ПЪТНИТЕ БЕЛЕЖНИЦИ ИЗПИСАНИ ИЗ ЕВРОПА

0
199

Кристиян де Бри е икономист, преподавател, бивш редактор в “Льо Монд Дипломатик”. Основател на Центъра за наблюдение на глобализацията /Observatoire de la Mondialisation/.
Центърът е създаден през 1996 г. и обединява икономисти, изследователи, журналисти и синдикалисти, ангажирани в критичното проучване на глобализацията на икономиката. Центърът анализира нарастващите политически щети, следствие на глобализацията: разрива на социалната интеграция; заплахата за правовия ред; отслаб ването на политиката, доминирана от всякакъв род екстремизъм. Той предоставя критична информация, позволяваща да бъдат разбрани механизмите на институциите, чиято непрозрачност е препятствие пред демокрацията.

Преминал от шест на двадесет и пет члена, Европейският съюз среща трудности, за да изрази съдбовната си общност, която би го узаконила.
Авторите на преамбюла на бъдещата конституция обявяват “убеждението си, че европейските народи, като продължават да се гордеят със своята идентичност и националната си история, са решени (…) да изковат общата си съдба”. Но може ли да бъде обоснован съюз без да се позовава върху обща колективна памет? Може ли всяка страна да запази етноцентрична визия на миналото и да увековечава култа към герои били често пъти палачи (Наполеон) или жертви (Жана д’Арк) на съседни страни? Как в европейското пространство, по паметните места посещавани от милиони хора, се развива историята?

Кристиан дьо Бри

Тръгналият, за да види, обикаля като анонимен и любопитен турист-новак градовете (1) на няколко страни на Европейския съюз и при всеки етап възниква въпросът: Как се разказва историята на Европа на европейците? Музеите, палатите, замъците, църквите, монументите, мемориалите са толкова многобройни, че налагат произволен или пристрастен избор. Веднъж отстранени, музеите посветени на живописта (2) и тези на народните традиции и изкуства, поставени в скоби, трябва да се търсят в долната част на страницата на пътеводителите. Резултатът може да обърка.

***

Крале тирани, надути императори, принцове и владици грабители, кървави диктатори задръстват европейската история със своите вечни териториални, династични, религиозни, национални войни, като народите плащат дан на тяхната воля за мощ. Упоени от слава, те посели из Европа знаците на символичния език на властта, който споделяли: конни статуи и триумфални арки, мраморни лъвове, златни слънца, пламтящи мечове, монументални урни и водоскоци, ужасяващи демони и богове. Нейсе. Продължаваме да кадим благоуханната им памет, като най-отвратителните не са винаги най-лошо обслужваните. В тези замъци и палати, които са свидетелства на опустошителните им мегаломании, преминават неспирни процесии от наследниците на техните жертви. Превъзнасят се бойните им подвизи за сметка на техните съседи, занапред съюзници.

За илюстрация, достатъчни са две места, сред толкова много други: Шьонбрун и Потсдам, при вратите на Виена и на Берлин. Първото – лятна резиденция на Хабсбургите от 1700 до 1918 г., представена ни е едновременно като “символ на величието на имперска Австрия” и като “чаровна местност със симпатичен семеен аспект. В нейните 1440 стаи и огромния й бароков парк, изредили се от Йосиф I до Карл I, отминавайки Мария-Тереза, Йосиф Втори и все неумиращия Франц-Йосиф (царувал 68 години), потомства от деспоти (3), са запаметили за нас привързаността им към живописта и градинарството, вкуса им към семейните тържества или спокойна медитация.

Потсдам, столица на пруските крале, бил построен изцяло през XVII век върху ловните полета на Хохенцолерите… Ужасяваща фамилия на грабители, като се започне от Фридрих I, кралят сержант, и се стигне до Вилхелм Втори, касапинът на войната от 14-18 г. И за да се възхищаваме, ни представят град “украсен” от “великия крал” Фридрих Втори, “покровител на изкуствата и литературата”, построил тук двореца Сан-Суси “скъпоценното бижу на германския рококо”, където той приемал своите “приятели философи и учени”. Потънал е в мълчание сприхавият, войнстващ и безскрупулен принц, обезкървил народа си, насилствено впрегнат в грабителски войни.

***

Парадоксално е, но скандинавските монархии понякога са по-прозорливи по отношение на кралското си минало от германските републики. Както е известно “религията, това е войната”. Тридесетгодишната, разкъсала Европа от 1618 до 1648 г., бе един пароксизъм от омраза и кланета, поднасяни за “най-великата слава на Бога”. Един от палачите на епохата, шведският крал-протестант Густав Адолф, воювал в името на небесната вяра срещу католическия си братовчед Сигизмунд Полски, обаче в услуга на съвсем земни амбиции, накарал незабавно да бъде построен огромен военен кораб “Ваза” (Vasa). Той бил предназначен за украшение на флотата му. Неговите куртизани го претоварили и по отношение на височината, и по броя на пушки дотам, че той потънал още при първото си отплаване едва изминал стотина метра. Било 16 август 1628 г.,

В страна, където от викингите насам морското привличане и наука са едва ли не втора природа, епизодът не бе чак толкова славен. Някои биха побързали да го забравят, но не и шведите. Капризът погълнал цяло състояние. Необходимо било второ състояние, за да бъде той изтеглен от тинята триста и тридесет и три години по-късно. Корабът бил възстановен в първоначалния си вид в Стокхолмския музей, носещ неговото име. Не за да бъдат доказани техническите подвизи на спасителите, или пък да бъдат предоставени на любопитните великолепията му като единствен по рода си кораб. Просто използван бил случаят да бъде разказано за епохата: отговорността, на оказалите се некомпетентни монарх и неговото обкръжение; жизнените условия на моряците в сравнение с тези на тяхното началство, налаганите варварски наказания, опустошенията на войната, когато две трети от воюващите не са се завръщали у дома си, една трета, умираща по бойните полета, а другата – от рани и болести; прибягването до наемни убийци без вяра и закон – французи, шотландци и германци; изправителният дом за дезертирали деца и юнги, изпращани на каторга на остров Ридархолмен.

***

24 юли 1943 г.: върховният шеф на авиацията маршал Харис, главнокомандващ на Bomber Command на Royal Air Force (RAF) (бомбардировачите на Кралските въздушни линии), с прякор Бомбър Харис, протеже на Уинстън Чърчил, насочи към Хамбург, вторият град и главно пристанище на Германия, първата сразяваща по ужаса си бомбардировка. Операцията, кръстена “Гомор” (по името на библейския град, разрушен от небесния огън) продължила десет дни, причинила 55 000 убити сред цивилните и сринала до основи половината от града. От по 300 до 1000 бомбардировача, американски – денем и британски – нощем, на последователни вълни, са пуснали хиляди тона запалителни форфорни бомби, оръжия за масово поразяване, предизвикващи ветрове от по 300 км в час. Температурите стигат до 1000о. Огненият ураган, първият от войната, подпалва уличния асфалт, издига във въздуха коли и изкоренени дървета, нахлува в убежищата, изгаряйки живи тези, които са се укрили там, подгрява до предел водата по градските канали, където някои потърсили спасението си.
Да се пречупи моралът и съпротивителният дух на германското цивилно население чрез масивни нецеленасочени бомбардировки над 60 главни градски зони – такъв бе припознатият от съюзническите “терористи” прицел, който щял да сложи по-бърз край на войната. Въпреки явния провал на тази стратегия, довела по-скоро да обратния ефект, тя упорито ще бъде преследвана до края, без някога главните й изпълнители , считани за герои да са го признавали. В навечерието на германската капитулация, на 13 и 14 февруари 1945 г., Дрезден и неговите културни богатства, последен пощаден град без военно значение, пренаселен с десетки хиляди бежанци, бе унищожен под потоп от бомби и тайфун от пламя, причинили 100 хиляди убити.

Нито един мемориал не напомня страданията на жителите на Хамбург, с изключение на Свети Никола (игнориран от пътеводителите), едно ограничено пространство, заровено в подножието на катедралата, където плахо се споменава драмата. На изявеното пред пазителя на тези места учудване от тази настойчива германска автоцензура, 60 години по-късно, върху собствените жертви на военните престъпления, получаваме следния отговор: старият човек, бил дете когато видял от километри разстояние как гори градът, където загинали членове на неговото семейство, ни доверява: “Вижте господине, не можем. Колективно сме отговорни за смъртта на 25 милиона съветски граждани, една пета част от полското население, 6 милиона евреи. Би било неприлично… да говорим за нашите нещастия…”

Привкусът на това поведение се усеща вече в Берлин, където вълнуващият музей, разказващ историята от основаването й през 1237 г. до наши дни, е забележително дискретен по отношение на унищожителните бомбардировки на съюзниците и превземането на града от Съветските войски под огнения потоп, причинил цивилни жертви, смазани под руините. Селективна памет – в столицата безброй места свидетелстват за волята на германците да не бягат от нацисткото си минало, като се почне от Мемориала на Холокоста и се стигне до този концентрационния лагер от Заксенхаузен, открит през 1961 г. в Ораниенбург. Тук са загинали сто хиляди депортирани. Следва мемориалът на Аутодафе, напомнящ за нощта през 1933 г., когато били изгорени 20 000 книги на Бебелплац, този на гонението на Ванзее, за мястото, където се е състояла конференцията от януари 1942 г., програмирала “крайното решение”… Или откритият наскоро внушителен еврейски музей, както и постоянната изложба за Гестапо, която в близко бъдеще ще бъде превърната в музей-информационен център за нацистката репресия.
Дали ще видим някой ден в европейските страни, отговорните за унищожаването на индианци в Америка, търговията и робията на африкански негри, колониалните преследвания – т.е. на почти всички да бъдат издигнати “мемориали” за “белия терор?”.

***

Добродушна атмосфера в Краков на Пазарния площад, близо до халите на платовете; седнали по терасите на кафенетата или разхождащи се семейно, с малки знамена в ръка, проследяват с поглед преминаващото в безредие и донякъде смешно за тези места – разнобойно дефилиране, начело с фанфари. Празникът е национален: този на Конституцията. Не на тази, която е в сила, а на най-първата в Европа, тази от 3 май 1791 г., когато най-сетне законността побеждава произвола. Приятно изненадва една страна да чества победата на правото, а не тази на армиите срещу своите съседи. Фактът, че това е Полша, придобива друго значение. Четири години по-късно, тя изгубва независимостта си, жертва на ново разделение, преди да бъде разпокъсана от мощните си съседи: Австрия, Прусия, Русия. За да я намери отново (нека се абстрахираме от периода 1918 – 1939 г.), за което ще й бъдат необходими два века, наситени с въстания, въоръжена борба, съпротива, пасивна или активна, срещу окупатора. И разбира се с цената на милиони жертви (6 милиона по време на Втората световна война)… Преди да се приобщи, с половин уста, към Европейския съюз. Народ, надживял толкова опити за унищожение, заслужава да бъде посрещнат с “Добре дошъл”.

***

Тържествената голяма кръгла зала, открита на р. Мьоз (Мозел), седалище на Камарата на правителствения съвет на провинцията Лимбург, където на 7 януари 1992 г. бе подписан договорът от Маастрич, не привлича тълпи. Човек може сам и свободно да пресече тези места без да получи друга информация освен тази, която ви предоставят с удоволствие… върху функционирането на местното правителство. Договорът? Какъв договор? Един от най-оспорваните етапи на европейското изграждане не оставя след себе си никакви неизлечими следи в паметта на тук живущите. Скътаният градски център, изцяло подновен, екипиран от обновени сгради и добре сресани градини, изпълнен с луксозни бутици, очаква посетители от друг вид. Без много да се задълбочава в миналото си, все пак наситено с не малко история. Вярно е, че след испанците, и французите не са оставили много добри спомени. Обсаден през 1693 г. от войските на Лудвиг XIV, със загиналия тук гасконски капитан Д’Артанян, градът бе отново превзет от тези на Лудвиг XV през 1748 г., след битка, причинила 8000 убити. Присъединен е към кралството, след това анексиран от Републиката и от Империята до 1815 г. Последва и посещението на президента Франсоа Митеран и усилените преговори довели до договора.

***

От XVIII до XX век Европа построи своята индустриална мощ върху въглищата, основен енергиен източник, преди да бъде той “свален от власт” от петрола и преди да спре експлоатирането на повечето въглищни басейни (започнало осем века преди това). Такъв е случаят с мината Блени в Белгия, близо до Лиеж, закрита през 1981 г. и превърната в индустриална археология, където бивши миньори упътват посетителите. Тук, както и навсякъде другаде, се експлоатират не само въглищата. Първо и най-вече “черните мутри”, исторически образи на работническото битие.

Експлоатация свирепа, напомняща едва ли не робовладелството, един невъобразим по своята жестокост труд на десетки, дори стотици метри под земята, сред тревожния полумрак, наситен със задушаващ прах, горещина или влага, страхотният шум на вагонетките, пробивните въздушни пистолети и компресори, оскъдността на значими рудни жили, постоянните рискове от срутване, наводнение, задушаване или гризу, и почти придобита увереност от бавна смърт, вследствие на силикоза преди навършване на 50 години.
Дневна и нощна работа, на екипи по осем часа, зле платена, в зависимост от извадения тон в полза на работодателя, непрекъснато загрижен да увеличава ритъма и отнасящ се с пренебрежение към вземане на предпазни мерки за сигурност предвид злополука или катастрофа. Преди да настъпи доскорошният напредък на механизирането, който видоизмени трудовите им условия, векове наред цели поколения миньори са преминали през този почти нечовешки труд, чието единствено достойнство бе несравнимата , изкована от самия него солидарност. Можем да си представим съдбата на най-слабите. Като се почне от децата, миньори в двоен смисъл, дълго време предпочитани, заради способността им да се промъкват през тесните процепи както и при изсичане на жили, и заплащани в съответствие със своя ръст.

В Блени, едва през 1940 г. спряха да използват десетгодишни деца, като границата бе прехвърлена на 14 г… Прибягна се до работници-емигранти, едва можещи да защитят интересите си, най-първо поляци в началото на XIX в., след това дойде реда на испанци, турци, унгарци, гърци…, за да се стигне най-сетне до италианците, след 1945 г. Четиридесет и пет хиляди от тях бяха цинично продадени от тяхното правителство на белгийската държава след войната, по силата на обменен договор “въглища срещу човешка плът”: в замяна на доставка на въглища на неговата страна, италианският работник-емигрант се задължаваше, чрез подписване на петгодишен договор, да работи в белгийска мина срещу слабо възнаграждение при осигурени храна и жилище в отвратителните бараки току що освободени от германските пленници. Преди изграждането на т. нар. безгранична Европа, работниците-емигранти се движеха по-лесно от капиталите. От тогава насам положението се преобърна.

***

Музей на работническата класа? Пролетариатът, тази историческа забележителност, следователно бил изчезнал неусетно преди буржоазията? Едно посещение се налага. Става дума за Копенхаген. То не можеше да стане другаде освен в най-напредналата в социално отношение страна. Вкаменен Ленин, застанал на вратата, упътвайки редките любопитни с протегнатата си ръка към входа. Следва педагогически и прагматичен пробег върху еволюцията на начина на живот на датските работници от изначалния до наши дни. Показано е всичко, вкл. и постепенното подобряване на жилищните условия, възстановени в естествените им размери. Тук може да се научи за селското масово преселване, физиологичната крайна мизерия на младите работници, освободени от военна служба вследствие на туберкулоза или рахит, за синдикалните борби, конфликтните дебати между реформисти и революционери, за завоеванията на социал-демокрацията, намираща се на власт от 1924 г.

Особено внимание е отделено на еволюцията на правата на жените, на труда на докерите, наемани през 20-те години на екипи от по седем души, заплащани според тон преноси (300 чувала по 100 кг дневно при пробег от 50 км). Следва съпротивата срещу въвеждането на сделно-разделното заплащане в индустрията през 1950 г. и увеличаването на трудовите злополуки, вследствие на надпреварването в производителността на труда, отказът на работническата младеж от 60-те години да възприеме американския производствен модел “винаги по-добре и по-бързо”, скорошните измествания другаде на производствените единици и прибягването до труда на югославски, турски, пакистански емигранти, с оглед да бъде избегнато плащането на заплати на по-високи нива и на социална защита.

В заключение: Ако работодателите призовават пролетарии от другаде или отиват да ги експлоатират на място, то датски кандидати вече няма. Може би, но за колко време? Музеят рискува да остарее преди да бъде открит този на капиталистическата буржоазия.

***

Кристоф Плантен, калвинист от областта Турем (Франция), избягал от религиозните преследвания и установил се в гр. Анверс (Холандия) през 1950 г. Захваща се с една от най-големите авантюри на епохата: печатането. Основава печатарска фирма с название “Златен компас”. Тя разполагала с изтънченото умение на най-добрите занаятчии, с металолеярна за матрици, букви и щемпели, устройства за подреждане на буквени каси за съставителите, зала за пресите и наборни дъски за типографите, стая за коректорите и бутика-книжарница, в която са афиширани списъка на учебниците и индекса на забранените книги. Печатницата умножава своите типографски удачи, сред които Библията на пет езика, която й осигурява богатство и известност по цяла Европа. Отворена за новия дух на Ренесанса, тя развива дейността си между религиозните трудове (по силата на епохата), научни (ботаника, астрономия, медицина…), литературни (сред които Орландо Фуриозо на Аристотел), музикални партитури.

В края на живота си, той (Плантен – б.м.) ще бъде настигнат от мълниите на крайно-католическия испански крал Филип Втори, възложил на Албийския херцог, масов убиец и психопат, да накаже града за излишната му толерантност, преди да наложи безмилостна цензура, забраняваща отпечатването на друга книга освен набожна. Лавирайки и предоставяйки залози на господстващото невежество, фирмата Плантен избягва разрушаването преди да бъде поета от зет му, Балтазар Моретус, употребил силите си, за да поеме факела на познанието. Същият развива между другото картографското печатане и използва талантите на своя приятел Рубенс като илюстратор на книгите.

Приключението продължило цели три века. Останала непокътната фирмата подслонява днес музея Плантен-Моретус. Свидетелство за културна, артистична и научна Европа, желаеща да бъде лишена от династични, национални или религиозни граници. И за да ни припомня как монаси-майстори на цветна илюстрация, архитекти-строители, художници, музиканти, писатели, философи и учени обикалят континента от средните векове насам.

Общата памет на европейските народи не трябва да се търси по култовите места на тези, които са го потискали, а там където се разказва историята на социалното им съществуване, на скритите им страдания, на борбите им за свобода и справедливост.
Случайно ли е, че първите са по-многобройни от вторите?

Le Monde Diplomatique, aout., 2003
Превод Вера Маринова

1/ Мюнхен, Залзбург, Виена, Братислава, Краков, Прага, Берлин, Копенхаген, Стокхолм, Осло, Гьотеборг, Хамбург, Маастрич, Лиеж, Анверс.
2/ Има от тях незабравими: Пинакотеката в Мюнхен, Кунстхисторише и Леополд Музеум във Виена, Гемелд и Националгалери в Берлин, Щатенс Музеум оф Кунст в Копенхаген, Мюнш Музеет в Осло, Кралският музей на изобразителните изкуства в Анверс, сред множество други.
3/ Сред които и Наполеон, който е пребивавал там през 1805 и 1809 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук