АКАДЕМИЧЕН СБОРНИК ИЛИ ПО-СКОРО ПРОВОКИРАЩИ МИСЛИ: ЗА МЛАДИТЕ, ЗА КНИГИТЕ, ЗА ВРЕМЕТО

0
169

 

Този текст би могъл да се нарече и рецензия, но не съвсем. Книгата, която (като значим човек или среща) го предизвика, не би могла в класическия смисъл да бъде рецензирана. Или поне не от мен. Тя не се чете просто така, а съпътства – размисли, събития, движения, феномени на нашата действителност. Тя е едновременно много събрани книги заедно със собствен авторски текст, лично послание, разбира се, ако и доколкото читателите се отворят към него. Тази книга е постмодерен продукт, дори и да не е замислена като такава. А това е още едно нейно послание от и към социологията и една недогматична политология.

Освен това, като болшинството книги на М-8-М, тази книга е изработена, не просто издадена, обмислена е с уважение към читателите – постигната е хармония между съдържание и оформяне. Специално отбелязвам това, тъй като един от множеството ефекти на “пазарното време” е производството на книги-еднодневки – не само като съдържание, но и като полиграфическо качество – лоша хартия, слабограмотна редакция, притеснителен шрифт, обидна неглижираност.
Отличителна е вградената диалогичност на “ТЕКСТОВЕ: социологически, но не съвсем; в актуалността, но и не само”, една книга на Михаил Мирчев – съставител и автор. Тези 635 страници, събрани, както авторът сам пише, за неговите студенти, “по-добрата част от съвременното net-поколение”, трудно биха могли да се вместят в няко и от познатите научни жанрове. Въпреки че текстовете със сигурност са ориентирани към социологията и политологията, по-вярно е да се каже, че тази книга представлява книжовен вариант на Глобалната мрежа: територията сякаш е маркирана, но не е само тя. Границите й са зададени, но не са непреодолими (ако въобще може да се разсъждава така във времето на междудисциплинните изследвания, теорията за интертекстуалността и значимостта на релациите); предусещането за възможен друг ракурс се насърчава у читателя. Знанието е едновременно и постигнато и незавършено. Тук не мога да не си спомня “Теория на всичко” и Стивън Хокинг (въпреки че е възможно това да прозвучи претенциозно), който с една изключителна толерантност и уважение въвежда всяка нова частица знание, за да отвори тя (почти като компютърен файл) концентрираната в нея мисловност към предразсъдъци на времето. Но само изминаването (теоретичното същностно, без непременно да изисква академичната форма) на този път – знание, отрицание, клади, друго знание, емпирия, личности – е смисленото постигане на познание, което именно да подреди някак света.

Не зная дали авторът е търсил специално този ефект. По-вероятно това е личностната му мисловна конструкция и точно заради това книгата е натоварена с един заряд – не само професионален и интелектуален, но и емоционален, който й позволява да има свой собствен диалог с всеки от читателите си. А това както знаем, се случва с добрите книги.

Вероятно също, битието му на социолог го въвлича в ежедневните обществени процеси професионално, при това в системното им измерение на генезис и палитра от прояви. А какво друго е Глобалната мрежа ако не система от знания, където всяко кликване на мишката го разклонява и въвлича в друго знание. В този смисъл книгата наистина е за net-поколението, но прекрачило достъпността на “игровата доминанта” или “капсулирания хоризонт” (две културни деформации на това поколение, с които книгата иска да се преборва).

Тук просто ще вмъкна, че нашето време (както междувпрочем всяко – достатъчно е дори да си спомним собствената си младост, белязана с “Бийтълс”, хипита и жажда за хуманна демокрация) много обича да разсъждава над морала и качествата на днешните млади. По различен начин всяко време поставя един и същ в дълбокия си смисъл въпрос – какви са и накъде вървят младите хора. В него се съдържа и носталгия, често морализаторстване, още по-често – дидактизъм (отчасти диалогизирам с други текстове, публикувани в сп. “Ново време”). Говори се за “изгубени или погубени” поколения и за единици открояващи се “правилни” млади хора. Страхувам се, че в подобни възгледи, най-малкото, се отказва правото на незрелия да натрупа какъвто и да е личностен опит и да открие сам посоките и себе си. Най-малко това.

Но всеки път когато обществото възразява срещу своята младеж, всъщност възразява срещу себе си. В този смисъл си позволявам да не разграничавам по-добра или недобра част на това поколение. И негативното работи за добро. Въпрос на време, значи на движение. И за да не оставам в емпирията, просто ще цитирам Михаил Мирчев (”За социологическата система и социалната активност”, “ТЕКСТОВЕ…”, 258 стр.): “На глобално равнище двигател на развитието в обществената система е функционалното разлагане на всяка от основните обществени дейности на потребност и средство за удовлетворяването й, или по-точно казано, двигателят е постоянно възпроизвеждащо се противоречие между тях”.
Така че, позволявам си да препоръчам тази книга на това поколение – за част от него днес, за друга – утре, с пълна убеденост, че срещата ще се състои. Защото изобилието на информация по същество е привидно. То наистина е като паяжина и докато не се оплетеш в него няма да узнаеш, че трябва да търсиш действителния източник на информация. Социологията, както казват текстовете в тази книга, е формулирала тези закономерности.

Тук трябва непременно да се подчертае нещо важно – за така нареченото от Пиер Бурдийо “ангажирано знание”. Той говори за една “пагубна дихотомия”, установена особено в обществените науки, дихотомията между scholarship и commitment – между посветилите се на научна работа, извършвана с научни методи за пред други учени, и онези, които се ангажират и извеждат своето знание навън, едно изкуствено противопоставяне защото, за да произведеш ангажирано знание, трябва да си автономен учен, който работи по правилата на scholarship т.е. scholarship with commitment. За да бъдеш наистина ангажиран учен, легитимно ангажиран, трябва да разполагаш с ангажирано знание. А и то се добива само в научна работа, подчинена на правилата на научната общност. Днешният учен трябва да влезе в нова роля, която е много по-трудна: трябва да слуша, да изследва и изобретява… (Le Monde Diplomatique, Fevrier 2002, представяне и превод на Добрин Спасов, сп. “Ново време”, 2002 г.).

С “ТЕКСТОВЕ…” Михаил Мирчев по същество прави една демонстрация на тази нова роля на ангажиран учен и по същество въвлича в нея и авторите, включени в книгата. Голямото му достойнство е не просто и само в демонстрацията, но предимно в откриването на средството. Тук просто ще повторя: важно е не само да събереш значими автори, важно е контекстуално и като форма да ги разположиш така, че те едновременно да звучат сами по себе си, заедно с това неусетно да диалогизират помежду си, а това като краен ефект да настоява кръгът им непрестанно да се разширява и обогатява. И най-накрая (или в началото, а всъщност през цялото време)- да помниш читателя, да си насочен към него. А той, възпитан от Мрежата, непременно ще продължи да търси възможни други значими връзки с други значими текстове и автори. “ТЕКСТОВЕ…” методологично, концептуално кореспондира с тях. И когато всичко това е направено добре, даже не е толкова важно дали критично ще го откроим като достойнство, защото то само по себе си вече е енергиен интелектуален център, който по своя логика би могъл да предизвика “голям взрив” – нова вселена. Моля, не възприемайте тази метафора опростено. Прочетете тази книга-сборник-откровение. Често най-интересните неща са в репликите под линия – кратко, но с отпратки към нов ракурс, към различна гледна точка, към провокацията на необремененото мислене.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук