Още помня първата ми и единствена среща с писателя-антифашист Веселин Андреев, превърнал се приживе в легенда. Беше ранен есенен ден на 1979 г. Работех във в. “Септемврийче” и отивах лично да помоля големия творец да сподели свои мисли за наближаващия празник 9-и септември… Вече губех надежда, когато голямата дъбова врата се отвори и в рамката й застана усмихнат поетът, посребрял от годините. Бях го виждала в христоматиите и учебниците по литература и затова вълнението ми бе обяснимо. Той си взе бележки по моята молба и се уговорихме след два дни да получа материала. Отидох в уреченото време. Беше оставил на мое име няколко страници, написани на пишеща машина и върху тях грижливо с красив почерк бе нанасял поправки. С кламер бе прикачено малко листче, на което ми бе написал писъмце: “Драги дечко, дерзайте както изтерзахте мене, иначе ще си загубите работата. Веселин Андреев.” Следваше датата. С отмаляло от радост сърце се прибрах и на другия ден щях да съм на работа и да го предам за публикуване. Но никой не може да предвиди неочакваното. Още същата вечер по спешност постъпих в болница, откъдето излязох след доста месеци… Така написаното от Веселин Андреев не можа да види бял свят цели 24 години. Тези две творби на известния писател поместваме тук.
Н.Д.
Мили мои млади приятели, много ми е трудно да водя тоя разговор с вас. Но трябва…
Понякога ми се струва, че съм живял хиляда години – толкова ми тежат злините, които съм видял в живота си. Злините на фашистите – тия звероподобни, зловещи хора, дето изгаряха домове, избиваха цели семейства… А често се чувствам и много млад, на вашата възраст, и се питам като вас: възможно ли е това? Било ли е наистина? Всичко е толкова безчовечно, че не ми се иска да вярвам на своите очи, на самия себе си… А вие, дори да разберете някои неща, никога няма да можете да почувствате истински тяхната жестокост… Дори си мисля, не е ли по-добре, че не сте виждали отрязани човешки глави – и трябва ли да ви разказваме затова? Да, трябва, трябва да знаете какво сме преживели, за да не ви сполетяват никога такива ужаси…
Пък и нима може те да се скрият? Фашистите се гордееха със своите злодеяния, хвалеха се, сами се погрижиха да се запомни всичко… Тия братски могили, тия паметници, тия паметни плочи, тия петолъчки – те са позора на фашизма – и гордостта на народа ни.
Едно от най-страшните и най-светлите имена в нашата история е Ястребино…
Безчовечно, жестоко, позорно е дори само да огорчиш с нещо едно дете, а пък да убиеш дете – това човек не може и да го помисли. Но фашистките убийци нямаха ни сърце, ни съвест, че избиха ония светлооки, жизнерадостни ястребинчета, повечето недостигнали дори вашата възраст, нали Стойне Калайджийски беше едва седемгодишен… Някои от тях още не знаеха какво е борба, какво е смърт. Някои нямаха дори тая “вина” – да са помагали на партизаните, а палачите ги застреляха само защото бяха деца на партизани или ятаци…
Бяха деца, още бяха съвсем деца – и знаем ли какви щяха да станат? Сега вие четете книгите на повече от двадесет български писатели, които никога нямаше да станат писатели, ако фашистите ги убиеха както ястребинчетата – защото тогава твърде малко или почти нищо не бяха написали. Ценка и Цветанка, Димитринка и Надежда, Иван и Стойне… Може би някой от тях щеше да стане писател. Друг – художник. Трети щеше да композира песни? Или може би щяха да станат прославени герои в мирния съзидателен труд… Колко несправедлива бе тяхната смърт!
И все пак, по-рано или по-късно, справедливостта винаги побеждава. Тия мили момченца и момиченца щяха да останат неизвестни като много български деца, които помагаха на партизаните, щяха да ги знаят само в тяхното село. А децата на Ястребино станаха деца на целия народ. Останаха на своите детски години, а ги знаем като големите герои. Бяха неизвестни, а станаха безсмъртни. Това е на-страшното, най-справедливото наказание на убийците: прокълнатите им имена отдавна са забравени, ако някой някога си ги спомни, то е за да ги прокълне още веднъж.
Децата на Ястребино си остават деца и същевременно все повече растат като герои-мъченици. Те още веднъж ни показват, че не е толкова важно колко ще живееш, а как ще живееш и как ще умреш. Невръстни, крехки, изплашени, смели, те винаги ще ни дават сили – стига да ги помним и да ги чувстваме между нас. Да ги водим с нас. Да живеем с тях…
Вълшебният ден
Нима минаха 40 години?…
Като че беше вчера. Какво говоря – сякаш всичко става пред очите ми, сега…
Възторжените викове “Ура!”, “Да живеят партизаните!”, “Да живее свободата!” гърмяха, сякаш не викаха хора, а ревеше планинска буря. Вдигнатите юмруци се разлюляваха на вълни, на вълни по целия площад. Никога не бих могъл да си представя, че в моя роден градец Пирдоп имало толкова много хора. Защото никога те не бяха се събирали така заедно – и така близки, полудели от радост.
От камиона, потънал в това море, ние размахвахме пушки и автомати, картечарят вдигаше високо леката картечница. Стъпил върху кабината, аз говорех разпалено, сякаш се обръщах към всеки свой съгражданин поотделно и го прегръщах. В тоя ден се говореше много трудно, защото огромната радост стискаше гърлото ми. В тоя ден се говореше и невероятно лесно, защото свободата, в която мнозина дълго не смееха да повярват, беше дошла…
Най-хубавият ден в моя живот. Най-хубавият ден в живота на нашия народ.
А и самият ден, тоя велик ден Девети септември 1944 година, беше незабравимо хубав: слънчев, ласкав, гълъбовосин…
И все още се чудех: наистина ли победихме?
Да, но толкова другари не се върнаха… Да помълчим за тях.
Тръгнахме за София. Камионите вдигаха прах по бялото разровено шосе. Прелитахме с песни през селата. Хората не живееха по домовете си, а по улиците и площадите, трупаха се по пътя ни. Щом забучеха нашите камиони, екваха възгласи: “Ура!”, “Да живеят партизаните!”, “Да живее другарят Георги Димитров!”
Срещу нас се зададе весела кавалерия: деца препускаха коне, яхнали ги на голо, без седла, пляскаха във въздуха с ремъците на юздите, викаха, викаха… Велика беше радостта на децата в тия дни. Те все се навъртаха край нас, посягаха да им дадем оръжия, “да пушнат в небето”, искаха да ги вземем партизани. А като разбраха че това е късно, защото вече сме победили, молеха да станат куриери. Ние наистина ги пращахме по работа, но те си препускаха и ей така – просто защото радостта не ги оставяше на мира. И защото е крайно приятно да летиш на кон, да си мислиш, че си партизански куриер, дори когато не си. И всяко момче тръпнеше от надежда, че първо ще види червеноармеец, първо ще връхлети с коня в селото, първо ще извика: “Идат!”…
Колко много деца ни помагаха в борбата! Деца ни изнасяха хляб. Укриваха ни. Вмъкваха се в дворовете на полицейските участъци, уж да просят хляб, а разузнаваха! Деца ни водеха по непознати пътеки, залъгваха стражарите, докато ние се скрием, какви ли не хитрости измисляха! Деца имаше и в отряда – че нашият Пенко, храбър и мил партизанин си беше дете, колкото и да се опитваше да увеличи годините си. Деца се бореха по цялата наша земя. И си мислех, че една борба става истински голяма, народна, когато я разберат и обикнат и децата – толкова я обикнат, че стават готови да жертват и живота си…
В София се строихме в стегнати редици. Ех, как биехме стъпка по паважа, сякаш искри изскачаха изпод нозете ни! Колко пъти налягали в Балкана, гледахме гъстите светлини и мечтаехме: “Скоро ще влезем и в тебе, София, но само като победители! И ето сега влизаме във фашистката столица, вече наша, наша! И още веднъж изживяваме неизразимата радост от победата! Как да не се радваш – и тук хората хвърляха цветя, впускаха се в редиците ни да прегърнат свой познат, ечаха викове и песни…
Строихме се пред Народния театър. Всички още бяха гладни да слушат – как стигнахме до победата, накъде ще вървим сега? Говори командирът на нашата бригада “Чавдар” Лазар – Добри Джуров, приветства някои от множеството, незнаен почете стихове в наша чест. От Министерството на народната отбрана излезе един генерал и ние ахнахме: тоя другар, бай Коста – Благой Иванов, член на Главния щаб на партизанското движение, до вчера беше при нас в Балкана, а сега – генерал! Той братски прегърна всекиго – като в планината.
После софиянци подхванаха хоро, грабнаха ни да играем и ние, китките цветя подскачаха на гърдите ни.
По ведно време се зададе нова човешка река – заливаше улицата открай докрай. Това беше боен полк, но граждани бяха навлезли сред войниците и сега всички вървяха в някакъв невоенен строй, прихванали се през раменете, люлеейки се насам-натам, пееха, викаха, размахваха пушки. На ръкавите си бойците носеха червени ленти с бели букви “ОФ”. Това бяха вече революционни полкове.
И сега, след четиридесет години, си мисля: колко велико време беше! Бойците на деветосептемврийската гвардия отдаваха всичко и не получаваха нищо, освен – много, много от тях! – Ботевската награда: “Умря сюрмах за правда, за правда и за свобода!”. И не само младежите, които винаги по-лесно пламват и тръгват в бой. Възрастни хора, селяни, оставяха децата си, къщата, нивите и поемаха към Балкана. Загиналите отдадоха на народа си всичко – и своя живот. И нима и живите не бяха отдали живота си, само че имаха щастието да избегнат куршума…
Бойците на революцията живееха един открит живот: и денем и нощем бяха заедно, един до друг, можеха да чуят дори бълнуванията си насън. Това ги правеше откровени, близки. Стараеха се да потискат лошите неща в себе си и да проявяват всичко най-добро, което имаха. Много бяха тия, които даваха единствения си залък на своя ранен другар. Други спасяваха приятеля си, като го закриваха със своите гърди.
Това беше най-голямото човешко богатство, което имаха бойците антифашисти. Това беше и най-голямата им сила – само така те можеха от шепа борци да станат народоосвободителна армия, да победят жестоката, страшната фашистка държава. Това е най-ценното, което остави първият Девети септември. Това душевно богатство трябва да пазим, както пазим очите си, да го носим в себе си, да го правим все по-голямо.
Тогава с нас винаги ще бъде чудесният, ласкавият, гълъбовосиният ден. Денят, който стана наше бъдеще, който ни води далече, далече – към най-красивата долина на земята: комунизма…
