Роден в София през 1940 г. През 1943-1944 г. семейството му е изселено в Нови Пазар по силата на антиеврейското законодателство. Завършва руска гимназия, а по-късно испанска филология. Работил е като преводач в Куба, старши репортер в БТА, коментатор в “София-прес”. От 1990-1997 г. е гл. редактор на в. “Еврейски вести”. През 1989 -2003 г. е кореспондент на испанската агенция ЕFE. Има публикации във всички бивши социа-листически страни, в Испания, Франция, Мексико, Перу и др. През 1998 г. е награден с испанския Орден за граждански заслуги., а през 2003 – с годишната награда на СБЖ за чужд кореспондент .
Преди време четох някъде, че през ХХI век войните ще се водят не заради петрола, а заради питейната вода. Поради постоянно растящия брой на населението на Земята и поради неблагоприятни климатични промени, настъпили не без намесата на човека, водата за пиене ще се превърне в дефицитна стока, в причина за вражди между държавите и нерядко в пряк повод за войни.
Вече сме в ХХI век и поне засега нефтът продължава да е повод за войни и съперничества – най-очевиден пример за това са войната в Ирак, опитите за смяна на режима във Венецуела, рекордните цени на течното гориво на световните пазари. Но не трябваше да чакаме новия век за другото твърдение – първата война за питейна вода е вече факт, при това още през 1967 година.
Става дума за Юнската шестдневна война между Израел и арабските държави. Най-напред Сирия обвини Израел, че е монополизирал водите на река Йордан, изтичаща от езерото Тиберия (известно още като Галилейско море, или езерото Кинерет), и започна да отклонява реките, пълнещи езерото. Израел от своя страна предупреди Сирия, че няма да позволи подобни промени и дори започна да обстрелва от въздуха машините, с които арабската държава се опитваше да отклони от техните корита притоците на езерото. Арабските държави Сирия, Египет и Йордания, претърпели унижението на разгрома през 1948 и 1956 година, видяха в назряващия конфликт добър повод за реванш и не само сключиха военни споразумения помежду си, но и настояха пред ООН да изтегли войските си, разположени по разделителната линия между Египет и Израел, за да не пречат на планираната офанзива. Нещо повече, Египет затвори Ормузкия пролив в Червено море и по този начин отряза Израел от Азия и Африка. А както сочат международните документи, всяка блокада от този род е равносилна на обявяване на война. Часове преди нападението на арабските държави израелската авиация атакува техните летища. Войната продължи само шест дни, но завърши с разгрома на арабските държави и с окупирането на Голанските възвишения, Западния бряг на река Йордан, Газа и Синайския полуостров (по-късно върнат на Египет в резултат на двустранното споразумение за мир, сключено по времето на президента Садат).
Водите на река Йордан и днес са основен източник за водоснабдяването на Израел и на окупираните територии на Западния бряг, но поради ръста на населението на еврейската държава те са все по-дефицитни. Въпреки икономичното капково напояване и намаленото производство на традиционни култури като цитрусите (по израза на специалисти, бе парадоксално нуждаещият се от вода Израел да изнася водата, съдържаща се в тези плодове), става нужда да се търсят допълнителни източници на живителната течност. Един от тях е скъпоструващото обезсоляване на морската вода, друг е мащабното споразумение за внос на сладка вода с танкери от Турция, трети е вносът на бутилирана минерална вода от други страни, включително от България. И все пак дефицитът е факт и днес.
Възникна и друг проблем: поради максималното потребление на водите на река Йордан нивото на Мъртво море, където тя се влива, все повече спада. За кратко време нивото на морето, което всъщност е обикновено солено езеро в дълбока долина, спадна от 380 на над 400 метра под морското равнище, а много хотели, съоръжения за извличане на соли и т.н., разположени по бреговете му, останаха далеч от водата. Израелски учени предложиха радикално решение на този проблем: прекарването на канал от Средиземно до Мъртво море и прехвърлянето чрез система от помпени станции на морска вода, която, макар и два пъти по-солена от водата в Черно море, е все пак несравнимо по-сладка от преситения разтвор на сол, каквото е съдържанието на Мъртво море. Засега проектът остава само на книга, не толкова поради високата стойност на канала и трудностите по построяването му, колкото поради протестите на Йордания (разположена на другия бряг на Мъртво море), а и на някои израелски учени, против такава драстична намеса в делата на природата.
Колкото и да е странно, от дефицит на питейна вода страда и Куба, където работих цели четири години. Валежите там са много по-обилни, отколкото в България, но страната е разположена на дълъг и тесен остров и дъждовната вода за броени часове се излива в морето. А липсата на високи планини (с изключение на Сиерра Маестра в източните провинции) принуждава населението на Куба да пие само вода, извличана с помпи от дълбоки подземни басейни.
Помня как веднъж изпаднах в смешно положение именно по този повод. Пътувахме с джип в командировка, когато навлязохме по стар път в чашата на огромен язовир. “Има и ново шосе над язовира, но го използваме само след дъжд, когато язовирът се напълни, а след два-три дена, когато водата потъне в земята, отново използваме стария път”, обясни ми местен инженер, с когото пътувахме. “Че кой е построил такъв язовир, който за два-три дни се изпразва?”, попитах наивно. “Проектанти от България”, отвърна инженерът. “Ами тези проектанти не са ли си направили труда да проучат почвите и да разберат, че скалите в района са карстови и пропускат водата?”, попитах с назидателен тон. “Разбира се, че са проучили. Язовирът именно затова е направен – като огромна фуния той събира дъждовната вода и подхранва с нея подземните басейни, за да не отидат водите напразно в морето”, отвърна инженерът, а на мен ми идеше да потъна в земята от срам.
За мое успокоение, скоро научих една история, в която ролята на глупака изпълняваха други. Живеех в най-високото (и най-голямо) здание на Хавана: Фокса. В кубинската столица проблемът с водата беше особено остър. Населението на града бързо нарастваше, а водопроводните инсталации, особено в старите части на града, бяха изгнили и загубите на вода бяха толкова големи, че властите бяха принудени да въведат най-строг режим на водата. Навсякъде по Стара Хавана можеше да срещнеш хора с колички, на които с варели и други съдове се носеше вода от по-новите квартали. Не бяха малко и тези, които си изкарваха прехраната с доставянето и продажбата на вода. Ето защо предвидливите строители на Фокса, наред с водопровода (Фокса е в Нуево Ведадо, един по-нов квартал, където водата достигаше редовно), бяха построили и резервни кладенци, които с помпи да осигуряват вода при прекъсвания на общото водоснабдяване. Но след революцията военните бяха решили да построят за нуждите на отбраната недалеч от Фокса някаква радиостанция или нещо подобно, за която не е било предвидено съответното количество вода. Някои умни глави веднага се сетили за Фокса и нейните резервни кладенци. Веднага откачили Фокса от общото водоснабдяване и оставили зданието само на кладенците.
Дотук добре. Но водата от кладенците се оказала недостатъчна за 400-те апартамента на Фокса. Тъй като зданието е на около 200 метра от морето, в освободеното подземно пространство започнала да се просмуква солена морска вода. Тя не само не била годна за пиене, но и бързо корозирала водопроводните тръби и причинявала все по-големи загуби на скъпоценната, макар и вече осолена, течност. В резултат от тази глупост, по времето, когато живях във Фокса, ние пиехме (и готвехме) само минерална вода, която ни доставяха в огромни 15-литрови бутилки, наричани ботельони, а водата от чешмата, която пускаха три пъти в денонощието за по два часа, използвахме само за къпане, за миене и за пране. Е, малко бързо се похабяваха дрехите ни, но това беше най-малката беда.
Когато в края на престоя ни прескочихме с жена ми за седмица в Мексико, наши близки с ужас научиха от нас, че в хотела и в музеите, които бяхме посетили, сме пили чешмяна вода. В град Мексико, с неговите тогава 17 милиона жители (днес те са много над 20), проблемът с водата бе свързан не само с нейното осигуряване, но и с нейното обеззаразяване. Оказа се, че водата в града съдържа два вида амеби, които предизвикват заболявания на черния дроб и на мозъка. Затова богатите хора пиеха само минерална вода от ботельони, подобни на кубинските, а бедните преваряваха водата, преди да я консумират. Е, ние с жена ми имахме късмет и не се разболяхме, но скоро след това научихме за щетите в столицата от огромно земетресение, станало край курорта Акапулко, на стотици километри далеч от града. Причините за тези щети бяха прекомерното извличане на вода от подземните езера под столицата: предизвиканият от това вакуум бе направил района нестабилен и стотици здания пропаднаха и се разрушиха. Жертвите бяха хиляди.
В Ангола, където бях през 1982 година, проблемът с питейната вода беше същият: амебите. В обстановката на гражданска война нямаше нито средства, нито възможности за изграждане на пречиствателни станции. В тази доскорошна португалска колония беше трудно да се намерят богати хора като в Мексико, които да консумират само минерална вода. Единственото спасение беше преваряването на водата, а аз по хотелите из страната нямах удобствата за целта, затова не е за изненадване, че само за две седмици без всякакви диети отслабнах седем килограма. Пак добре, че не хванах амеби: в Луанда на всяка крачка срещах луди хора, в резултат от проникването на амебите в мозъка им, което причинява форма на менингит. Бяха хора незлобливи, понякога шумни, друг път мълчаливи, но неизменно живееха от подаяния и спяха по входовете върху струпани вестници и картони. Когато бях във втория по големина град Уамбо, който беше изграден от португалците на високо плато далеч на юг от екватора с цел да замени Луанда като столица на страната (дори го бяха кръстили Нова Лижбоа, т.е. Нов Лисабон), с изненада установих, че в града няма луди. Попитах анголски колега на какво се дължи това, а той ми отвърна: “Природата извършва своеобразна чистка. За разлика от Луанда, където е вечно лято, тук зимите са прохладни, даже студени и лудите хващат пневмонии и за кратко време “гушват букета”.”
В Никарагуа, където бях през 1986 година, проблемът с водата не беше толкова остър – не случайно страната е наричана “Земя на езера и вулкани”. Освен това природата е девствено чиста. И все пак не всичко беше наред – скоро преди моето посещение Никарагуа беше опустошена от страшно земетресение и много къщи бяха в руини, без електричество, без течаща вода. Въпреки това сред развалините се виждаха многобройни самонастанили се семейства, които живееха сред развалините в примитивни условия, като в праисторически пещери. Ще ми се да се надявам, че през изминалите почти две десетилетия нещата са се променили, но вестите, които идват от там, не са много окуражаващи.
А как сме ние? Далеч в детството ми останаха дните, когато използвахме течащата чешмяна вода за охлаждане на бири и дини, но поне в София водата е чиста и в общи линии достатъчна. Зная, че тук и там из страната има сериозни проблеми с водоснабдяването, че край различни индустриални обекти съставът й не е най-добрият, но в сравнение с толкова други страни ние все още сме в привилегировано положение. Мисля, че това не трябва да ни успокоява – и у нас, както в развитите западни страни, вече падат киселинни дъждове. Всеизвестен факт е също, че годишно в света умират от липса на вода или от замърсени води милиони хора, в по-голямата си част малки дечица. А какво ли ни очаква в бъдеще?
