През настоящата 2003 г. дневникът на Георги Димитров продължи да разширява географския обхват на читателската си публика. Това явление – международният интерес към дневниковите записи на българския комунист, е феномен за нашето време и заслужава специално внимание, а и обяснение.
По времето, когато книгоиздаването в България изживяваше трудно прехода си от идейни (или идеологически), образователни, научни или художествени задачи към чистата пазарност, през 1997 г. на книжния пазар в България най-после се появи “Дневникът” на Георги Димитров. Заслугата беше на Издателството на Софийския университет “Св. Кл. Охридски”, изданието беше изключително луксозно и внушително, също както и цената му (нямам намерение да я припомням, тъй като при бързо променящата се стойност на лева през онези години вече загубихме ориентация).
Изглеждаше, че “Дневникът” е обречен да се реализира в държавните библиотеки и сред тесен кръг от професионални историци-ентусиасти, за които цената на търсената книга няма значение. Но пътят на “Дневника” се оказа малко по-различен от очакванията – за период, който не надхвърляше 3-4 години, тя изчезна не само от книжарниците, а и от складовете на университетското издателство.
Първото обяснение за показания интерес беше нормално – дневникът на Георги Димитров се беше превърнал в мит не само за историците, но и за голяма част от политически активните в следвоенния период дейци, за техните близки и наследници. За митологизирането на “Дневника” съдействаше най-вече строгата секретност, с която беше ограден от професионалните историци този документ. Само единици в онези години имаха достъп до него, а още по-трудно беше историческата информация от “Дневника” да бъде вкарана в научна употреба. Затова изданието беше посрещнато като отдавна чакана сензация, но очакването от края на 80-те години до втората половина на 90-те беше продължило толкова дълго, че почти бе угаснало. В случая трябва да се прибави и напълно променената политическа конюнктура – ако през втората половина на 80-те години от “Дневника” на Г. Димитров се очакваше да потвърди или да отхвърли някои от най-разпространените сензации на “перестроечните” исторически писания, то 10 години по-късно интересът към големите фигури на комунистическото движение беше почти изчезнал. До такава степен, че яростното отрицание на всичко, свързано със следвоенните 45 години, осъществено от новите политически сили в началото на прехода вече беше заменено с нарастваща забрава.
Жертва на подобна еволюция – от сензационно висок интерес към общо безразличие, стана например стенограмата на Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. Издаването на стенограмите на толкова често споменавания и толкова непознат като документи Априлски пленум беше подготвено още през 1989 г., но когато стана факт през 2002 г. остана почти незабелязано. За щастие, не беше такава съдбата на “Дневника” на най-известния по света български комунист. И обяснението за това се крие именно в международната му значимост. Защото, ако днес можем да говорим за “Дневника” като феномен, това се дължи не на разпространението или на читателите му в България, а на международния му път. На български език “Дневникът” остана само с онова паметно първо издание, докато коментарите, свързани с името, делото и дневниковите записки на Г. Димитров бяха предизвикани най-вече от чуждестранните му издания. Без да претендирам за изчерпателност мога да изброя гръцкото, френското, немското издание на “Дневника”. Всички те станаха повод отново да се дискутират онези повратни за европейската история години – 30-те и 40-те (записите в дневника обхващат времето от 9 март 1933 до 6 февруари 1949 г.), които въпреки отдалечаването им във времето продължават да събуждат интереса не само на намаляващите им съвременници, но и на немалко поколения, за които те са далечно минало, но с дълбоки последици, сред които продължаваме да живеем и днес.
Защо обаче трябва да се обособи специално американското издание на “Дневника” на Георги Димитров, какво го отличава от вече осъществените европейски издания? На първо място трябва да се постави подходът към оригинала. Докато всички европейски издания се базират върху българското издание на “Дневника” от 1997 г., американското върви по друг път. Не мога да премълча факта, че американските издатели (това понятие е доста условно, тъй като повечето от ангажираните в това издание са европейски имигранти, а някои продължават да са европейци не само по произход, но и по свободен избор) са разполагали с оригинала на дневника на Георги Димитров. Както стриктно отбелязва Иво Банац в пространния предговор, серията “Аналите на комунизма” на издателството на Йейлския университет е получила “Дневника” на Г. Димитров през 1993 г. от Бойко Димитров, осиновен син на Георги Димитров и негов наследник. Признавам, че не мога да оценя положително това действие на бившия български министър на външните работи. Искам да припомня, че едва през 1993 г. беше подписан договорът с Главното управление на архивите към МС, според който бившият Централен партиен архив (където се намираше Дневника) беше предаден на държавните архиви и отворен за ползване от историци и граждани. С други думи, още преди българските историци свободно да могат да ползват този изключително ценен документ и 4 години преди той да бъде публикуван в България, вече е бил предоставен на американските историци. Този акт не е изключение – голяма част от най-строго пазените съветски партийни архиви в началото на 90-те години също отпътуват отвъд океана по съвсем прозаична причина – криворазбраната пазарна икономика. Но въпреки това, малко са уважаващите своето минало държави, които смятат, че всичко може да се продава.
Втората причина да се обърне специално внимание на това издание е професионалната му подготовка – собствени преводи на немската, руската и българската част, която е предизвикала най-много трудности, тъй като текстът е изпъстрен с думи от различни езици и с множество съкращения. Макар това да не е обявено, твърде вероятно е в преводаческата работа и българското издание да се е оказало много полезно.
Но, разбира се, за нас, българските историци и българите въобще, най-важен е начинът, по който българският политически деец Георги Димитров е представен пред американската читателска публика. Това е направил американският историк от словенски произход Иво Банац. Убедена съм, че изборът на редактор и автор на предговора в лицето на балканец от съседната на България Югославия, има голямо значение за доброто качество на изданието. Искам специално да обърна внимание на усилията, положени от Банац, за да подготви за издаване “Дневника” на Г. Димитров и да представи неговия живот и политическо дело. А те са толкова сериозни, че самият Банац споделя, че вероятно не би се захванал отново с подобна работа.
Редакторът Иво Банац демонстрира детайлни познания в няколко кръга проблеми. На първо място тук трябва да се постави запознаването с биографията на Димитров – тя присъства само дотолкова, доколкото е нужно, за да се проследи семейната и житейската мотивация за революционната дейност на Г. Димитров, но за читателя е достатъчно впечатляваща.
Вторият кръг засяга българската национална и политическа история от края на ХIХ до средата на ХХ в. И тук балканският произход на Банац е съвсем на място, за да бъдат поставени в точните им пропорции честите регионални конфликти. Банац съумява да оцени и онзи много трагичен (поне според мен) период от политическата дейност на Г. Димитров след завръщането му в България в края на 1945 г., когато съдейства за налагането на съветската система на държавен социализъм, но след като в началото се е надявал, че това може да стане по специфичен начин, съобразен с българската историческа традиция (народната демокрация), а в края е принуден сам да се отрече от идеите си (на V конгрес на БРП (к) от декември 1948 г.).
Третият кръг е центриран около най-важното събитие в живота на Г. Димитров, което го прави политическа фигура от световна величина – Лайпцигския процес от 1933 г. срещу него и съратниците му, обвинени в подпалването на германския Райхстаг. Иво Банац не се отличава от общата историческа оценка, че Г. Димитров прави нещо невероятно, след като от обвиняем, за когото е предвидена пасивната роля на жертвен агнец в похода на Хитлер към нацистка диктатура, се превръща в защитник на световния комунизъм и в обвинител на европейския фашизъм във всичките му проявления. Това е повратният момент в политическата кариера на Г. Димитров, от този момент се превръща в световна фигура, но, за съжаление, това се оказва и най-високата точка в тази кариера, от която Димитров вече е принуден да върви надолу към многобройни и разнообразни политически компромиси.
Четвъртият кръг е посветен на един от големите феномени на ХХ в. – комунистическото движение. Именно интересът към комунизма е предизвикал публикуването на дневника на Г. Димитров, който излиза в поредицата “Аналите на комунизма”. Ако се върнем обратно у нас, в постсоциалистическа Източна Европа, веднага може да се забележи контрастът – интересът към възникването, развитието, борбата между различни идеи, групи и тенденции в комунистическото движение е почти напълно изчезнал. Като изключим задължителните осъдителни клишета, нито в учебниците по история за средното училище (предметът дори вече не се нарича “история”, а “история и цивилизация”), нито в университетските програми присъства сериозно представяне на комунизма като идея, идеология и практика. Сякаш България и българите не са имали нищо общо с комунизма и социализма толкова дълго време! Но отвъд океана не е така – въпреки че Студената война е приключила, за тях комунизмът продължава да бъде важно и заслужаващо изследване глобално явление. И познаването на детайлите от възникването, еволюцията и самозакриването на Комунистическия интернационал е толкова важно, че Банац влиза в спор с някои оценки и рефлексии от дневника на Г. Димитров. Банац се възползва от случая, за да представи и своята теза за периодизация на историята на Коминтерна и за ролята на Г. Димитров за реалното маргинализиране на Третия интернационал (без да е имал такава цел).
Петият кръг исторически познания в уводната част на американското издание на дневника на Г. Димитров засяга сложните отношения в съветския политически елит, на първо място, разбира се, намеренията и действията на Йосиф В. Сталин. Банац неслучайно определя Сталин като основното действащо лице в дневника на Димитров. И в този аспект, позицията на Банац значително се различава от превърналото се вече в правило диаболизиране на Сталин. Като истински историк той се опитва с помощта на широка панорама от исторически събития да отговори на въпроса защо Сталин приема едно или друго решение и обикновено съумява да открие логиката на събитията.
Шестият кръг е посветен на отношенията между компартиите от Коминтерна по времето, когато Г. Димитров го ръководи, а и след саморазпускането му. Тук най-интересни за нас, българите, са вижданията на И. Банац по следвоенната идея за южнославянска федерация. Може би защото най-силно проличава югославският произход на Банац – той използва свидетелствата и на югославските комунистически дейци, за да покаже различните виждания и най-вече да защити убеждението си, че идеята за южнославянска федерация не е имала никакви шансове за реализация по онова време, в онази международна обстановка и от онези политически дейци. Изводът на Банац е, че най-горещият привърженик на единството на южните славяни, към което се стреми още от младежките си години, е именно Георги Димитров. А невъзможността то да бъде реализирано е последното в поредицата политически поражения, които “Лъвът от Лайпциг” е принуден да изживее в края на живота си.
Накрая искам да дам отговор на въпроса каква представа могат да добият американците или всички четящи на английски, които си направят труда да прочетат или да ползват американското издание на дневника на Г. Димитров. Те могат да се убедят в мащаба на трудностите, смелостта и решимостта на един политик от световен мащаб, като заедно с това могат да се докоснат и до трагедията на комунист, посветил живота си на реализирането на светъл идеал, който обаче е бил принуден да стане свидетел и съучастник в много трагични събития.
