-те години, а ние ще се опитаме да видим в каква степен тази работа го доказва.

Както вече отбелязахме,Раковски започва да се интересува от отношението между престъплението и обществото четири години по-рано. Тази тема е разисквана на конгреса на студентите-социалисти в Женева през декември 1893 г. Раковски не търси тема за докторат от някой професор, както е било възприето тогава. Тук той прави първото изключение от установения ред. Второто изключение, което има по-важни последствия, се съдържа до начина, по който се разглежда темата, по-скоро от социологическа гледна точка, отколкото от тясно медицинска. Но нека да видим най-напред как той написва този докторат.

Един ден Раковски наема човек за поръчки с една каручка, за да отиде и да вземе всичките произведения, от които има нужда. Това му действие е може би режисирано, или пък има практически смисъл. Той заема от библиотеката на факултета по медицина четиридесетина тома, толкова и от централната библиотека… и, следвайки каручката, занася у дома си тези материали. Три седмици по-късно неговият докторат е завършен и той връща на библиотеките книгите, които е взел, използувайки същия церемониал.

Защитата става на 31 юли 1897 г. и свидетелите са единодушни, че тя е била блестяща. Приятелите на кандидата – студенти и студентки изпълват актовата зала.

Аргументацията е кратка и добре изложена. Накрая студентът е провъзгласен за доктор при единодушните поздравления на членовете на комисията. Ако и да не са били убедени от аргументите на младия марксист, най-малко са били живо заинтересовани. Членовете на комисията отбелязват най-напред неговата ерудиция и точност на мисълта, които Раковски непрекъснато доказва в своите теоретически трудове. Освен това той показва голяма зрелост във владеенето на абстрактни идеи, знания как да ги подкрепя с точните примери, които предлага, изобилната документация. Обобщавайки накратко, без да навлиза в подробности, един коментатор пише по този повод: „Всичко, което се отнася към темата от философия, социология, икономика, праистория и т.н. във Франция през последните три века, в Италия, в Англия, Германия и Русия, от Паскал и Хопс до последните статии, публикувани в Северний вестник от Фожницки, всичко беше абсорбирано и усвоено…. Работата на този българин е координирана, класифицирана и насочена по френски, по средиземноморски.“

Влиянието, което се чувства най-силно в основата на доктората на Раковски е това на Русо. Тук се вижда как това, което е чел като дете подпомага изграждането му като интелектуалец. Една от основните фрази на неговия докторат е следната: „Престъплението е резултат от прогреса. То се появява за първи път, когато човека се организира в общество, когато се определят точни правила, чието нарушение се разглежда като престъпление. Първобитният човек е добродетелен и престъпникът се появява заедно с обществото.“

Но Русо е бързо поправен от Маркс и от теоретиците-марксисти, такива като Енгелс, Бебел и Плеханов. Престъпността не се дължи на никакъв наследствен фактор. Тя е последица, ни казва Раковски от несправедливостта на капиталистическото общество и дяволският кръг, който то съдържа: мизерия, безработица, фалити, банкрути, самоубийство. Така в очите на младия студент всички фактори, обуславящи престъпността са социални, а този, който доминира най-вече е икономическият фактор. Престъпността е най-страшната болест на капиталистическото общество и Раковски анализира подробно това, което Фурие нарича „кризите на свръхизобилието“, което ще рече свръхизобилие на престъпления, предизвикани от икономическите кризи. Там, в непрекъснатото повторение на тези кризи, предизвикани от постоянните дефекти в капиталистическата система, Раковски вижда причините за дегенерацията и завършва с необходимостта да се създаде ново общество.

Всичко това е политически добре ориентирано, но не можем да разглеждаме Раковски като един обикновен новопокръстен. Коментаторът на MERCURE DE FRANCE, който не може да бъде подозиран в симпатия към марксизма, завършва своята статия, говорейки за Раковски като един „човек от партията, но учен и философ“. Тази работа ясно разкрива забележителния дух към синтез и възможност за възприемане, за които Раковски дава доказателства през целия си живот. Това е комбинирано с едно голямо интелектуално любопитство и енергия, която не може да бъде отречена. Те имат голямо значение и му позволяват последователно да стане един от главните ръководители на социалистическото движение на Балканите, после шеф на съветска Украйна след Октомврийската революция от 1917 г. и накрая голям съветски дипломат през 20-те години. След като преговаря за признаването на Нова Русия от Англия и след това от Франция, Раковски става най-накрая един от главните теоретици и ръководители на троцкистката опозиция, преди да стане жертва на сталинските чистки.

Превод:
Иво Владимиров

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук