ГЕОРГИ ПАВЛОВ – ПАВЛЕТО ИЛИ ЧУДОТО В БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО

0
204

Есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката “Странни знаци” (изд. к. “Перун”, 1994 г.) и есеистично-документалната “Поздравете всички от мен” (книга за Ламар), спечелила конкурса “Сто книги” на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. (изд. “Анубис”, 1997 г.) Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.

Възможно е заглавието да се повтаря с някое, възможно е да напомня друго. Може да ни навява други времена, може даже да дъхти на нещо, което е витаело в обиталищата на една по-отдавнашна раса хора сред артистичния свят. За ония от следдебеляновското време. Само, че на нашия поет ще му е твърде трудно като автора на “Разблудната царкиня”, в момент на екзалтация да скочи от прозореца на улицата. Не защото не е в ранна младост и не притежава леснината на екзалтацията, не е и за това, защото от петдесет години живее на покрива на една седеметажна сграда в центъра на столицата и в залисия си приказва с гълъби и котки, а и с къделените облаци, не е и за това, че на трите му статива сред огромното резедаво ателие чакат довършване четири картини (за едната няма статив), не е и … много “не е” няма да изчерпят причините, поради които той ще си остане завинаги тук. Той просто се страхува да слезе със стария ръждясал асансьор на шумната улица поради една вече твърде осъзната скромност, на която пречи преголямата известност и людското любопитство, телевизията, мълвата, предположенията, завистливата клюка, благородната лъжа и, все пак, неизвестното в известното за него. Шегаджия сред шегаджии, зъл добряк сред умни и талантлива хора, лекомислен и търпелив сред пасмина от маниаци и лаици, отстъпчив и безсилен пред страданието и слабостта на хората, той се сили да бъде незабелязан и отминат някак. Защото слезеш ли на улицата, спомените стават по-осезателни. Вървиш си по “Раковска” и ето ти пред тебе превит одве почти столетник, учителят му по рисуване в гимназията във Фердинанд.*
– Чакай, момчето ми, чакай, да ти кажа, че тогава, като седеше на първия чин, повече виждах дангалаците от задните чинове, аз тебе си те знаех, без да те гледам, че добре ти върви рисунката. И съм запазил нещо, нося ти ги, да си ги видиш …

Гледаш ги и двамата кажи речи на една възраст, библейска, иди че не се плаши от годините.
Или от някоя пряка изскача Революцията (става дума за един чипровски общественик, който като хайгър кръстосва България да търси ония хора, които ще направят от Чипровци културната столица на родината. Така си мечтае човекът. Музей на килимите, музей на картините на нашия поет, музей на … много музеи) :
– Павле, от кога те търся, трябва да опишеш за историята на наща революция случката в полицията, когато те бесеха на въже с главата надолу, налагаха те с тояги, а после те намери един добър човек в полицейското мазе и ти разряза червена диня да си разквасиш пресъхналите уста.
Виж, че се появил и Дечко Узунов (Той не знае, че вече го няма Майстора), размятал крачоли на кадифян панталон, с велурена шарена риза, той може на Кристиан Диор за модел да служи, модата да диктува с небрежната си елегантност:
– Павлик, тръгвай с мен, знаеш ли какво хубаво вино има у Емелиян. Ама да минем да вземем и Джон* (Какъв Джон, Дечко как да не знае, че Джон отдавна не е между живите, ама, че късопаметен човек, Сирак Скитник например, беше със счетоводителска памет, пък Дечко …)
Зад Конника на Цар Освободител изкача човек с фотоапарат, тича насреща му:
– Господин Павлов, за вестник “Заря” една снимка, вестникът ни иска да се прочуе, знаеш, заповед имам ….
Трябва да се бяга веднага. Каква ти Заря! Той Владо Василев иска стихове за Златорог, Вутката** го води, та като стигнаха пред вратата му (Нашият автор не е знаел, че при страшния златорожец го водят, назад и беж, подире му Василев.
– Чакайте бе, господин Павлов, вий комунистите не си знаете късмета. Момчешка работа!
Ето го и Жендов между спомените.
Жендов: – Павлик, знам, тежко става, аз знаеш, в Москва с Димитров съм мислил за нашето бъдещо изкуство, а виж сега нещо се обърка, враг ме изкарват, Павлик.
Павлето: – Е, знам, но какво, да хвърлим четките ли? Питам те, ама знам, че няма да направиш това. Ще видиш, че точно Кольо Мирчев ще ни разбере, па ако ще след хиляда години.
Жендов: – Ама да чакаме хилядо години. Ти си луд?
Павлето: – Така е думата, аз съм малко демиург, хо – хо ще видиш че всичко ще се оправи

В ресторант “Прага”. Фурнаджиев и група млади поети. Поучава ги на чашка гроздова и хохочи, клатейки глава като чудат африкански тотем. Павлето сяда, приел поканата, а Фурнаджиев:
– Виж какво, поете, няма да те издам, че си печатал в големия прогресивен вестник “Светлоструй”, обещавам ти, но да ти кажа правото, не си прав, че не искаш да те разкрия, стиховете ти са хубави. А и новите ти, още – по. А кажи нещо на тия голобради обесници.
Павлето отпива и промълвя “Комините изглеждат сини в здрача”, Фурнаджиев се мръщи и ядосва, прави му забележка да не повдига костите на Сашо Вутимски, който сега из неведоми селения оспорва Фред Астер на “степ”, а Павлето му казва, че не може да казва свои стихове, след като има такава поезия, и да не се бои Фурната, той ще обяви кой е авторът на тия стихове, сакън, кой смее да мисли Павлето за плагиатор?

Цяла нощ се разбивали мечове върху паважа, по покривите.
Окъпан, под големия балкон, вятърът тихичко заспал.
Знае ли някой от вас за какво на младини коминът е мечтал?
И аз не знам, но на сутринта, когато беше много тихо,
намериха го мъртъв върху плочника.
Казва им това Павлето и си излиза, уж малко засегнат, че са го прекъснали да се наслади още веднъж, и то пред аудитория от стиховете на своя приятел. Затуй, нека да чуят поне малко от негово стихотворение и да си мислят разни работи. Какви работи? Каквито си щат!

Дявол да го вземе, това време, нещо се обърква – минало, бъдеще, а гледаш, всичкото е настояще. От годините, които е натрупал ли!) Нейде из далечината едно момче се върти край зидовете на училищния двор, търси баща си. Защо в училищния двор ли? Бащата е септемвриец, раздава патрони за четниците си, че откъм Фердинанд идат главорези и чипровската комуна трябва да се защити. Бащата го зърва, оставя сандъка с патрони и го вдига на ръце, после го слага на земята и детето, свалило старо къскетче събира разпилените за битката куршуми. Пак отдалечината изплува една от стаите на Академията. Професор Ганушев: – Господин Павлов, аз не обичам такова изкуство, на което вие сте се отдали, но намирам, че таланта ви е удивителен. Час на професор Митов. Митов: – Господин Павлов, като бях в Париж, имаше един Сезан … пък вече, сам знаете …, ето как трябва да се рисува. Професорът показва върху платното на студента. На вратата се чука. Професорът е подстриганата си глава отваря на запъхтян агент, казва му твърдо: – Тук комунисти няма, господин агент, обирай си крушите. Затваря под носа му и се обръща към студентите: И тъй, господа, вий си мислите, че аз не зная, дето всички сте комунисти, знам, ваша работа, в Париж, когато бях имаше един Сезан…

Първата следдеветосептемврийска манифестация. Най-отзад, след знамената и последния манифестант крачи фашисткият палат Ферешанов. Гледа, по тротоара идва Павлето – педя човек (Ферешанов е почти два метра и има ръка, с която изтегля ръка от ключица с “невинно здрасти” при разпит в полицията.
Палачът: – Господин Павлов, господин Павлов, елате с мен, на новата власт и ние трябва да дадем от силата си.
Павлето е втрещен: – Господи, има ли господ?
Палачът: – Как е студиото ви, Павлов, рисуеш ли, рисуеш ли?
Отминава. (Палачът).
– Хей, Павле, какво правиш, ще паднеш долу бе човек?
Влязъл е Антоний Дяков (Вратата е отворена винаги). Павлето е на прозореца. Гледа далечината.
– Разхождам се, Тони, нали виждаш. Кафето е сварено, налей си едно кафе, сега, да си хвана едно облаче и идвам.
– В картина ли ще го слагаш, Павле?
– Не, в стих, Тони.
Вече е към единадесет през деня. Може и да е през нощта, домакинът на таванското обиталище не знае това, защото за него денят и нощта са едно и също нещо, и въобще какво е това нощ и ден, има картини, облаци, стихове, много спомени, приятели, мисли, мечти, спорове за стихове и картини, за последните събития, научени от вестниците, има и един портрет на Димитър Войнов на стената: Павлето като обитател на покрива, седи прав сред ателието, скръстил ръце на гърдите, заобиколен от четки и стативи, празни рамки, в момент току да произнесе заклинание на демиург:
– И нека да се знае, че изворът на всички изкуства е един!
Следва дълъг разговор за издадената му стихосбирка “Вятър над Огоста”. Сувенирно направена, с негови рисунки. Естествено е да бъде похвалена, но по-важно е това, че се казват верни неща (Нека не казваме кой какво споделя, тук има именити хора, ценители и любители, има и невръстни прощъпулковци, които гледат със зяпнали уста. Нека. А един артист от театъра на словото шепне в здраченото ателие:
Обичам кораба, когато на палубата
слънцето с тънки глезени танцува.

Когато кила реди балади с дървен глас …
И ако по-дълго съпреживяваш с четеца, може би поетиката на тези стихове някъде ще ти се стори старомодна, а веднага в съседство с това усещане, виж, че избухнало нещо неочаквано и ново в стиха, причудливо и толкова неочаквано – тогава всичко е на мястото си, просто личи, че поетът е с коренче, както казва и Павлето за други поети. Това той го казва с възторг за любимите си поети, които никак не са малко, а при това и твърде често с нищо, което да ги сближава помежду им, освен, че са истински и честни. И странно е понякога тази негова склонност непременно да намира и в неособено доброто на една стихосбирка “нещо хубаво”. Но в интерес на истината, – трябва да се признае, че наистина го намира и доказва правото си на застъпничество. Павлето у всекиго и във всичко “намира” поезията. В такива моменти той цитира великия Пабло*: “Аз не търся, аз намирам”.
В стихосбирката на Павлето могат да се видят много намерени неща. И не само, когато е избирал темите, но преди всичко при образността на неговия стих, на неговата мисъл. Образността, която дава особена интонация на този стих, негова, и с мелодика, и с цвят на далечна екзотичност, а същевременно и с близка и скъпа реалност.

Мечтателност ли е само това? Или точността на един авторски портрет, от който ни говори някакъв Янус? Нито едното, нито другото. Лицето на нашия поет е единно. Както и душата. Както е единно слънцето, дъжда, птиците, пътят … Затова в неговите изповеди се чува, вижда, усеща ясно, категорично една цялостност. Цялостност, такава, каквато се е родила – радост, тъга, неизвестно, примамливо, даващо и така нататък. Но никога обещаващо и колебаещо или неясно. Както при истинското приятелство – то не обещава, то се вдава. А това носи риск. Да, но Павлето има отговор и за това в изповедите си – ние нямаме право да казваме, че сме разочаровани от някого или от нещо, тъй като еднолично разполагаме с чувствата си. Ако в нещо допуснем грешка, то тя е наша и на никого другиго. И се разбира, че едно такова смело и безрезервно даване на себе си носи и тъга и … затова сигурно Павлето е преди всичко един тъжен поет. Но, че е поет, от който ние не можем да се разочароваме е също сигурно.

Идва вечерта. Едни от гостите си отиват, други идват. Ще дойде полунощ, ще превали, ще се слее с гласовете, с мислите, с думите, с един свят, дошъл този път от една стихосбирка, дълго леляна в душата. Импресии. Притчи. Митове. Сърдити китари и подскрижени коне. Тихи вечери с баладичен шепот. Живи видения на душата. Нещо ново, незнайно досега за нас. Та нали познаваме Павлето най-вече като художник? Да – на платната си той рисува своите стихове, а в стиховете си слага своите платна. Това е. Но с каква сетивност към света и човешката душа? В какъв поетичен свят? Едва ли може да се отговори, макар, че авторът е общо взето максималист пар екселанс. Не, той не обича да говорят за стиховете му. Радва се, ако ги чува някой да ги говори като свои. Така казва. Надига капандурата и поглежда навън, бяло небе. А е нощ за бели стихове:
Искам да си остана
на моята улица, пълна с котки,
и при моите стари кестени.

При хората…
Няма я улицата. Няма ги хората. Няма ги кестените и котките. От небето долу не се вижда с очи. А с душа.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук