Роден през 1975 г. Завършил е педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1999 г. е журналист във в. „Земя“, сега работи във в. „Дума“.
По-възрастните разказват, че когато преди 12 години човек искал да се осведоми от вестниците за вътрешно-политическото състояние на България, започвал да чете международните страници. Този месец дори нямаше какво толкова да се чете, достатъчно бе да разгледат красноречивите снимки на потопената под водата Централна Европа и Германия. Гледка едно към едно като тази в известния филм на Кевин Костнър „Воден свят“. Кажи речи през целия месец с трепет следяхме как вълната на потопа пълзи неумолимо през Чехия, Германия, Австрия, Словакия, Унгария и лека, полека иде към нас. Господ обаче се смили над родината ни и мътната дунавска вода не заля многострадалния видински бряг. То само и това ни липсваше – на целия ни хал да ни залее и водата.
И както си се бяхме втренчили в апокалиптичните кадри от телевизионния екран, родното ни правителство реши да продаде набързо една от последните „златни кокошки“ на българската промишленост „Булгартабак“. Според редица наблюдатели сключената вече сделка е на път да застане в почетната редица до такива „успешни“ продажби като тези на авиокомпания „Балкан“ и „Плама“, които вече благополучно заминаха в небитието. Всъщност „Булгартабак“ се оказа в ръцете на тези, които бяха нарочени от самото начало за нейни купувачи – британците от „Табако кепитъл партнърс“. Меко казано, смущаващ е фактът, че откакто бившите лондонски брокери Николай Василев и Милен Велчев заеха министерските си постове, британските интереси в България започнаха да се отстояват със завидно постоянство. Единият хариза митниците на „Краун ейджънтс“, другият продаде „Булгартабак“ пак на компания с британско участие. Нищо чудно ако Иван Костов не бе успял да продаде „Булбанк“ на италианците от „Уникредито“, и тя да бе купена от някой роден в мъгливия Албион. Човек направо може да се запита кой би бил фаворитът в тези сделки, ако Велчев и Василев бяха брокери в етиопската Адис Абеба, а не в лондонското Сити.
Всъщност няма нищо лошо в това силни британски компании да купуват български предприятия, стига това да става прозрачно, честно, при ясни правила и с не по-малко ясни последици за българските работници и българската държава. Когато обаче „продадеш“ цялата тютюнева индустрия за 110 милиона евро, т.е за малко над 200 млн. лева без никакви гаранции за работниците в отрасъла, на това народът му казва харизване. Между другото думата „харизвам“ е от турски произход и означава подарявам, давам без пари. Така известната поговорка „На харизан кон зъбите не се гледат“, може да промени на „На харизан Булгартабак работниците не му трябват“. Макар че нека не бъдем черногледи, драмата все пак още не се е състояла. То така говореха и за „Балкан“…
Вече говорим в минало време не само за покойната ни авиокомпания. След дълги и страшни мъки оперативните и оперативно-тактическите ракети на Българската армия поеха най-накрая към моргата, която в случая изпълнява великотърновският завод „Ивайло“. От средата на август в цеховете на завода оксижените режат на скрап гордостта на войската и страната под благосклонните погледи на американците. Въпреки че самите ракети все още не са унищожени, съпътстващата ги техника става на парчета, а това ги прави на практика небоеспособни. Та с ракетите всичко тръгна по вода. Режем ги по график, трошим ги по план, та да успеем до заветния 30 октомври. Всичко щеше да е прекрасно, ако изведнъж умниците от БАН не откриха, че унищожаването на двигателите на СС-23 е опасно за хората и природата. И се почна едно мислене – не ти е работа. Седмици наред в Министерството на отбраната заседават учени, военни, еколози и мислят как да се разправят бързо и безопасно с проблемните двигатели. Ако толкова дълго мислехме по някои други проблеми на държавата, досега много работи можеха да изглеждат по друг начин. В крайна сметка изглежда, че ще унищожаваме двигателите по водния метод. Преведено на нормален език, това означава, че двигателите ще бъдат подложени на въздействието на струя вода под силно налягане, която буквално ще размие съдържимото в тях опасно гориво. Работата обаче може да излезе доста солено на държавата, тъй като подобни установки има само в няколко страни в света, между които Русия, Словакия и САЩ. Така или иначе, управляващите ще имат два варианта: или да внесат подобна установка, която струва към 500 000 долара, или да изпратят двигателите в чужбина за унищожение. Преди време обаче от Министерство на отбраната заявиха, че има пречки от международноправен характер за износ на двигателите. Както казваше веселото човече от „Минута е много“: „Ами сега“!
В самия край на ракетната сага военното министерство се сети, че може да спечели сърцата и душите на хората, разтревожени от ликвидирането на ракетите близо до домовете им, и да спретне една пропагандна кампания. За тази цел бе издадена брошура, в която пише, че покрай всичко друго ликвидирането на ракетните комплекси се налагало, защото България не смятала съседните си държави за врагове и че нямало непосредствена военна заплаха за държавата.
Тъй като въпросната брошура е издание на МО, следователно тя отразява официалната държавна позиция, че държавната политика се строи на факта, че България няма врагове.
„Това е най-голямата глупост, произнасяна някога от министър на Нейно Величество“, е казал по повод едно предложение британския премиер Уинстън Чърчил. Ако България е станала най-миролюбивата държава на света и цялата Ј политика – вътрешна и външна – е проникната от дух на алтруизъм, то тогава не е съвсем ясно защо въобще Ј са нужни Въоръжени сили.
В самия край на месеца след дълго мълчание българските бандити припомниха за съществуването си. При това по-доста категоричен начин – с три престрелки за два дни. За късмет на гърмяните, тези, дето ги гърмяха, се оказаха пишман-стрелци. Много интересна обаче се оказа реакцията на управляващи и опозиция. Според първите нищо особено не става – бандитите си се гърмят, защото това им е работата. Според дясната и лявата опозиция има разпад на държавността, защото престъпниците нямали респект към закона. Измъкнатите от лятната летаргия политици се разтичаха по срещи, за да трупат актив пред избирателя. Главният борец с престъпността Бойко Борисов го даваха през пет минути по телевизията. Но най-главния отговорник за спокойствието на гражданите – вътрешният министър Георги Петканов, липсваше тотално от сцената. Докато в София се пуцаха посред бял ден по централните улици, Петканов като едно водно духче от германските приказки се плицикал в топлото море край Несебър. Поне така твърдят злите езици. Факт е обаче, че Петканов не бе на мястото си, когато трябваше. Разбира се, управляващите твърдяха, че не било негова работа да гони бандитите, с това се справял добре и Борисов. Ами каква е тогава ползата от Петканов за МВР? Освен Петканов от сцената липсваше още едно лице – началникът на Борисов и на МВР-шефа, премиерът Симеон Сакскобургготски. Той уреждал в Испания сватбата на дъщеря си. На това по улиците му викат пълен непукизъм.
