ДОСТОЛЕПИЕТО НА СЛОВОТО

0
159

Проф. д-р Исак Паси навърши 75 години

Исак Паси е пловдивчанин, но значителната част от живота му мина в столицата, в Софийския университет “Климент Охридски”, катедрата “Логика, етика и естетика”, която в определен период от време оглавяваше.
Преподаваше на студентите от специалността философия. Остана там близо 40 години. Помня го още от началото на 60-те, малко след като бе назначен. Аудиториите, в които четеше лекциите си, като правило, бяха винаги препълнени. Така, както не се случва чак толкова често на стотици други преподаватели. Идваха хора от по-долни и по-горни курсове, от какви ли не специалности, от други факултети и от други висши учебни заведения.

Още по онова време името му започна да се превръща в легенда. В еталон за ерудираност, блясък, финес, достолепие, изисканост. Година след година той усъвършенстваше изключителното си майсторство на преподаване. Всички го обичаха и му се възторгваха. През годините не чух никой да каже за него нещо негативно, “снизяващо”. Разбира се, в печата се появиха и нападки по негов адрес (особено отвратителни бяха тези на един академик, високопоставен партиен функционер, когото днес малцина помнят и чийто залез е очевидно необратим). Но тези атаки скоро отшумяваха, защото бяха показно мерзки и извъннаучни.

С естетика през изтеклия половин век у нас се занимаваха немалко хора. Днес имената на почти всички вече не се споменават никъде. Забравени са. Приживе и пост мортем. Вероятно не съвсем безоснователно.
Исак Паси съхрани уважението на своите многобройни почитатели с фанатичната си преданост към знанието, словото, класиката. Докато другите се надпреварваха в какви ли не кариеристични боричкания, той заложи на световните шедьоври, на великото, на вечното. И това го опази от всички заплахи да стане поредна, банална жертва на конюнктурата! И придаде на самия него мащаб, сила, убедителност. В творческото общуване с Шекспир и Бердяев, с Бокачо и Унамуно, с Ортега и Гасет и Волтер, с Шилер и Монтен, с Балзак и Паскал, със Сервантес и Лихтенберг, с Вовнарг и Винкелман, с Шамфьор и Ницше, с Киркегор и Кант, с Лесинг и Гьоте, с Хегел и Баумгартен, с Шопенхауер и В. Розанов, с Л. Н. Толстой и Д. Мережковски, с Л. Шестов и В. Соловьов, със С. Франк и А. Лосев, с Г. Льобон и А. Бергсон, плюс десетки още велики мъже на науката и изкуството, той даде на българина високата мярка на истинския вкус, на финия усет за изящното, на естетическата радост от безсмъртните художествени, философски, естетически ценности.

Благодарение на него нашенецът за пръв път узна имената на мнозина мислители, а за онези, за които знаеше пределно малко или нищо, научи изобилно много. Пак благодарение на неговите усилия самото българско слово зазвуча “проветрено”, внушително, респектиращо. Направи дори онова, което изглеждаше немислимо: придаде блясък и достолепие на културния ни език с всичко, което сътвори, избра за нас, редактира, организира издаването, често преодолявайки изглеждащи непреодолими пречки, но преди всичко зарадва ценителите си със своите философски есета.
Защото, казвал съм го и друг път, той издигна литературното и особено философското есе до непозната у нас висота, изравни го с европейските и световните еталони. Строго погледнато, Исак Паси е не просто първомайсторът на това есе в нашата книжнина, а автор без почти никаква конкуренция в тази област.

Няколко поколения млади хора минаха “през ръцете му” и всеки от тях отнесе от Алма матер чувство за безмерна възхита, благодарност, надежди. Пишещият тези редове е един от тях!
Исак Паси е не само значителен, достоен учен, но и преди всичко голям писател. И при най-добро желание просто няма кого да поставиш край него.

Неговият личен морал е завидно висок. Никога, никому, с нищо не е навредил, както се случва достатъчно често с немалко квазиучени и пишман-преподаватели. Напротив, помагаше на много и много млади хора да определят посоката на своето развитие, да намерят не друг, а тъкмо своя път, да си изградят самочувствие, да станат научни сътрудници, асистенти, доценти, професори. Не веднъж е споделял пред мен: винаги, когато мога да направя някому добро, не пропускам случай да го сторя. Правеше го неизменно безкористно и винаги с нескрито удоволствие.

Да, Паси е един високодостоен човек. Абсолютно чужд на конюнктурата и лекокрилото лакейско присламчване към силните на деня, на кариерата “на всяка цена” и слугинската всеготовност, той постигна максимума, за който може да мечтае всеки занимаващ се със знание, който твори и изпитва удоволствие да живее. Бях силно впечатлен, когато преди месеци една нападната в медиите високопоставена персона се защити в интервю, не на последно място позовавайки се на това, че била… студентка на самия Исак Паси. В тази посока имаше още няколко симптоматични случая: учил си при Паси, ерго – ти си “специалист извън всяко съмнение”, подготвен, порядъчен, отговорен.

Като че ли всичко у него е пределно изискано, рафинирано, достойно. Той направи достатъчно много за естетиката и без съмнение тъкмо нашата естетическа наука получи за пръв път – с неговата пряка помощ и благословия – правото да се брои за сериозна област на знанието.

Исак Паси винаги е бил свръхакадемичен, ала не и “сухар”. Напротив, в непосредствения контакт е изобретателно остроумен, забавно “несериозен”, нонконформистично смел, без разбира се да е склонен да “засегне” грубо някого за нещо. С него е същинско удоволствие да се разговаря. Да се разчита на този изключителен човек освен голяма чест е и стопроцентова сигурност. Обещае ли – прави, каже ли – става, уважава ли някого – дори ако е много зает (а той винаги е зает), ще намери време и начин да му “даде рамо”.
Пазя като скъп дар всяка от десетките му книги (практически всичките), които ми е подарявал през десетилетията. Автографите са неизменно мили, затрогващи, нерядко – шеговити: на едно от изданията на “Метафората”: “На… с най-хубаво чувство (не е метафора!)”; “Проблеми, хора, спомени”: “На моя много стар приятел… – с пожелание за Кандидов оптимизъм!”; “Немска класическа естетика”: “На… – приятеля, истинския!” И пр.

Преди близо две десетилетия замина за Монреал на поредния световен конгрес по естетика. Получих картичка: “Поздрави от Х-та световна естетическа говорилня. Много думи, много нещо, брей. Но такъв е курсът на златото. Прелиташ един океан, едва не се удавяш в друг – от слова… Нищо, такъв е мъченическият живот човешки!”

От друг световен естетически конгрес ми изпрати картичка до редакцията, в която работех тогава: поздрави от еди къде си; известявам те, че “разгромихме всички наши противници (така им се пада)… Затова проблемата сега е друга: да си запазим част от тях за следващия конгрес”. И пр., и пр.
Честит юбилей, скъпи учителю и приятелю! Бъди жив и здрав, бодър и уверен, за да можеш да се радваш още дълго и дълго на направеното, да създадеш нови оригинални неща, които умният българин неизменно чака от теб! ЧЕСТИТО!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук