София Андреевна, съпругата на Лев Толстой, е родила тринадесет деца. Първороден син е Сергей (1863 – 1946), а първата дъщеря Татяна (1864 – 1946). Нейният “дневник” се появи през есента на 1953 – седем години след смъртта й в Париж (изд.”Паон”), и описва събитията от четири десетилетия (1878 – 1919) до смъртта на майка и. Започнала го е четиринадесетгодишна. Ето какво пише в предговора към първото му издание Андре Мороа: “Познавах добре и много обичах госпожа Толстая Сухотина. Когато се запознах с нея ме обзе нежно и приятно чувство. Тя твърде много приличаше на великия си баща. Имам чувството, че го виждам възкръснал у нея. Великолепният й дневник ми направи силно впечатление. Толкова е смела и честна. Само една дъщеря на Толстой би могла да стигне – от детството и юношеството си – до същината на нещата така директно и смело, както своя баща. Вярата и смъртта, любовта и омразата, дългът, предаността към родината – всичко това е представено от нея дълбоко и страстно. Без съмнение госпожа Толстая – Сухотина е истинска родена писателка, макар да не се смята за такава. В този дневник има толкова вълнуващи страници за Толстой и за майка и, за Ясна поляна и един много интересен епилог към “Война и мир”, който можем да озаглавим “Калинин при Наташа”.
О. Ст.
Един епилог към “Война и мир”
16 февруари 1919
Не мога да повярвам, че болшевишкото разложение може да трае толкова дълго. Всъщност то е на път да се установи тук, в тази прекрасна страна, като че ли за вечни времена. Нашата хубава стара Москва вече не може да се познае – толкова е опустошена от болшевиките. Животът е станал непоносим: цените са направо луди – всичко се намира само на черния пазар, дори най-простите неща.
Преди две седмици продадох няколко шалчета, изработени от мен. Взех малко пари … Един милиционер дойде у нас и каза, че за “незаконна търговия” ще ни изпратят на принудителен труд. Щяла съм да рина сняг на една гара. На моите четиридесет и пет години!…
1 октомври 1919
Ужасни, варварски времена! Сигурно ще избухне гражданска война. Армията на генерал Деникин завзе Курск и стигна до Орел. Дано превземе и този град. Вестниците пишат, че битката била “особено жестока”. Само толкова.
Калинин, председателят на съвета на народните комисари, ще пристигне у нас от Москва. Днес Сергеeнко изтича особено възбуден:
– Знаете ли кой ще дойде да ни види? Самият Калинин! Щял да пристигне с кола чак от Москва.
– Да върви по дяволите! Който иска да го приема! На мен не ми трябва.
Бях чувала, че този другар е доста груб и жесток. Представих си го като млад и нахален лумпен, като повечето болшевики. Беше ми ужасно неприятно, че ще трябва да го приема. Зет ми Оболенски дойде да каже, че Калинин много искал да види стаите на татко и щяло да бъде по-добре да го приема аз отколкото секретарят Сергеенко.
На гарата видях Сергеенко и доста непознати. Свитата на другаря Калинин. Самият той ми се видя доста по-различен от представите ми за него. Първоначалното ми впечатление беше не лошо, дори бих казала добро. Имаше лице на добродушен стар селянин. Изглеждаше интелигентен и спокоен. На около четиридесет и пет-петдесет години, възрастта му трудно можеше да се определи. Носеше черна рубашка, отгоре дълга дреха, нещо средно между сако и сюртук и черни кожени ботуши. След него вървеше личната му секретарка, млада жена, която стенографираше и се стремеше да не пропусне нещо от онова, което другарят казваше. И един казак, ужасно противен и прост, с калпак и обица на ухото. Освен това комисарят на Тула и още един мъж.
Калинин веднага започна да задава въпроси и да изучава доста прилежно всичко. Държеше се доста скромно и прилично и веднага ме спечели. Един добър и интелигентен селянин, който предразполагаше и будеше доверие. Внимателно разгледа косата на баща ми и накрая запита защо е толкова голяма.
– При нас – отвърнах му аз – всички коси са такива, големи.
– А по нашия край, в Тверска губерния, косите са доста по-къси и по-закривени. Миналото лято косих в моето родно село.
После седнахме да пием чай. Помолиха ме да се фотографирам с него за спомен, но аз отказах. Всички от Ясна поляна се събраха около масата. Отначало разговорът никак не вървеше – притесняваха се от него, не знаеха как да започнат … Но постепенно стана дума за войната. Аз казах, че ако болшевиките следват някакви големи цели, то те не правят нищо друго освен да рушат, да се гаврят с хората, като си служат единствено с насилие. А Калинин спокойно възрази, че болшевиките не следвали “големи цели”, а се борели единствено за установяването на една-единствена класа – на пролетариата, който в скоро време щял да доминира над всички класи в целия свят. И целта им била велика: да дадат на всички хора възможност да се радват на благата, плод на техния труд. За това се борели те.
– И сигурно ще победим. Разбира се, не без усилия. Но след време – рано или по-късно – в целия свят ще бъде така!
– Може би . Но това ще бъде резултат на вашата война. Може би ще постигнете всичко, към което се стремите, но по насилствен път – възразих му аз.
Повторих доста разгорещено, но без да нарушавам добрия тон, всичко, което баща ми казваше за безсмислените войни. Калинин ме репликира, също без да нарушава добрия тон. Разделихме се сърдечно.
– Понякога ми се случва да подписвам и смъртни присъди – сподели той с известно притеснение.
– След като никой не ви принуждава, защо ги подписвате?
– А вие какво бихте направили, ако откриете някоя шпионска организация, която застрашава държавата?
– Не знам. Шефът на правителството сигурно е задължен да подписва смътни присъди, но вие можете да отказвате.
Свитата настояваше Калинин да си тръгне. Той даде заповед да организират събрание със селяните от района. Но много искаше да остане, за да продължи разговора си с мен. На заминаване аз го попитах дали не ми се сърди за нещо.
-А може би аз съм ви разсърдил? Във всеки случай, моля да ме извините. Много ми хареса тук, в Ясна поляна.
Забравих да отбележа, че по време на чая седнах на една масичка, за да довърша въжена подметка (през онова лято бях изплела около дузина въжени сандали). Калинин ме попита какво правя. Обясних му. Снимачният апарат продължаваше да запечатва посещението на високия гост в Ясна поляна и аз трябваше да остана още малко време в това положение.
7 октомври 1919
Потокът хора тук никога не спира. Постоянно пристигат поклонници от всички краища на страната, а и от чужбина, за да видят Ясна поляна, дома и гроба на баща ми.
Вчера цели три часа чакахме другаря Луначарски, председател на Комитета за Ясна поляна, за да пристигне за някакво събрание, но той така и не се появи и събранието не се състоя, макар, че всички други членове бяха тук.
През тези години в Ясна поляна дойдоха стотици, хиляди хора. Забелязах, че онези, които са по-високопоставени, са доста по-нахални. Тези другари не искаха да си чакат реда. Те просто изблъскваха другите, не се съобразяваха с нищо, дори с най-дребните неща. Да, болшевиките мислеха, че всичко им е позволено, че светът трябва да се върти около тях. Докато по-скромните и религиозни хора, макар и да не бяха образовани (всъщност повечето от болшевиките също не бяха образовани), бяха много по-възпитани и по-етични. Просто това бяха хора с друг морал … Истински хора, а не лумпени.
14 октомври 1919
Преди два дни Голденблат и Серебровски (първият е зам.-председател, а вторият – член на комитета за Ясна поляна) дойдоха да видят какво може да се направи за сигурността тук. Преди десетина дни през нощта, пристигнаха група войници и офицери от Червената армия. Трябваше да ги настаним тук, в Ясна поляна! Вдигнаха толкова шум, така изпоцапаха всичко – същински хуни! Помислих си по този повод: възможно ли е тук, в дома на великия Толстой да идват военни, и то такива като тези? Вярно е, че пътник, който почука на вратата ти, особено през нощта, не бива да се отпраща, след като търси подслон, но… Мислех си, как би постъпил Толстой …
На следващия ден сутринта, с ужас видях, че другарите бяха … издигнали червено знаме. Веднага изпратих бележка до командира им. Дойде, без да се бави. Съобщих му, че в качеството си на “пазител на дома музей” (бях отказала заплатата, която ми предложи комитета и нямах официална заповед за длъжността) трябва да знам какво става тук. Подчертах, че Ясна поляна е място преди всичко за поклонение пред гроба на Лев Николаевич Толстой; че сме ги приели през нощта като хора, потърсили подслон, но не мога да приема присъствието им като военни в този дом. Командирът ми отговори, че не са дошли тук по своя воля, а по заповед, което много ме изненада. Той поиска разрешение да останат още два дни. Съгласих се, като го помолих да свали червеното знаме. Той се опита да ми възрази, но аз много твърдо му заявих да побърза да го свали, защото мястото му съвсем не е тук.
След малко червеното знаме бе свалено.
На другия ден Сергеенко се завърна от Тула и страшно се ядоса, че в неговата стая се бяха самонастанили трима червеноармейци, които се натряскали до козирките. Вдигна голям скандал и командирът им веднага ги премести в селото. Останалите се поукротиха – не вдигаха вече такъв голям шум и не крещяха така просташки. Само дето обраха всички ябълки в градината, за което командирът ги наказа. В селото бяха настанени няколкостотин червеноармейци и аз предпочитах тези да останат за известно време в Ясна поляна, за да ни пазят от евентуални набези на другите комунистически диваци, които вършеха невероятни безобразия.
Най-накрая се наложи комитетът за Ясна поляна да свика извънредно събрание и да разгледа “официално” и “отговорно” проблема с червеноармейците. След доста дебати се реши, че мястото им не е тук в дома на Толстой … Решиха да изпратят като свой пратеник до правителството в Москва другаря Високомирски, за да съобщи на Калинин, че в Ясна поляна не бива да влизат воини от Червената армия. Освен това трябваше да се съобщи и на армията на Деникин да избягват атаки близо до тези места.
На следващия ден Сергеенко имаше лекция пред войниците от Червената армия за значението на Лев Николаевич Толстой. Беше ми много интересно да видя как ще реагират и затова отидох да чуя. По едно време ни в клин, ни в ръкав един червен офицер стана от мястото си и започна без всякакво предизвестие да чете един дълъг списък. От 65 имена!
Оказа се, че бяха на елитни московски интелектуалци, току-що зверски убити от болшевиките заради участието им в някакви “заговори против народната власт”. Аз побеснях и станах от мястото си. Да, ужасният червен терор вече започваше и сигурно нямаше скоро да приключи. В същото време само на половин километър от тук, в така обичаната от писателя гора Заказ почиваше неговото тяло …
Превод от руски
Огнян Стамболиев
