Повече от десет години след появя-ването й в публичното пространство на 1 януари 1994 г. Сапатистката армия за Национално освобождение (EZLN) остава пример за народни борби. Силата на оръжията, всъщност символична, никога не успя да вземе връх над силата на разума.
“Войната е жизнено важна дейност за Държавата,
тя е сферата на живота и смъртта;
пътят, който води до оцеляването или унищожението. Наложително е да бъде
изучена основно.”
Сун Це, “Изкуството на войната”
Кой е “субкоманданте Маркос”?
Мистериозният “субкоманданте Маркос”, който от 1994 г. оглавява Сапатистката армия за национално освобождение в южния мексикански щат Чиапас, не успя да запази анонимността си от мексиканските спецслужби. Въпреки че никога не сваля черната си скиорска шапка с прорез само за очите, Маркос бе идентифициран като Рафаел Себастиян Гийен Висенте, роден на 19.07.1957 г. в Тампико. Той е четвъртото от общо осем деца в семейството на собственик на верига от мебелни магазини.
Рафаел от млад показва метежен и романтичен дух, увлича се по киното и испаноезичната литература, особено по творбите на Габриел Гарсия Маркес и Марио Варгас Льоса. Учи литература, философия и социология в Националния автономен университет на Мексико. През 1981 г. е един от петимата отлични студенти, които получават дипломите си лично от тогавашния президент Хосе Лопес Портильо.
Взимал е участие във всички прояви на мексиканската левица, включително в дискусии на философи марксисти. От 1979 г. води часове по естетика на образа в Автономния университет в Ксочимилко.
През 1982 г. изчезва за няколко месеца. Смята се, че тогава за първи път е отишъл в южния щат Чиапас. През 1984 г. уведомява семейството си, че е решил да изостави всичко и да заживее в селвата с индианците цоцили и целтали. Оттогава близките му спират да получават новини от младежа, когото са запомнили като интелектуалец и идеалист, възмутен от социалното неравенство и по-близък до “теологията на освобождението” на католическата църква, отколкото до идеите за насилствена промяна на системата.
Навръх новата 1994 г. информационните агенции съобщават за превземането на селцето Сан Кристобал де лас Касас в Чиапас от група маскирани мъже, които заключват местните велможи, отварят складовете с провизии и раздават на бедните блага от тях. Това е първата акция на Сапатистката армия за национално освобождение, която прокламира, че ще брани правата на индианците в Чиапас, като ползва оръжие единствено за самоотбрана. Начело е тайнственият “субкоманданте Маркос”, когото медиите веднага кръщават “новия Зоро”.
Благодарение на вдъхновените си прокламации и отличаващите се със забележително художествено въздействие свои есета срещу несправелдливия световен ред, които неуморно пуска в Интернет, Маркос бързо се превръща в истински гуру на алтерглобиластите по цял свят. Сред личните му приятели е вдовицата на покойния френски президент Франсоа Митеран – Даниел Митеран, която често посещава Чиапас, за да се среща с Маркос.
През март 2001 г. Маркос повежда индиански поход към столицата Мексико, където го чакат за преговори с новия тогава президент Висенте Фокс. Маскираният мъж държи 8-часова поетична и аргументирана реч пред 250 000 души, събрани на централния столичен площад “Сокало”, за да го чуят. Той им говори за правото на слабия да се опълчи на силния и за надмощието на думите над оръжията. Така и не влиза лично да преговаря в парламента – праща там своите индианци да настояват за закон, гарантиращ правата им. Законът обаче е толкова сакат, че Маркос връща хората си в Чиапас и обявява, че ще продължи да брани справедливостта със силите на мирната Сапатистка армия за национално освобождение. Което и прави до днес.
НЕОЛИБЕРАЛИЗМЪТ като световна система представлява нова война за завладяване на територии. Краят на Третата световна война, или на Студената война, не означава в никакъв случай, че светът е преодолял двуполюсния модел и е преоткрил стабилността под хегемонията на победителя. И ако има победен (социалистическия лагер), то трудно може да бъде излъчен победител. САЩ? Европейският съюз? Япония? Или и трите? Поражението на “Империята на злото” отвори пътя към нови пазари, чието завладяване доведе до нова световна война, Четвъртата.
Както всички конфликти, и този принуждава националните държави да предефинират своята идентичност. Световният ред се завърна към старите епохи на завладяването на Америка, Африка и Океания. Странен модернизъм, който напредва заднешком. Залезът на ХХ-ти век прилича повече на предшестващите го варварски векове, отколкото на рационалното бъдеще, описвано от толкова научно-фантастични романи.
Обширни територии, богатства и най-вече огромна работна сила, намираща се на разположение, очакват своя нов владетел. Един единствен е постът на господар на света, но кандидатите са многобройни. Откъдето и новата война между тези, които претендират, че са част от “Империята на Доброто”.
Ако Третата световна война стана свидетел на сблъсъка на капитализма и социализма на различни терени и с променящи се степени на интензивност, Четвъртата се води между големи финансови центрове, на световни сцени и с учудваща и постоянна интензивност.
“Студената война”, неоснователно назовавана по този начин, достигна много високи температури: от катакомбите на международния шпионаж до звездното пространство на прословутата “междузвездна война” на Роналд Рейгън; от пясъците на Залива на Свинете в Куба до делтата на Меконг във Виетнам; от забързаната надпревара към ядрените въоръжения до дивите държавни преврати в Латинска Америка; от маневрите на армиите на НАТО до интригите на агенти на ЦРУ в Боливия, където бе убит Че Гевара. Всички тези събития доведоха до стопяването на социалистическия лагер като световна система и до разлагането му като социална алтернатива.
Третата световна война показа добрите страни на “тоталната война” за победителя – капитализма. Следвоенният период показва нов световен механизъм, чиито основни конфликтни елементи са очевидното увеличаване на “безстопанствените земи” (заради разгрома на Изтока), развитието на няколко световни сили (САЩ, Европейския съюз и Япония), световната икономическа криза и новата информационна революция.
БЛАГОДАРЕНИЕ НА КОМПЮТРИТЕ финансовите пазари, от борсовите зали и в името на собственото им облагодетелстване, налагат собствените си закони и правила на планетата. Глобализацията не е нищо повече от тоталитарното разпространение на техните логики до всички аспекти на живота. До неотдавна господари на икономиката, САЩ вече са дирижирани, телекомандвани, от самата динамика на финансовата власт – свободния търговски обмен. И тази логика се възползва от пропускливостта, предизвикана от развитието на телекомуникациите, за да си присвои всички аспекти на дейността на социалния спектър. Най-сетне една световна война, която да е наистина тотална! Една от първите жертви бе националният пазар. Подобно на куршум, изстрелян в затворена бронирана стая, започнатата от неолиберализма война рикошира и накрая рани стрелеца. Една от фундаменталните бази на властта на модерната капиталистическа държава, националният пазар, е ликвидиран от канонадата на глобалната финансова икономика. Новият международен капитализъм доведе до грохването на националните капитализми, и изцеди до изнемощяване държавните власти. Ударът бе толкова брутален, че националните държави нямат силата да защитават интересите на гражданите си.
Хубавата витрина, наследена от Студената война – новият световен ред – бе разтрошена на хиляди парченца от неолибералната експлозия. Няколко минути са достатъчни, за да рухнат предприятия и държави; не поради полъха на пролетарските революции, а заради мощта на финансовите урагани.
СИНЪТ (НЕОЛИБЕРАЛИЗМЪТ) изяжда бащата (националния капитализъм) и, пътьом, разрушава лъжите на капиталистическата идеология : в новия световен ред няма нито демокрация, нито свобода, нито равенство, нито братство. Световната сцена е трансформирана в ново бойно поле, където царува хаоса.
Към края на Студената война капитализмът създаде един военен ужас: неутронната бомба, оръжие, което убива, като запазва постройките. Но едно ново чудо бе открито по повод Четвъртата световна война : финансовата бомба. За разлика от тези в Хирошима и Нагасаки, тази нова бомба не само разрушава полиса (в случая нацията) и налага смъртта, терора и мизерията над тези, които го обитават, но и превръща целта си в обикновена част от пъзела на икономическата глобализация. Резултатът от експлозията не е куп димящи руини или хиляди инертни тела, а квартал, който се прибавя към един търговски мегаполис от новия планетарен хипер-маркет и една работна сила, препрофилирана за нуждите на новия планетарен работен пазар.
Европейският съюз преживява във вътрешността си последствията от Четвъртата световна война. Глобализацията там успя да изтрие границите между враждуващи държави, противници от векове, и да ги принуди да се слеят в политически съюз. От държавите-нации до европейската федерация, пътя ще бъде павиран от разрушения и руини, като се започне от тези на европейската цивилизация.
Мегалополите се множат по цялата планета. Зоните на търговска интеграция представляват предпочитания от тях терен. В Северна Америка, Договорът за северо-американски свободен обмен (ALENA) между Канада, САЩ и Мексико предшества осъществяването на един стар завоевателски блян: “Америка за американците”. Мегалополите заместват ли нациите? Не, или по-скоро не просто ги заместват. Те им придават нови функции, нови граници и нови перспективи. Цели държави стават отдели на неолибералното мега-предприятие, което води, от една страна, до разрушаването /обезлюдяването, и от друга, до застрояването/реорганизацията на региони и нации.
Ако ядрените бомби имаха разубеждаващ и принудителен характер по време на Третата световна война, финансовите хипер-бомби по време на Четвъртата са от друго естество. Те служат за атакуване на територии (държави-нации) като разрушават материалните бази на техния суверенитет и водят до качествено обезлюдаване, отстраняване на всички негодни от новата икономика (например племената). Но, едновременно с това, финансовите центрове осъществяват реконструкция на държавите-нации и ги реорганизират според новата логика: икономиката побеждава социалното начало.
Туземният свят е пълен с примери, илюстриращи тази стратегия: г-н Йън Чеймбърс, директор на Бюрото на Международната организация на заетостта (OIT) за Централна Америка, обяви, че световното туземно население (300 милиона души) обитава зони, които крият 60% от природните ресурси на планетата. “Следователно не е учудващо, че многобройни конфликти избухват, за да се завладеят техните земи (…). Експлоатацията на природните ресурси (петрол и мини) и туризмът са основните индустрии, които заплашват туземните територии в Америка.” След това идват замърсяването, проституцията и наркотиците.
В тази нова война политиката, като двигател на държавата-нация вече не съществува. Тя служи само да управлява икономиката, а политиците вече са просто директори на предприятия. Новите господари на света вече няма нужда да управляват директно. Националните правителства са натоварени да управляват сделките за своя сметка. Новият ред, това е унификацията на света в единен пазар. Държавите са предприятия с администратори вместо правителства, и новите регионални съюзи приличат повече на търговско сливане, отколкото на политическа федерация. Унификацията, която неолиберализмът произвежда, е икономическа; в гигантския планетарен хипер-маркет циркулират свободно само стоките, но не и хората.
Тази глобализация разпространява също и общ модел на мислене. Американският начин на живот, който бе последвал американските войски в Европа по време на Втората световна война, след това във Виетнам, и по-наскоро в Персийския залив, вече се разпростира над цялата планета чрез посредничеството на компютрите. Става дума за разрушаване на материалните бази на държавите-нации, но и също така за исторически и културен разпад.
Всички култури, които нациите са изковали – благородното племенно минало на Америка, брилянтната европейска цивилизация, мъдрата история на азиатските нации и древното богатство на Африка и Океания – са разядени от американския начин на живот. Неолиберализмът налага по този начин разпада на нациите и групите от нации, за да ги претопи в един-единствен модел. Значи става дума наистина за световна война, най-лошата и най-жестоката, която неолиберализмът води срещу човечеството.
ЕТО НИ ПРЕД ПЪЗЕЛ. За да бъде сглобен, за да бъде разбран днешния свят, липсват много парчета. Въпреки това могат да бъдат открити седем, за да съществува надежда, че този конфликт няма да завърши с разпада на човечеството. Седем парчета, за да бъде нарисувана, оцветена, нарязана и да се направи опит да бъде сглобена, като се прикачват парчетата едни към други, световната главоблъсканица.
Първото от тези парчета е двойното струпване на богатство и бедност в двата полюса на световното общество. Второто е цялостната експлоатация на света. Третото е кошмарът на една обезсърчена част от човечеството. Четвъртото е зловонната връзка между властта и престъпността. Петото е насилието на Държавата. Шестото е мистерията на мегаполитиката. Седмото са многобройните форми на съпротивление, които използва човечеството срещу неолиберализма.
ЧАСТ НОМЕР 1
КОНЦЕНТРАЦИЯ НА БОГАТСТВАТА И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЕДНОСТТА
Фигура 1 се получава като нарисуваме един паричен знак
В историята на човечеството различни модели са се опитвали да наложат абсурда като отличителен белег на световния ред. Неолиберализмът заема привилегировано място при раздаването на медалите. Неговото схващане за “разпределението” на богатството е двойно по-абсурдно: натрупване на богатства от неколцина и на нужди от милиони други. Несправедливостта и нера-венството са отличителните белези на съвременния свят. На Земята живеят 5 милиарда човешки същества: 500 милиона от тях живеят комфортно, 4,5 милиарда страдат от бедност.
Богатите компенсират своята малобройност чрез милиардите на своите долари. Само по себе си състоянието на 358-те най-богати хора в света, милиардери в долари, е по-голямо от годишния доход на половината от най-бедните обитатели на планетата, т.е. около 2,6 милиарда души.
Напредъкът на големите транснационални компании не предполага напредък на развитите нации. Напротив, колкото тези гиганти стават по-богати, толкова по-голяма става бедността в т.нар. богати страни. Разликата между богати и бедни е огромна; далеч от намирането на разрешение, социалното неравенство все повече се задълбочава.
Този паричен знак, който сте създали представлява символът на световната икономическа власт. Дайте му зеления цвят на долара. Не обръщайте внимание на отблъскващия мирис: мирисът на мръсотия, гнилост и кръв, който стои в основата.
ЧАСТ НОМЕР 2
ГЛОБАЛИЗАЦИЯ НА ЕКСПЛОАТАЦИЯТА
Фигура 2 се получава като нарисуваме триъгълник
Една от неолибералните лъжи се състои в твърдението, че икономическият растеж на предприятията води до по-добро разпределение на богатствата и заетостта. Това е невярно. Също както нарастването на властта на един крал не води до нарастване на властта на неговите поданици (по-скоро обратното), абсолютизмът на финансовия капитал не подобрява разпределението на богатствата и не създава работа.
Бедност, безработица и несигурност са неговите структурни последствия.
През 60-те и 70-те години на миналия век броят на бедните (определени според Световната банка като хора, които разполагат с по-малко от 1 долар на ден) е бил приблизително 200 милиона. В началото на 90-те години техният брой е станал 2 милиарда.
Има все повече бедни и обедняващи човешки същества. Има все по-малко богати и забогатяващи хора, такъв е урокът от първото парче на пъзела. За да постигне този абсурден резултат, световната капиталистическа система “модернизира” производството, оборота и консумацията на стоките. Новата технологична (електронна) революция и новата политическа революция (възникващите мегаполиси върху руините на националната държава) създават новата социална “революция”, но това е всъщност една реорганизация на социалните сили и основно на работната сила.
Броят на икономически активното население (РЕА) в света е нараснал от 1,38 милиарда през 1960г. на 2,37 милиарда през 1990г. Все повече човешки същества, които могат да работят, са поставени от новия световен ред на точно определено място за реорганизиране на дейността (или на бездействието, както е при безработните и временните работници). Съотношението на заетостта на населението по дейности (РМЕА) се е променило радикално през последните двадесет години. Земеделският сектор и риболовът са паднали от 22% през 1970г. на 12% през 1990г., работниците в производството от 25% на 22%, а за сметка на това броят на заетите в непроизводствения сектор (търговия, транспорт, банки и услуги) е нараснал от 42% на 56%. В развиващите се страни онази част от населението, която се занимава с непроизводствена дейност е нараснала от 40% през 1970г. на 57% през 1990г., а броят на заетите в земеделието и риболова е паднал от 30% на 15%.
Освен това все повече работници се ориентират към дейности с висока производителност. Системата действа подобно на мегасобственик, за когото планетарният пазар е едно единствено предприятие, управлявано по “модерен” начин. Но неолибералната “модерност” изглежда по-близка до първичното раждане на капитализма отколкото до “рационалната” утопичност, защото капиталис-тическото производство продължава да използва труда на децата. От 1,15 милиарда деца в света поне 100 милиона живеят на улицата, а 200 милиона работят – според прогнозите те би трябвало да бъдат около 400 милиона през 2000 година. Само в предприятията в Азия те наброяват 146 милиона. На север също стотици хиляди деца работят, за да допълнят семейния бюджет или за да преживеят. Много деца участват и в търговията със секс: според ООН всяка година поне един милион деца са принудително въвличани в нея.
Безработицата и несигурността на милиони работници в света, това е реалност, която далеч няма скоро да се промени. В страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OCDE) безработицата е нараснала от 3,8% през 1966г. на 6,3% през 1990г.; в Европа тя е нараснала от 2,2% на 6,4%. Разширяването на световния пазар унищожава малките и средни предприятия. С изчезването на местните и регионални пазари, тъй като те не са защитени и не могат да понесат конкуренцията на транснационалните гиганти, милиони работници остават без работа.
Неолиберален абсурд: нарастването на производството не само не създава работни места, а унищожава такива – ООН говори за “растеж без заетост”.
Кошмарът не спира дотук. Работниците трябва да приемат несигурните условия: по-голяма нестабилност, по-дълги работни дни и по-ниско заплащане. Такива са последствията от световното разпространение и експлозивното нарастване на сектора на услугите.
Всичко това произвежда един специфичен излишък: прекалено много човешки същества, безполезни за новия световен ред, защото те вече не произвеждат, не консумират и не вземат заеми от банките. Накратко те са ненужни. Всеки ден финансовите пазари налагат своите закони на държавите и на групи от държави. Те преразпределят жителите и, в крайна сметка, констатират, че все още има прекалено много хора.
Ето една фигура, която прилича на триъгълник, представянето на пирамидата на световната експлоатация.
ЧАСТ НОМЕР 3
ЕМИГРАЦИЯТА, БРОДЕЩИЯТ КОШМАР
Фигура 3 се образува като начертаем кръг
Ние вече говорихме за съществуването, в края на Третата световна война, на нови територии (бившите социалистически страни), някои, от които трябва да бъдат завладени, а други преоткрити. Оттук идва тройната стратегия на пазарите: “регионалните войни” и “вътрешните конфликти” се увеличават; капиталът преследва цел на атипично натрупване и огромни маси от работници са мобилизирани. Резултатът: огромно колело от милиони емигранти по планетата. “Чужденци” в един “свят без граници”, съгласно обещанието на победителите от студената война, те страдат от ксенофобски преследвания, от несигурността за работните си места, от загубата на културната си идентичност, от полицейски репресии и глад, когато не ги хвърлят в затвора и не ги убиват. Броят на хората при Върховния комисариат по бежанците към Обединените нации е достигнал от 2 милиона през 1975г. до повече от 27 милиона през 1995г.
Емиграционната политика на неолиберализма има за цел по-скоро да дестабилизира световния пазар, отколкото да спре емиграцията. Четвъртата световна война с механизмите разрушение-обезлюдяване, реконструкция -реорганизация, води до придвижването на милиони хора. Тяхната съдба е да бродят, със своя кошмар на гръб, за да представляват заплаха за работниците с работно място, да бъдат естествено плашило, което да отвлича вниманието от собственика и да бъдат претекст за расизъм.
ЧАСТ НОМЕР 4
ФИНАНСОВА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И ГЕНЕРАЛИЗИРАНЕ НА ПРЕСТЪПНОСТТА
Фигура 4 се образува като начертаем правоъгълник
Ако смятате, че светът на престъпността е синоним на отвъдното и мрака, лъжете се. По време на периода, наречен студена война, организираната престъпност получи един по-уважаван образ. Тя не само започна да функционира като съвременно предприятие, но тя, също така, дълбоко проникна в политическите и икономически системи на националните държави.
В началото на Четвъртата световна война, организираната престъпност глобализира своите дейности. Престъпните организации от петте континента се приобщиха към “духа на световното сътрудничество” и обединени участват в завладяването на нови пазари. Те инвестират в законни сделки не само, за да изперат мръсните пари, но също и за да получат капитал, предназначен за незаконните си сделки. Предпочитани дейности: луксозна недвижима собственост, пътувания, средства за масово осведомяване и ….. банки.
Али Баба и 40-те банкера? По-лошо. Търговските банки използват мръсните пари за собствените си легални дейности. Според един доклад на Обединените нации “развитието на престъпните синдикати е било улеснено от програмите за преструктуриране на дълговете, които държавите длъжници са били принудени да приемат, за да могат да имат достъп до заемите от Международния валутен фонд”.
Организираната престъпност разчита на местата наречени данъчен рай. Съществуват около 55 такива – едно от тях, Каймановите острови, заема пето място като банков център като там има повече регистрирани банки и дружества отколкото жители. Освен изпирането на мръсни пари, тези острови служат и за избягването на данъци. Това са места за контакти на управляващи, бизнесмени и шефове на мафии.
Ето правоъгълното огледало, в което легалното и нелегалното разменят своите отражения. От коя страна на огледалото се намира престъпникът? От коя страна стои този, който го преследва?
ЧАСТ НОМЕР 5
ЛЕГИТИМНО НАСИЛИЕ НА ЕДНА НЕЛЕГИТИМНА ВЛАСТ?
Фигура 5 се образува като нарисуваме петоъгълник.
В кабарето на глобализацията държавата се оставя да бъде разголена до степен, в която запазва само необходимия минимум: своята репресивна сила. Материалната й база е унищожена, нейният суверенитет и независимост са анулирани, политическата й класа е заличена, националната държава става един обикновен апарат за сигурност в служба на мега-предприятията. Вместо да пренасочи обществените инвестиции за социални разходи, тя предпочита да ги използва за подобряване на оборудването, което й позволява да контролира по-ефикасно обществото.
Какво да се прави, след като насилието произтича от законите на пазара? Къде стои легитимното насилие? Къде стои нелегитимното? За какъв монопол на насилието могат да претендират нещастните национални държави, след като свободната игра на търсене и предлагане предизвиква такъв монопол? Нали показахме в част № 4, че организираната престъпност наброява истински армии? Монополът на насилието не принадлежи вече единствено на националната държава: пазарът го продаде на търг… Ако конфликтът при монопола на насилието не е свързан със законите на пазара, а с интересите “на онези долу”, тогава световната власт ще бъде застрашена от агресия. Това е един от най-малко изследваните аспекти (както и от най-силно осъжданите) на предизвикателството, хвърлено от въоръжените и разбунтувани местни жители от Армията за национално освобождение (EZLN) срещу неолиберализма и за човечеството.
Символът на американската военна власт е Пентагонът. Новата световна полиция иска националните армии и полиции да станат обикновени системи за сигурност, които да гарантират реда и прогреса в неолибералните мегаполиси.
ЧАСТ № 6
МЕГАПОЛИТИКАТА И ДЖУДЖЕТАТА
Фигура 6 се конструира чрез драсканици
Бяхме казали, че държавите-нации са атакувани от финансовите пазари и са принудени да се разтворят в мегаполисите. Но неоглобализмът не води своята война единствено чрез “обединяване” на нациите и регионите. Неговата стратегия на разрушаване-обезлюдяване и на реконструкция-реорганизация предизвиква освен това фрактури в държавите-нации. Това е един от парадоксите на тази четвърта война: с цел да елиминира границите и да обедини нациите тя предизвиква увеличаване броя на границите и разпръскване на нациите.
Ако някой се съмнява, че тази глобализация е една световна война, да вземе предвид конфликтите, които провокираха взривяването на СССР, на Чехословакия и на Югославия, жертви на тези кризи, които разбиват икономическите устои на държавите-нации и тяхната цялост.
Създаването на мегаполисите и фрагментирането на държавите е последица от разрушаването на Държавите-нации. За отделни събития ли става дума?
Това симптоми на една бъдеща мега-криза ли са? Изолирани факти ли са? Премахването на търговските граници, бумът в телекомуникациите, информационните потоци, мощта на финансовите пазари, международните спогодби за свободен обмен, всичко това спомага да се разрушат държавите-нации.
Парадоксално на това, глобализацията в световен мащаб създава един фрагментиран свят, състоящ се от затворени части, едва свързани едно с друго с икономически мостчета. Един свят на счупени огледала, отразяващи безполезното световно единство на неолибералния пъзел.
Но неоглобализмът не само раздробява света, който би искал да обедини, а създава също така политико-икономически център, който дирижира тази война. Спешно се налага да говорим за мегаполитиката. Мегаполитиката обхваща националните политики и ги свързва в един център със световни интереси, чиято логика е най-вече пазарна. Точно в името на тази логика се разрешават войни, кредити, покупката и продажбата на стоки, дипломатическите признавания, търговските блокади (ембарго), инвестициите. Накратко казано – оцеляването на цели нации.
Финансовите пазари трябва само да оцветят политически ръководителите на страните: в техните очи значение има само спазването на икономическата програма. Финансовите критерии се налагат на всички. Владетелите на света могат да толерират съществуването на ляво правителство при условие, че то не предприеме никакви мерки, които могат да навредят на интересите на пазара. Те няма да приемат никога политика на нарушаване на доминиращия модел.
В очите на мегаполитиката, националните политики се ръководят от джуджета, които трябва да се огъват под диктата на финансовия гигант. И ще бъде винаги така… докато джуджетата се разбунтуват.
И така, ето фигурата, която представлява мегаполитиката. Невъзможно е в нея да се открие и най-малката националност.
ЧАСТ № 7
ДЖОБОВЕТЕ НА СЪПРОТИВАТА
Фигура 7 се конструира като се рисува джоб.
“За да започна, моля да не бъркаш никак Съпротивата с политичес-ката опозиция. Опозицията не се противопоставя на властта и най-завършената й форма е тази на опозиционна партия, докато Съпротивата по дефиниция не може да бъде партия, тя не е създадена, за да управлява, а …. да се съпротивлява” (Томас Сеговиа, Алегаторио, Мексико, 1996)
Външната несломимост на глобализацията се сблъсква с упоритата непокорност на реалността. Докато неолиберализмът продължава своята война, групи от протестиращи, бунтовнически ядра се формират по цялата планета. Империята на финансистите с пълни кесии се сблъсква с бунта на джобовете на съпротивата. Да, джобовете. От всякакъв размер, от всякакъв цвят, с различни форми. Единствената им обща точка: волята за съпротива срещу “новия световен ред” и срещу престъплението срещу човечеството, каквото представлява тази четвърта война.
Неоглобализмът се стреми да подчини милиони същества и иска да се освободи от всички, които биха били “в повече”. Но “подлежащите на изхвърляне” се бунтуват. Жени, деца, старци, млади, туземци, еколози, хомосексуалисти, лесбийки, серопозитивни, работници и всички, които смущават новия ред, които се организират и се борят. Изключените от “модерното” тъкат мрежата на съпротивата.
В Мексико, например, в името на Програмата за интегрално развитие на провлака Техуантепек, властите биха искали да построят една голяма индустриална зона. Тази зона ще обхваща “заводи-отверки”, рафинерия за обработка на една трета от мексиканския петрол и за изработване на продукти на петролната химическа индустрия. Ще бъдат построени пътища за презокеански транзит: пътища, канал и една железопътна линия през провлака. Два милиона селяни ще станат работници в тези заводи. По същия начин, в югоизточната част на Мексико, в гората Лакандоне, се въвежда Програма за дългосрочно регионално развитие с цел да се дадат на разположение на капитала местни земи, богати на история и достойнство, но също на петрол и уран.
Тези проекти биха довели до фрагментирането на Мексико като се отдели югоизточната част от останала част на страната. Те се вписват фактически в една противо-бунтовна стратегия, нещо като клещи за потулване на анти-неолибералната Съпротива, създадена през 1994: в центъра й са туземните въстаници от Сапатистката армия за национално освобождение.
По въпроса за туземните бунтовници се налага да отворим една скоба: сапатистите смятат, че в Мексико отвоюването и защитата на националния суверенитет са част от антилибералната революция. Парадоксалното е, че Сапатистката армия за национално освобождение е обвинявана, че иска да разпокъса страната. Всъщност, единствените, които напомнят за сепаратизъм са предприемачите на Щата Табаско, богат на петрол, и федералните депутати, произхождащи от Чиапас и членове на Институционалната революционна партия. Колкото до сапатистите, те смятат, че защитата на националната държава е необходима срещу глобализацията и че опитите да се раздроби Мексико на парчета произхождат от управляващата групировка, а не от справедливите искания за автономия на индианските народи.
Сапатистката армия за национално освобождение и цялото национално туземно движение не искат индианските народи да се отделят от Мексико: те искат да бъдат признати като неразделна част от страната, но с техните специфичности. Стремят се към едно хармонично Мексико на демокрацията, свободата и справедливостта. Докато Сапатистката армия за национално освобождение защитава националния суверенитет, мексиканската федерална армия подкрепя едно правителство, което унищожи материалните му основи и предложи страната на крупния чуждестранен капитал като този на наркотрафика,например.
Не само в планините на Югоизточно Мексико съществува съпротива срещу неолиберализма. В други региони на Мексико, в Латинска Америка, в САЩ и в Канада, в Европа на Споразумението от Маастрихт, в Африка, Азия и Океания огнищата на съпротивата се умножават. Всяко със своята собствена история, със своите особености, сходства, искания, борби, успехи. Ако човечеството иска да оцелее и да подобри състоянието си, единствената му надежда остават тези огнища, които се формират от изключените, от “подлежащите на изхвърляне”.
Това е един пример на джоб на съпротивата, но аз не му отделям голямо значение. Примерите са толкова много, колкото и видовете съпротива и толкова различни колкото световете в този свят. Нарисувайте всъщност примера, който ви харесва. В случая с джобовете, както и в случая със съпротивата, разновидността е цяло богатство.
***
След като го опишете, оцветите и разделите на съставните му части, ще си дадете сметка, че е невъзможно да го съберете в едно. Това е проблемът: глобализацията имаше за цел да обедини части, които не си пасват. По тази причина и по други, които не мога да изложа подробно в този текст, е необходимо да се изгради един нов свят. Свят, който може да съдържа много светове, всички светове.
***
Послепис, който разказва за мечтите, загнездени в любовта
Морето си почива близо до мен. То споделя отдавна моите страхове, несигурност и множество мечти, но сега то спи заедно с мен в горещата горска нощ. Гледам го как се поклаща като житата от моите сънища и съм отново очарован от това, че не се е променило – бистро, хладно, до мен. Задухата ме изтръгва от леглото като хваща ръката и перото ми и ме връща към стария Антоан, днес както преди години … Поисках от стария Антоан да ме придружи в едно изследване по течението на реката. Носехме със себе си само малко храна.
В продължение на часове ние следваме капризното течение на реката и горещината и гладът ни сграбчват. Прекарваме следобеда в преследване на стадо глигани. Вече е почти нощ, когато ги настигаме, но едно огромно диво прасе се отделя от групата и ни напада. Извиквам на помощ цялото си войнско умение: хвърлям оръжието си и се покатервам на най-близкото дърво. Старият Антоан остава невъзмутим пред атаката и, вместо да бяга, застава зад едно сечище. Гигантският глиган се втурва с всички сили срещу него и се забива в клонаците и тръните. Преди още той да е успял да се освободи старият Антоан вдига старата си карабина и с един удар осигурява яденето за вечеря. Призори, след като съм свършил с почистването на моята нова автоматична пушка (М-16, калибър 5,56 мм със скоростен селектор и с обсег 460 м, с телескопичен прицел, и с пълнител от 90 куршума) записвам в моя дневник. Пропускайки да опиша какво се е случило, отбелязвам само: “Срещнахме глиган и А. уби един. Височина 350 м. Не валеше.”
Докато се пече месото, разказвам на Антоан, че моят дял ще послужи за празниците, които се подготвят в лагера. “Празници?”, ме пита той, разпалвайки огъня. “Да”, казвам му аз. Който и месец да сме, винаги има нещо за празнуване. И продължавам с една брилянтна сказка за историческия календар и сапатистките чествания. Старият Антоан ме слуша мълчаливо. Предполагайки, че това не го интересува, се приготвям да спя. Потънал в мечтите си, виждам стария Антоан как взема моя бележник и вписва нещо в него. На следващия ден, преди закуска, ние си поделяме месото и всеки си тръгва.
Пристигнал в лагера, изготвям доклада си и показвам бележника (тетрадката), за да знае всеки какво се е случило. “Това не е твоят почерк”, ми казват като ми посочват страница от тетрадката. Там, веднага след бележките, нанесени от мен, старият Антоан е написал с едри букви: “Ако не можеш да имаш и разум, и сила, избирай винаги разума и остави силата на врага. В множество битки силата позволява да се спечели победа, но една война се печели само с разум. Силният никога не може да извлече разум от силата, докато ние можем да добием сила от разума”.
И по-надолу, с малки букви: “Весели празници”
Очевидно е, че вече не бях гладен. Сапатистките празници бяха, както обикновено, весели.