АБИТУРИЕНТИ

0
172

Родена на 4.03.1987 г. в гр.София.Ученичка е в 9-а Френска езикова гимназия “Алфонс дьо Ламартин” 10-и клас. Увлича се по литература, история и изучава с усърдие чужди езици.Предпочита поезия, особено руска и френска. Любими поети: Блок, Пушкин,Есенин, Пол Верлен . Привличат я пътуванията и класическата музика. Мечтае да учи в Париж.

Бяха насядали по стълбите пред гимназията. приличаха на лястовици, накацали по телеграфните жици преди да отлетят на юг. Забързани за работа минувачи ги гледаха с любопитство. Изглеждаха странно в ранното делнично утро. Роклите с голи гърбове стояха неестествено на още детските рамене; до подутите боси крака лежаха обувките с високи и тънки като игли токчета.

Нима това бяха същите момчета и момичета, които гледах снощи с малко завист, че вече за тях беше свършило това “училище-мъчилище” и че бяха свободни и безгрижни?
Ето го момичето, което събираше погледите на всички момчета, облечено като истинска Кармен… Но къде бяха изчезнали усмивката й и пламъчето в очите й, нали имаше писмо, че е приета в Париж – лелеяната мечта за всеки ученик от Френската? Дори и червената роза в косите й беше клюмнала, останала само с няколко листенца. На стъпалото встрани, без папионка, с намачкан фрак, стиснало колене стоеше момчето, което щеше да учи архитектура в Гренобъл. нямаше и следа от предишния смях, когато камери и светкавици запечатвах този тъй-очакван миг… До него в сив костюм, но с перчем паднал ниско на очите, без помен от старателно намазания гел, беше високото момче, което мечтаеше да учи в Ница. Съучениците му се шегуваха, че всички ще му ходят на гости лятото, да му мисли как ще го посреща.

Умората от дискотеката не можеше да се скрие, но никой не си тръгваше, чакаха единадесетите класове, за да спазят традицията – предаваха на тях щафетата. Те щяха да заемат местата им в гимназията.

Но защо беше тая тъга в очите им, нали повечето от тях щяха да “избягат”. Тук просто не виждаха бъдещето си!
Стоях на отсрещния тротоар, до светофара и нещо бодна сърцето ми: бяха точно като лястовичките, които преди да отлетят на юг, кръжат дълго около гнездата си. Колкото и да бяха копнели за този миг, сега разбираха с болка, че никога повече нямаше да се чакат пред Френската, нямаше да сядат на тези стълби в очакване на момичето или момчето, което харесваха, разбира се от другия клас… Какво щеше да им даде онова далечното, мечтаното, неизвестното. Чужда страна, непознати и чужди хора, чужд език, чуждо, чуждо…
Качих се по стълбите бавно, страхувайки се да не наруша тази тишина и този унес на последните им ученически минути.

От утре те щяха да бъдат големи…

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук